Емили Гифин
Нещо назаем (2)

Глава 1

Бях в пети клас, когато за първи път се замислих за времето, когато ще навърша трийсет години. С най-добрата ми приятелка Дарси случайно попаднахме на един вечен календар на гърба на телефонния указател. Там можеше да се види всяка дата в бъдещето и чрез използването на една малка решетка да се определи в кой ден от седмицата ще се падне. Открихме кога се падат рождените ни дни през следващата година — моят е през май, нейният — през септември. Моят се падаше в сряда — тогава имахме часове до късно следобед. Нейният — в петък. Малка победа, но съвсем типично за нея. Дарси винаги е била късметлийка. Кожата й почерняваше по-бързо, косата й бухваше по-лесно и зъбите й нямаха нужда от шини. Никой не можеше да прави като нея лунната походка, както и странично колело и кълбо напред (Аз пък изобщо не можех да правя кълбо напред.). Тя имаше по-хубава колекция от плакати. И повече значки с образа на Майкъл Джексън. Да не говорим за пуловерите й от „форенза“ в тюркоазно, червено и прасковено (на мен майка ми не ми разрешаваше да нося нито един от тях, защото били прекалено модерни и скъпи). И за джинсите й „Гес“ от петдесет долара, с ципове на глезените (такива също не ми се разрешаваха). Ушите й бяха двойно пробити и имаше брат — макар да беше само един, пак беше по-добре, отколкото да си едно дете, като мен.

Аз обаче бях няколко месеца по-голяма и тя никога нямаше да ме догони. Точно тогава реших да проверя кога се пада трийсетият ми рожден ден — и то в година, толкова далечна, че звучеше като научна фантастика. Падаше се в неделя, което означаваше, че тогава двамата с ослепителния ми съпруг ще осигурим съвестна детегледачка за нашите две (а вероятно и три) деца в неделя вечер, докато ние сме на вечеря в някой елегантен френски ресторант с платнени салфетки, където ще останем до полунощ, за да отпразнуваме технически действителния час на раждането ми. Аз тъкмо ще съм спечелила важно дело — по някакъв начин ще съм доказала, че въпросният мъж е невинен. И съпругът ми ще вдигне тост за мен: „За Рейчъл, моята красива съпруга, майката на децата ми и най-добрия адвокат в Инди“. Споделих фантазиите си с Дарси, когато открихме, че нейният трийсети рожден ден се пада в понеделник. Пълен провал за нея. Забелязах я как се нацупи от този факт.

— Знаеш ли, Рейчъл, на кого му пука в кой ден от седмицата ще навършим трийсет години? — заяви тя, свивайки едното си гладко, мургаво рамо. — Дотогава ще сме остарели. А остарееш ли, рождените дни нямат никакво значение.

Замислих се за родителите ми, които бяха прехвърлили трийсетте си години, и за липсата на въодушевление от приближаването на рождените им дни. Баща ми беше подарил на майка ми тостер за рождения й ден, защото нашият се беше счупил предишната седмица. Новият печеше четири филийки наведнъж вместо само две. Това трудно минаваше за подарък, но майка ми изглеждаше доволна от новия си уред. Изобщо не ми направи впечатление разочарованието, което изпитах, когато коледните ми спестявания не оправдаха очакванията. Така че Дарси може би беше права. Забавления като рождените дни нямаше да имат кой знае какво значение до навършването на трийсет.

Следващия път, когато истински се замислих за трийсетата си годишнина, беше през последната година от гимназията. Тогава с Дарси започнахме да гледаме заедно шоуто „Трийсет и няколко“. То не беше от любимите ни предавания — предпочитахме комедийните от рода на „Кой е босът?“ и „Нарастващи болки“ — но въпреки това го гледахме. Големият ми проблем с „Трийсет и няколко“ бяха хленчещите герои и потискащите им проблеми, които си навличаха. Помня какво си помислих тогава за тях — да не се правят на глупаци и да не се подмазват. Да спрат да си блъскат главата за значението на живота и да почнат да съставят списъци на стоки от бакалията. Това беше отдавна — когато си мислех, че тийнейджърските ми години се влачат, а годините между двайсет и трийсет ще траят вечно.

После станах на двайсет. Първите години на двайсетте като че ли наистина продължиха вечно. Когато чувах познати с няколко години по-големи от мен да оплакват края на младостта си, изпитвах самодоволство — все още бях далече от тази опасна зона. Дотогава имах много време. Някъде към двайсет и седмата си година, когато времето да удостоверяваш истинската си възраст отдавна беше отминало, започнах да се удивлявам как изведнъж годините бързо се изнизват (напомнях си за монолога на майка ми всяка година, когато сваляше коледната украса), а с тях се появяват бръчки и по някой и друг сив косъм. На двайсет и девет истинският ужас трайно, са насади в мен и тогава проумях, че в много отношения все едно бях на трийсет. Но не съвсем. Защото все още можех да поставям двайсет отпред. Все още имах нещо общо с колежаните от горния курс.

Съзнавам, че трийсет е просто едно число, че човек е толкова стар, колкото се чувства и неща от този род. Съзнавам също, че в грандиозната схема на нещата, на „трийсет“ си все още млада. Но не „чак толкова“ млада. Минала е по-голямата част от зрелостта и от най-естествените години за раждане, например. Прекалено си стара, да речем, да започнеш да тренираш за олимпийски медал. Дори в най-добрия сценарий — „да умреш от старост“, пак си на близо една трета от пътя до финалната права. Затова не мога да не се чувствам неловко, както си седя сега на тапицирания кафяв диван в тъмния салон в Ъпър Уест Сайд на изненадващото празненство по случай рождения ми ден, организирано от Дарси, която е все още най-добрата ми приятелка.

Утре е неделята, отбелязана в нашия телефонен указател, когато за първи път в пети клас размишлявах за трийсетте си години. След тази нощ двайсетте ми години ще свършат — една глава ще се затвори завинаги. Нагряващото чувство ми напомня за навечерието на Нова година, когато наближава обратното броене и не съм напълно сигурна дали да грабна фотоапарата си, или просто да изживея момента. Обикновено грабвам фотоапарата и по-късно съжалявам, когато снимката не излезе. Тогава се чувствам дълбоко разочарована и си мисля, че нощта трябваше да е по-забавна, дори това да не значи особено много, дори да не съм се насилвала да анализирам къде съм била и къде отивам.

Също като навечерието на Нова година, тази вечер е край и начало. Не обичам края и началото на каквото и да е. Винаги съм предпочитала средата. Най-лошото на този именно край (на моята младост) и началото (на средната възраст) е, че за първи път в живота си осъзнавам, че не знам къде отивам. Потребностите ми са простички: работа, която да харесвам, и мъж, когото да обичам. И в навечерието на трийсетте си години трябва да се изправя пред факта, че съм 0 на 2.

Първо, аз съм адвокат в голяма нюйоркска фирма. В същината си това означава, че съм злочеста. Да бъдеш адвокат не е чак толкова за хвалене — съвсем не е като в „Законът на Ел Ей“ — шоуто, което в началото на деветдесетте години доведе до наплив от кандидати за Юридическия факултет. Аз работя ужасно много часове за един ограничен и стиснат партньор, изпълнявам предимно отегчителни задачи и този вид омраза към онова, което правиш, за да преживяваш, започва да си казва думата. Затова запомних мантрата на съдружника на адвокатската фирма: Мразя работата си и скоро ще напусна. Още щом изплатя заемите си. Още щом изкарам премията за следващата година. Още щом измисля да работя нещо друго, което да плаща наема ми. Или да намеря някой, който да ми го плаща.

Което ме довежда до втората точка: Аз съм сама в мултимилионен град. Имам много приятели, както показа солидното множество тази вечер. Приятели, с които да карам кънки. Приятели, с които да прекарвам лятото в Хамптънс. Приятели, с които да се срещам в четвъртък вечер след работа за по едно, две или три питиета. А имам и Дарси, най-добрата ми приятелка от родния край, която е на първо място. Но всеки знае, че приятелите не са достатъчни, независимо колко се опитвам да твърдя обратното за пред омъжените или сгодените ми приятелки. Не бях планувала да бъда сама на трийсет. Исках дотогава да имам съпруг, исках да съм булка на двайсет и няколко. Но научих, че човек не може просто да си съставя разписание и да иска то да се сбъдне. И ето ме сега пред прага на ново десетилетие, с мисълта, че да остана сама на трийсет и няколко е плашещо, а мисълта, че вече съм на трийсет ме кара да се чувствам още по-сама.

Ситуацията изглежда още по-мрачна, тъй като моята най-отдавнашна и най-добра приятелка има бляскава работа като PR и отскоро е сгодена. Дарси продължава да е късметлийка. Сега я наблюдавам как разказва нещо на нашата група, която включва и годеника й. Декс и Дарси са изключителна двойка — слаби и високи, с тъмни коси и зелени очи. Те се нареждат сред най-красивите хора в Ню Йорк. Добре облечена двойка, подходяща да купува фин порцелан и кристал от шестия етаж на „Блумингдейлс“. Мразиш тяхното самодоволство, но не можеш да отвърнеш поглед от тях, когато си на същия етаж и търсиш някакъв не много скъп подарък за поредната сватба, на която си поканена сама. Напрягаш се да зърнеш пръстена й и мигом съжаляваш, че си го направила. Тя забелязва, че я гледаш и ти хвърля надменен поглед. Приисква ти се да не си обута с обувките си за тенис в „Блумингдейлс“. Тя вероятно ще си помисли, че именно обувките са част от проблема ти. Купуваш ваза „Уотърфорд“^[1] и бързо изчезваш от магазина.

— Значи, ето какъв е урокът: ако искаш обезкосмяване за бикини, не пропускай да кажеш да ти оставят „писта за приземяване“, иначе ще те направят като десетгодишно момиченце! — Дарси завършва неприличната си приказка и всички избухват в смях. Освен Декс, който поклаща глава, сякаш казва: ама и годеницата ми ги плещи едни…

— Така. Сега се връщам — заявява внезапно Дарси. — Текила за всички!

Докато тя се отдалечава от групата на път за бара, аз връщам мислите си към рождените дни, които сме празнували заедно, за всички значими събития, които отбелязвахме заедно, значими събития, които винаги отбелязвах първа. Взех шофьорска книжка преди нея, можех да пия законно преди нея. Смятах факта, че съм по-голяма, макар и с няколко месеца, за нещо хубаво. Но сега съдбите ни се преобърнаха. Дарси имаше допълнително лято през двайсетте си години — предимството да си роден през есента. Не че това значеше много за нея — когато си сгодена или омъжена, чукнеш ли трийсетте, просто не е същото.

Дарси се обляга на бара и започва да флиртува с двайсет и няколко годишния амбициозен актьор/барман, на когото, както ми беше казала, би му „бутнала“, ако беше свободна. Сякаш Дарси някога е била свободна. Навремето в гимназията беше заявила: „Аз не късам с момчетата, просто ги използвам“. Спазваше думата си и винаги тя ги зарязваше. През тийнейджърските години, в колежа и всеки ден през двайсетте ни години тя винаги си имаше някого. Често дори излизаше с повече от едно момче по едно и също време.

Хрумна ми, че аз мога да сваля бармана. Напълно съм свободна — не съм излизала с никого от близо два месеца. Но ми се струва, че не е редно да правиш такова нещо на трийсет. Свалките за една нощ са за двайсетгодишните момичета. Доколкото зная. Бях прилежна — следвах пътя на добродетелния човек, без да се отклонявам. В гимназията имах само шестици, после продължих в колеж, завърших magna cut laude^[2], изкарах приемния изпит за Юридическия факултет и ме приеха веднага, а след това постъпих на работа в голяма адвокатска фирма. Не съм била на туристически поход в Европа, нямах луди истории, нито нездравословни, похотливи връзки. Не криех никакви тайни. Не съм се забърквала в непозволена любовна връзка. А сега ми се струва, че е твърде късно за което и да е от тези неща. Защото това само би забавило постигането на целта ми да си намеря съпруг, да се задомя, да имам деца и щастлив дом със зелена морава, гараж и тостер, който да изпича по четири филийки наведнъж.

И така, бъдещето ми е неясно и по някакъв начин съжалявам за миналото. Казвам си, че ще имам време за размишления утре. В момента ще се забавлявам. Това е от онези неща, които един дисциплиниран човек може да разреши съвсем просто. А аз съм прекалено дисциплинирана — бях от онези деца, които си написват домашното в петък следобед веднага след училище, сега съм от онези жени (тъй като от утре вече по никой параграф няма да минавам за момиче), които всяка вечер чистят зъбите си с копринен конец и всяка сутрин си оправят леглото.

Дарси се връща с питиетата, но Декс отказва своето, затова тя настоява аз да изпия две. Преди да се усетя, нощта започва да приема онази замъгленост, когато преминаваш от леко опиянение до пиянство, като губиш усещане за време и ясна представа за нещата. Очевидно Дарси е достигнала тази точка дори по-рано, защото сега танцува върху плота на бара. Върти се и се извива спираловидно в къса, червена рокля с гол гръб, покачена на осемсантиметрови токчета.

— Открадва шоуто на твоето празненство — казва ми под сурдинка Хилари, най-добрата ми приятелка от адвокатската фирма. — Как не я е срам!

Засмивам се.

— Да. Това се очакваше.

Дарси надава вик и започва да пляска с ръце над главата си, после ме приканва да отида при нея с помахване и изкусително изражение, което би се харесало на всеки мъж, ако някога си е падал по ухажване между жени.

— Рейчъл! Рейчъл! Ела тук!

Аз никога не съм танцувала върху бара. Не знаех какво бих могла да правя там, освен да падна. Поклащам глава и се усмихвам — учтив отказ. Всички чакаме следващото й изпълнение и тя наистина закършва ханш в непогрешим такт с музиката, навежда се бавно, после рязко се изправя и косата й се разпилява във всички посоки. Гъвкавото движение ми напомня за съвършеното й имитиране на Тоуни Китаен в клипа на „Уайтснейк“ — „Ето ме пак“, как се търкулваше и правеше шпагат върху капака на БМВ-то на баща си за радост на съседски момчета в пубертетна възраст. Поглеждам Декс, който в такива моменти никога не знае дали да се забавлява, или да се ядосва. Да се каже, че е търпелив, ще означава, че го подценявам. В това отношение Декс и аз си приличаме.

— Честит рожден ден, Рейчъл! — извиква Дарси. — Да вдигнем чаши за Рейчъл!

Което всички правят. Без да отместват очи от нея.

След минута Декс бързо я сваля от бара, подпира я на рамото си и с едно плавно движение я оставя на пода до мене. Пролича си, че го е правил и друг път.

— Е, аз отивам да прибера вкъщи нашата малка организаторка на празненства — обявява той.

Дарси грабва питието си от бара и тропва с крак.

— Ти не си ми шеф, Декс! Нали, Рейчъл? — Докато изтъква независимостта си, тя се препъва и разлива мартинито си върху обувката на Декс.

Декс прави гримаса.

— Пияна си до козирката, Дарс. Това не е забавно за никого, освен за теб.

— Добре. Добре. Тръгвам си… И без това нещо не ми е добре — отговаря тя и наистина изглежда, че ще повърне.

— Ще се оправиш ли?

— Да, не се безпокой. — Вече играе ролята на смело, болно момиченце.

Аз й благодаря за празненството, казвам й, че е било пълна изненада — което е лъжа, защото знаех, че Дарси ще се възползва от трийсетгодишнината ми, за да си купи нов тоалет, да организира луд купон и да покани толкова нейни приятели, колкото ще са и моите.

И все пак беше мило от нейна страна, че организира празненство и аз съм доволна от това. Тя е от онези приятели, които винаги правят нещата да изглеждат по-специални. Прегръща ме силно и казва, че е готова на всичко за мен и се пита какво би правила без мен, нейната шаферка, сестрата, която никога не е имала. До подобни излияния се стига винаги, когато е прекалила с пиенето.

Декс я прекъсва.

— Честит рожден ден, Рейчъл. С теб ще разговаряме утре. — И ме целува по бузата.

— Благодаря ти, Декс, — отговарям. — Лека нощ.

Наблюдавам го как извежда Дарси навън и я хваща за лакътя, когато тя залитна и за малко не падна на тротоара. Ех, да си имаш такъв грижовник. Да можеш да пиеш до припадък и да знаеш, че ще има кой да те прибере вкъщи благополучно.

Малко по-късно Декс отново се появява в бара.

— Дарси си загубила чантата, смята, че я е забравила тук. Малка, сребърна чанта. Да си я виждала?

— Загубила е новата си чанта „Шанел“? — Поклащам глава и се разсмивам, защото е типично за Дарси да си губи нещата. Обикновено аз внимавам за тях, но на рождения си ден не бях „дежурна“. Въпреки това помагам на Декс да потърсим чантичката и накрая я намираме под едно от високите столчета на бара.

Декс тъкмо се обръща да си тръгва, когато приятелят му Маркъс, един от шаферите му, го увещава да остане.

— Хайде, човече. Какво си се разбързал.

И Декс се обажда на Дарси, а тя завалено дава съгласието си и му казва да се забавлява без нея. Макар вероятно да си мисли, че такова нещо едва ли е възможно.

Постепенно приятелите се разотиват, изричайки последни пожелания за рождения ми ден. Декс и аз оставаме, дори след Маркъс. Седим на бара и разговаряме с актьора/барман, който има татуировка „Ейми“ и нулев интерес към застаряваща адвокатка. Минава два, когато решаваме, че е време да си ходим. Нощта е повече като в средата на лятото, отколкото пролетна и топлият въздух ме лъхва с внезапна надежда: Това ще е лятото, в което ще срещна своя мъж.

Декс махва на такси за мен, но когато колата спира, той ме пита:

— Какво ще кажеш да идем в друг бар? За по още едно питие?

— Добре. Защо не.

Двамата се качваме и той казва на шофьора, че ще помисли малко докъде да ни закара. Стигаме в Алфабет Сити, пред един бар на Седма и Авеню В, с лесно запомнящото се име „7 В“.

Обстановката не е особено приятна — „7 В“ е мрачен и опушен. На мен обаче ми харесва — не е лъскава, но не е и долнопробна кръчма, стремяща се да бъде страхотна, защото не е лъскава.

Декс посочва едно сепаре.

— Иди да седнеш. Аз идвам след малко. — После се обръща. — Какво да ти поръчам?

Казвам му каквото поръча за себе си, сядам в сепарето и го чакам. Наблюдавам го как казва нещо на момичето, седнало на бара, облечено в панталон в милитари стил и тясна деколтирана блуза без ръкави, с надпис „Паднал ангел“. То се усмихва и поклаща глава. Музикалният фон е „Омаха“. Това е една от песните, които са едновременно меланхолични и весели.

След минути Декс се настанява срещу мен и побутва към мен халба бира.

— „Нюкасъл“ — съобщава той и се усмихва, около очите му се появяват къдрави бръчици. — Харесваш ли я?

Кимвам и се усмихвам.

С ъгълчето на окото си виждам как Падналият ангел се обръща на високото си столче и оглежда Декс, попивайки изсечените черти, къдравата коса, плътните му устни. Веднъж Дарси ми се беше оплакала, че Декс събирал повече погледи и непринудени закачки, отколкото тя. И все пак, за разлика от половинката си, Декс като че ли не забелязва отправяното към него внимание. Сега Падналият ангел отмества поглед към мен, вероятно питайки се какво ли прави Декс с жена на средна възраст. Надявам се тя да ни мисли за двойка. Тази вечер никой не бива да узнава, че съм само член на сватбено тържество.

Двамата с Декс разговаряме за работата си, за съвместното ни пребиваване в Хамптънс, което започва след една седмица, и за много други неща. Нито Декс, нито аз отваряме темата за сватбата им през септември.

След като изпиваме бирата си, отиваме при джубокса и го захранваме с монети, търсейки хубави песни. Натискам два пъти кода за „Тъндър роуд“, защото ми е любимата песен. Казвам му това.

— Да. Спрингстийн е на първо място и в моя списък. Била ли си на негов концерт?

— Да. Два пъти. На „Борн ин дъ Ю Ес Ей“ и „Танъл ъф лав“.

За малко да му кажа, че отидох с Дарси в гимназията, като почти я завлякох насила, защото тя предпочиташе групи като „Пойзън“ и „Бон Джоуви“. Но си замълчах. Така щях да го подсетя да се прибере при нея, а аз не исках да остана сама в стопяващите се мигове на двайсет и няколко. Естествено, предпочитах да съм с гадже, но Декс е по-добре от никого.

В „7 В“ подканват за последни поръчки. Ние си вземаме още две бири и се връщаме в сепарето. По някое време по-късно сме отново в такси и пътуваме на север по Първо авеню.

— Две спирания — съобщава Декс на шофьора, защото двамата живеем от двете страни на Сентръл Парк. Декс държи чантичката „Шанел“, която изглежда съвсем мъничка и не на място в големите му ръце. Поглеждам сребърния циферблат на ролекса му — подарък от Дарси. Часът е точно четири.

Пътуваме мълчаливо десет-петнайсет пресечки, като всеки гледа през своя прозорец, докато таксито улучва дупка на пътя и аз залитам към средата на задната седалка, а кракът ми се бутва в неговия. После изневиделица Декс ме целува. А може би аз — него. Както и да е, но ние се целуваме. Всичко се заличава от съзнанието ми, докато се вслушвам в тихия звук на устните ни, които се докосват отново и отново. В един момент Декс почуква на плексигласовата преграда, отделяща ни от шофьора, и му казва — между целувките — че в крайна сметка отиваме само на един адрес.

Пристигаме на ъгъла на Седемдесет и трета и Трета, близо до апартамента ми. Декс подава на шофьора двайсет долара и не чака за рестото. Измъкваме се от таксито и отново се целуваме на тротоара, после пред Хосе, портиера. Целуваме се през цялото време, докато сме в асансьора. Аз съм притисната до стената на кабината, ръцете ми са около врата му. Изненадана съм от меката му коса.

Бъркам в чантата за ключа си, завъртам го в погрешната посока, докато Декс е обгърнал с ръка талията ми, устните му докосват врата ми, бузата ми. Накрая отварям вратата и ние продължаваме да се целуваме насред гарсониерата ми, както сме прави и облегнати на нищо, освен един на друг. Препъваме се към оправеното ми легло, изпънато по войнишки в ъглите.

— Пияна ли си? — Гласът му е шепот в тъмнината.

— Не — отговарям, защото човек винаги така казва, когато е пиян. Но колкото и да съм пияна, в един ярък миг си давам ясна сметка какво съм изпуснала в двайсетте и какво искам да имам през трийсетте си години. Изведнъж ми идва наум, че в известен смисъл мога да имам и двете в тази важна рождена нощ. Декс може да бъде моята тайна, последният ми шанс за една потайна двайсет и някоя глава, може да бъде също и вид прелюдия — обещание за появата на някой като него. Дарси е в ума ми, но е избутана назад от сила, по-могъща от нашето приятелство и моята съвест.

Декс се премества върху мен. Очите му се затварят, после се отварят и пак се затварят.

След това незнайно как аз правя секс с годеника на най-добрата ми приятелка.