Емили Гифин
Нещо назаем (24)

Глава 23

Декс е. Той става, когато се взирам в него. Облечен е в джинси и сива тениска „Хойас“. Почернял е повече в мое отсъствие. Възмущават ме здравето и спокойствието, които излъчва.

— Здравей! — казва той и пристъпва към мен.

— Здравей! — Смразявам се и чувствам как се овладявам. — Как разбра, че се връщам днес?

— Итън ми даде подробности за полета ти. Намерих телефонния му номер в тефтерчето на Дарси.

— О!… Какво искаш? Какво правиш тук? — Не искам да звуча огорчена, но знам, че точно така звуча.

— Нека се кача горе. Трябва да говоря с теб — казва той тихо, но настоятелно. Хосе продължава да е ухилен до уши, няма никаква представа какво става.

Свивам рамене и натискам бутона за асансьора. Изкачването е безкрайно, мълчаливо. Поглеждам го, когато той ми прави път да сляза първа. Изражението му говори, че е дошъл да ми се извинява отново. Не му е приятно да бъде лошото момче. Е, да, но няма да му доставя това удоволствие. Нито ще допусна снизхождение. Ако започне пак да ми разправя колко съжалява, ще го прекъсна. Дори може да му кажа за Джеймс. Ще изтъкна, че съм добре, че ще дойда на сватбата, но че след това ще искам да сведа контактите ни до минимум и че очаквам той също да помогне за това.

Не допускай никаква грешка в това отношение, ще кажа, нашето приятелство приключи.

Превъртам ключа и отварям вратата. Влизането в апартамента ми е като отваряне на горяща пещ, макар да помня, че спуснах щорите. Цветята ми са увехнали. Трябваше да помоля Хилари да ги полива. Включвам климатика и забелязвам, че той не работи на висока степен. Винаги, когато температурата се покачи над 35 градуса, ползването на електроенергия в целия град се ограничава. Липсва ми Лондон, където дори не е необходимо да имаш климатична инсталация.

— Ограничение на електроенергията — отбелязва Декс.

— Знам.

Декс сяда до мен, без първо да ме пита. Опитва се да вземе ръката ми, но аз я издърпвам.

— Защо си тук, Декс?

— Просто я отмених.

— Моля? — Сигурно не чух добре.

— Сватба няма да има. Аз… аз няма да се женя.

Слисана съм и веднага си спомням, когато за първи път чух, че хората се щипят, когато мислят, че сънуват. Бях четиригодишна и приех казаното буквално — ощипах се по ръката, сякаш може би бях все още двегодишна и съм сънувала втората половина на живота ми. Помня също, че се почувствах облекчена, че ръката ме боли.

Декс продължава с непоколебим и тих глас. Докато говори, гледа свитите си в юмруци ръце в скута си и само от време на време ме поглежда.

— Направо полудях, когато замина. Толкова много ми липсваше. Липсваше ми лицето ти, миризмата ти, дори апартамента ти. Непрекъснато редувах картини в главата си. За времето ни заедно, за разговорите ни. Юридическия факултет. Рождения ти ден. Четвърти юли. Всичко. И просто не мога да си представя никога вече да не съм с теб. Толкова е просто.

— Ами Дарси?

— Безпокоя се е за нея. Иска ми се да е щастлива. Смятах, че ще постъпя правилно, ако се оженя за Дарси. С нея сме заедно от седем години и през повечето време бяхме много щастливи. Не исках да я наранявам.

И аз не искам да я наранявам, помислям си. Той продължава:

— Но това беше, преди ти да се появиш. Така че не мога да се оженя за нея, след като изпитвам такива чувства към теб. Не мога да го направя. Обичам те. И това е само началото… Ако все още ме обичаш.

Толкова неща имам да му казвам, но съм някак безмълвна.

— Кажи нещо.

Насилвам се да му задам въпрос.

— Каза ли й за нас?

— За нас, не. Но й казах, че не съм влюбен в нея и затова няма да е честно да се женя за нея.

— А тя какво отговори? — Трябва да узная всяка подробност, преди да повярвам, че това е истина.

— Попита ме дали има друга. Казах й, че не… че просто между нас не се получава.

— Как е тя?

— Разстроена е. Но предимно заради проклетата сватба и за това какво ще си помислят хората. Кълна се, че това я безпокои най-много.

— Къде е тя сега? Не ми е оставила никакви съобщения.

— Мисля, че отиде у Клеър.

— Тя предполага, че ти ще промениш решението си, сигурна съм в това.

Аз също го предполагам. Той ще промени решението си и когато това се случи, нещата ще станат още по-жестоки.

— Не. Тя е наясно, че говорех сериозно. Обадих се на родителите ми и им казах. А довечера с нея ще се обадим и на нейните родители. Тя казва, че иска да им каже… а после ще се обадим на останалите. — Гласът му секва и за момент си помислям, че ще се разплаче.

Казвам му, че съжалявам. Не знам какво друго да кажа. Дори не мога да смеля информацията достатъчно бързо. Искам да го целуна, да му благодаря, да се усмихна. Но не мога. Не ми се струва удачно.

Той кима, прекарва ръце през косата си, после отново ги сваля в скута си.

— Тежко е, но чувствам, че товар ми падна от плещите. Така е най-правилно.

Поглежда ме и аз издържам на погледа му, преди да го целуна. Когато ръката му ме обгръща, си казвам: Това е истина. После бавно се успокоявам, чувствайки се щастлива и пълноценна за първи път и имам чувството, че ще е завинаги. Преди винаги ми е липсвало някакво дълбоко спокойствие, дори когато бяхме заедно през уикенда на Четвърти юли. Сега имаме време. Време за всичко. Може би дори завинаги.

Питам се какво ли ще бъде без Дарси в картинката. Дали правенето на любов ще бъде различно? Всеки момент ще разбера, защото Декс разкопчава блузата ми. Сърцето ми е разтуптяно, когато се преместваме на леглото, където се събличаме.

— Липсваше ми, Рейчъл — казва той, а аз усещам сърцето му да бие в мен.

После Хосе ни прекъсва, като звъни веднъж, два, три пъти. Отивам да се обадя, предполагайки, че са дошли дрехите от химическото чистене или нещо, което е забравил да ми предаде. Ще му кажа, че каквото и да е, ще го взема по-късно. Но не е нищо такова. Дарси е. И тя е чула гласа ми по интеркома.

— Кажи й, че слизам веднага! — казвам му.

— Тя вече се качва! — Хосе едва ли не изпява новината. Очевидно той няма представа, че пристигането на Дарси означава, че двамата с първия ми гостенин сме хванати на тясно. Или пък може би знае. Може би портиерите, дори онези, които ти се пишат приятели, тайничко се радват на всяка драма на живущите.

— О, по дяволите! — изругавам, като ставам и се оглеждам. — Тя се качва. По дяволите!

Декс запазва спокойствие, обува отново боксерките си. Отива бързо до гардероба за спалното ми бельо и отваря вратата, носейки в ръка джинсите и тениската си. Но полиците в него са до долу. Не става.

— Влез в другия! В другия гардероб — посочвам му като обезумяла, с широко отворени очи.

Той отива до другия гардероб и го отваря. В него има място. Той кляка вътре, държейки дрехите си в ръка. Затварям вратата в мига, когато я чувам да чука.

— Идвам! — провиквам се.

Обличам отново бельото си и отварям вратата.

— Извинявай, тъкмо се преобличах.

— О, Бож’мой. Слава Богу, че се върна — казва тя.

Питам я какво има, преди да осъзная колко добре изглежда и звучи тя. Няма зачервени очи, няма размазан грим, нито унил поглед. Дарси влиза в апартамента ми, а аз бърборя, че току-що съм се прибрала и искам да се преоблека в нещо по-удобно. Обувам си къси панталони и тениска.

Тя все още не казва нищо.

— И тъй, остават шест дни. Сигурно си луднала! — засмивам се нервно. — Е, вече съм тук да помагам. На твоите услуги. Ще ти помогна за всички неща в последния момент преди сватбата.

— Сватба няма да има — подсмърча тя.

— Какво? — ахвам и ококорвам очи, пристъпвам към нея. Точно когато съм на път да изкажа съчувствието си, си спомням, че аз няма откъде да знам кой е отменил сватбата. Затова питам.

— Беше взаимно.

— Взаимно? — повишавам глас аз.

Повеждам Дарси към леглото и сядам. Гардеробът е точно до леглото. Искам Декс да чуе всичко. Взаимно? Декс каза, че той я е отменил. Ако е било взаимно или тя го е казала първа, тогава може би не е от такова голямо значение, както си мислех. Разбира се, пак съм щастлива. Но искам изборът да е бил на Декс. Сега искам аз да съм причината.

— Е, технически беше Декстър. Днес сутринта ми каза, че не може да го направи. Че не е сигурен, че ме обича. — Тя извърта очи и се усмихва иронично.

Да можеше Декс да види изражението й. Тя не вярва, че той не я обича повече, отколкото, че аз бих била в състояние да крия полуголия Декс в гардероба си.

— Занасяш ли ме? Това е лудост. Как се чувстваш?

Дарси свежда поглед към краката си. Сега ще се разплаче. И аз ще я утешавам и ще й казвам, че всичко ще се оправи. После ще предложа да идем да се разходим, да подишаме чист въздух, въпреки че навън е ужасно влажно. Може би ще предложа и да вечеряме някъде. Тя да избере къде. За бургер и пържени картофки няма да е нужно да сме облечени по-специално.

Тя обаче все още не се разплаква. Поема си дълбоко въздух.

— Рейчъл… трябва да ти кажа нещо. — Гласът й е спокоен. Тя не следва сценария „току-що ме напуснаха“. Нещо става. За секунда си помислям, че ще ми каже, че знае всичко, че разбира, че истинската любов трябва да има предимство и че тя е съвсем наясно, че Декс и аз трябва да сме заедно.

— Да? — питам смутена.

— Много ми е трудно да го споделя. По-трудно ми е дори от деня, когато влязох в „Нотр Дам“.

За първи път от колежа насам тя повдига въпроса за „Нотр Дам“ — което е лудост, като се има предвид последното ми разкритие. Все още не схващам смисъла на разговора. Може би ще ми довери, че тя също е била отхвърлена. Че цял живот се е състезавала с мен. И че най-накрая признава поражението си.

— Нали помниш, като ти казах, че съм си загубила пръстена?

— Да?

— И че съм го загубила в апартамента на мой колега.

Сега вече наистина съм объркана. А Декс вероятно още повече. Радвам се, че не му казах как всъщност си е загубила пръстена. Той е отменил сватбата, без да знае това.

— И че преспах с този мъж и така загубих пръстена си?

Това е като епизод от „Трима са компания“, където Джак и Криси разговарят, а Джанет се е скрила някъде и чува разговора, изпълнена с погрешно и двусмислено разбиране. Но в моята гарсониера не се случва така. Тук има само едно обяснение и Декс го чува ясно: тя е спала с друг. Защо не ми каза?, ще ме пита той, може би обвинително, и ще допълни: Всичко щеше да стане много по-лесно. Аз ще му кажа, че не съм мислила, че е редно да му въздействам. Може би така ще изглеждам благородна, а Дарси още по-неподходяща за него.

— Е, истината е, че не преспах с колега от работата — продължава тя бавно, изговаряйки отчетливо всяка сричка.

— Значи не си си загубила пръстена?

Да не би да се кани да ми довери, че е извършила застрахователна измама?

— Мъжът, с когото преспах, не беше мой колега. Друг беше.

— Кой?

— Маркъс — отговаря тя.

— Маркъс?! — сащисана съм.

— Твоят Маркъс. Да.

Разбира се. Моят Маркъс. Маркъс, заради когото трябваше да прелетя над Атлантическия океан, за да го превъзмогна.

— Мразиш ли ме? — пита тя сантиментално. — Моля те, кажи нещо.

— Била си с Маркъс, когато си загубила пръстена си? И си го загубила в апартамента му?

Тя кима. После за миг ме поглежда с крайчеца на окото си — просветление в очите й, леко помръдваме нагоре на крайчетата на устата й. Това е нейният момент да шокира. Да шокира и да ликува. Отново е победила.

Давам й каквото иска. Правя се на победена. Отново съм милостивата губеща.

— Значи си спала с него? — Старая се гласът ми да не звучи обвинително, а по-скоро обидено.

— Да.

— Повече от един път ли?

— Да — отговаря тя почти шепнешком, така че не съм сигурна дали Декс чу отговора.

Затова я питам с висок и ясен глас.

— Повече?

— Да.

Правя се, че осмислям казаното. Всъщност осмислям всичко. Но на непознато за Дарси ниво.

— Така значи — казвам. — Така значи.

Не искам повече обяснения, но тя така или иначе ми ги дава.

— Всичко започна през уикенда на Четвърти юли. Върнахме се от „Токхаус“ натряскани. И едното нещо доведе до другото.

— На Четвърти юли? — питам. Става все по-добре.

— Да, но той се почувства ужасно. И ние се заклехме това да не се повтаря. Само че вече се привличахме. Беше силно чувство. Просто не можехме да страним един от друг. Започнахме да се срещаме за обяд, а понякога и след работа. Но пак се случи — отново и отново. Мразиш ли ме?

На кръстопът съм. Не знам как да реагирам. Какво ли би ме посъветвал Итън? Да се направя на бясна? Да, мразя те. Махай се. Махай се! Това би бил единият начин. Или по-мек, обезсърчаващ: Как мога да те мразя? Та ти си най-добрата ми приятелка. Или пък: Не знам какво да мисля. Нужно ми е време.

Докато обмислям отговорите, тя казва, че има още нещо да ми каже. Нещо съществено.

— Има още?

— Да. Има още. — Гласът й е крехък, но изражението й я издава. Тя определено се наслаждава.

Поглеждам краката си.

— Казвай.

— От няколко дни ми закъснява. А знаеш, че съм точна като часовник. — Тя докосва корема си с любов. Той е все още плосък.

Моят стомах се бунтува.

— Бременна си?

— Май да. Да.

Страхувам се да попитам кой е бащата. Ако е Декс, вероятно всичко ще ми бъде отнето.

— Направих си тест… положителен е.

— Положителен означава, че си бременна, така ли?

— Да. Две розови черти. Да, бременна съм.

Стаявам дъх, моля се, правя сделка с Бога. Никога няма да те моля за друго, стига само…

— Кой е бащата? — Въпросът изпълва стаята, кръжи над нас, под вратата на гардероба.

— Маркъс.

Издишам, чувствам се замаяна от облекчение.

— Сигурна ли си?

— Да. Напълно. Ние с Декс не сме правили секс от последния ми цикъл. Цяла вечност.

— Той знае ли?

— Кой? Маркъс ли?

— Да. Маркъс знае ли?

— Да. Но Декс не знае. Още не.

Вече знае.

— Исках първо да говоря с теб.

Кимам, продължавайки да осмислям думите й.

— И какво ще правиш сега?

— В какъв смисъл?

— Ще го задържиш ли?

— Да. Искам го. — Тя потърква корема си с малки кръгови движения. — Искам да се омъжа за Маркъс и да имам дете от него. Знам, че звучи налудничаво, но така ми се струва най-редно.

— А сигурна ли си, че Маркъс ще иска да се ожените?

— Разбира се.

— Мислиш ли, че Декс подозира нещо? — питам тихо. Не знам защо, но не искам той да чуе въпроса.

— Не. Но, ако трябва да съм честна, струва ми се, че той чувства колко съм се отдалечила от него. Вероятно затова отмени сватбата. Нали знаеш, каза ми, че не ме обича… защото усещал, че го държа на разстояние.

— Разбирам.

— Изумена съм от спокойствието ти. Благодаря ти, че не ме мразиш.

— Даа… Не те мразя.

— Дано и Декс да го приеме. Поне по отношение на Маркъс. Той ще го мрази известно време. Но Декс е рационален. Никой от нас не го направи с цел да го нарани. Просто се случи.

И точно когато си помислям, че историята вече е завършила като в епизода от „Трима са компания“, забелязвам, че Дарси се е загледала в нещо зад гърба ми. По изражението й си помислям, че Декс е излязъл от скривалището си. Обръщам се, очаквайки да го видя. Но не, вратата продължава да е затворена. Поглеждам отново Дарси. Тя не откъсва поглед от нещо зад мен, лицето й е като камък и не издава нищо.

Накрая пита:

— Какво прави часовникът на Декс на нощното ти шкафче?

Отново проследявам погледа й. Няма лъжа — неговият часовник наистина е на нощното ми шкафче. Часовникът на Декс. Нощното ми шкафче. Няма накъде да мърдам. Поне аз не мога да измисля накъде.

Свивам рамене и запъвайки се, смотолевям, че не знам. Ако допреди този момент имаше някакво съмнение за моята способност да започна да мисля, сега вече е ясно.

Избъбрям:

— О, това не е негов часовник. Мой е… Купих го от Англия. — Гласът ми трепери. В главата ми е пълна каша, умиращо теле в буря с градушка.

Дарси скача от леглото и грабва часовника, обръща го и чете на глас:

— „С цялата ми любов, Дарси.“

После ме поглежда с чиста омраза, демонстрирайки как аз трябваше да реагирам на историята й с Маркъс.

— Какви ги дрънкаш? — Студен, твърд въпрос. Очите й са цепки. — Какви ги дрънкаш! — изкрещява тя, това вече е твърдение. Което означава, че трябва да отговоря.

Ставам, а тя ме подминава грубо на път за банята. Последвам я и виждам как отдръпва рязко завесата настрани. Показват се само две шишенца за тен „Аведа“, розова пластмасова самобръсначка и използван калъп сапун.

Започвам да съчинявам история: Декс е дошъл да ми каже, че са скъсали. Свалил си часовника, за да прочете с тъга гравирания му надпис. Не бил на себе си от скръб. Утешила съм го, след което той си тръгнал, за да се поразходи в парка.

Но вече е твърде късно за обяснения. Трийсетсекундното прозорче за обяснение се затвори. Дългите, кокалести пръсти на Дарси обгръщат топката на вратата на гардероба.

— Дарси, недей — извиквам, показвайки ясно, че бившият й годеник е зад врата номер две. Заставам пред нея и се облягам с гръб на гардероба.

— Дръпни се! — изкрещява тя. — Знам, че той е вътре!

Отмествам се — какво друго би трябвало да направя? Тя е права. Всички знаем, че той е вътре. Но когато тя отваря вратата, част от мен си помисля, че Декс ще е успял някак си да се завре в единия заден ъгъл на гардероба. Или пък е излязъл и е побягнал през секундите, в които ние с Дарси бяхме в банята. Или по някакъв магически начин е открил отвор отзад като в „Лъвът, вещицата и дрешникът“.

Но не, той е вътре, свит надве, както го оставих, по тъмносините си боксерки, с джинсите и ризата си в ръка и ни гледа. Излиза и застава прав.

— Лъжец такъв! — изписква Дарси, забивайки пръст в гърдите му.

Той не й обръща внимание и започва спокойно да се облича — първо единия крак в крачола, после другия. Звукът от вдигнатия цип отеква силно в стаята.

— Ти ме излъга!

— Сигурно ме будалкаш — отговаря Декс, намирайки отвора на ръкава на тениската си. Гласът му е нисък, сдържан. — Върви на майната си, Дарси!

Лицето на Дарси пламва и от устата й излизат пръски, когато изкрещява.

— Каза, че нямало друга. А чукаш най-добрата ми приятелка!

Аз изхленчвам името й като развалена грамофонна плоча:

— Дарси. Дарси. Дарси.

Тя не иска и да чуе, продължава да гледа кръвнишки Декс. Чакам той да ни защити, да замаже фактите, да й каже, че не сме се чукали. Че не е ставало нищо до днес, когато той е дошъл да потърси утеха. Но Декс изрича спокойно:

— Това не е ли като присмял се хърбел на щърбел, Дарс? Ти и Маркъс, а? И ще имате бебе? Изглежда е редно да се изкажат поздравления.

Очаквам тя да заговори за лоялност, любов, приятелство. Очаквам преди всичко да ни обвини за стореното. Но тя само поглежда мен, после Декс и заявява, че е знаела какво става и че мрази много и двама ни. И винаги щяла да ни мрази. И тръгва към вратата.

— О, Дарси? — повиква я Декс.

— Какво? — Тя изкрещява думата, но изразът в очите й е жадуващ, очакващ.

— Може ли да си получа обратно часовника, моля?

Тя подхвърля доказателството с всичка сила. По всичко личи, че иска да го удари и нарани. Но прицелът й не е точен и часовникът рикошира в стената и се плъзга по паркета към краката й с надписа нагоре. Тя го поглежда, после вдига поглед към мен.

— А и ти! Изобщо не искам да те виждам повече. За мен ти си мъртва!

Тя затръшва вратата и изчезва от погледите ни.