Емили Гифин
Нещо назаем (3)

Глава 2

Събуждам се от телефонен звън и за секунда не мога да се ориентирам в собствения си дом. После от телефонния секретар чувам гласа на Дарси с висок регистър, който ме подканя да вдигна, да вдигна, вдигни, моля те. Престъплението ми изведнъж идва на фокус. Сядам бързо в леглото и стаята започва да се върти. Гърбът на Декс е до мен, изваян и на лунички. Забивам силно пръст в него. Той се претъркулва и ме поглежда.

— О, Боже! Колко е часът?

Вграденият в радиото ми часовник показва седем и петнайсет. От два часа вече съм на трийсет. Поправка — от един час; родена съм в пояса с централно време.

Декс скача и си събира дрехите, разхвърляни от двете страни на леглото. Телефонният секретар бийпва два пъти и прекъсва Дарси. Тя звъни отново и говори несвързано, че Декс изобщо не се е прибирал. Машината ми отново я смълчава насред изречението. Тя се обажда трети път и хленчи:

— Събуди се и ми се обади. Имам нужда от теб!

Понечвам да стана от леглото, но осъзнавам, че съм гола. Сядам отново и се покривам с възглавница.

— О, Божичко! Какви ги вършим? — Гласът ми е сипкав и треперещ. — Да се обадя ли и да й кажа, че си пренощувал тук?

— Глупости, не! Не вдигай… Нека помисля за секунда. — Той сяда, за да обуе боксерките си и потрива брадичката си, с вече набола брада.

Залива ме болезнен, изтрезняващ ужас. Разплаквам се. Което никога не помага.

— Чуй ме, Рейчъл, не плачи. Всичко ще бъде наред.

Той си слага джинсите, после — ризата, вдига спокойно ципа, напъхва ризата и я закопчава, сякаш е една обикновена сутрин. После проверява съобщенията си по клетъчния си телефон.

— По дяволите. Дванайсет пропуснати обаждания — отбелязва той прозаично. Единствено очите му издават безпокойство.

Вече облечен, той сяда отново на ръба на леглото и опипва челото си. Чувам тежкото му дишане през носа. Вдишване и издишване. Вдишване и издишване. После ме поглежда, напълно спокоен.

— Виж. Ето как ще постъпим. Рейчъл, погледни ме.

Подчинявам се, все още притискайки възглавницата до себе си.

— Всичко ще е наред. Само слушай — продължава той, сякаш говори на клиент в заседателна зала.

— Слушам.

— Ще й кажа, че съм останал до пет, пет и нещо, после съм закусил с Маркъс. Ние сме прикрити.

— А аз какво да й кажа? — Лъжата никога не е била силната ми страна.

— Ще й кажеш просто, че си си тръгнала и си се прибрала вкъщи… Кажи й, че не си спомняш със сигурност дали все още съм бил там, но мислиш, че май съм останал с Маркъс. Но непременно кажи „мисля“, не бъди прекалено сигурна. И само толкова знаеш, чу ли? — Посочва телефона ми. — А сега й се обади… А пък аз ще се обадя на Маркъс още щом си тръгна оттук. Разбра ли?

Кимам, очите ми отново се пълнят със сълзи, когато Декс става.

— И се успокой — добавя той тихо, но твърдо. В следващия момент вече е до вратата, едната му ръка е върху бравата, другата прокарва през тъмната си коса, която е точно толкова дълга, колкото да изглежда секси.

— Ами ако тя вече е говорила с Маркъс? — питам, когато той прекрачва прага. После добавям повече на себе си. — Адски сме го загазили.

Декс се обръща и ме поглежда от рамката на вратата. За миг ми се струва, че е бесен, че ще ме нахока да се стегна. Че нещата не опират до живот или смърт. Но тонът му е мек.

— Рейч, изобщо не сме го загазили. Знам как да се оправя. Ти само кажи каквото те посъветвах… И още нещо, Рейчъл?

— Да?

— Наистина съжалявам.

— Да-а-а. Аз също.

За нас ли… или за Дарси?

Щом Декс си тръгва, аз се пресягам за телефона, главата ми е все още замаяна. Отнема ми няколко минути, но най-накрая събирам кураж да позвъня на Дарси.

Тя е в истерия.

— Негодникът не се прибра снощи! Дано да лежи в болнично легло!… Мислиш ли, че ме мами?

Понечвам да отговоря „не“, че вероятно е някъде с Маркъс, но размислям. Няма ли да е прекалено очевидно? Да кажа ли, че не знам нищо? Не съм в състояние да мисля. Главата и сърцето ми туптят, стаята продължава да се върти с прекъсвания.

— Сигурна съм, че не те мами.

Тя издухва носа си.

— Откъде си сигурна?

— Защото просто не би ти го причинил, Дарс. — Не мога да повярвам на думите си — колко лесно ми дойдоха.

— Къде е тогава, дявол да го вземе? Баровете затварят в четири или пет. А вече е седем и половина!

— Не знам… Но съм сигурна, че има логическо обяснение.

Което, фактически, е така.

Тя ме пита в колко часа съм си тръгнала и дали той е бил все още там и с кого — точните въпроси, чиито отговори ми беше казал Декс. Отговарям както бях инструктирана. Предлагам й да звънне у Маркъс.

— Вече го направих. Но оня тъпанар не вдига проклетия си мобилен.

Да. Имаме шанс.

Чувам кликването за изчакване и Дарси се изгубва, после пак ми се обажда и ми казва, че Декс й се обажда и че ще ми позвъни веднага щом може.

Ставам и тръгвам с несигурни крачки към банята. Поглеждам се в огледалото. Кожата ми е на петна и зачервена. Около очите си имам кръгове от спирала и очна линия и ми парят, тъй като бях спала с контактните си лещи. Свалям ги бързо, миг преди да повърна в тоалетната. Не съм повръщала от препиване от колежа и то беше само веднъж. Защото се уча от грешките си. Повечето колежани се заричат: „Никога няма да го допусна отново“ и го допускат още на следващия уикенд. Но аз удържам на думата си. Такава съм си. Ще си взема урок и от този случай. Дано само ми се размине!

Пускам душа, измивам дима от косата и кожата си — телефонът ми е на мивката, в очакване съм да чуя от Дарси, че всичко е наред. Но часовете минават, а тя не се обажда. Около обяд започват да ми звънят с поздравления за рождения ми ден. Родителите ми правят годишната си серенада и отправят вечния въпрос: „Познай къде бях преди трийсет години на този ден?“. Успявам да запазя спокойствие и им влизам в тона, но не е толкова лесно.

Наближава три часът, без още да съм се чула с Дарси и все още ми е притеснено. Изпивам голяма чаша вода, вземам два адвила^[1] и размишлявам дали да си поръчам пържени яйца с бекон, в които Дарси се кълне, когато е махмурлия. Но знам, че нищо няма да облекчи болката от чакането, от въпроса какво става, дали Декс се е провалил, дали и двамата сме се провалили.

Дали някой ни е видял в „7 В“? В таксито? Или на улицата? Някой, освен Хосе, чиято работа е да не знае нищо? Какво ли става в техния апартамент в Ъпър Уест Сайд? Дали е откачил и си е признал? Дали тя си опакова багажа? Дали не са правили любов цял ден, за да облекчи той съвестта си? Дали все още се карат и се въртят в кръг в размяна на обвинения и отричане?

Изглежда, че страхът ми е изместил всички други емоции — задушил е срама или съжалението — защото колкото и да е налудничаво, аз като че ли не чувствам вина, задето предадох приятелката си. Дори и когато намирам използван презерватив на пода. Единствената истинска вина, която мога да изпитам, е вината, че не чувствам вина. Но по-късно ще се разкайвам, още щом разбера, че ми се е разминало. О, моля те, Господи. Никога не съм постъпвала така. Моля те, нека ми се размине сега. Ще жертвам цялото си бъдещо щастие. Всеки шанс да срещна съпруг.

Замислям се за всички тези „сделки“, които се опитвах да сключа с Него всяка година, докато ходех на училище. Моля те, нека не получа по-ниска оценка от „добър“ за теста по математика. Моля те, ще направя всичко: ще работя в безплатна трапезария за бедни всяка събота вместо веднъж месечно. Такива дни бяха. Да си мисля, че „тройка“ символизира всичко нередно в моя мъничък свят. Как съм могла изобщо, дори мимолетно, да се стремя към тъмната страна?

Как съм могла да направя такава огромна грешка, която потенциално би променила живота ми?

Накрая не издържам. Звъня по мобилния телефон на Дарси, но веднага се включва гласовата поща. Звъня на домашния им телефон, надявайки се тя да го вдигне. Вместо нея се обажда Декс. Смразявам се.

— Здрасти, Декс. Рейчъл се обажда. — Опитвам се да звуча нормално.

Нали се сещаш, шаферката на предстоящата ти сватба… жената, с която прави секс снощи?

— Здравей, Рейчъл — отговаря той нехайно. — Забавлява ли се снощи?

За секунди си помислям, че ме пита за нас и съм ужасена от равнодушния му тон. После обаче чувам, че Дарси настоява да вземе слушалката и осъзнавам, че ме пита за празненството.

— О, да, прекарах страхотно… беше невероятен купон. — Прехапвам устни.

Дарси вече е измъкнала слушалката от ръката му. Тонът й е весел, напълно възстановен.

— Здрасти. Извинявай, че забравих да ти се обадя. Но нали знаеш, за известно време тук се разигра голяма драма.

— Но вече си добре, нали? Всичко е наред с теб… и Декс? — Затруднявам се да произнеса името му. Сякаш гласът ми по някакъв начин ще ме издаде.

— Хм, да, почакай секунда.

Чувам я да затваря врата — тя винаги отива да говори по телефона в спалнята. Представям си леглото им с колона във всеки ъгъл, което й помогнах да избере от „Чарлс П. Роджърс“. И което скоро щеше да стане брачното им ложе.

— О, да. Вече съм добре. Той бил с Маркъс. Останали до късно, после отишли в ресторанта да закусят. Но, разбира се, знаеш, аз продължавам да се правя на бясна. Казах му, че е напълно жалък, че вече е трийсет и четири годишен, сгоден мъж, а се заседява навън цяла нощ. Жалък е, не мислиш ли?

— Да, предполагам. Но и съвсем безобиден. — Преглъщам силно и си мисля, да, би бил съвсем безобиден. — Е, радвам се, че двамата оправихте нещата.

— Дааа. Преодолях го. И все пак… той трябваше да ми се обади. На мен тия не ми минават, нали разбираш?

— Разбирам — и добавям смело: — Нали ти казах, че не те мами.

— Знам… но въпреки това си го представях с някаква стриптийзьорка от „Скорс“ или от другаде. Нали имам развинтено въображение.

Така ли мина снощи? Знам, че не съм „празноглава мацка“, но дали това не беше някакъв съзнателен негов избор да си легне с някоя преди сватбата? Положително не. Положително не би избрал шаферката на Дарси.

— Но както и да е, как мина според теб празненството? Аз съм толкова лоша приятелка… Натрясках се и си тръгнах рано. И, о, по дяволите! Та то всъщност днес е рожденият ти ден! Честит рожден ден! Господи, аз съм ужасна, Рейч!

Дааа, ти си лошата приятелка.

— О, беше чудесно. Такъв забавен купон се получи. Благодаря ти, че го организира… Беше пълна изненада… наистина… страхотна…

Чувам, че вратата на спалнята им се отваря и Декс казва нещо от рода, че закъсняват.

— Да, всъщност трябва да бягам, Рейч. Отиваме на кино. Искаш ли да дойдеш?

— Ммм, не, благодаря.

— Добре. Но вечерята довечера остава, нали? В „Рейн“, в осем?

Напълно бях забравила, че имах план да се срещна с Декс, Дарси и Хилари за малка вечеря по случай рождения ми ден. Не, нямаше начин да погледна в лицето Декс или Дарси тази вечер… особено пък двамата заедно. Казвам й, че не съм много сигурна, че не ми е до това — имам тежък махмурлук. Макар че съм спряла да пия към два, добавям, преди да се сетя, че лъжците изричат прекалено много подробности. Дарси не обръща внимание.

— Е, може би по-късно ще се почувстваш по-добре… Ще ти се обадя след киното.

Затварям телефона с мисълта, че всичко е минало много лесно. Но вместо облекчение, обзеха ме смътна неудовлетвореност, копнеж и желание да бях отишла на кино. Не с Декс, разбира се. Просто с някого. Колко бързо обръщам гръб на сделката с Бога. Искам отново съпруг. Или поне гадже.

Седя на дивана с ръце в скута и си мисля какво сторих на Дарси, очаквайки да почувствам вина. Нищо подобно не се случва. Дали извинението ми е, че бях пила алкохол? Бях пияна и не на себе си. Спомням си за часа по криминално право в първата си година. И нетрезвото състояние, като невменяемостта, непълнолетието, принудата и провокирането към наказуемо деяние е законно извинение, оправдание, при което подсъдимият не е виновен, задето е показал поведение, което иначе би се считало за престъпление. По дяволите! Това беше само неволно нетрезво състояние. Защото Дарси ме накара да изпия онези питиета. Но такава принуда не води до неволно нетрезво състояние. И все пак това е смекчаващо вината обстоятелство, което съдебните заседатели може и да вземат предвид.

Естествено, обвини жертвата. Какво ми става?

Може би съм просто лош човек. Може би единствената причина да съм била добра до този момент няма нищо общо с истинската ми нравствена същност, а по-скоро със страха от това да ме хванат. Играя по правилата, защото не съм склонна към рискове. В прогимназията не одобрявах кражбите от магазина „Уайт Хен Пантри“ отчасти защото знаех, че не е редно, но предимно защото бях сигурна, че ако хванат някого, то това ще съм аз. По същата причина никога не хитрувах на изпити. Дори сега не задигам никакви канцеларски принадлежности от кантората, защото предполагам, че по някакъв начин камерите за наблюдение във фирмата ще ме уловят. Така че, ако това е мотивацията ми да бъда добра, наистина ли заслужавам доверие? Наистина ли съм добър човек? Или съм просто страхлив песимист?

Добре. Всъщност може и да съм лош човек. Няма друго правдоподобно обяснение за липсата на каквото и да е чувство за вина. Изпитвам ли такова към Дарси? Ревност ли ме накара да постъпя така снощи? Негодувам ли срещу съвършения й живот… срещу това, че всичко при нея става толкова лесно? Или може би подсъзнателно, в пияното си състояние, съм се разплащала за минали нередности. Дарси невинаги е била безупречната приятелка. Съвсем не. Започвам да представям моя случай пред съдебните заседатели, спомняйки си Итън в началното училище. Аз съм по следите на нещо… Дами и господа съдебни заседатели, вземете предвид историята на Итън Ейнсли…

 

 

Дарси Роун и аз бяхме близки приятелки, докато растяхме, свързваше ни географското положение — сила, по-голяма от всичко друго, когато си в началното училище. Ние се преместихме на една и съща задънена улица в Нейпървил, Индиана, през лятото на 1976 година, точно навреме, за да участваме в парада по случай двестагодишнината на града. Двете марширувахме една до друга, удряйки червен, бял и син барабан, които бащата на Дарси ни беше купил от „Кмарт“. Помня как Дарси се наведе към мен и ми рече: „Хайде да се правим, че сме сестри“. Настръхнах от предложението й — сестри! И за нула време тя стана точно такава за мен. През учебната година всеки петък и събота и повечето вечери през седмицата се редувахме да спим ту-у тях, ту-у нас. Поглъщахме нюансите от живота на всяко от семействата ни — с онези подробности, каквито могат да се научат само когато живееш в съседство с приятел. Научих например, че майката на Дарси сгъва хавлиените кърпи на три, докато гледа „Младите и неспокойните“, а пък баща й е абониран за „Плейбой“, че сутрин закусват нездравословна храна и че изрази като „майната ти“ и „по дяволите“ се използват съвсем свободно. Сигурна съм, че Дарси също е попивала какво става в нашата къща, макар че е трудно да се каже кое прави живота ти уникален. Ние си поделяхме всичко — дрехи, играчки, дворове, дори любовта си към Анди Гиб^[2] и еднорозите.

В пети клас открихме момчетата. Което ме отвежда към Итън, първата ми истинска свалка. Дарси, както и всяко друго момиче в класа, обичаше Дъг Джаксън. Аз разбирах привлекателността на Дъг. Харесвах русата му коса, с която ни напомняше на Бо Дюк^[3]. Харесвах как дънките му се опъваха на бедрата му, с черното му гребенче, втъкнато в задния ляв джоб. И превъзходството му в тедърбола^[4] — как спокойно и без никакво усилие запращаше нагоре топката под такъв остър ъгъл, че никой не можеше да я стигне.

Но аз обичах Итън. Обичах разрешената му коса, бузите му, които порозовяваха в междучасието — тогава той заприличваше на образ от картина на Реноар. Обичах начина, по който винаги, когато се съсредоточеше напълно, въртеше молив номер 2 между устните си и оставяше симетрични малки следи от зъбите си близо до гумичката. Обичах да го виждам колко е превъзбуден и радостен, когато играеше фор скуеър^[5] с момичета (той беше единственото момче, което играеше с нас — другите предпочитаха тедърбол и футбол). И още, харесвах го затова, че винаги се държеше мило към най-невзрачното момче от класа ни — Джони Редмънд, който силно заекваше и беше подстриган като с паница.

Дарси се изумяваше, дори се дразнеше, когато не се съгласявах с нея. Същото изпитваше и нашата приятелка Анализе Джайлс, която дойде на нашата глуха улица две години след нас (това закъснение и фактът, че вече имаше сестра, означаваше, че тя никога не можеше да ни настигне и да получи статуса на най-добра приятелка). Дарси и Анализе харесваха Итън, но не по този начин и настояваха, че Дъг е много по-сладък и готин — двата атрибута, които ще те вкарат в беля, когато си избираш момче или мъж, чувство, което имах дори на десетгодишна възраст.

Всички вярвахме, че Дарси ще грабне наградата „Великия Дъг“. Не само защото Дарси проявяваше по-голяма дързост от останалите момичета, като, например, да се приближи важно до Дъг в бюфета или на игрището, но и защото тя беше най-хубавото момиче в нашия клас. С високи скули, огромни, силно раздалечени очи и изящен нос, тя имаше лице, което се харесва на всяка възраст, въпреки че петокласниците не могат да определят кое точно го прави хубаво. Не мисля, че на десет години съм разбирала какви са скулите и костната структура, но знаех, че Дарси е красива и завиждах на външния й вид. Анализе също. Тя дори открито го заявяваше на Дарси при всеки удобен случай, което ми се струваше напълно излишно. Дарси вече знаеше, че е хубава и според мен не беше нужно да й се натяква всеки ден за това.

И тъй, същата онази година, на Хелоуин, Анализе, Дарси и аз се събрахме в стаята на Анализе, за да приготвим импровизираните си костюми — Дарси беше изтъкнала, че случаят е великолепно извинение да си сложим силен грим. Докато оглеждаше чифт обици от изкуствени диаманти, купени съвсем наскоро от „Клеърс“, тя се погледна в огледалото и рече:

— Знаеш ли, Рейч, права си.

— За кое? — попитах я, изпълвайки се с внезапно чувство на задоволство и питайки се кой ли минал спор има предвид.

Тя сложи обицата на ухото си и ме погледна. Никога няма да забравя онази лека самонадеяност по лицето й — едва забележима самодоволна усмивка.

— Права си за Итън. Мисля, че и аз съм на път да го харесам.

— Какво означава това „на път да го харесам“?

— Писна ми от Дъг Джаксън. Вече харесвам Итън. Харесват ми трапчинките му.

— Той има само една — сопвам се аз.

— Добре, де, тогава харесвам трапчинката му.

Поглеждам Анализе за подкрепа, за думи, с които да изразя, че човек не може просто да реши да хареса някого. Но, разбира се, Анализе не продумва и продължава да нанася рубиненото си червило, нацупила устни пред ръчно огледалце.

— Не мога да повярвам, Дарси!

— Какъв ти е проблемът? Анализе не обезумя, когато харесах Дъг. Ние си го поделяхме месеци наред през целия срок. Нали, Анализе?

— Дори по-дълго. Аз започнах да го харесвам през лятото. Помниш ли? На басейна? — обади се Анализе, която, както винаги, не схвана същността на разговора.

Изгледах я кръвнишки и тя гузно сведе поглед.

Това беше различно. Ставаше дума за Дъг. Той принадлежеше на обществото. Докато Итън беше само мой.

Онази вечер не казах нищо повече, но доверието беше изгубено. На другия ден в училище Дарси подаде бележка на Итън с въпроса дали харесва мен, нея или никоя от нас, като до всеки избор беше изписала малки квадратчета и инструкцията да попълни верния. Той вероятно беше попълнил квадратчето до името на Дарси, защото до междучасието те вече бяха двойка. Което идва да покаже, че двамата оповестиха, че „ходят“, но така и не прекараха реално време заедно, освен ако не се брояха няколкото телефонни разговори късно вечер, често написани предварително и с Анализе, която се кикотеше до нея. Аз отказвах да участвам или да обсъждам нейния нов роман.

В съзнанието ми нямаше значение, че Дарси и Итън никога не се бяха целували или че бяхме едва в пети клас, или че скъсаха две седмици по-късно, когато Дарси загуби интерес и реши, че отново харесва Дъг Джаксън. Или че, както казваше майка ми за утеха, имитацията е най-искрената форма на ласкателството. Имаше значение единствено, че Дарси ми открадна Итън. Може би го направи, защото наистина промени решението си за него; това именно си внушавах, за да престана да я мразя. Но по-вероятното е Дарси да ми беше отнела Итън само за да ми покаже, че е способна на това.

 

 

И тъй, дами и господа съдебни заседатели, в известен смисъл на Дарси Роун така й се пада. Каквото повикало, такова се обадило. Може би това й е заслужено наказание.

Представям си лицата на съдебните заседатели. Те са непоколебими. Мъжете изглеждат объркани — сякаш смисълът изцяло им е убягнал. Не става ли така, че най-хубавото момиче винаги взема най-желаното момче? Точно това е начинът, за който се отнася израза „би трябвало“. Възрастна жена с подходяща за нея рокля цупи устни. Отвратена е от самото сравнение — годеник и увлечение в пети клас! Боже мой! Много добре облечена, дори красива жена, в яркожълт костюм „Шанел“ вече се беше идентифицирала и съюзила с Дарси. Не мога да кажа нищо, с което да променя решението й или да смекча постъпката си.

Единствената от съдебните заседатели, която като че ли се трогна от разказа за Итън, е леко пълничка млада жена, с късо подстригана коса с цвят на престояло кафе. Тя седи отпуснато в ъгъла на ложата и току повдига очилата си върху носа. Бях спечелила съпричастието на тази жена, чувството й за справедливост. Тя тайничко е доволна от това, което правех. Може би защото и тя има приятелка като Дарси, приятелка, която винаги получава това, което иска.

Връщам мислите си към гимназията, когато Дарси продължи да има всяко момче, което пожелаеше. Виждам я как целува Блейн Конър до личните ни шкафчета и си спомням за завистта, която бликна в мен, когато аз, без никакво гадже, бях принудена да свидетелствам за безсрамното й поведение. Блейн се беше прехвърлил в нашето училище от Кълъмбъс, Охайо, през есента на предпоследната ни година и веднага стана хит навсякъде, освен в класната стая. Въпреки че не блестеше с ум, той беше звездата, посрещащ топката във футболния ни отбор, гард в баскетболния отбор, който винаги беше в стартовата петица, и, разбира се, питчера, който подава топката. А и с кукленската си хубост той привличаше момичетата. Дъг Джаксън номер две. Но уви, той си имаше приятелка — Касандра — в Кълъмбъс, с която, както твърдеше, бил „110 процента обвързан“ (този смешен израз винаги ме дразнеше, тъй като математически беше напълно невъзможен). Или поне беше обвързан, преди Дарси да се набърка, след като заедно гледахме бейзболния мач срещу „Сентръл“, в който Блейн блесна, и тя реши, че трябва да го има. Още на следващия ден го покани на „Клетниците“. Човек би си помислил, че атлет като Блейн, увличащ се по три вида спорт, едва ли си пада по мюзиклите, но той с ентусиазъм прие. След представлението в дневната на Дарси Блейн й бе оставил голямо петно на шията. И на другата сутрин една Касандра от Кълъмбъс, Охайо, беше напълно зарязана.

Помня как говорих на Анализе за очарователния живот на Дарси. Ние с нея често я обсъждахме, което ме караше да се питам доколко пък те двете клюкарстваха за мен. Анализе твърдеше, че това се дължало не само на хубавия й външен вид или съвършено тяло, а и на самоувереността и чара й. За чара й не знам, но връщайки се в спомените си, съм съгласна с Анализе за самоувереността й. Дарси сякаш имаше перспективата на трийсетгодишната жена, докато беше още в гимназията. Нейното схващане беше, че нищо в действителност няма значение, че веднъж се живее и можеш преспокойно да преследваш до дупка. Нея нищо не я заплашваше, нищо не я правеше несигурна. Тя въплъщаваше онова, което всеки казваше, когато си спомнеше за гимназията: „Ако тогава знаех“.

Но едно нещо трябва да призная на Дарси и нейните срещи: тя никога не ни пренебрегваше заради момче. Винаги поставяше приятелките си на първо място — което е удивителна постъпка за една гимназистка. Понякога тя зарязваше напълно гаджето си, но по-често просто включваше и нас. Четиримата един до друг на театър. Любимецът на месеца — до Дарси, до нея Анализе и накрая аз. И Дарси винаги коментираше шепнешком, обърната към нас. Беше безразсъдна и независима, за разлика от повечето момичета в гимназията, които позволяваха на чувствата си към момче да ги завладеят. През цялото време си мислех, че тя не ги обича достатъчно. Но може би Дарси просто искаше да владее положението и тъй като тя беше тази, която обичаше по-малко, точно това имаше. Дали я беше по-малко грижа или просто се правеше, че е така, но тя държеше всяко от момчетата на каишка, дори след като ги пуснеше. Ето, например, Блейн. Той живее в Айова със съпруга, три деца и два шоколадови на цвят лабрадора, но всяка година праща на Дарси имейл за рождения й ден. Ами това си е някакъв вид власт.

И до днес Дарси говори с носталгия колко страхотно било в гимназията. Всеки път се свивам, като я чуя да го казва. Естествено, и аз имам някои скъпи спомени от онези дни, и аз се радвах на умерена популярност — приятна облага от това, че бях приятелка на Дарси. Обичах да ходя с Анализе на футболни мачове — тогава си боядисвахме лицата в оранжево и синьо и, загърнати в одеяла на скамейките, помахвахме на Дарси, която се проявяваше като мажоретка на игрището. Обичах нашите разходки в събота вечер до „Колониъл Айс Крийм“, където винаги си поръчвахме едно и също: един сладолед със сироп, един пай „Сникърс“, едно парче кейк с много шоколад и след това си ги разделяхме. И обичах първото си гадже — Брандън Биймър, който ме канеше да излизаме през предпоследната година. Брандън също беше почитател на правилата — моя католическа версия. Не пиеше, не вземаше наркотици и се чувстваше виновен в разговори за секс. Дарси, която загуби девствеността си в десети клас от един ученик на разменни начала от Испания на име Карлос, непрекъснато ме караше да „обезчестя“ Брандън. „Хвани го ей така за пениса и ти гарантирам, че работата ти е в кърпа вързана.“ Но аз се чувствах напълно доволна от дългите ни натискания с Брандън в седана на родителите му и изобщо не ме безпокоеше безопасния секс и шофирането в нетрезво състояние.

Така че, ако спомените ми не бяха бляскави, то поне имах някои чудесни моменти.

Но ми се случваха и лоши неща: ужасните дни на окосмяването, младежките пъпки, грозните снимки на класа, неподходящите дрехи, с които се обличах, липсата на партньор за танци, бебешката си пухкавост, която не можех да скрия, отпадането от отборите, губенето на избора за ковчежник на класа. И онова прекомерно чувство на тъга и тревожност, което ме връхлиташе и отминаваше волю-неволю (или по-точно, веднъж в месеца) и беше извън контрола ми. Типични тийнейджърски проблеми, наистина. Клишета — понеже се случва на всеки. На всеки, освен на Дарси, всъщност, която мина през тези шумни четири години, без някога да е била отхвърляна, без да е била докосната от грозната пръчка на юношеството. Разбира се, тя обичаше гимназиалното училище — и то на свой ред я обичаше.

Много момичета с това схващане за тийнейджърските си години като че ли не загубват кураж и по-късно в живота. Те идват на десетгодишнината от завършването ни, натрупали десет килограма отгоре, разведени и си спомнят за своите далечни славни дни. Но приливът на славните дни за Дарси не се отдръпваше. При нея нямаше провали или парливи проблеми. В действителност животът й продължаваше да става все по-сладък. Както каза веднъж майка ми, нехарактерно за нея: „Дарси е хванала света за топките“. Беше — и все още е — най-точното описание. Дарси винаги получава каквото поиска. И това включва Декс, нейния мечтан годеник.

 

 

Оставям на Дарси съобщение на мобилния телефон, който ще бъде изключен по време на филма. Казвам й, че съм много уморена и няма да дойда на вечерята. След намирането на извинение да не отида вече ми е по-добре. Дори напротив — изведнъж огладнявам. Намирам си менюто и поръчвам по телефона хамбургер със сирене чедър и пържени картофки. Предполагам, няма да отслабна с два килограма до Деня на загиналите във войните. Докато чакам доставката, си представям как двете с Дарси преглеждаме вечния календар на гърба на телефонния указател през всичките изминали години, питайки се за бъдещето и какво ли ще ни донесе трийсетгодишнината ни.

И ето ме сега тук, без ослепителен съпруг, без отговорна детегледачка, без двете деца. Вместо това моят знаменателен рожден ден е завинаги позорно опетнен със скандал… Е, добре. Няма смисъл да се измъчвам за това. Натискам бутона на телефона за повторно набиране и добавям към поръчката млечен шейк. Виждам моето момиче в ъгъла на джубокса да ми намига. Тя мисли, че млечният шейк е превъзходна идея. В края на краищата, не заслужава ли всеки няколко мига на слабост за рождения си ден?