Емили Гифин
Нещо назаем (19)

Глава 18

На другата вечер Дарси ми се обажда точно когато се прибирам вкъщи от работа. Звучи истерично. Обзема ме студено, спокойно чувство. Възможно ли е да е станало? Казал ли й е Декс, че отменя сватбата?

— Какво се е случило, Дарси? — Гласът ми е скован и неестествен, сърцето ми е изпълнено с противоречия — любов към Декс срещу приятелство с Дарси. Приготвям се да чуя най-лошото, макар да не съм сигурна какво е по-лошото — да загубя най-добрата си приятелка или любовта на живота си. Не мога да определя.

Дарси говори нещо, което не мога да разбера, нещо за пръстена си.

— Какво има, Дарси? Успокой се… Какво за пръстена ти?

— Няма го! — изхлипва тя.

Изглежда невъзможно сърцето ти да се свие точно когато се чувстваш неизразимо облекчена и все пак точно това става, когато осъзнавам, че разговорът се отнася единствено за някакво липсващо бижу.

— Къде си го изгубила? Застрахован е, нали?

Задавам въпроси като отговорна приятелка.

Искам да помогна. Но звуча шаблонно. Ако тя не беше толкова истерична, сигурно щеше да реши, че изобщо не ми дреме, че пръстенът й е изчезнал. Казвам й, че е нехайна, че може би го е оставила някъде и е забравила къде.

— Помниш ли как веднъж помисли, че си го изгубила, а после го намери в един от чехлите си? Ти често затриваш нещата си, Дарси.

— Не, този път е различно! Този път изчезна! Няма го! Декс ще ме убие! — Гласът й трепери.

Едва ли, помислям си. Може би това ще бъде удобният случай, който той чака. После се намразвам, задето ми минават такива мисли.

— Ти каза ли му?

— Не, още не. Той е на работа… Какво ще правя?

— Добре, де, къде го загуби?

Тя не ми отговаря, продължава да плаче. Повтарям въпроса си.

— Не знам.

— Къде го остави последния път? Беше ли с него на работа днес? Сваляла ли си го, като си си мила ръцете?

— Не, никога не го свалям, като си мия ръцете! Само глупачка би го правила.

Иде ми да й кажа да не ми се сопва, защото тя е глупачката, която е загубила годежния си пръстен. Но продължавам да й съчувствам и я успокоявам, че положително ще го намери.

— Не, няма да го намеря. — Още хлипания.

— Откъде знаеш?

— Ей така, знам.

Изчерпах въпросите си.

— Може ли да дойда у вас? Наистина имам нужда да говоря с теб.

— Да, ела — отговарям и се запитвам да не би да има нещо повече от това, че е загубила пръстена си. — Яла ли си?

— Не. Ще ми поръчаш ли супа уонтон?

— Разбира се.

— И яйчено роло?

— Да. Хайде, идвай.

Обаждам се в „Танг Танг“ и поръчвам две супи уонтон, две яйчени рола, два спрайта и порция говеждо с броколи. Дарси пристига след петнайсет минути. Тя е размъкната — облечена е в джинсите, които помня още от гимназията и които все още й прилягат перфектно — и бяла деколтирана блуза без ръкави. Без грим е, очите й са зачервени, косата й е вързана небрежно на конска опашка. И пак изглежда хубава. Казвам й да седне и да ми разкаже всичко.

— Няма го. — Тя клати глава и вдига голата си лява ръка.

— Къде мислиш, че си го изгубила? — питам я спокойно, спомняйки си, че стотици пъти съм изживявала същото с нея. Винаги съм й помагала, разчиствала съм кашите, които е забърквала, влачейки се лоялно в дирята й от хаос и страх.

— Не съм го загубила. Откраднаха ми го.

— Кой го е откраднал?

— Един човек.

— Как разбра?

— Защото го няма!

Доникъде не стигаме. Въздишам и подканям Дарси още веднъж да ми предаде всички факти.

Тя ме поглежда, очите й са пълни със сълзи, устните й треперят леко.

— Рейчъл…

— Да?

— Ти си ми най-добрата приятелка. — Тя отново започва да плаче, сълзите се стичат изящно по блестящите й бузи и капят в скута й. И като плаче, пак е хубава.

Кимвам.

— Така е.

— Моята най-добра приятелка в света. И трябва да ти споделя нещо.

— Можеш да ми споделиш всичко — отговарям и преливам от безпокойство; изведнъж съм сигурна, че Декс я е подготвил за скъсването им.

Тя ме поглежда и подсмърча. Колкото и самоуверена да е Дарси, тя може да изглежда толкова жална и беззащитна, когато е потисната. И моят инстинкт винаги е бил — и все още е — да й се притека на помощ.

— Говори, Дарси — подканвам я кротко.

— Рейчъл… аз… аз свалих пръстена си в един апартамент…

— Добре.

— В апартамента на един мъж.

Чувствам се като ударена с мокър парцал. Тя наистина ли казва каквото си мисля, че казва?

— Рейчъл — продължава Дарси, този път шепнешком, — аз изневерих на Декстър.

Втренчвам се в нея; не съм в състояние да прикрия шока си.

Да, Дарси е флиртаджийка. Да, тя живее живота си ексцентрично. Да, тя е егоистка. И да, обича мъжкото внимание. Като се прибавят и характерните й качества, всичко се връзва. Не би трябвало да съм изненадана, че ще изневери. В смисъл, че Декс не е паднал от небето — той прави същото. И все пак съм сащисана. Тя ще се омъжи след по-малко от два месеца. Тя е бляскава бъдеща булка с изумителна рокля — от онези, за които всяко малко момиченце мечтае. И е с Декстър. Как, Боже мой, някой може да изневери на Декстър?

В главата ми изплува едно от правилата на журналистиката. Аз съм репортерка в гимназията и вземам интервю за „Норт Стар“.

— С кого?

Тя подсмърча. Стои с наведена глава.

— С един колега.

— Кога?

— Няколко пъти. Днес. — Тя разтрива с юмруци очите си и ме поглежда косо.

Нямам представа какво издава лицето ми. Дори не съм сигурна как точно се чувствам. Облекчена? Разярена? Отвратена? Обнадеждена? Нямах време да обмисля последиците за Декс и мен.

— И така ли изгуби пръстена си?

Конската й опашка подскача нагоре-надолу.

— Свалих го, понеже… ами изпълни ме вина, че съм с него, когато правя секс с друг мъж. — Тя издухва носа си във вече влажната си носна кърпичка.

— Искаш ли друга кърпичка?

Тя отново кимва. Изтичвам няколкото метра до банята и взимам кутията „Клинекс“.

— Ето — подавам й цялата кутия.

Тя издърпва една кърпичка и отново шумно издухва носа си.

— И тъй, свалих пръстена си и го сложих на перваза на прозореца до леглото му. — Тя посочва леглото ми в нишата. — И той има почти същата гарсониера като твоята.

Гарсониера. Значи не е някой шеф, което ме изненадва. Смятах, че Дарси би се целила във властен тип. По-възрастен мъж. Бях си представила Ричард Гиър в „Хубава жена“. Прехвърлих представата си към Мат Деймън в „Добрият Уил Хънтинг“.

— Разпуснахме малко, нали разбираш. — Тя размахва ръка във въздуха. — После се облякохме и тръгнахме към метрото. На работа.

— Ъхъ…

— И чак в работата установих, че съм забравила да си сложа пръстена. Веднага му се обадих и му казах, че трябва да се върна у тях и да си взема пръстена. Той отговори, че няма проблем, само че в три часа имал съвещание, което щяло да трае поне два часа. Дали не можем да се видим в седем? Разбира се, отговорих… И тъй, в седем пак се срещнахме у тях. Когато обаче влязохме, стаята беше напълно оправена. А я бяхме оставили в пълен безпорядък. И той казва: „По дяволите, чистачката е идвала“. Отиваме до прозореца, но пръстенът го нямаше там! — Тя заплаква още по-силно. — Кучката го е свила.

— Сигурна ли си? Не мога да повярвам, че някой ще постъпи така…

Тя ме поглежда с израз, който казва: „Не бъди толкова наивна!“.

— Пръстенът го няма, Рейчъл. Няма го. Няма го. Няма го!

— Добре де, не може ли той просто да се обади на чистачката и да й каже, че е сигурен, че тя го е взела?

— Това направихме. Тя не говори добре английски. И непрекъснато повтаряше: „Не видяла никакъв пръстен“. — Дарси изимитира акцента на жената. — Дори и аз взех слушалката. Казах й, че ще й дам голямо, много голямо възнаграждение, ако го намери. Ама кучката не се оказа глупава. Тя знае, че два карата струват горе-долу двайсет милиона мръсни тоалетни.

— Ясно — казвам. — Но той е застрахован, нали?

— Да, застрахован е. Но какво, по дяволите, ще кажа на Декстър?

— Не знам. Кажи му, че е паднал в канала в работата ти… Или че си го свалила във фитнес салона и някой е разбил шкафчето ти.

Тя ми хвърля полуусмивка.

— Това с фитнес салона ми харесва. Правдоподобно е, нали?

— Напълно.

— Просто не мога да повярвам, че се случи.

Ставаме две. И аз не мога да повярвам, че Дарси ще изневери на Декс със случаен мъж. Не мога да повярвам, че помагам на Дарси да прикрие аферата си. Всички ли изневеряват, когато са сгодени?

— Задълбочена ли е тази връзка? — питам.

— Не съвсем. Само няколко пъти.

— Значи не е сериозна?

— Не знам. Не съвсем. Не знам. — Тя поклаща глава, после подпира чело върху дланите си.

Питам се дали меланхоличното напоследък настроение на Дарси има нещо общо с въпросния мъж.

— Влюбена ли си в него?

— Господи, не! Просто се забавлявам. Нищо повече.

— Сигурна ли си, че трябва да се омъжиш?

— Знаех, че ще попиташ нещо такова! — Дарси отново започва да плаче. — Не можеш ли просто да ми помогнеш, без да си толкова благочестива?…

Повярвай ми, изобщо не съм благочестива.

— Съжалявам, Дарс. Не се опитвам да се показвам благочестива… Просто ти предлагам разрешение, ако поискаш такова.

— Не искам разрешение. Искам да се омъжа. Аз просто… не знам… просто понякога се паникьосвам, че това ще е краят. Че никога вече няма да бъда с някого другиго. И затова си позволих тази малка забежка. Тя не означаваше нищо.

— Добре. Аз исках само да кажа, че ако не си сигурна по отношение на сватбата… Просто искам да знаеш, че напълно те подкрепям каквото и да решиш…

Тя ме прекъсва.

— Няма какво да решавам! Ще се омъжа! Обичам Декс.

— Съжалявам — казвам и наистина съжалявам. Съжалявам, че аз също го обичам.

— Не, аз съжалявам, Рейчъл — казва тя и докосва крака ми. — Беше ужасен ден.

— Разбирам.

— Наистина ли разбираш? Можеш ли да си представиш какво е да бъдеш седмици до обещанието, за което се предполага, че ще трае вечно?

О, горката! Тя има ли представа колко много момичета биха убили, за да дадат такова обещание на човек като Декстър? Пред нея седи едно от тях.

— „Вечно“ е извънредно дълго време — казвам с нотка на сарказъм.

— Да не цитираш песен на Принс? По-добре не цитирай песен на Принс в належащ за мен момент!

Отговарям й, че не, макар точно това да правя.

— Наистина е дълго време — продължава тя. — И понякога не знам дали ще го издържа. В смисъл, знам, че искам да се омъжа, но понякога не съм сигурна дали ще издържа повече от четирийсет години или колкото дълго е това време, без да почувствам тръпката от целувката на друг мъж. Ето, вземи например Хилари. Тя е безкрайно щастлива, нали?

— Да.

— А с Декстър вече не е така. Изобщо. Нашето просто се превърна в сиво всекидневие — той непрекъснато е на работа и ме оставя само аз да се занимавам с плановете за сватбата. Още не сме женени, а забавната част отдавна е отминала.

— Дарс, връзката ви се е развила. Вече я няма първоначалната полуда, няма го сладострастието, усещането за новост.

Тя ме поглежда така, сякаш наистина ме изслушва и си взема бележки. Не мога да повярвам какви ги приказвам. Убеждавам я, че нейната връзка е нещо велико, специално. Не знам защо го правя. Вероятно от нерви. Продължавам:

— Тръпката от преследването винаги е възбуждаща. Но една истинска, дълга, приятна връзка не включва само това. И първоначалното заслепение, редовното „не мога да държа ръцете си далече от теб“, избледнява за всекиго.

С изключение на Декс и мен. То винаги ще е специално за Декс и мен.

— Знам, права си. И аз наистина го обичам.

Знам, че тя вярва на думите си, но не съм сигурна, че наистина го обича. Не съм сигурна, че е способна да обича някого другиго, освен себе си.

Хосе звъни по интеркома да съобщи, че храната е пристигнала.

Когато излизам в коридора да платя на момчето за доставката, телефонът ми иззвънява. Изпадам в паника. Ами ако е Декс? Бързо плащам на момчето и хуквам обратно вътре, като мятам плика върху масичката за кафе и вдигам телефона миг преди телефонният секретар да се включи. Наистина е Декс.

— Здрасти — казва той. — Толкова съжалявам, че не ти се обадих днес. Беше кошмарен ден. Роджър ме накара…

— Няма нищо — прекъсвам го.

— Може ли да намина? Искам да те видя.

— Ммм, не.

— Не може ли?

— Не…

— Добре… Защо? Имаш компания ли? — снижава глас той.

— Да — отговарям, като се опитвам да контролирам гласа си за двамата слушатели. — Имам.

Поглеждам Дарси.

Тя ме пита беззвучно „Кой е?“

Подминавам въпроса й.

— Разбирам… Добре тогава… Не е Маркъс, нали?

— Не… Дарси е тук.

— Оооо! По дяволите. Добре че първо се обадих — прошепва той.

— Значи ще говорим утре?

— Да — отговаря той. — При всички случаи.

— Това е добре.

— Кой беше? — пита Дарси, след като затварям телефона.

— Итън.

— Я стига, Маркъс ли беше? Можеш да ми кажеш.

— Не, беше Итън, наистина.

— Сигурно се обажда да ти каже, че е гей.

— Ъхъ — отговарям, както отварям картонените кутии с храна.

Докато ядем китайската храна, я питам за Декс как е, какво прави.

— В какъв смисъл?

— В смисъл дали подозира, че нещо става?

Тя извъртява очи.

— Не. Той толкова много работи.

Прави ми впечатление, че тя не ме поправи, като казах „нещо става“ с „нещо е станало“.

— Не ли?

— Не. Все същият си е, нормалният, мил Декс.

— Наистина?

— Да, наистина. Защо? — Тя отваря кутия „Спрайт“ и отпива.

— Просто питам. Четох някъде, че когато някой изневерява, другият обикновено го разбира някъде дълбоко в себе си.

Както си сърбаше супата с пластмасовата лъжица, тя изведнъж ме погледна безизразно и заяви:

— Не вярвам на такива неща.

— Да. Май и аз не вярвам.

След като приключваме с обяда, вдигам две бисквити с късметчета.

— Коя искаш?

Тя посочва лявата ми ръка.

— Тази. И дано да вещае добро. Не мога да понеса още нещастие.

Иде ми да й кажа, че изборът й да спи с колега и нехайно да остави пръстена си в апартамента му няма нищо общо с щастието. Разопаковам остарялата бисквита, счупвам я, за да извадя листчето в нея и безмълвно го прочитам. За много неща трябва да сте благодарна.

— Какво пише на твоето? — иска да узнае Дарси. Казвам й.

— Това е хубаво.

— Да, но не е късмет, а твърдение. Не ми харесва, че искат едно твърдение да минава за пожелание.

— Тогава се направи, че пише „За много неща ще трябва да благодарите“ — казва тя и отваря своето листче. — Дано на моето да пише: „Ще получите пръстена си от пуерториканска кучка“.

Тя чете наум, после се разсмива.

— Какво?

— И на него пише: „За много неща трябва да сте благодарна“… Глупости. Късмети масово производство.

Да, и само една от нас трябва да е благодарна за много неща.

Дарси ми казва, че трябва да си ходи, че трябва да поеме отговорността и последствията. Отново се разплаква, когато се пресяга за чантата си.

— Ще кажеш ли на Декс вместо мен?

— В никакъв случай. Не искам да се забърквам — заявявам, развеселена от абсурдността на отговора ми.

— Какво трябваше да кажа?

— Че си го изгубила във фитнес салона.

— Има ли време да получа друг преди сватбата?

Отговарям й „да“, съзнавайки, че тя нито веднъж не изрази сантименталност по отношение на пръстена, който Декс й е избрал.

— Рейчъл?

— Мм?

— Мислиш ли, че съм ужасна? Моля те, не ме смятай за ужасна. Никога досега не съм му изневерявала. И това няма да се повтори. Аз наистина обичам Декс.

— Добре — отговарям и се питам дали наистина няма да го повтори.

— Мислиш ли, че съм отвратителна?

— Не, Дарси. Хората допускат грешки.

— Знам, че това беше грешка. Абсолютна грешка. Наистина, наистина съжалявам.

— Използва ли презерватив?

Представям си диаграмата в часа по здравеопазване, която показваше, че зад всеки сексуален партньор, с когото сте, има всъщност десетки други, за които дори не подозирате: всеки е спал с някого и така нататък и така нататък…

— Разбира се!

— Добре — кимам. — Обади ми се по-късно, ако имаш нужда.

— Благодаря. Благодаря ти много, че те има.

— Няма нищо.

— О, и това се подразбира… не казвай на никого. Ама наистина на никого. Нито на Итън, на Хилари…

Ами на Декс? Може ли да кажа на Декс?

— Естествено, че няма да кажа на никого.

Тя ме прегръща и ме потупва по гърба.

— Благодаря, Рейчъл. Не знам какво щях да правя без теб.

След като Дарси си тръгва, аз формулирам отговора си за очевидната дилема — да кажа или да не кажа. Подхождам към случая така, сякаш отговарям на изпитен въпрос, като се абстрахирам от емоцията:

От пръв поглед отговорът изглежда ясен: кажи на Декстър. Имам три главни причини, мотивиращи това решение. Първо, искам той да знае. За мен е най-добре той да знае. Ако все още не е решил да отмени сватбата, тази новина вероятно ще му повлияе да не се жени за Дарси. Второ, аз обичам Декстър, което означава, че дълбоко в себе си трябва да вземам решения в негов интерес. Така, аз искам той да разполага с всички факти, когато взема кардинално житейско решение. Трето, моралът диктува, че на Декс трябва да му се каже; аз имам моралното задължение да кажа на Декстър истината за постъпките на Дарси. (Това трябва да бъде разграничено от наказателната гледна точка, макар тайната на Дарси да заслужава да бъде издадена). В заключение, аз ценя и уважавам брачната институция и изневярата на Дарси със сигурност не предвещава дълъг и вечен съюз. Третата точка няма нищо общо с моя интерес, тъй като същото разсъждение би се приложило, дори да не бях влюбена в Декс.

Логиката на точка трета, обаче, като че ли сочи, че Дарси също трябва да знае за изневярата на Декс и че аз не трябва да крия постъпките си от нея (защото тя ми е приятелка и ми вярва и защото не е редно да я мамя). Следователно може да се предположи, че моето настояване Декс да знае истината за Дарси би влязло в тотално противоречие с това да държа Дарси в неведение относно собствените ми прегрешения. Това разсъждение обаче пренебрегва едно съществено различие и това, от което зависи последният ми анализ: има разлика между това да мислиш, че човек трябва да знае/да му бъде казано и това ти да си този вестител. Да, аз мисля, че Декс трябва да знае какво е извършила Дарси и (може би? вероятно?) ще продължи да върши. Но моя работа ли е да го кажа? Бих поспорила, че не е моя работа.

По-нататък, въпреки че Декс не трябва да се жени за Дарси, то няма да е защото той я е мамил или защото тя го е мамила. И не е защото той ме обича и защото аз го обичам. Тези неща са верни, но са само симптоми на голям проблем, т.е. техните опетнени отношения. Дарси и Декс не си подхождат, фактът, че и двамата са изневерявали, макар и с различни мотиви (любов срещу смесица от страх от обвързване и похот) е само един показател. Но дори никой от двамата да не е изневерявал, те пак нямаше да си подхождат. И ако Дарси и Декс не могат да определят тази основна истина, базирана на техните взаимодействия, чувства и годините, прекарани заедно, тогава те правят грешка и не е моя работа да играя ролята на информатор.

 

 

И може да съм изпуснала бележка под линия, може би поради морална дискусия, където бих се отнесла до измяната на Дарси: Да, няма да е редно да издам тайната на Дарси, но в светлината на моята далеч по-голяма измяна издаването на тайна изглежда едва ли си заслужава да бъде обсъждано. От друга страна, обаче, човек може да поспори дали издаването на тайна е по-лошо. Това, че спя с Декс, няма нищо общо с Дарси само по себе си, но издаването на тайната на Дарси има общо с Дарси. И все пак, като се вземе предвид, че последното решение е да не казвам, тази точка става съмнителна.

И тъй, ето моят отговор. Мисля, че разсъждението ми може и да е малко несъстоятелно, особено накрая, където аз някак се разграничавам и казвам по същество „На пък!“ Просто мога да видя червените бележки в полето на студентската си книжка. „Неясно!“ и „Защо те трябва да правят грешка? Наказваш ги за тяхната глупост или за тяхната изневяра? Обясни!“

Но независимо от моята сбъркана обосновка и знанието, че Итън и Хилари ще ме обвинят, че съм както винаги пасивна, аз няма да изрека и дума за това пред Декс.