Емили Гифин
Нещо назаем (21)

Глава 20

Днес е вторият ден, откакто дадох ултиматума си и един месец преди сватбата. Все още ме крепи становището ми и съм изпълнена с възвишеното си, позитивно чувство, по-силно от надежда. Имам вяра в Декс, вяра в нас. Той ще отмени сватбата. След това двамата ще заживеем щастливо. Или поне донякъде.

Естествено, безпокоя се за Дарси. Безпокоя се дори, че тя може да извърши нещо безумно, когато се изправи пред първата си доза отхвърляне. Представям си как чезне в болничното легло, прикована към системи, с тъмни кръгове под очите, с разчорлена коса и посивяла кожа. На тези картини аз съм до нея, нося й списания и женско биле и я успокоявам, че всичко ще бъде наред, че за всичко случило се има причина.

Но дори ако тези сцени се изиграят докрай, никога няма да съжалявам, че казах на Декс истината за това какво искам. Никога няма да съжалявам, че се домогвам към това. Веднъж да не поставя Дарси над себе си.

Докато дните се изнизват, аз ходя на работа, прибирам се вкъщи, пак отивам на работа и очаквам да падне бомбата. Сигурна съм, че Декс ще се обади всеки момент с новина. С добра новина. Междувременно се калявам, като отказвам да се поддавам на изкушението да му се обадя. Но след като минават няколко седмици, започвам да се безпокоя и чувствам промяната към предишното си състояние. Казвам на Хилари, че искам да му се обадя, знаейки, че тя ще ме разубеди. Напомням си как една жена, въздържаща се от алкохол, се дотътря до среща на алкохолици с последно усилие да устои на влечението си.

— В никакъв случай — заявява тя. — Не го прави. Не се свързвай с него.

— Ами ако е бил пиян и е забравил за нашия разговор? — питам, хващайки се за сламката.

— Значи няма късмет.

— Мислиш ли, че си спомня?

— Спомня си.

— Ще ми се да не бях казвала нищо.

— Защо? За да прекараш още няколко нощи с него ли?

— Не — отговарям отбранително. Макар че именно това е причината.

 

 

След още няколко дни на мъчение, през които не бях в състояние да ям, да работя или да спя, решавам, че трябва да се махна оттук. Трябва да бъда някъде другаде, далече от Декс. Да напусна града е единственият начин да се опазя да не му се обадя, да се отметна от всичко заради още една нощ, още една минута с него. Решавам да замина за Индиана, но това пак не е много далече. Освен това домът ми там само ще ми напомня за Дарси и за сватбата.

Обаждам се на Итън и го питам дали мога да му погостувам. Той е развълнуван, казва, че ме чака по всяко време. И тъй, обаждам се в „Юнайтид“ и си запазвам място в самолет за Лондон. Полетът е едва след пет дни, но трябва да платя цялата стойност на билета — осемстотин и деветдесет долара — но си струва всяко пени.

След като напечатвам молбата за отпуската си, отивам да я оставя в кабинета на Лес. За щастие него го няма там.

— Той е на външна среща. Слава богу! — уведомява ме секретарката му Черил. Тя е моя съюзница, често ме предупреждава, когато Лес е в особено лошо настроение.

— Имам само няколко неща за него — казвам й и влизам в неговата бърлога на ужасите.

Оставям чернова на отговора ни на стола му, а под нея — молбата ми за отпуската. После променям решението си и оставям молбата най-отгоре. Той ще се вбеси. Това ме кара да се усмихна.

— Защо е тази усмивка? — пита ме Черил, когато излизам от кабинета му.

— Заради молба за отпуск. Уведоми ме колко ме е ругал.

Тя повдига вежди и изрича:

— О! — без да прекъсва да пише. — Някой ще си има не-прият-ности.

Лес ми се обажда същата вечер, след като се връща в офиса.

— Каква е голямата идея?

— Моля? — питам, знаейки, че спокойствието ми ще го подтикне да продължи.

— Не си ми споменавала, че излизаш в отпуск!

— О! Мислех, че съм ти споменала — лъжа го.

— Кога?

— Не помня точно… Преди седмици. Отивам на сватба — две лъжи.

— Господи! — Той диша в телефона, чакайки ме да предложа да откажа пътуването. Някога, в първата си година, пасивно-агресивният номер можеше да мине. Но сега не казвам нищо. И аз го изчаквам.

— Семейна сватба ли? — пита той най-накрая. Ето къде тегли той чертата. Семейни погребения и семейни сватби. Вероятно само непосредственото семейство. Казвам му, че е за сватбата на сестра ми. Три лъжи.

— Съжалявам — допълвам насмешливо. — Шаферка съм, нали разбираш.

Оставям го няколко секунди да говори с гръмки фрази и да отправя безполезна заплаха, че ще накара друг съдружник да се заеме със случая. Като че ли някой се е засилил да работи с него. Сякаш мен ще ме е грижа, ако ме смени. После обявява със задоволство, че това означава никакъв живот извън офиса за мен до петък. Мисля си, че това няма да представлява проблем.

След минути се обажда Дарси. Тя поне разбира.

— Как можеш да си направиш резервация толкова близо до сватбата ми?

— Бях обещала на Итън да му гостувам това лято. А лятото почти свърши.

— Какво й е на есента? Сигурна съм, че Лондон е дори по-красив през есента.

— Имам нужда от ваканция. И то сега.

— Защо точно сега?

— Просто трябва да се махна оттук.

— Защо?… Свързано ли е с Маркъс?

— Не.

— Виждала ли си го?

— Не.

— Защо?

— Добре, може и да е свързано с Маркъс… — отговарям, за да й затворя устата. — Мисля, че няма да се получи с него. И може би малко съм се размързелувала.

Ясно?

— О! Много съжалявам, че няма да се получи. Последното нещо, което ми е нужно, е съчувствие от страна на Дарси. Казвам й, че всъщност е свързано с работата ми.

— Имам нужда да се отделя малко от Лес.

— Но аз имам нужда от теб тук — проплаква тя. Очевидно десетте й секунди съчувствие изтекоха.

— Нали Клеър е тук.

— Не е същото. Ти си ми шаферка!

— Дарси, нужна ми е почивка. Разбра ли?

— Сигурно ти трябва. — Виждам я как цупи устни. — Нали? — Добавя това с нотка на надежда.

— Да.

Тя въздиша шумно и опитва друга тактика.

— Не можеш ли да отидеш, докато съм на меден месец на Хаваите?

— Бих могла… — представям си я с новото бельо, — ако моят свят се въртеше около теб… но съжалявам, той не се върти.

Никога не съм казвала такива неща на Дарси. Но времената се менят.

— Добре. Ясно. Хайде тогава да се срещнем утре по обяд в „Брайдъл парти“, за да изберем роклята ти на шаферка… Освен ако нямаш планове да ходиш във Венеция или някъде другаде.

— Много смешно! — казвам и затварям.

Така Декс вече ще знае, че ще пътувам за Лондон. Питам се как ли ще се почувства, когато го научи. Може би това ще го накара да реши по-бързо. Да ми каже нещо добро, преди да замина далече.

Продължавам да чакам, като с всеки изминал час се чувствам все по-мъчително. Нито дума от него. Никакво обаждане. Никакъв имейл. Непрекъснато проверявам съобщенията си, гледам дали няма да замига червената лампичка. Нищо. Безброй пъти понечвам да набера телефонния му номер, съчинявам дълъг имейл, който изобщо не изпращам. По някакъв начин оставам силна.

После, вечерта преди заминаването ми, Хосе ми звъни.

— Декс е тук и иска да те види.

Прилив на емоции ме връхлита. Сватбата е отменена! Като никога чашата ми не само е наполовина пълна, но и прелива. Радостта ми е временно помрачена, когато мислите ми се прехвърлят към Дарси — какво ще се случи с приятелството ни? Знае ли тя в какво съм се забъркала? Избутвам тия мисли настрана и се съсредоточавам върху чувствата си към Декс. Сега той е по-важният.

Но когато отварям вратата, лицето му е съвършено друго.

— Може ли да поговорим? — пита той.

— Да — гласът ми излиза като шепот.

Сядам сковано, сякаш очаквам да чуя, че някой мой много близък човек е починал. Декс можеше да бъде и полицай, дошъл на вратата ми с шапка в ръка.

Той сяда до мен и думите излизат. Беше трудно решение… Аз наистина те обичам… Просто не мога… Много мислих… чувствам се виновен… нямах намерение да те подвеждам… за нашите отношения… невероятно трудно… много държа на Дарси… не мога без нея… дължа го на семейството й… седем години… лятото беше напрегнато… каквото казах беше истина… съжалявам… съжалявам… наистина съжалявам… винаги, винаги ще те обичам… Декс покрива с ръце лицето си и в съзнанието ми изниква за миг сцена от рождения ми ден, как се възхитих на ръцете му, докато пътувахме с таксито по Първо авеню. Точно преди да ме целуне. И сега, ето ни пак. В самия край. И аз никога повече няма да го целуна.

— Кажи нещо — подтиква ме Декс. Очите му са влажни, миглите — мокри и мастиленочерни. — Моля те, кажи нещо.

Чувам се да казвам, че разбирам, че всичко ще бъде наред. Не се разплаквам. Вместо това се съсредоточавам върху дишането си. Дишане, издишане. Още мълчание. Няма нищо повече за казване.

— Сега трябва да си вървиш.

Когато Декс става и тръгва към вратата, ми идва да закрещя, да го замоля. Не си отивай! Аз те обичам! Промени решението си! Тя ти изневери! Но вместо това го проследявам с поглед как си тръгва, без да се спре или обърне за един последен поглед към мен.

Дълго време продължавам да гледам вратата, вслушвайки се в оглушителната тишина. Искам да заплача, за да може нещо да запълни плашещото пусто пространство, но не мога. Тишината става все по-оглушителна, докато обмислям как да постъпя по-нататък. Да си опаковам багажа? Да си лягам? Да се обадя на Итън или Хилари? За една неразумна секунда ми минават онези мисли, каквито повечето хора не признават, че им минават — да погълна дузина хапчета тиленол и да ги прокарам с водка. Наистина бих могла да накажа Декс, да съсипя сватбата му, да сложа край на собствената си мъка.

Не полудявай. Това е просто едно леко разбиване на сърцето. Ще го преживееш. Замислям се за всички разбити сърца в този момент — в Манхатън, в целия свят. За цялата преливаща скръб. Чувствам се по-малко сама, като си мисля, че и други хора се раздират отвътре на мънички парченца. Съпрузи напускат жените си след двайсетгодишен брак. Деца плачат: „Не ме напускай, тате! Моля те, остани!“. Естествено, това, което чувствам, не може да се сравни с този вид болка. Моето беше само един летен роман. Не е ставало дума да продължи след август.

Ставам, отивам до библиотечния шкаф и вземам кутията с канелени бонбони. Изпълва ме една последна надежда. Ако ми се паднат две шестици, той може би ще промени решението си и ще се върне при мен. Сякаш правейки магия, аз духам в зарчетата, точно както правеше и Декс. После ги разклащам веднъж в ръката си и внимателно, много внимателно ги хвърлям. Както стана при първото ни хвърляне, едното зарче се заковава на място преди другото. На шестица! Стаявам дъх. За част от секундата виждам размазани точки и си помислям, че пак ще имам две шестици. Заставам на колене и се вглеждам във второто зарче.

То показва само петица.

Бях хвърлила единайсет. Почувствах се, сякаш някои ми се подигра с думите: „Почти, но не желаното“.