Емили Гифин
Нещо назаем (25)

Глава 24

Без да губи време, Дарси разказва своята версия на станалото. Явно е започнала с Хосе. Когато излизаме от сградата, минути след като тя си тръгна, минаваме покрай него. Както никога той не се усмихва. Провалът в задълженията му като портиер може да доведе до уволнението му. Той изглежда разтревожен.

— Здравей, Хосе — казваме едновременно Декс и аз.

— Леле Боже, толкова съжалявам, че я пуснах — оправдава се той. — Аз… ъъъ, не знаех… нали разбирате.

— Няма нищо — казвам. — Не се безпокой, Хосе.

— Наговори ли ти куп излишни приказки? — пита го весело Декс, сякаш цялата работа е налудничава бъркотия, а не животоопределящ момент за поне четирима души.

Хосе получава негласно разрешение да се усмихне отново.

— Ъхъ… може да се каже, че ми наговори разни неща. Ха-ха-ха. Но не се безпокойте — разсмива се той. — Не вярвам нито дума на онова, което каза за теб… поне на повечето.

Той плясва длан в дланта на Декс, сякаш са стари приятели, каквито, предполагам ще станат. Вървя с Декс до ъгъла. Той се прибира, за да спаси толкова лични вещи, колкото може да опакова — и двамата смятаме, че Дарси е от жените, способни да нарежат и изгорят вещите му.

— Ще се върна възможно най-бързо — обещава той.

Кимам.

— Сигурна ли си, че мога да остана за няколко дни при теб?

Той ми задава този въпрос за трети път вече.

— Разбира се. Остани колкото искаш — отговарям, помисляйки си, че сега той не само ме иска, но и се нуждае от мен. Приятно чувство е Декс да се нуждае от мен.

Заставаме един срещу друг на улицата за момент, после Декс спира такси и се навежда да ме целуне. Несъзнателно обръщам глава и му подавам бузата си. После си спомням, че няма нужда повече да се крием. Обръщам се отново с лице и устните ни се срещат посред бял ден.

Прибирам се в апартамента в състояние на полушок. Чувствам се така, сякаш трябва да направя нещо церемониално. Да пиша в дневника си, който не бях докосвала от месеци (не можах да се наканя да пиша за Декс, в случай че нещо ми се случи). Да танцувам. Да викам. Вместо това се съсредоточавам върху земните неща, в което ме бива. Вземам си душ, разопаковам багажа си, поливам цветята, отварям си пощата, изваждам двата вентилатора от гардероба и ги включвам в близост до леглото, изяждам две престояли фурми.

Час по-късно Декс се връща с цял комплект светлокафяви куфари „Хартман“ и два черни спортни сака „Найк“, всички натъпкани с дрехи, обувки, документи, тоалетни принадлежности, дори няколко снимки в рамки.

— Спасителната мисия осъществена — заявява той. — Тя не си беше вкъщи.

Оглеждам куфарите.

— Как довлачи всичко това толкова бързо тук?

— Не беше лесно — отговаря той, като си избърсва потта от челото. Сивата му тениска е мокра под мишниците и на гърдите.

— Можеш да закачиш костюмите си в предния гардероб — казвам му, все още съсредоточена върху практичните неща, неспособна да възприема всичко, което става, макар че присъствието на вещите на Декс ми помага за това.

— Благодаря. — Той изтръсква няколко тъмни костюма и бели ризи и ме поглежда. — Не се плаши. Не се местя тук.

— Не се плаша — отговарям и го наблюдавам как окачва дрехите си. Освен с истина съм изпълнена и с внезапно безпокойство. Ами сега? Какво следва? Не бях се замисляла за това — за временното съжителство, за края на приятелството ми с Дарси, за странната и ненадейна промяна в статуквото. — Просто не мога да повярвам.

Той ме обгръща с ръка.

— На какво не можеш да повярваш?

— На всичко. На нищо. На нас.

Затварям очи в мига, когато телефонът иззвънява. Скачам.

— Ужас! Мислиш ли, че е тя? — Почти съм изплашена от Дарси, от това, което ще направи.

— Съмнявам се. Тя е с Маркъс, сигурен съм.

Вдигам телефона.

— Вярно ли е? — пита майка ми в паника. — Това, което чух от госпожа Роун? Кажи, че не е, Рейчъл. Моля те, кажи ми!

— Зависи какво си чула. — Подбирам думите си внимателно, после с устни казвам на Декс, че е майка ми.

Той прави физиономия и се хваща за облегалката на дивана, сякаш се приготвя да посрещне падащ в апартамента ми метеор. Предпочитам метеор пред този разговор.

— Тя ми каза, че Декс е отменил сватбата.

— Това е вярно.

— И че по някакъв начин си се забъркала с Декс… Казах й, че вероятно е станала някаква грешка, но тя беше категорична. Много е разстроена. Двамата с баща ти сме като онемели.

— Мамо, много е сложно — признавам по всеки показател.

— Рейчъл. Как можа? — Никога не е звучала по-разочарована от мен. Целият ми труд, постиженията ми, годините, в които бях послушно момиче — всичко това отиде в канала. — Дарси е най-дългогодишната ти приятелка на света! Как можа?

Казвам на майка ми, че сигурно ще поиска да чуе моята версия на случилото се, преди да хвърля обвинения. Не мислех, че е нужно да си завършил право, за да изтъкнеш, че „човек е невинен до доказване на противното“.

Тя отговаря: добре, продължавай, моля те. Виждам как клати глава и крачи из кухнята, чакайки обяснение, макар че никакво няма да я задоволи.

Толкова съм вбесена, че не мога да й кажа нищо. Как е възможно да взема страната на Дарси вместо моята, преди да е чула и дума от мен?

— Не съм в настроение да обсъждам случая с теб — заявявам и добавям: — или с татко.

Защото знам, че тя ще използва него като последно оръжие, както правеше, когато бях малка. „Почакай баща ти да се прибере“ — тази безброй пъти чувана от много деца заплаха не се използваше със същото значение в нашия дом. Беше заплаха, която да очерни името ми като съвършеното малко момиченце на татко. Един строг поглед от страна на баща ми беше по-лош от всякакво наказание и майка ми добре го знаеше.

— Баща ти е в гаража, напълно не на себе си — продължава тя с глас, колебаещ се между писклив и спокоен. — Едва ли би могъл да разговаря с теб, дори да искаш. Не помисли ли поне веднъж за Дарси или за доктор и госпожа Роун?

Когато се влюбих ли? Не, не помислих! Не помислих и за твоя клуб по бридж, нито за учителката ми в трети клас!

— Мамо, това не е твоят живот. Нито татковият… Виж какво, трябва да вървя.

Казвам дочуване и затварям, преди тя да е продумала отново. Нека да съжалява, когато научи, че Дарси очаква дете от друг човек. Нека използва математиката и да извади месеците от август назад. Може би тогава ще ми се обади и ще ми се извини и ще подхвърли нещо друго от любимите й изрази — Хора в парници…

Замислям се дали да се обадя на Анализе, преди да е чула невярна история. Но не искам да натоварвам предстояща родилка с този случай.

— Както разбирам новината е стигнала на запад, така ли? — пита Декс.

— Аха. Госпожа Роун се обадила на майка ми.

— Каква глупост! Дарси е бременна от друг! Дали е споделила и това със съседите си?

— Очевидно, не.

— Мислиш ли, че трябва да се обадя на госпожа Роун?

— Не… Остави нещата в сянка, докато всичко излезе наяве. Майната им на всички.

— Права си — казва той и удря юмрук в дланта си. — Дарси! Тя е адски невероятна!

— Знам.

И двамата се умълчаваме. Чувствам се неловко. За част от секундата съм обезпокоена, че може би теорията на Итън ще се окаже вярна — че аз исках Декс само за да победя Дарси и сега, когато го имам, не знам какво да правя. Но не, под пластовете на тревогата напира непогрешимо чувство на любов. Просто ще ни трябва известно време, за да си дойде всичко отново на мястото. Което е ирония, защото нашият случай всъщност никога не е бил нормален.

— Да поръчаме ли вечеря? — нарушава мълчанието Декс.

— Не съм гладна. Мисля направо да си легна — отговарям, макар че е едва осем часът. — Умората от дългия полет си казва думата. Освен това ми е много горещо, за да ям.

Мисля, че той знае причината, задето не ми се яде.

— И аз не съм гладен — казва той.

Наблюдавам Декс, който апатично подрежда вещите си и намира несесера си за бръснене. После си взема душ, докато аз си мия зъбите, заключвам външната врата и си лягам. Умът ми работи прекомерно, мъчейки се да прати ясно съобщение на сърцето ми. Не обичам чак толкова много чувства и все пак не съм в състояние да определя коя е преобладаващата ми емоция. Предимно щастлива ли съм? Или тъжна? Или изплашена? Не знам. Помислям си за Итън. Колко ще се изненада. Безгръбначният Декс не се оказа чак толкова безгръбначен в крайна сметка. После мислите ми отскачат към Джеймс. Дали съм го целувала, когато Декс е съчинявал начин да бъде с мен? Трябва ли да се чувствам виновна? Трябва ли да кажа на Декс за него?

Накрая се замислям за нас, четиримата: Маркъс постъпи нелоялно към Декс. Аз постъпих нелоялно към Дарси. Декс постъпи нелоялно към Дарси. Единствено Дарси направи нещо на двама души — на мен и на Декс. Тя е единствената, която се оказа двойно нелоялна. Сещам се за моето момиче в ложата на съдебните заседатели. То триумфира сега, изтъквайки този факт и заявява на Костюма „Шанел“: „Нали ви казах“.

Декс сваля хавлиената си кърпа, слага си бели долни гащета и се запътва към мен. Застава до леглото. Аз се премествам на неговото място. Може би ще си сменим местата — нашият начин да запаметим промяната в отношенията ни, потвърждавайки тяхната нова легитимация.

Той изгасва лампата ми и ме намира под чаршафите. Ръката му ме обгръща. После ме целува два пъти по ухото. Но никой от нас не предприема нещо повече.

Може би той също се замисля върху огромните размери на случилото се.

— Лека нощ, Декс.

— Лека нощ, Рейчъл.

Дълго време чувам дишането на Декс. Когато съм напълно сигурна, че е заспал, изричам тихо името му.

— Да? — отговаря той, все още ококорен.

— Добре ли си?

— Да… А ти?

— И аз.

После го чувам да издава звук. Отначало ми заприличва на плач. После с облекчение установявам, че той се смее.

— Какво има?

— Ти. — И ме имитира: — „Купих часовника от Лондон“ — смее се още по-силно.

Аз си позволявам лека усмивка.

— Не бях в състояние да мисля!

— Беше очевидно.

— Ти беше този, които го остави върху нощното шкафче.

— Знам… По дяволите! Сетих се още с влизането й. После си помислих, че може и да не го види. След това чух въпроса… и зачаках да измислиш нещо правдоподобно. Най-малко „Купих го от Лондон“ очаквах да чуя. Стоях там и клатех глава в тъмното като „всичко е свършено, мила“.

— Може да е за добро… Сега поне всичко излезе наяве. Рано или късно тя щеше да разбере.

Но всъщност нямах предвид това. „Рано или късно“ щеше да е по-добре от днес. Тогава може би тя никога нямаше да узнае, че всичко се случи това лято, докато тя все още беше с Декс.

— Да. Финито на един годеж и две приятелства — заключава Декс.

Питам се коя част го натъжава? Надявам се да е за Маркъс.

— Наистина ли смяташ, че няма да бъдеш отново приятел с Маркъс?

Той въздиша и наглася възглавницата си.

— Сериозно се съмнявам, че скоро ще пием заедно бира.

— Това натъжава ли те?

— Какъв е смисълът да се натъжавам? Ето ни тук сега.

Искам да кажа на Декс, че го обичам, но решавам, че това може да почака до утре. А може би дори до вдругиден.

 

 

Дванайсет часа по-късно, както съм на път към кабинета на Хилари, в коридора се сблъсквам с Лес.

— Хубаво. Върнала си се. Трябва да те видя.

Да, прекарах чудесна ваканция. Благодаря, че попита.

— Сега ли? — питам.

— Да, сега. Ела в кабинета ми. Пронто.

Иска ми се да му кажа, че нормалните хора не използват думата „пронто“, освен ако не се занасят или не играят „Скрабъл“.

— Трябва да си взема бележник — отговарям. Дотук със спокойното завръщане към някогашното ми всекидневие.

След секунди седя в кабинета му, който мирише на лук, и бързо пиша инструкции за три нови задачи. Всички те отнемат време и сковават съзнанието, всъщност са глупави проучвателни проекти като през първата година, пълни с фалшиви крайни срокове. Това е наказанието ми, задето си взех почивка. Той ми говори с агресивни изречения без паузи помежду им, а тонът му е снизходителен, когато се осмеля да го прекъсна, за да задам уместен въпрос. Докато оглеждам топчестия му нос, си мисля, че нямам нужда от това. Спомням си колко свободна се чувствах в Лондон, защото бях далече от това място, фантазирам си как напускам, отивам на друга работа в Ню Йорк или може би се премествам в Лондон заедно с Декс. Напускам насред възложена задача. Оставям Лес на сухо. Казвам му каквото мисля за него на път към вратата. Казвам му, че наистина трябва да направи нещо с тия косми в ноздрите си.

След като цял час съм негова затворничка (той дори проведе два дълги телефонни разговора по време на присъдата ми), съм освободена. Отивам право в кабинета на Хилари. Там е военна зона, по-зле от обикновено. Документи покриват всеки сантиметър от подовото пространство. И двата стола за посетители са заети от книжа, върху бюрото й се издигат купчини папки, договори и стари вестници.

Тя се извърта на стола си.

— Ей, здрасти! Сядай! Разкажи ми за пътуването си!

— Къде да седна?

— О! Просто изхвърли тия неща някъде… Е, как беше в Англия? Как се чувстваш?

— Ами, да видим — отговарям, докато разчиствам един от столовете. — В Англия беше чудесно. Напреднах в преодоляването на Декс… Но после, като се върнах снощи, научих, че в крайна сметка Декс е отменил сватбата.

Тя ме изглежда въпросително.

— Отменил я? Сигурно ли е?

Разказвам й цялата история. Тя не пропуска нито една моя дума и накрая заприличва на онези хора, които отварят вратата и се изправят пред Ед Макмъхоун с огромен чек и телевизионна бригада. Тя покрива лицето си с длани, смее се, клати глава, после заобикаля бюрото и ме прегръща. Не съм изненадана от реакцията й. Не съм очаквала да схване нещо от тънкостите — факта, че Дарси и аз вече не сме приятелки, факта, че родителите ми са разстроени и че новината за измяната ми пътува със скоростта на светлината из цяла Индиана.

— Ами това е страхотна, страхотна новина. Дължа на Декс извинение. По дяволите! Наистина го бях отписала, задето е поредният женкар.

— Той не е такъв.

— Вече разбрах… Толкова се радвам за теб.

Усмихвам се.

— А тук какво става?

— О, нищо особено. Същите стари глупости… Ние с Джулиан имахме първата голяма разправия.

— Какво? Защо?

Тя свива рамене.

— Започнахме със спор, който ескалира.

— За какво?

— Дълга история… но в основни линии постигнахме правилото за пълно разкриване. Никакви тайни за каквото и да било.

— Тайни за миналото ви ли?

— Да. И за всичко друго. Във всеки случай на купона той разговаряше с едно момиче и ме запозна с него. Тримата подхванахме дълъг разговор за всякакви неща. И по-късно същата вечер го попитах откъде познава това момиче… Отговори ми, че се запознали преди две лета… и нищо повече. После подметнах на шега: „Спал ли си с нея?“. А той само ме гледа… Спал е!

Не се опитвам да прикрия подигравателната си усмивка.

— Вбесила си се от едно бивше гадже?

— Не. Вбесих се, че трябваше да го питам дали е спал с нея. А той трябваше пръв да отвори дума за това. Това не е в духа на споразумението. И аз, разбира се, започнах да се замислям дали той е толкова честен, колкото изглежда.

Поклащам глава.

— Ти халюцинираш. И си такъв инат.

— Той също… Не сме разговаряли близо двайсет и четири часа.

— Божичко! Трябва да му се обадиш!

— В никакъв случай. Да не би пръстът му да е счупен!

Думите и стойката й са дръзки и предизвикателни, но за първи път я виждам толкова уязвима. Нещо в очите й я издава.

— Според мен ти трябва да се обадиш — повтарям. — Това са глупости.

— Възможно е. Не знам… а и може би не сме напълно един за друг, както си мислех отначало.

— Заради една разправия?

Тя свива рамене.

— Хилари, мисля, че реагираш прекомерно. Вдигни телефона и му се обади.

— Никога! — заявява тя, но по начина, по който поглежда към телефона си, мога да кажа, че се размеква.

Мисля си, че когато си влюбен, понякога трябва да преглътнеш гордостта си, а понякога трябва да се бориш да запазиш гордостта си. Въпрос на баланс. Но когато една връзка е точна, намираш баланса. Сигурна съм, че Хилари и Джулиан ще го намерят.

Когато се връщам в кантората си, набирам телефонния номер на единствения си друг съюзник. Знам, че Итън няма да пропусне сложността на ситуацията, може би защото познава Дарси по-добре от Хилари. В някои отношения той разбира по-добре от мен.

Нито веднъж не ме прекъсва, докато му разказвам историята.

— Значи си го подозирал? Когато Декс ти се е обадил, за да узнае кога е полетът ми ли? — питам, след като свършвам.

— Надявах се… Затова му дадох нужната информация. Но не съм задавал никакви въпроси. Просто ти стисках палци.

— Надявал си се? Наистина ли? Реших, че не го харесваш.

— Е, не го харесвах, задето те разиграва цяло лято. Сега вече го харесвам. Дори му се възхищавам. Не е избрал лесния път. За което истински го уважавам. Мнозина биха оставили годежа да продължи до края и да ги залеят поздравления за сватба. Декс постъпи правилно. Признавам му го. Най-сериозно.

— Аз пък се радвам, че именно той отмени сватбата, вместо Дарси да вземе това решение, след като се разбере за бременността й. Тогава винаги щях да се питам, нали разбираш, дали просто съм спечелила второто място.

— А ти как се чувстваш? — Въпросът му е любезен и знам, че има предвид Дарси.

Казвам му, че съм щастлива, разбира се, но че съм съкрушена, че загубих Дарси и тя повече няма да бъде част от живота ми. Макар всъщност да не мисля, че това е достигнало до съзнанието ми.

— Не е край като на приказка — добавям.

— Не, и никога не е.

— Всичко стана толкова бързо. В един момент мислех, че отивам на сватба в събота. В следващия — сватба няма да има, аз ще бъда с Декс, Дарси — с Маркъс и тя носи неговото бебе. Налудничава история.

— Не мога да повярвам, че е бременна… Ама че момиче! — възкликва той някак развеселен.

— Знам.

— При нея скука няма.

— Така е… Май това ще ми липсва у нея.

— Да. Е, тя може и да дойде на себе си.

— Възможно е.

Той прочиства гърлото си.

— Макар че се съмнявам.

— Аз също.

— Така значи — Маркъс и Дарси! — И подсвирква. — Това се казва неочакван обрат!

— Да. На мен ли го казваш! Но вече го проумявам… Има смисъл. Тя винаги се е присмивала на Декс, че много работи. А Маркъс е неговата пълна противоположност.

— А ти пък си повече като Декс.

— Вярно е. Дотук с теорията, че „противоположностите се привличат“.

— Звучи ми така, сякаш всичко се е подредило. Освен за Джеймс. Той ще бъде съкрушен.

— Да, така е.

— А пък аз, разбира се, съм малко разочарован.

— Защо?

— Защото си мислех, че ще се преместиш тук.

— Кой знае. Може и да го направя.

— И да изоставиш Декс?

— Той може да дойде с мен.

— Вярваш ли, че ще се навие?

— Може би.

Може би ме обича толкова много, че да е готов да ме последва навсякъде.

Затварям телефона и се залавям със задачите си, позовавайки се на законите, като бегло прочитам и се запознавам с всеки един случай. Продължавам да проверявам имейлите си в очакване телефонът да звънне. Отначало си мисля, че чакам Декс да се обади, но после вдигам телефона, обаждам му се и пак оставам с празно, болезнено чувство. Тогава именно осъзнавам, че всъщност очаквам обаждане от Дарси. И то всеки момент. Нека ми се разкрещи, нека ми наговори какво ли не, но само да каже нещо. Да общуваме по някакъв начин. Телефонът обаче не звъни, докато работя и в обедната почивка. Най-сетне, към четири часа, телефонът иззвънява.

— Рейчъл? — Клеър изревава в слушалката.

Извъртам очи.

— Здравей, Клеър.

— Какво става, дявол да го вземе? — пита тя, правейки се, че не е запозната с подробностите. Сигурна съм, че Дарси я е накарала да ми се обади. Дори може би сега е до нея и слуша какво говоря. Напълно типично за Дарси. Спомням си за онова време в гимназията, когато тя придумваше мен и Анализе да правим такива неща.

Не се хващам на въдицата. Набързо казвам на Клеър, че след половин час трябва да съм в съда и затова нямам време да обсъждам с нея създалото се положение.

— Добре… — Разочарованието й от липсата на сочна клюка е осезаема. — Обади ми се, когато можеш…

Не стой със затаен дъх.

— Просто се чувствам ужасно заради вас двете. Вие сте приятелки от толкова отдавна… — Гласът й е наситен с фалшиво съпричастие. Привлича я новото й положение като най-добра приятелка на Дарси. Представям си ги как са си сложили колиетата „най-добри приятелки“. Ако някой би ги въвел отново на мода, то това ще са Дарси и Клеър.

— Ъхъ. — Нищо не коментирам. Клеър ще бъде заслужилата потърпевша от раздялата ми с Дарси. Повече няма да се правя, че я харесвам.

 

 

Сряда вечер е. Три дни след сблъсъка. Декс и аз сме свити в леглото, когато телефонът иззвънява. Сигурно е Дарси, казвам си. Хем жадувам, хем изпитвам страх от обаждането й, обаждане, което може никога да не чуем.

Казвам нервно:

— Ало?

— Здрасти, Рейчъл.

Анализе е. Звучи изморена и за секунда си помислям, че Дарси я е въвлякла в нашата сага. Приготвям се за нерешително, боязливо „конско“ в стила на Анализе. Вместо това чувам детски плач в слушалката.

— Момиче е — обявява Анализе. — Имаме си момиче!

Дарси беше права, е първата ми мисъл, преди да се разхълцам. Новината ме завладява. Приятелката ми е станала майка.

— Поздравления! Кога?

— Преди два часа. В осем и четирийсет и две. Два килограма и осемстотин грама.

— Как се казва?

— Хана Джейн… Джейн на теб и Дарси.

Приятелството ни с Анализе и второто име Джейн са единствените неща, които Дарси и аз все още споделяме.

— Анализе, много съм трогната. Никога не си споменавала, че си мислила за „Джейн“.

— Трябваше да е изненада.

— Хана Джейн. Красиво име.

— Самата тя е красива.

— Прилича ли на теб?

— Не знам. Според мама, да. Но аз мисля, че има носа и краката на Грег.

— Нямам търпение да я видя.

— Кога ще си дойдеш?

— Скоро. Обещавам.

За момент си помислям, че Дарси се е въздържала да въвлече Анализе в скандала. Но след малко тя казва:

— Рейчъл, вие с Дарси трябва да се сдобрите. Тя ми се обади снощи. Щях да ти позвъня, но точно тогава водите ми изтекоха.

Дарси ли няма да предизвика раждане!

— Каквото и да се е случило… може да се оправи, нали? — пита Анализе.

Иска ми се да я питам какво знае, какво й е казала Дарси. Но очевидно няма да споменавам Дарси. Сега не е време да се задълбаваме в нашата сапунена опера.

— Да — отговарям. — Не се безпокой за това… Твоето е много по-важно. Ти имаш бебе!

— Аз имам бебе!

— Ти си майка!

— Знам. Чувството е толкова хубаво.

— Съобщи ли на Дарси?

— Още не. Сега ще й се обадя…

Помислям си, че ако Дарси научи, че Анализе се е обадила първо на мен, още повече ще се вбеси.

— Да, знам, че ще трябва да се обадиш на много хора. Предай моите поздравления и на Грег. И на родителите ти… Много се радвам за теб.

— Благодаря ти, Рейчъл.

— Обичам те, Анализе. — Чувствам как сълзите ми напират.

— И аз те обичам.

Затварям, залята от емоция, която не разбирам напълно. Знаех, че бебето ще дойде рано или късно. И все пак съм отнесена от реалността на това, което току-що се случи. Анализе стана майка. Тя има дъщеричка. Това е момент, за който тя, Дарси и аз говорихме като малки. Сега Дарси също чака дете, а аз няма дори да й се обадя по телефона, когато роди. Ще чуя за това от втора ръка. Не се очакваше да стане така. Бебето на Анализе прави пукнатината още по-трагична. Никога добрата новина не е изглеждала толкова горчиво-сладка.

— Анализе е родила ли? — пита Декс, когато се връщам в леглото.

— Да. Момиченце… Хана Джейн — продължавам, докато не избухвам в сълзи. За първи път плача пред Декс. И то по начин, от който лицето ти става подпухнало, грозно и мокро, не можеш да дишаш през носа си и чувстваш как главата ти ще се пръсне. Знам, че на сутринта ще имам мигрена, ако не престана да плача. Но не мога. Извръщам глава от Декс и хлипам. Декс ме е прегърнал плътно и издава утешителни звуци, но не ме пита защо всъщност плача. Може би, защото разбира. Може би, защото знае, че не е моментът да задава въпроси. Каквато и причина да има той, чувствам, че никога не съм го обичала повече. Давам му да ме целуне. И аз го целувам. Правим любов за първи път „след Дарси“.