Линда Хауърд
Закъсняла Коледа (9)

Глава 9

През годините Катлийн беше свикнала да прикрива емоциите зад безизразното си лице. Така направи и на следващия ден на работа. Разговаряше както обикновено с клиентите, играеше с Риса, поприказва със Сара, с която вече я свързваше топло приятелство.

Да бъдеш приятел със Сара не беше трудно, възрастната жена бе спокойна и наистина учтива. За няколко дни Катлийн успя да разбере защо децата я обожаваха, а големият й мрачен съпруг я гледаше така, все едно света се въртеше около нея.

Но също така Сара притежаваше силна интуиция и по време на обедната почивка Катлийн усети, че я наблюдава. Проницателните й очи, я накараха да се скрие по-дълбоко в черупката си.

Забрани си да мисли, колко ужасно се бе объркало всичко. Не можеше да повярва на това, което бе казала. Ужасяваше се, задето му бе казала, че го обича, след като й бе показал болезнено ясно, че не се интересува от нея, дори и за секс.

Тя просто не ставаше за любов. Катлийн току-що го бе осъзнала и удара от това я зашемети. Най-трудното нещо, което бе правила в живота си, бе да излезе от спалнята тази сутрин, за да се срещне лице в лице с Дерек, но той бе тръгнал вече за болницата. Трябваше отново да се вземе в ръце, нервите й бяха опънати и знаеше, че няма да може да го постигне, ако непрекъснато пресъздава унизителната сцена в главата си.

Сара постави един комплект за бродерия на тезгяха и погледна Катлийн в очите.

— Може да ми кажеш, че не е моя работа, ако искаш — каза тихо, — но ще ти помогне ако поговорим. Нещо се е случило? Целия ден си толкова… тъжна.

Само Сара можеше да опише състоянието й като тъжно, но след моментна изненада тя установи, че се чувства точно така. Беше развалила всичко, задушаваща тъга стегна раменете й, защото толкова много обичаше Дерек, а нямаше какво да му даде, нищо, което да предложи. Освен това той не искаше нищо. Старите навици бяха вкоренени дълбоко и точно когато отвори уста да отрече, нещо задуши гърлото й. Беше получила от Сара само доброта и приятелство, затова не можеше да я излъже. Сълзи опариха очите й и тя бързо погледна надолу, за да ги скрие.

— Катлийн — промърмори Сара, заобиколи тезгяха и взе ръцете й, — приятелите са за това, да споделят. Не мога да си представя, какво щях да правя през всичките тези години без приятелите си. Дерек ми помогна в един от най-трудните периоди на живота ми, въпреки че тогава беше все още момче. Ще направя всичко за него… и за теб, ако ми кажеш какво не е наред.

— Обичам го — дрезгаво каза тя и сълзи напълниха очите й.

Сара изглеждаше объркана.

— Разбира се, че го обичаш. Защо това да е проблем?

— Той не ме обича — издърпа едната си ръка и избърса сълзите. — Той само се грижи за мен.

Зелените очи на Сара се разшириха.

— Само се грижи за теб? Че той те обожава!

— Ти нищо не разбираш — заяви Катлийн, като поклати отчаяно глава. — Мислиш, че се ожени за мен, защото ме обича, но не е така. Ожени се за мен само заради Риса, това беше единствения начин да я получи.

— Дерек обича децата — съгласи се Сара. — Той обича всички деца, но не се жени за майките им. Може би ти го е казал по някакви негови лични съображения, и ти си му повярвала, защото си искала да го направиш, но аз не го вярвам нито за миг. Със сигурност до сега си забелязала, как успява да се налага, и ако нещо не е по вкуса му го променя по начина, по който му харесва. Уговорил те е да се омъжиш за него, като е използвал единствения аргумент, които е мислил, че ще те убеди. Но основната му цел не е Риса, а — ти.

— Нямаше да говориш така, ако го беше видяла миналата вечер — с горчивина възрази Катлийн.

Загледа се в Сара, като се чудеше дали да довърши унижението си, и да разкаже всичко. Разбра, че е по-лесно да продължи да говори, отколкото да спре.

— Казах му, че доктора ми разреши… — пое дълбоко дъх. — Опитах се да го накарам да прави любов с мен, а той и-и-изригна, като вулкан. Толкова беше ядосан, че ме уплаши.

Очите на Сара станаха огромни.

— Дерек? Дерек се е ядосал?

Катлийн кимна нещастно.

— Той не ме иска, Сара. Никога не ме е искал. Просто иска Риса. На практика е перфектен, всички медицински сестри от болницата биха легнали с него и с удоволствие ще му позволят да прави с тях каквото си пожелае. Той е силен и добър и ще направи всичко възможно да се грижи за нас. Аз съм му толкова задължена, че никога няма да мога да си изплатя дълга. Исках просто да му дам с-с-секс, след като нямам нищо друго, но дори и това не поиска от мен. И защо ли му е? Той може да има всяка жена, която пожелае.

Сара скръсти ръце и й хвърли изумен поглед.

— Точно така — каза решително.

Катлийн премигна.

— Какво?

— Съгласна съм с теб. Дерек може да има всяка жена, която поиска. Той избра теб!

— Но, той не ме иска!

— През всичките години, в които го познавам, никога не съм виждала или чувала Дерек да се ядоса. До този момент — каза Сара. — Ако е загубил самообладание с теб, е било защото си го докоснала по-дълбоко, отколкото някой друг преди. Малко са хората, които са противоречали на Дерек, но когато това се случи, никога не се ядосва, дори не повишава глас. Не му и трябва, защото само един негов поглед може да те смрази. Самоконтролът му е феноменален, но го губи с теб. Ти можеш да го нараниш и ядосаш. Повярвай ми, той толкова много те обича, че ще се изплашиш, ако знаеш как се чувства. Може би по тази причина ти е внушил, че иска да се ожени за теб, за да получи Риса. Тя е прекрасна, но Дерек може да има неограничен брой собствени деца, ако децата са това, което иска.

— Тогава защо не поиска да прави любов с мен снощи? — извика Катлийн.

— Какво каза той?

— Той каза, че не му трябва б-б-благотворителност.

— Разбира се, че е така. От всички неща, които Дерек желае от теб, това ще бъде най-малкото. И благодарност не би искал. Какво каза още?

Катлийн се спря, замисли се и сякаш изведнъж прогледна.

— Той говореше нещо за обвързване и споделяне, но не… не мисля, че означаваше… — започна и се загледа в Сара.

Сара изсумтя неприлично.

— Катлийн, тази вечер се мушни в леглото при него и му кажи, че го обичаш, а не колко си му благодарна и задължена. Повярвай ми, Дерек ще продължи нататък. Трябва да не е бил на себе си, иначе щеше да се справи по-добре със ситуацията снощи. Но и никога преди това не е бил влюбен, така че в момента това е ново и за него.

Абсолютната увереност на Сара, прогони лошото настроение на Катлийн и за първи път тя започна да се надява. Дали беше вярно? Можеше ли наистина да я обича? Никой преди не я бе обичал и се боеше да си мисли, че този силен, съвършен и великолепен мъж, може да чувства към нея същото, което тя изпитваше към него. Самата мисъл да осъществи плана на Сара я караше да трепери. Тя щеше да положи сърцето и живота си в краката му, но ако той я отхвърлеше… Това щеше да бъде повече отколкото можеше да понесе.

Сърцето й биеше яростно, когато следобед се приготвяше да се прибере в къщи. Прилоша й и бе принудена да диша дълбоко. Риса започна да нервничи и тя й хвърли измъчен поглед.

— Моля те, не тази вечер — помоли я едва-едва. — Ти беше толкова добра снощи. Дай да го повторим пак, нали?

Но Риса продължи да нервничи и постепенно изпадна в истинска истерия. Катлийн беше само на няколко пресечки от апартамента, така че продължи да шофира. Нервите й едва издържаха от усилието да игнорира плача на бебето, дори и за краткото време, което оставаше до вкъщи. Когато паркира и изключи двигателя, почувства болезнено облекчение, освободи Риса от седалката и я вдигна на рамото си.

— Така, така — напяваше й тя, като я потупваше по малкото гръбче. — Мама е тук. Мислеше, че си сама ли?

Плачът на Риса се успокои до хълцане. Катлийн събра всичко в ръцете си и тръгна към къщи. Настроението й се разваляше от предчувствието, че бебето няма да се държи спокойно през нощта.

Когато стигна до вратата, тя се отвори и Дерек застана пред нея.

— Прибрал си се рано — каза тихо. Не можа да прочете изражението на лицето му, тъй като той посегна и взе бебето.

— Чух недоволството й, докато идвахте по коридора — отговори той, като игнорира коментара на Катлийн, и гушна бебето на рамото си понесъл чантата с пелените.

— Защо не вземеш вана и да се отпуснеш, докато аз се оправя с всичко. После ще вечеряме спокойно и ще поговорим.

Тя влезе в апартамента и замига учудено с очи. Какво ставаше? В ъгъла стоеше Коледна елха украсена с гирлянди и ръчно изрисувани играчки, ярко мигаха разноцветни светлинки. Отдолу под елхата имаше купища подаръци опаковани в кутии. Пресните елхови клончета насищаха въздуха с аромат, запалени бели свещи украсяваха масата. От стереоуредбата звучеше Коледна музика, звън на камбанки танцуваше в ушите й.

Апартаментът изглеждаше напълно нормално, когато излезе сутринта.

Катлийн притисна ръце към лицето си.

— Но сега е февруари — запротестира с изненада в гласа.

— Днес е Коледа — твърдо настоя Дерек. — Месецът е без значение. Хайде в банята.

След това щяха да говорят. Мисълта я уплаши и развълнува, защото не знаеше какво да очаква. Той беше прекарал по-голямата част от деня, в тази подготовка, което означаваше, че някой го бе заместил в болницата. И от къде беше намерил Коледна елха през февруари? Истинско дърво, не изкуствено, сигурно сам го бе отсякъл. И какво имаше в тези кутии под елхата? Не би могъл да купи такова дърво никъде в страната. Това просто не бе възможно. И все пак го бе направил.

Въпреки съвета му да се отпусне, взе набързо душ, защото не се чувстваше в състояние да чака повече. Когато влезе в детската стая, Дерек беше приключил с къпането на Риса и я обличаше. Бебето се бе успокоило, размахваше юмручета и издаваше някакви звуци, които наподобяваха едновременно гукане и цвърчене. Беше ги научила наскоро.

Катлийн изчака, докато той привърши, след това взе детето, за да го накърми. Седна в люлеещия се стол и несигурно погледна Дерек, като се чудеше, дали възнамерява да остане в стаята. Очевидно бе решил да остане, защото се облегна на стената и впери в нея топлите си златисти очи. Тя бавно отвори робата и оголи гърдите си, поставяйки Риса на тях.

Малката устичка се впи в зърното с комична алчност, и Катлийн на мига забрави всичко, освен бебето и тази особена близост между тях. Тишина изпълни малката стая, нарушавана единствено от звуците на бебето, докато се хранеше.

Катлийн не отвръщаше очи, гушкаше и люлееше детето, дълго след като беше замряло на гърдите й.

Дерек се отдалечи от стената, и тя бе принудена да го погледне, защото той се наведе и с лек натиск на единия си пръст, извади зърното от устата на бебето.

— Тя спи — промърмори и сложи детето в кошарката.

След което се обърна към Катлийн и гореща жажда блестеше в очите му, които преминаха през голите й гърди. Тя се изчерви и бързо се прикри с робата.

— Вечеря? — каза с обтегнат глас.

Нямаше спомен, как бе успяла да се нахрани, но Дерек бе поставил чиния пред нея нареждайки й да яде и някак си го бе направила. Той изчака, докато привършат, след това я хвана за ръката и я заведе в хола, където Коледната елха мигаше все още с весели светлинки. Погледна към трогателната сцена и гърлото й се задави от сълзи. Не можеше да си спомни, празнувала ли бе някога Коледа, не беше част от традицията на семейството й. Но добре си спомняше снимките, които бе гледала на някакво семейство, събрано около точно такова дърво, изпълнените с любов лица, които се смееха и отваряха подаръци. Помнеше и болезнения копнеж, който бе изпитала по тази близост.

Катлийн прочисти гърлото си.

— Къде успя да намериш това дърво?

Дерек я изгледа с леко изненадан поглед. Защо тя си мислеше, че откриването на Коледно дърво би го затруднило.

— Имам един приятел, който ги отглежда — обясни с обичайно спокойния си маниер.

— Но… защо? — тя безпомощно посочи всичко около себе си.

— Защото мислех, че е това, което ни е необходимо. Защо Коледа, трябва да бъде ограничавана до един определен ден, когато имаме нужда от нея през цялото време? Става дума за подаръци, нали? Подаръци и любов.

Внимателно я бутна на пода пред дървото, а след това седна до нея, и взе най-близкия подарък — малка кутийка, весело увита в червено, завързана със златна панделка, и я сложи в скута й. Катлийн погледна към него през завеса от горещи сълзи, които изведнъж закриха образа му.

— Вече ми даде толкова много — прошепна. — Моля те, Дерек, не мога да взема нищо повече. Никога няма да успея да ти се отплатя.

— Не искам да чувам нито една дума на благодарност — прекъсна я и протегна ръка, за да я прегърне. Притегли я към себе си. — Любовта не се нуждае от благодарности, защото нищо не може да се сравни с нея, това е всичко, което някога съм искал от теб.

Дъхът й замря, тя го погледна с премрежени от сълзи зелени очи.

— Обичам те! Толкова силно, че ме боли — призна, като се опита да потисне риданието си.

— Ш-ш-шт, скъпа — промърмори, докато я целуваше по челото. — Не плачи. Аз те обичам и ти ме обичаш, защо това те разплаква?

— Защото не съм добра в любовта. Как можеш да ме обичаш? Дори родителите ми не ме обичаха.

— Това е тяхна загуба. Как бих могъл да не те обичам? За първи път те видях там, в стария пикап, с кръстосани ръце около корема в защита на бебето. Ти ме гледаше с тези изплашени, но непобедими зелени очи и аз бях покорен. Отне ми известно време да осъзная какво се е случило, но когато поставих Риса в ръцете ти и я погледна, лицето ти се озари от толкова много любов, че ми беше болно да те гледам. И тогава разбрах. Исках тази любов да обгърне и мен. Любовта ти е толкова яростна и силна, скъпа. Тя е натрупана вътре в теб, защото е била заключена през всичките тези години. Малко хора могат да обичат така, както теб и аз поисках тази любов за самия себе си.

— Но ти не ме познаваше!

— Знаех достатъчно — каза тихо, като се взираше в елхата със спокойни очи пълни с дълбоко вътрешно познание, което малко хора притежаваха. — Аз знам какво искам — теб Катлийн, истинската ти същност. Не искам да ходиш на пръсти около мене, от страх да не направиш нещо нередно. Искам да се смееш с мен, да ми крещиш, да хвърляш неща по мен, когато те доведа до лудост. Искам в теб да гори огън така, както и любов и мисля, че ще загубя ума си, ако ти не ме обичаш достатъчно, за да ми се отдадеш цялата. Последното нещо, което съм искал е благодарност.

Тя обръщаше малката кутийка отново и отново в ръцете си.

— Ако любовта може да се даде, защо тогава не ми позволиш и аз да ти дам нещо? Чувствам се толкова безполезна.

— Не си безполезна — отговори яростно. — Сърцето ми ще спре да бие без теб. Това прилича ли ти на безполезност?

— Не — прошепна Катлийн.

Дерек сложи пръстите си под брадичката й, вдигна нагоре лицето й, като се усмихна загледан в очите й.

— Обичам те. Кажи ми го и ти.

— Обичам те.

Сърцето й отново ускори ритъм, но не защото трудно произнесе тези думи. Тя почти не ги забеляза. Просто в душата й, те се превърнаха в звън на камбанки. Тогава разбра, че наистина пееха звънчета, по стереоуредбата сега изпълняваха ритмична песен за коледните камбанки. Усмивка се появи на устните й, когато се загледа в блещукащите светлини.

— Наистина ли направи това само за мен?

— Ммм, да — отговори Дерек, като наклони глава, за да я целуне зад ухото и продължи по извивката на брадичката. — Ти ми даде най-прекрасната Коледа в живота ми, имам теб и нашето скъпо Коледно бебе — всичко наведнъж. Мислех, че в замяна трябва да ти подаря Коледа и на теб, за да ти покажа, колко много означаваш за мен. Отвори си подаръка.

С треперещи пръсти Катлийн махна опаковъчната хартия, показа се малка кутийка. Изискан златен медальон във формата на сърце блестеше на бялата сатенена подложка. Тя го взе, нежната верижка се плъзна между пръстите й, като златен дъжд.

— Отвори го — прошепна Дерек.

Тя подпъхна края с ноктите си и го отвори, за да открие, че това не беше обикновен двустранен медальон. Имаше повече от една преграда в него. Отгоре имаше място за две снимки и когато Катлийн вдигна преградата, видя място за още две.

— Ще сложим нашите снимки в едната преграда — каза той. — Риса — ще бъде на страната, обратна на нашата, а нашите бъдещи деца — ще бъдат отдолу.

Тя обърна медальона. На гърба беше гравирано:

Сърцето ми вече ти принадлежи.

Това е само символ на любовта ми.

Твой любящ съпруг:

Дерек.

Сълзи замъглиха отново очите й, когато взе медальона и го понесе към устните си.

Той сложи в скута й по-голяма кутия.

— Отвори я — внимателно я прикани той.

Когато махна опаковъчната хартия, намери малка бяла картичка поставена отгоре. Трябваше да изтрие сълзите от очите си, за да може да я прочете:

Дори през нощта, грее Слънцето някъде.

Дори през най-студените зими, някъде има синя птица.

Това е моята синя птица за теб, скъпа,

Така че винаги да си щастлива,

без значение колко студена е зимата.

В кутията имаше малка бяла емайлирана музикална кутийка с порцеланова синя птица кацнала на капака. Главичката й беше вдигната нагоре, сякаш бе готова да запее, малките й черни очички изглеждаха ярки и жизнерадостни. Когато вдигна капачето, музикалната кутийка започна да свири весела звънка мелодия, наподобяваща песен на птица.

— Отвори сега тази — Дерек сложи друга кутия на скута й и избърса с ръка сълзите й.

Трупаше подарък след подарък в ръцете й, като не й оставяше време да види какво има вътре, преди да отвори следващия. Подари й гривна, на която бяха гравирани техните имена, пухкав луксозен пуловер, копринено бельо, което я накара да се изчерви, плюшени домашни пантофи-зайче, на които тя се разсмя, парфюм, обеци, музикални албуми и книги, и накрая кремава нощница, цялата от сатен и дантела, която спря дъха й с изкусителната си прелест.

— Това е, за да ми достави удоволствие — каза с чувство Дерек и погледа му ускори пулса й.

Тя вдигна глава и спря устни на сантиметри от неговите.

— И за мое — прошепна с болезнено желание да вкуси устните му и да усети тялото му върху своето.

Не знаеше, че любовта може да се усеща по този начин, като мощна река заливаща тялото с топлина, чувственост и невероятен копнеж.

— И за твое — съгласи се той, като покори устните й с бавни парещи целувки.

Устата й инстинктивно се разтвори и езикът му започна любовен танц с нейния. Изхлипа, ръцете й се вдигнаха и се сключиха около врата му, кръвта зазвъня в ушите й. Почувства се гореща, толкова гореща, че едва издържаше и света започна да се накланя. След това почувства килима под себе си и Дерек отгоре й. Мощното му тяло я притискаше към пода, но не усещаше болка. Без да отделя устни от нейните, разкопча и разтвори широко халата й, ръката му се спусна бавно по голото й тяло.

Никога, нито във въображението, нито в мечтите си, си бе представяла, че любовта може да бъде толкова дива и възторжено възбуждаща, но Дерек й показа, че може. Той не бързаше, бе очарован от копринената кожа под ръцете си, от вкуса на нейните устни, от нетърпеливото притискане на краката й около кръста си. Катлийн почти изгубила ума си се извиваше под него, молеше за нещо, което не разбираше. Невинността й бе толкова еротична за него, както подпухналите й от целувки устни и омагьосващия поглед на зелените й очи. Цялото му внимание беше за нея, въпреки мъчителното му напрежение и нуждата от освобождаване, успокояваше я всеки път, когато нов взрив от емоции избухваше в нея. Пищните й красиви гърди му принадлежаха, както и извитите около него бедра; коприненото й лоно също. Тя извика и се притисна към него. Дерек влезе в нея, внимателно и бавно, и я направи своя жена с тялото и сърцето си.

Правеха любов там на килима, заобиколени от подаръците, които й беше подарил и разпръсната цветна опаковъчна хартия. Свещите горяха със спокоен бял пламък, весели цветни светлинки осветяваха вълшебния свят на мъжа и жената, безмълвно слети след любовните ласки.

Дерек се изправи на крака и вдигна Катлийн с мускулестите си ръце.

— Обичам те — прошепна тя, покривайки шията му с целувки.

Голото й тяло блестеше, като слонова кост, запалените светлинки се отразяваха по кожата й като скъпоценни камъни. Той я погледна с израз, който едновременно я уплаши и възбуди. Това беше поглед на силен мъж, който обича толкова силно, че е безсилен пред тази любов.

— Боже мой, обичам те — каза Дрек с разтреперан глас и огледа хола. — Исках да изчакам, исках да облечеш нощницата, която ти купих, исках да ти бъде удобно в леглото ни.

— На мен ми е удобно навсякъде, където си ти — увери го Катлийн с блеснали очи, а той здраво я притисна към себе си и я понесе към спалнята.

Повечето от подаръците останаха на пода в хола, но два бяха в ръцете на Катлийн — медальона с формата на сърце и музикалната кутийка със синята птица. Зимата бе студена, но не и в сърцето й.

Тя винаги щеше има своята синя птица и сгряващия спомен за първата истинска Коледа, през която звучеше песента на нейната любов.