Емили Гифин
Нещо назаем (11)

Глава 10

Не мога да престана да мисля за Декс. Знам, че ние няма да бъдем завинаги заедно, че той ще се ожени за Дарси през септември. Но ми стига да изживея момента и да си позволя всекидневното удоволствие от притежаването. Нищо не трае вечно, казвам си. Особено хубавите неща. Макар че не си изправен пред скорошен краен срок. Сещам се за няколко други примери за край на солидни, предрешени връзки. Да вземем колежа. Знаех, че ще отсъствам от дома цели четири години, ще натрупам приятелства, спомени и знания и че на определена дата за всичко това ще настъпи внезапен край. Знаех, че във въпросния ден ще получа дипломата си, ще събера вещите си в товарна кола под наем на път за Индиана и с преживяванията ми в „Дюк“ ще бъде свършено. Една завинаги затворена глава. Но това знание не ме спря да се наслаждавам, да извлека цялата радост от този период.

Така че, точно това правя с Декс. Няма да размишлявам за края за сметка на сегашния момент тук.

Тази вечер съм си вкъщи, когато Декс ми се обажда по телефона от работата си, за да ме поздрави набързо и да ми каже, че му липсвам. Това е нещо като обаждане, което гаджето прави на гаджето си. Няма нищо скрито или сложно в това. Правя се, че ходим в действителност. Телефонът иззвънява отново секунда, след като съм затворила.

— Здравей — казвам със същия притихнал глас, като мисля, че е отново Декс.

— Какъв е този глас? — Дарси ме връща в действителността.

— Какъв глас? Просто съм уморена. Какво става?

Тя се впуска в подробности за последната си криза в работата, която обикновено не се свежда до нещо повече от засечка на хартията в копирната машина. Това не е изключение. Това е печатна грешка в рекламна листовка за откриване на клуб. Въздържам желанието си да й кажа, че въпросната публика няма да забележи грешката и вместо това я питам кой ще ходи в Хамптънс тази седмица. Чувствам сетивата си настръхнали, очаквайки да чуя името на Декс. Той вече ми каза, че ще ходи, като ме убеди, че и аз трябва да отида. Ще бъде неловко, но ще си струва, каза той. Трябва да ме види.

— Още не е сигурно. Клеър май очаква приятели в града. Декс ще дойде.

— О, така ли? Няма ли да работи? — питам, като гласът ми издава малко повече изненада. Бодва ме чувство на безпокойство, но Дарси не забелязва фалшивия ми тон.

— Не, току-що привърши с някаква голяма сделка — отговаря тя.

— Каква сделка?

— Не знам. Някаква сделка.

Работата на Декс отегчава Дарси. Виждала съм как му затваря устата, като го прекъсва насред изречението и връща разговора към собствените си дребни грижи. Дебела ли съм? Това стои ли ми добре? Ще дойдеш ли еди-къде си с мен? Направи го заради мен. Да ме успокоиш. Мен, мен, мен.

Като че ли отгатнала мислите ми, тя ми казва, че ще прати запис в „Биг Брадър“ и щяло да бъде забавно да участва в шоуто. Забавно за ексхибиционистка. Малко неща са по-ужасяващи от това да се появиш по националната телевизия, да си там за света, който да съди, преценява, гони.

— Мислиш ли, че ще ме изберат?

— Би имала голям шанс.

Тя е достатъчно красива, така че може да я изберат, има жива индивидуалност — точно каквото се търси за реалити шоу. Оглеждам се в огледалото, мисля си за Декс, който ми казва, че приличам на модел на Джей Крю. Може би съм привлекателна. Но ни най-малко не мога да се сравнявам с Дарси, с нейните изящни черти, невероятни скули, извити устни.

Сега тя се смее шумно по телефона, докато ми разказва друга история за нейния ден. Проглушава ми ушите. Идва ми наум думата „рязък“ и докато отново се оглеждам в огледалото, решавам, че макар да не съм много красива, може би имам поне онази мекота, която на нея й липсва.

 

 

Четвъртък е — денят преди заминаването ни за Хамптънс. Декс е при мен. Бяхме решили да изчакаме до другата седмица, за да се видим насаме, но и двамата свършихме работата си по-рано. И ето ни сега отново заедно. Веднъж вече се любихме. Сега съм положила глава върху гърдите му. При дишането му лицето ми се повдига леко. Доста дълго време никой от нас не продумва, после изведнъж той пита:

— Какво правим!

Ето го и него — Въпросът!

Мислех за него стотици пъти, изговарях го точно както прозвуча сега, със същата интонация, със същото наблягане на думата „правим“. Но всеки път отговорите ми бяха различни.

Следваме сърцата си.

Рискуваме.

Луди сме.

Самоунищожителни сме.

Похотливи сме.

Объркани сме.

Бунтуваме се.

Той се страхува от брака.

Аз се страхувам да бъда сама.

Ние се влюбваме.

Вече сме влюбени.

И най-общият: нямаме представа.

И именно този отговор му давам:

— Не знам.

— Аз също — тихичко казва той. — Да разговаряме ли за това?

— Ти искаш ли?

— Не особено.

Олеква ми от отговора му. Защото и аз не искам. Много се опасявам от това какво ще решим. И двата избора са плашещи.

— Тогава да не говорим. Не и сега.

— А кога?

Не знам защо отговарям:

— След Четвърти юли.

Прозвучава произволно, но то винаги е било някак знаменателно — средата на лятото. Въпреки че остава повече от половината лято след Четвърти юли, другата половина минава по-бързо, половината, която винаги лети. Юни, макар и по-къс, като че ли е много по-дълъг от август.

— Добре — казва той.

— Никакво задълбаване до Четвърти юли — заявявам правилото ясно, както правех в самото начало на изпит в Юридическия факултет. Гласът ми е твърд, макар да не съм сигурна какво точно решихме преди малко. Че ще сме приключили до Четвърти юли? Или може би… Не, той не би си помислил, че именно тогава ще каже на Дарси, че не може да се ожени за нея. Не, не това решихме току-що. Ние просто решихме да не решаваме нищо. Това е.

И все пак избирането на дата ме плаши. Представям си гигантско обратно броене на дни, часове, минути, секунди. Като часовниците, нагласени през 1999 г., за обратно броене до новото хилядолетие. Помня как наблюдавах изнизването на секундите на един часовник в пощата близо до Гранд сентръл стейшън някъде през декември. Часовникът ме изнерви, подлуди ме. Прииска ми се да нападна списъка си с предстоящите задачи, да разчистя бюрото си от дразнещи обаждания, да приключа с това моментално. В същото време наблюдаването на тези цифри ме парализира. Имах толкова много неща да върша, така че защо изобщо да върша нещо?

Опитвам се да преброя колко часове остават до Четвърти юли. Колко нощи ще бъдем заедно? Колко дълго ще правим любов?

Стомахът ми се разбунтува. Или да не би да е неговият? Не мога да кажа, защото съм допряна плътно до него.

— Гладен ли си? Можем да си поръчаме отвън — казвам и го целувам по гърдите. — Или пък аз да приготвя нещо.

Представям си се как правя вкусна бърза закуска. Не мога да готвя, но ще се науча. Ще стана великолепна, грижовна съпруга.

Той ми казва, че не иска да губи време в ядене. Може да си вземе нещо на път за вкъщи. Или направо да си легне гладен. Казва, че иска да ме чувства до себе си, докато стане време да си тръгва.

 

 

На другия ден питам Декс дали е имал някакви проблеми, след като се е прибрал. Това е неопределен въпрос, но той разбира какво питам. Отговаря ми, че Дарси не си била вкъщи, когато се прибрал, така че имал време да си вземе душ и с неохота да ме отмие от себе си. Казва още, че Дарси му била оставила бележка: „Часът е единайсет, а ти не отговаряш нито на мобилния, нито на служебния си телефон. Вероятно имаш връзка. Излизам с Клеър“.

Това е обичайното й иронично обвинение, когато Декс работи до късно. Тя го пита дали има връзка, без изобщо да вярва в това. И сменя жената всеки път, като назовава напосоки името на някоя негова колежка. Колкото по-непривлекателна е жената, толкова повече се забавлява Дарси. „Ясно е, че си влюбен в Нина“, току ще подметне тя, знаейки, че въпросната Нина е топчеста жена от Стейтън Айлънд, която обработва документи и е с изкуствени нокти, украсени с блещукащи декорации.

Замислям се за прибирането на Декс у тях снощи. Цялата сцена се разиграва в ума ми — Декс се промъква тихомълком в апартамента си, бърза да си вземе душ и да си легне, очаквайки да чуе завъртането на ключ в бравата и да се престори на заспал, когато Дарси влезе в спалнята. Тя се надвесва над него и го оглежда в тъмнината.

— Как мина срещата ти с Нина? — пита тя с раздразнен, висок глас.

Той разтрива очи с юмруци, както правят хората по телевизията, когато биват събудени от дълбок сън.

— Здрасти! — казва той с уморен глас и се прави, че отново заспива.

Тя се сгушва до него и подмята едно „Обичам те“.

Той стисва челюсти, но й отговаря по същия начин. Нима има друг избор? Заспива отново с мисъл за мен. С мисълта, че брадичката й е прекалено остро забита в гърдите му.

 

 

Наблюдавам ги на плажа, до ръба на водата. Дарси и Декс стоят един до друг на не много горещото юнско слънце. Това е първият уикенд, в който ги виждам заедно, откакто Декс и аз трезво, предумишлено правим любов. Аз съм с тъмни очила, за да мога да ги гледам от мястото си, без това да е очевидно, а Клеър ми бъбри за — какво друго? — сватбата. Ами ако вечерта е студена? Дали да не си купим подходяща дреха за намятане — лека, тънка вълнена жилетка? Аз кимам и смотолевям, че идеята не е лоша.

Декс току-що беше поплувал малко, въпреки че водата е ледена. Сега двамата разговарят, сгушени един до друг. Вероятно той я уведомява за температурата на водата. Тя колебливо пристъпва по-близо до океана, толкова, колкото водата да покрие ходилата й. И двамата се смеят, Декс изритва вода в пищялите й, тя изписква, обръща се и изтичва по-далече от него. Виждам как мускулите в дългите й, загорели от слънцето крака се напрягат. Тя си е сложила бикините с телесен цвят. Косата й е пусната и се издува около лицето й. Той се смее, а тя размахва показалец, сякаш да го сгълчи, после отново тръгва към него. Те са напълно унесени във веселба. Боли ме, като ги гледам, но продължавам. Не мога да извърна поглед.

Имам чувството, че те правят представление. Е, Дарси винаги прави представление. Но Декс участва с желание. Положително знае, че всички ние ги наблюдаваме. Че аз наблюдавам. Винаги е така, когато си в група и някой решава да иде да поплува или да се разходи до водата. Океанът е като гигантска сцена. Естествено е другите да наблюдават, дори само за малко. Декс сигурно го съзнава и въпреки това показва, че е част от приповдигнатото настроение на една радостна двойка. А би трябвало да седи върху хавлиената си кърпа и да размишлява, да дреме или да чете роман — нещо потайно, за да ми създаде впечатлението, че е объркан, разстроен, разкъсван. Но вместо това той пръска Дарси с вода и се смее.

Маркъс огражда със свити длани устата си и им подвиква:

— Много ли е студена?

— Направо ледена! — съобщава Дарси, докато гали гърба на Декс, а той смело отговаря:

— Неее! Приятна е. Хайде, идвай.

Гневът се смесва с болка.

За първи път дълбоко съжалявам, че правих секс с Декс. Чувствам се глупаво, изведнъж ставам сигурна, че за него това не е било почти нищо. Очите ми се насълзяват и аз се мъча да обърна глава от двойката, слагам си слушалките. Заповядвам си да не плача.

Преди да включа дискмена, Маркъс ме пита какво слушам. С него се видях само веднъж след срещата ни — за един бърз обяд през седмицата в една закусвалня, близо до кантората ми, но иначе бяхме говорили няколко пъти по телефона, като един от разговорите продължи повече от час. Единствената очевидна причина да не излезем на втора среща, поне доколкото аз знам, е просто стечение на обстоятелства. Той е зает, аз съм заета. Работата се оказа безумно много. Цялата тази рутина. Така че вратата е все още широко отворена, от което съм много доволна. Трябва повече да се съсредоточавам върху него. Чувства към него могат да възникнат още щом оставя Декс зад гърба си. Усмихвам се и казвам:

— Трейси Чапман. Хубав компактдиск. Искаш ли да послушаш?

Подавам му слушалките, докато Декс и Дарси вървят към нас.

Маркъс послушва няколко секунди.

— Хубаво е — връща ми слушалките и изважда от хладилната чанта една кока-кола. — Искаш ли глътка? — пита ме той, когато Декс и Дарси са вече до нас.

Приемам, взимам кутията и избърсвам с края на кърпата си капачето, след като отпивам.

Той казва с многозначително, глуповато изражение.

— Нямам нищо против твоите микроби. Ако схващаш накъде бия.

Засмивам се и поклащам глава, сякаш да кажа: „Ах, ти, Маркъс, луда глава такава“.

Маркъс примигва. Аз се разсмивам отново.

Съвършено навреме. Декс чува нашата размяна на думи. Аз не го поглеждам. Няма да го погледна.

— Някой иска ли да се топне? — пита той.

Клеър му отговаря по стандартен начин.

— Още не. Не съм се сгорещила достатъчно. Маркъс казва, че не обича да плува, особено в ледена вода.

— Моля те, накарай ме да видя, че това е забавно.

Дарси се кикоти.

— Не е забавно. Цяло мъчение е!

Не продумвам, пак натискам бутона на моя дискмен.

— А ти, Рейчъл? — пита Декс все още прав до мен.

Не отговарям, правя се, че звукът е много силен, за да го чуя.

Той и Дарси се връщат при кърпите си от другата страна на Клеър. Дарси избърсва пясъка от ходилата и глезените си, а Декс сяда, кръстосва крака и се заглежда в океана. С крайчеца на окото си виждам рамото и гърба му. Опитвам се да не мисля за гладката му кожа и как го чувствам до себе си. Повече няма да изпитам това чувство. Казвам си, че това не е краят на света. То е за добро.

 

 

По-късно същия ден, преди вечеря, докато се обличам, Дарси влиза в стаята ми и ме пита дали нося машинка за извиване на мигли. Отговарям й, че не, защото нямам такава. Може би Хилари има, но тя е под душа. Дарси сяда на леглото ми и въздъхва, чертите й са пренагласени в замечтан израз.

— Току-що правих най-хубавия секс — казва тя.

Мъча се да запазя самообладание.

— О, наистина ли? — Съзнавам, че отварям врата към повече излияния, но не се сещам какво друго да кажа. Лицето ми гори. Надявам се Дарси да не забележи.

— Да, беше феноменално. Чу ли ни? — На Дарси й е присъщо да споделя такива подробности. Тя винаги дава пълен отчет на сексуалните си преживявания. Ще каже какви думи са били разменяли по време на оргазма. Всеки път съм я изслушвала, обикновено със смях, а понякога дори съм се забавлявала на разказите й. Но тия дни отдавна отминаха.

— Не. Сигурно съм била под душа — отговарям.

— Дааа, ние бяхме и под душа. — Тя разресва с пръсти косата си, после поклаща глава. — Леле! Не съм правила такъв секс от месеци.

Замислям се за мокрите им тела, притиснати едно в друго, и не мога да реша кого мразя повече.

 

 

Късно е, минава два сутринта. Цялата вечер избягвах Декс — и в къщата, и на вечеря. Сега сме в „Токхаус“. Току-що съм поръчала две бири — за мен и за Хилари, — когато Декс ме заварва на бара.

— Здравей, Рейч.

Аз съм пияна и дръзка. Алкохолът е пресушил болката ми, като е оставил само възмущение и гняв. С тези емоции е по-лесно да се справиш, те са по-разбираеми.

— Да?

— Какво става? — пита той нехайно.

— Нищо — отсичам и се обръщам да си вървя.

— Почакай малко. Къде отиваш?

— Да занеса бирата на Хилари.

— Искам да говоря с теб.

— За какво? — Правя гласа си леден.

— Нещо не е наред ли?

— Всичко е наред — отговарям, с желанието да измисля нещо остро и отмъстително. Нямам голяма практика в това да бъда зла, но тонът ми вероятно е свършил работа, защото Декс изглежда наранен. Не толкова наранен, колкото бях аз през деня на плажа или по време на „отчета“ на Дарси относно секса. Недостатъчно наранен. Повдигам вежди и го поглеждам с леко отвращение, сякаш го питам: „Да? Мога ли да направя нещо за теб?“.

— Да не би… да си ми сърдита? — пита той.

Засмивам се… не, по-точно изсумтявам презрително.

— Сърдита ли си ми?

— Не, Декс, не съм ти сърдита. Наистина не ме е грижа за теб. Нито какво правиш с Дарси.

Сега вече той разбира, че знам.

— Рейчъл — подхваща той развълнуван. После се опитва да ми каже, че идеята била нейна, че тя започнала.

— Тя ми каза, че това е бил най-хубавият секс в живота й — казвам, докато се отдалечавам и го оставям сам на бара. — Браво на теб. Поздравления.

Дори в замъгленото си съзнание знам, че нямам право да се държа така с Декс. Единственото, което е сторил, е, че е правил секс с годеницата си. Той нищо не ми е обещавал — ние не би трябвало дори да обсъждаме нещо до Четвърти юли. Не е правено никакво обективно изопачаване. В действителност изобщо не е правено изопачаване, било то обективно или друго. Аз съм в това положение по мое лично съгласие, не съм била измамена. Въпреки това го мразя.

Погледът ми пробягва из тълпата, търсейки Хилари. Декс ме последва и ме хваща за ръката над лакътя. Аз изпускам едната бира. Шишето се счупва.

— Чудесно. Виж какво направи — казвам с поглед към оплескания под.

— Ще ти купя друга.

— Не се притеснявай.

— Рейчъл, моля те… Не можах да го предотвратя. Дарси настоя, кълна се.

Изведнъж Хилари изниква до нас.

— Какво става?

Не съм сигурна дали е чула нещо от разговора ни.

— Нищо — отговаря бързо Декс. — Рейчъл просто ми се ядоса, че изпуснах бирата й.

— Вземи моята — предлага Хилари.

— Не, вземи тази. — И й подавам другото шише.

Тя с неохота го взема и пита къде е Дарси.

— И ние я търсим — казвам.

Поглеждам към Декс. Той се мъчи да се прикрие пред Хилари, но не се справя особено добре. Очите му са широко отворени от безпокойство, устата му е разтегната в неловка усмивка. Бас ловя, че не е имал такова изражение на лицето под душа.

Това е краят, казвам си наум с драматичното заявление на оскърбената жена. После се обръщам да потърся Маркъс. Милият Маркъс, който ми поднесе кола на плажа и не е сгоден за никоя.