Емили Гифин
Нещо назаем (13)

Глава 12

Двете с Дарси сме в самолета на път за родната Индиана, където сме канени на бебешкото парти на Анализе и аз седя на ужасната средна седалка. Това място се беше паднало на Дарси, но, разбира се, тя ме склони да си сменим местата, защото ако не можела да гледа през прозореца, където беше моето място, й прилошавало. Прииска ми се да й кажа, че този принцип при пътуване в кола не се отнася до самолети, но не си направих този труд, просто отстъпих пред настояването й. В миналото щях да го направя с безразличие, но сега се възмутих. Помислих си за Итън и Хилари и тяхното мнение за Дарси. Тя е егоистична, пряма и обикновена. Това е самата истина, независимо от чувствата ми към Декс.

Четирийсет и няколко годишен мъж с ниско подстригана коса седеше на седалката до пътеката, вляво от мен. Той беше заел по дължина и ширина цялата дясна и нашата обща облегалка за ръце — от лакътя до върховете на пръстите. Той пие и обръща страниците на списание с лявата си ръка, за да не загуби терена си.

Пилотът съобщава, че небето е ясно и ще кацнем по-рано от разписанието. Дарси съобщава, че й е скучно. Не познавам друг човек над дванайсет години, който да казва толкова често, че му е скучно.

Вдигам поглед от книгата си.

— Прочете ли сватбеното издание на Марта Стюарт?

— От кора до кора. Но там няма нищо ново. Между другото ти си единствената, която трябва до го прочете. Има статия за сватбените сувенири… ти обеща да ми дадеш оригинална идея за тях — казва тя и накланя облегалката си назад, после отново я вдига.

— Какво ще кажеш за картонени кибрити?

— Нали каза, че трябва да са оригинални! — Дарси скръства ръце. — Всеки раздава кибрити. Те са нещо очаквано. А на мен ми трябва подходящ сувенир в допълнение към кибрита.

— Какво предлага Марта? — питам, като отбелязвам с палец страницата, до която съм стигнала.

— Не знам, нещо трудоемко. Нещо, в което е бил вложен труд. — Тя ме поглежда умолително. — Трябва да ми помогнеш. Знаеш, че не ме бива по занаятите.

— Мен също.

— Все пак си по-добра от мен!

Връщам вниманието си към книгата и се правя, че съм погълната от текста.

Тя въздиша и започва по-яростно да дъвче своята „Джуси фрут“. И когато и това не свършва работа, удря гръбчето на книгата ми.

— Ре-е-йчъл!

— Добре, добре!

Тя се усмихва невъзмутимо, като дете, което не се интересува, че кара майка си да страда, а настоява да получи онова, което иска.

— Значи смяташ, че трябва да направим нещо с „д“?

— Д? — питам, правейки се на ударена.

— Нали знаеш, „д“ от Декс и Дарси. Или е прекалено евтино и безвкусно?

— Безвкусно е — отговарям, както бих направила и преди дните на Д и Р.

— Добре… тогава какво да бъде? — Тя проверява калориите в сандвича си, после го напъхва в джоба на седалката пред себе си.

— Ами нали имаш захаросани бадеми в мрежичка, вързани с пастелни панделки… или ментови бонбони в тенекиена опаковка с надписана на нея датата на сватбата ти — отговарям и плъзвам леко левия си лакът, за да го наместя в малкото пространство на облегалката си за ръце. С периферното си зрение виждам Късо Подстригания да се съпротивлява, огъвайки бицепса си. — Освен това имаш събрани разни спомени като играчки за коледна украса.

— Не мога. Ние имаме много гости евреи — както, честно казано, и хора, които празнуват Куанза^[1] — прекъсва ме тя, горда от списъка си с разнообразни гости.

— Добре. Но имаш същественото. Такива неща. Постоянни спомени: украса, домашно записани компактдискове с твоите любими песни.

Тя се оживява.

— Идеята с компактдисковете ми харесва! Но няма ли да е много скъпо?

Фиксирам я с поглед, който казва: „Да, но ти можеш да си го позволиш.“ Тя го преглъща.

— Всъщност какво са още неколкостотин долара в цялата схема, нали така?

Сигурна съм, че родителите й ще харесат едно такова изявление.

— Така е — отговарям снизходително.

— Значи може да имаме нещо от рода на „Саундтрак на Дарси и Декс“ и да включим любимите ни песни в диска.

Трепвам.

— Сигурна ли си, че няма да е безвкусно? Кажи ми истината.

— Не, това ми харесва, харесва ми — искам да сменя темата, но се опасявам, че това ще провокира разговор за недостатъците ми като шаферка. Затова заемам замислена поза и й казвам, че макар компактдисковете да отнемат време и да излизат скъпи, те ще представляват прекрасен, специален спомен. После я питам дали Декс ще хареса идеята.

Тя ме поглежда така, сякаш казва: „На кого му пука какво иска Декс? Младоженецът няма думата“.

— Добре. А сега ми помогни да подберем песните.

Чувам Шаная Туейн да пее „Под чие легло са били ботушите ти“. Или може би Даяна Рос, която нарежда: „Спри! В името на любовта!“. Не, неподходящи са. И двете песни вкарват Дарси в ролята на благородна жертва.

— Не се сещам за нито една песен. Умът ми е празен. Помогни ми да мисля — казва Дарси с писалка върху салфетката. — Нещо от Принс? Или Ван Хейлън?

— И на мен нищо не ми идва наум — отговарям с надеждата Брус Спрингстийн да не влезе в списъка.

— Сигурна ли си, че не е блудкаво?

— Не е блудкаво — отговарям, после прошепвам: — Този мъж до мен много ме дразни. Изобщо не ми оставя място на облегалката за ръце. — И бързо се обръщам да огледам самонадеяния профил на Късо Подстригания.

— Извинете, господине! — Дарси се накланя през мен и го сръгва по ръката. Веднъж, два, три пъти. — Господине! Господине!

Той й хвърля поглед, изпълнен с отвращение.

— Господине, бихте ли направили малко място на облегалката и за ръката на приятелката ми?

Той отмества ръката си с един сантиметър. Аз промълвявам едно „благодаря“.

— Видя ли? — пита ме гордо Дарси.

Това е мигът, в който от мен се очаква да й се възхитя за начина, по който се справя с мъжете.

— Просто трябва да знаеш как да си поискаш, каквото желаеш — прошепва тя. Моят ментор умее да се справя с противоположния пол.

Замислям се за Декс и Четвърти юли.

— Може и да опитам по този начин — отговарям.

 

 

Родителите ми се обаждат по мобилния ми телефон, за да се уверят дали бащата на Дарси ни е посрещнал и дали сме яли в самолета. Отговарям, да, господин Роун ни посрещна и не, не сме яли, понеже още преди десет години престанаха да поднасят храна по време на полети от Ню Йорк до Инди.

Когато свихме по нашата глуха улица, аз мярвам баща ми, който ме чака на предната веранда на двуетажната ни къща, облицована отстрани с бял алуминий и със зелени капаци. Той е облечен в риза на прасковени и сиви карета, с къси ръкави и подходящи към нея сиви „Докърс“. По всеки критерий това е „екипировка“, издаваща намесата на майка ми. Благодаря на господин Роун за посрещането и казвам на Дарси, че ще й се обадя по-късно. Олеква ми, че тя не предлага да се видим всички на вечеря. Беше ми дошло до гуша от разговори за сватбата, а знам, че госпожа Роун не е в състояние да говори за друго.

Докато пресичам двора на Дарси и влизам в нашия, баща ми вдига ръка и помахва енергично над главата си, сякаш сигнализира на далечен кораб.

— Здравей, адвокате! — извиква той, ухилен до уши. Това, че има дъщеря адвокат, е все още неувяхваща новина.

— Здравей, тате! — Целувам първо него, после майка ми, която се върти край него и вече ме оглежда за евентуални признаци на анорексия, което е нелепо. Никоя част на тялото ми не може да мине за слаба, но майка ми не приема нюйоркското определение за „слаба“.

Докато отговарям на въпросите им относно полета, забелязвам, че тапетите на стените в коридора са сменени. Бях посъветвала майка ми да не слага вече тапети, с уверението, че боята придава по-свеж вид. Тя обаче държеше на тапетите, като този път беше сменила шарките от мънички цветенца на още по-мънички цветенца. Вкусът на родителите ми не се беше развил горе-долу от времето, когато стреляха по Роналд Рейгън. В дома ни още се забелязват провинциални белези — избродирани с кръстат бод изрази като „Съседите са най-добрите приятели“, разхвърляни навсякъде дървени крави, прасета и ананаси, шевици.

— Хубави тапети — отбелязвам, като се старая да прозвуча искрено.

Майка ми не се хваща.

— Знам… ти не харесваш тапети, но ние с баща ти ги харесваме — казва тя и ме повежда към кухнята. — В края на краищата ние сме тези, които живеят тук.

— Никога не съм казвал, че харесвам тапети — обажда се баща ми и ми намига.

Тя му стрелва обигран поглед на раздразнение.

— Казвал си го и още как, Джон. — После ми прошепва така, че и той да чуе, че всъщност той е избрал новите тапети.

Той ме поглежда с изражението „Кой, аз?“.

Те никога не се уморяват от своето всекидневие. Майка ми е в ролята на безстрашен водач, обсебвайки своя непокорен съпруг, добродушния глупак. Макар че прекарах по-голямата част от младежките си години дразнейки се от това еднообразие, особено когато имах приятели там, напоследък започнах да го оценявам. Има нещо успокояващо в неизменността на тяхното взаимодействие. Горда съм, че двамата останаха заедно, за разлика от родителите на много мои приятели, които се разведоха, имат повторни бракове, обединяват две семейства в едно с различна степен на успех.

Майка ми посочва чиния със сирене чедър, крекери „Риц“ и червено грозде.

— Хапни — казва ми.

— Гроздето без семе ли е? — питам. Грозде със семе просто не си струва усилието.

— Да, без семе е. Да ти забъркам ли набързо нещо или предпочиташ пица?

Тя знае, че ще предпочета пица. Първо, защото обичам пица от „При Сал“, която мога да ям само когато съм си у дома. Второ, „да ти забъркам набързо нещо“ е съвършено точно описание на готвенето на майка ми — нейната представа за подправки е сол и черен пипер, а представата й за рецепта е доматена супа с крекери. Нищо не всява страх в сърцето ми така, както гледката как майка ми си връзва кухненска престилка.

— Пица — отговаря баща ми от името на нас двамата. — Ние искаме пица!

Майка ми отлепва от хладилника един рекламен талон на „При Сал“, набира номера и поръчва една голяма пица с гъби и наденичка. После захлупва с длан мембраната на слушалката и ме пита:

— Нали такава, Рейчъл?

Потвърждавам, като вдигам палец. Лицето й грейва от усмивка — горда е, че е запомнила любимата ми комбинация.

Преди още да е затворила телефона, ме пита за любовния ми живот. Сякаш всеки път отговорите ми по телефона, че нямам никого, са били своего рода хитрост и пазя истината за този момент. Баща ми запушва ушите си с престорено притеснение. Аз му се усмихвам със стиснати устни, мислейки си, че целият този разпит е единствената част от завръщането ми у дома, която не харесвам. Чувствам, че съм разочарование. И че разочаровах тях. Аз съм единственото им дете, тяхната единствена надежда за внуци. Математиката е проста: ако нямам деца в следващите пет-шест години, няма вероятност те да доживеят да видят внуците си да завършват колеж. Нищо по-хубаво от малко допълнително напрежение към един вече стресиращ стремеж.

— Никакво момче ли си нямаш? — пита майка ми, докато баща ми търси идеалното парче сирене. Очите й са широко отворени, пълни с надежда. Подпитването можеше да изглежда безчувствено, ако тя не вярваше искрено, че имам избор от дузина мъже и че единственото, което ме възпира да нямам нейни внуци, е моята невроза. Тя не разбира, че простата, пряма, реципрочна любов, която тя изпитва към баща ми, не се намира така лесно.

— Никакво — отговарям и свеждам поглед. — Казвам ти, да намериш свестен мъж в Ню Йорк е по-трудно от където и да било другаде — това е клише на самотниците в Манхатън, но е самата истина.

— Не го разбирам — вметва баща ми, кимайки искрено. — Толкова много хора са впримчени в оная безскрупулна надпревара. Може би трябва да се върнеш у дома. Или поне да се преместиш в Чикаго. Къде-къде по-чист град. Защото в Чикаго има алеи, нали разбираш — всеки път, когато баща ми дойдеше в Ню Йорк, „опяваше“ за липсата на алеи, как е възможно да строят град без алеи.

Майка ми поклаща глава.

— Всеки в предградията е женен с бебета. Тя не може да направи това.

— Може, стига да поиска — отговаря баща ми с уста, пълна с крекери.

— Е, да, но тя не иска, нали, Рейчъл? — пита майка ми.

— Да — отговарям извинително. — Засега Ню Йорк ми харесва.

Баща ми събира вежди, сякаш да каже: в такъв случай решение няма.

Мълчание изпълва кухнята. Родителите ми си разменят печални погледи.

— Всъщност… имам нещо като приятел… — избъбрям само за да ги ободря.

Лицата им грейват, двамата изправят рамене.

— Наистина ли? Знаех си! — пляска с ръце радостно майка ми.

— Да, много приятен човек. И много умен.

— Сигурна съм и че е красив — добавя тя.

— С какво се занимава? — пита баща ми. — Външният вид на мъжа не е от съществено значение.

— Работи в областта на маркетинга, финанси — не съм сигурна кого имам предвид: Маркъс или Декс. — Но…

— Какво „но“? — прекъсва ме майка ми.

— Но той съвсем наскоро е преживял раздяла, така че нещата може би не са… съвършени.

— Нищо не е съвършено — заявява пак майка ми. — Въпросът е ти как гледаш на връзката.

Кимам искрено, мислейки си, че тя трябва да избродира с кръстосан бод тази мъдрост и да я закачи над двойното ми легло.

 

 

— По скалата от едно до десет доколко се ужасяваш от това празненство? — пита ме Дарси на другия ден, докато отиваме у Анализе с колата на майка ми — „Камри“ от 1986 г., колата, на която се научих да шофирам. — Десет е максимумът, максимум ужас като от Второто пришествие. Едно е, че не мога да чакам, това нещо ще бъде адски забавно.

— Шест — отговарям.

Дарси изпуска одобрителен звук, после отваря пудриерата, за да провери червилото си.

— В действителност — добавя тя, — мислех, че оценката ти ще е по-висока.

— Защо? Теб доколко те ужасява?

Тя затваря пудриерата си, вглежда се в пръстена си от 2.3 карата и отговаря:

— Мммм… не знам… Четири и половина!

Оооо, ясно, помислям си. Аз имам по-голяма причина да се ужасявам. Защото съм единствената, влизаща в стая, пълна с омъжени и бременни жени — много от които са ми съученички от гимназията — без дори да имам гадже. Само една от нас е на трийсет и е съвсем сама, трагична комбинация в което и да е предградие. Това си мисли Дарси. Но аз я карам да го каже, питам я защо тя предполага, че аз се ужасявам от това празненство с един пункт и половина повече.

Тя най-безсрамно и без да се поколебае, за да измисли тактична дума, ми отговаря:

— Защото ти си сама.

Продължавам да гледам в пътя, но чувствам погледа й в мен.

— Ядоса ли се? Нещо нередно ли казах?

Поклащам глава, включвам радиото. Лайънъл Ричи ридае на една от станциите, подбрана предварително от майка ми.

Дарси намалява звука.

— Не исках да кажа, че това е нещо лошо. Напротив, напълно ценя човек да е сам. Винаги съм искала да се омъжа след трийсет и три. Аз имах предвид тях. Те са толкова тесногръди, нали разбираш за какво говоря?

Тя току-що направи нещата по-лоши, като ми заяви, че дори не иска този налудничав годеж. Предпочитала още три и повече години ергенуване. Но ето на, всичко й се поднесло на тепсия. Какво да прави в такъв случай едно момиче?

— Те са толкова тесногръди, че дори не съзнават, че са тесногръди — продължава тя.

По този въпрос тя, разбира се, е права. Тази група млади жени, на която Анализе е член от деня, когато напусна колежа, живеят като жени на петдесет. Те избират порцеланови образци преди двайсет и втория си рожден ден, омъжват се за първото си гадже, купуват си къща с три спални на километри разстояние или поне на пресечки от родителите си и запретват ръкави да създават семейство.

— Така е — промълвявам аз.

— Та това имах предвид — пояснява тя невинно. — И дълбоко в себе си толкова те ревнуват. Ти си първокласен адвокат във фирма в голям град.

Казвам й, че е луда — никое от момичетата не копнее за кариера като моята. А повечето дори не работят.

— Да, но не е само кариерата. Ти си свободна и сама. В смисъл, че те гледат „Сексът и градът“. Знаят какъв е животът ти. Но няма да ти позволят да видиш тяхната несигурна страна. Защото това ще направи живота им много по-жалък, нали разбираш? — Тя се усмихва, доволна от агитацията си. — Така е. Твоят живот е съвсем като в „Сексът и градът“.

— Да, доста приличам на Кари Брадшоу — казвам бездушно.

Като се изключат прословутите й обувки, невероятната й фигура и съпричастната най-добра приятелка.

— Точно така! Така вече приемам.

— Виж какво, мен наистина не ме е грижа какво мислят те — започвам, знаейки, че това е само половината истина. Грижа ме е до степен, до която се съгласявам. И част от мен смята, че да си на трийсет и сама е тъжно. Дори с хубава работа. Дори в Манхатън.

— Правилно — казва тя и пляска окуражаващо бедрата си с ръце. — Правилно. Това се казва дух.

Стигаме до Джесика Пел — наша не особено близка приятелка от гимназията — точно навреме. Дарси поглежда часовника си и настоява да направим едно кръгче за още няколко минути, за да сме закъснели по светски.

Казвам й, че не е нужно да сме закъснели по светски на празненство по случай бременност, но се подчинявам и по нейна молба я превеждам по пътеката за „Макдоналдс“. Тя се накланя през мен и извиква на спикера, че би искала малко диетично „Пепси“. Аз обаче знам, че в „Макдоналдс“ не продават „Пепси“, а „Кола“. Дарси ми беше казала по-рано, че й харесва да ги изпробва, да види дали ще я попитат. Хората на „Пепси“ винаги питат дали ще поръчате „Кола“, докато хората на „Кока-кола“ — невинаги.

Но това е възможност да раздвижиш нещата, да направиш размяна. Пимпли от предградието се среща със супермодел от Големия град.

— Шъ искате ли диетична „Кока“? — измънква момчето в микрофона си.

— Предполагам, че ще ми се отрази добре — казва тя с добродушен кикот.

Допива напитката си точно когато спираме пред къщата на Джесика.

— Е, започва нищото — възкликва тя и разбухва косата си, сякаш това празненство е за нея, а не за Анализе и нероденото й дете.

Другите гости вече са се събрали в дневната. Анализе изпищява, тръгва към нас с патешка походка и ни събира двете в обща прегръдка. Въпреки особеното положение, ние все още сме й най-добрите приятелки. И е ясно, че сме почетни гости, роля, която ме кара да се чувствам някак неловко.

— Как се радвам да ви видя, момичета! Много ви благодаря, че дойдохте — казва Анализе. — И двете изглеждате удивително. Удивително. Всеки път, когато си идвате у дома, сте все по-стилни!

— И ти изглеждаш великолепно — казвам. — Бременността ти се отразява добре. Сякаш излъчваш сияние.

И Анализе, като родителите ми, се съпротивлява на промяната. Тя продължава да носи същата прическа — дълга до раменете коса, с навит навътре бретон — която беше страхотна през осемдесетте, но ужасна в средата на деветдесетте и поради малко странен късмет — не чак толкова ужасна сега. Минава за хубава подстрижка за майка. Лицето й, винаги заоблено като слива, вече не е толкова бузесто, а е просто част от симпатичната опаковка на бременността. Анализе е от ония бременни жени, на които хората с удоволствие отстъпват мястото си в метрото.

Дарси потърква корема на Анализе с лявата си, украсена с бижу ръка. Диамантът улавя светлината и проблясва в лицето ми.

— Боже мой! — изгуква Дарси. — Вътре има едно малко голичко човече!

Анализе се засмива и казва:

— Е, да, това е един от начините, по които се възприема това! — Тя ни представя на някои от гостите — колежки учителки и детски възпитателки от училището, в което тя преподава, и други приятелки съседки. — А всички останали ги познавате!

Ние си разменяме прегръдки с Джес и другите ни съученички от гимназията. Тук е Брит Милър (която безсрамно боготвореше и копираше Дарси в училище). Триша Салерно. Дженифър Макгауън. Ким Фризби. С вероятното изключение на Ким, която изглеждаше празноглава мажоретка и, колкото и чудно да беше, учеше в класа по висша наука и математика, никое от момичетата не беше особено умно, интересно или популярно в училище. Но като съпруги и майки тяхната посредственост вече не играеше роля.

Ким сяда на дивана и ми предлага място до нея. Питам я как са Джеф (който също завърши в нашия клас и играеше бейзбол с Брандън и Блейн) и синовете й. Били много добре, Джеф току-що бил повишен, което било вълнуващо, щели да си купуват нова къща, а момчетата били просто прекрасни.

— С какво се занимаваше Джеф? — питам я.

Тя отговаря: с продажби.

— А децата ти са близнаци, нали?

— Да, момчета. Стенли и Брик.

Знам, че Брик е моминското име на майка й, но пак се чудя как е могла да кръсти така едно дете. Ами Стенли? Кой нарича едно бебе Стенли или дори Стен? Стенли и Стен са имена на мъже. Никой не би трябвало да носи такова име под трийсет и пет годишна възраст. И дори ако имената са поносими сами по себе си, те не си подхождат, болното ми място в избора на имена. Не че трябва да избереш римуващи се имена за близнаци или пък имената им да започват с една и съща буква, като Брик и Брок или Брик и Брак. Подхождат си Стенли и Фредерик — и двете имена за възрастни мъже. Или Брик и Тайлър — и двете претенциозни фамилни имена. Но Стенли и Брик? Моля ви!

— Имаш ли снимки на момчетата? — задавам задължителния въпрос.

— Всъщност, да — отговаря Ким и изважда малък албум, на чиято корица с големи, пурпурни заоблени букви пишеше „Книга за хвалби“. Усмихвам се, докато го разглеждам, задържайки се за нужното време на всяка страница. Брик в коритото. Стенли с топка „Уифъл“. Брик с баба и дядо Брик.

— Прекрасни са — казвам, като затварям албума и й го връщам.

— И ние така смятаме — кима усмихнато Ким. — Мисля да ги запазим.

Докато тя прибира албума в чантата си, чувам Дарси да разказва на Дженифър и Триша за годежа си. Брит я подканва да продължава.

— Кажи й за розите.

Бях забравила за розите — може би ги бях изтласкала от съзнанието си след пристигането на моите.

— Да, цяла дузина червени рози — продължава Дарси. — Беше ги оставил да ме чакат в апартамента след предложението му.

Не две дузини.

— Къде ти предложи? — поиска да узнае Триша.

— Ами бяхме излезли за един истински хубав обяд и след това той предложи да се поразходим в Сентръл парк…

— Ти заподозря ли нещо? — попитаха в един глас двете момичета.

— Ни най-малко…

Това е лъжа. Помня, че два дни преди Декс да й предложи, тя ми каза, че очаква такова нещо. Но ако го признаех, това щеше да намали драмата на разказа й, а също щеше да омаловажи образа й на преследвана жена.

— После какво ти каза? — пита Брит.

— Вече знаете историята! — разсмива се Дарси. Тя и Брит продължават да поддържат връзка от време на време поради усърдието от страна на Брит; нейното преклонение пред тийнейджърския й идол не намаля нито за момент.

— Разкажи я пак! — казва Брит. — Историята с моя годеж е толкова прозаична — аз сама си избрах пръстена в мола! Трябваше да го почувствам чрез теб.

Дарси прави скромна физиономия:

— Той каза: „Дарси, не мога да измисля нищо, което ще ме направи по-щастлив от това да те имам за своя съпруга“.

Освен да бъда с твоята най-добра приятелка.

— После добави: „Моля те, сподели живота си с мен“.

И сподели най-добрата си приятелка с мен.

Последваха хорови Ооо! и Ах! В себе си си казвам, че тя украсява приказката, че той всъщност е изрекъл стандартното „Ще се омъжиш ли за мен?“

— Свали си пръстена — шумно извиква Брит. — Искам да го пробвам.

Ким казва, че е лош късмет да сваляш пръстена си по време на годежа.

Свали го!

Дарси свива рамене, за да демонстрира, че свободният й дух е все още непокътнат. Или може би да изтъкне, че когато си Дарси Роун, късмет не ти е нужен. Тя изхлузва пръстена и го подава на всяка от заобиколилите я в кръг нетърпеливи жени. Той стига до мен, която съм последна.

— Пробвай го, Рейч — казва Брит.

Това е номер на омъженото момиче. Да накара самотно момиче да пробва диамантен пръстен, за да може тя дори за миг да се доближи до непознатата еуфория на сгодяването. Поклащам учтиво глава, сякаш отклонявам повторно парче кейк.

— Не е нужно — казвам.

— Рейчъл, имаш ли си ухажори? — пита Триша колебливо, както човек пита някого за резултатите му от медицински изследвания.

Готова съм да отговоря с твърдо „не“, когато Дарси ме изпреварва:

— С тонове. Но нито един по-специален. Рейчъл много подбира.

Тя се опитва да помогне. Но по някакъв начин това има обратен ефект и аз се чувствам още повече като очертаваща се стара мома. Освен това не мога да не си мисля, че тя проявява само снизхождение, защото аз толкова ясно изглеждам като странната, отхвърлена жена, неудачницата в групата. Ако бях сгодена, да речем, за Брад Пит, Дарси в никакъв случай не би се хвалила от мое име. Напротив, щеше да седи нацупена в ъгъла, а чувството й за състезателност щеше да кипи с пълна пара, когато споделя с Брит в тоалетната, че да, Брад си е Брад, но Декс е къде-къде по-сладък и с една идея по-малко хубав. Разбира се, с това аз като нищо щях да се съглася.

— Не бих казала, че подбирам много — казвам прозаично.

Само съм безнадеждно сама и имам връзка с бъдещия съпруг на Дарси. Но всички вие съзнавате, че аз завърших елитен юридически факултет и доходът ми е шестцифрено число, нали? И че не ми е нужен мъж, дявол да ви вземе! Но когато наистина намеря такъв и имам бебе, повече от сигурно е, че ще му избера по-хубаво име от Брик!

— Подбираш и още как — казва Дарси на мен, но така, че да чуят всички присъстващи. Тя отпива глътка пунш.

— Вземи Маркъс, например.

— Кой е Маркъс? — пита Ким.

— Маркъс е момчето, с което Декс учил в „Джорджтаун“. Хубав, умен, забавен — пояснява Дарси, размахвайки ръка, — но Рейчъл дори не разменя поздрав с него.

Ако тя продължеше да говори в този дух, те щяха да почнат да си мислят, че съм лесбийка. С което бих изглеждала истинска особнячка в очите им. Тяхната представа за различна личност е тази, която посещава училище за хора с умствени проблеми и не е членувала в университетски женски клуб.

— Какво, липсва тръпката ли? — пита ме съчувствено Ким. — Тръпката е необходима. Ние с Джеф имахме тръпка още в единайсети клас и я имаме до днес.

— Точно така — съгласявам се. — Тръпката е необходима.

— Абсолютно — смънква Брит.

Колективният им съвет: Не се примирявай. Продължавай да търсиш. Намери господин Подходящия. Тъкмо това правят всички те. И, за бога, според мен те го вярват. Защото никой, който се жени в зрялата възраст от двайсет и три, не може да се примири. Естествено. Това е феномен, който се случва само на жени във възраст от трийсет години.

— Значи си избрала окончателно име на бебето си? — питам Анализе с отчаяното желание да сменя темата. Знам, че тя има предвид Хана или Грей, ако е момиче, и Майкъл или Дейвид, ако е момче. Хубави, класически, солидни имена. Без прекалено старание.

Моят специалитет е кражба на годеник.

След като поиграваме няколко глупави игри, свързани със случая, Анализе отваря подаръците. Най-много са жълтите облекла, понеже Анализе не знае дали бебето й ще е момче, или момиче. Така че розово липсва с изключение на една касичка-зайче от „Тифани“ — акт на внимание от страна на Дарси, която заявява, че е сигурна, че Анализе ще има момиче и че имала много вярно чувство за тези неща. Мога да кажа, че Анализе се надява тя да е права.

— Освен това — допълва Дарси, — дори да не съм познала — а няма да е така — знаете ли, че от началото на века розовото стана за момчета, а синьото — за момичета?

Всички отговаряме, че не знаем. Питам се дали тя не си го измисли в момента.

Анализе стига до моя подарък. Тя отваря картичката ми и я чете гласно под носа си. Очите й се напълват със сълзи от думите ми — че тя ще стане най-прекрасната майка и че аз нямам търпение да наблюдавам този процес. Тя ми помахва да отида при нея, както направи на всички преди мен, и ме прегръща сърдечно.

— Благодаря ти, мила — прошепва. — Казано е толкова хубаво.

После отваря подаръка ми — светлосиво кашмирено одеялце с ивица от мечета. Струваше ми цяло състояние, но се радвам, че мога да се изфукам, като наблюдавам изражението на Анализе. Тя ахва, докато го разгъва, допира го до бузата си и ми казва, че е разкошно и че с него ще доведе бебето вкъщи от болницата.

— Искам пак да дойда, когато тя се роди! — вметва Дарси. — По-добре да не ходя на медения си месец!

Дали го направи нарочно, или просто тя винаги е приповдигната, нещо, което не може да контролира, но Дарси винаги се вмъква във всеки момент. Обикновено нямам нищо против, но след като загубих сума ти време, за да намеря най-подходящия подарък за моята втора най-стара приятелка, ми се ще тя да бъде по-сдържана и да спре да засенчва Анализе и мен за наносекунда.

Както винаги дипломатична, Анализе се усмихва бързо на Дарси, преди да върне вниманието си отново към мен и одеялцето. Тя го подава всеки да го подържи и да се увери, че е идеално за изписване одеялце, толкова прекрасно, толкова мекичко. Всъщност точно това казаха всички. Нещо обаче ми подсказва, че те до една си мислят: Не лош избор от страна на адвокатка със съмнителни майчински инстинкти.