Линда Хауърд
Закъсняла Коледа (4)

Глава 4

Думите му отекнаха в главата й като звън на камбана.

— Да се омъжа за теб?

— Точно така.

— Но… защо?

— Като се омъжиш за мен, Риса ще получи грижите, от които се нуждае. А ако аз се оженя за теб, ще имам Риса. Ти не си влюбена в никой друг, нали?

Катлийн потресено поклати глава.

— Така си и мислех. Предполагам, че се влюбих в дъщеря ти в минутата, в която тя излезе в ръцете ми. Искам да й бъда баща.

— Аз не искам да се омъжвам отново. Никога!

— Дори и заради Риса? Ако се омъжиш за мен, няма да се притесняваш повече за пари. Ако искаш, ще подпишем предбрачно споразумение, ще я обезпеча и ще платя колежа й.

— Не може да се ожениш за мен, само защото искаш бебето ми. Ожени се за някоя друга и си имай собствени деца.

— Искам Риса — каза спокойно Дерек с твърда непримиримост.

Започна да я обзема безпокойство, когато разбра, че той нямаше да отстъпи от целта, която си бе поставил.

— Помисли, Катлийн. Сега й е необходима помощ, а и децата се нуждаят от силна подкрепа в течение на много години. Такова чудовище ли съм, че не можеш да понесеш мисълта да се омъжиш за мен?

— Но ти си непознат! Аз не зная нищо за теб, а и ти — за мен. Как изобщо можеш да мислиш за брак между нас?

— Знам, че толкова обичаш детето си, че бе готова да рискуваш собствения си живот, за да стигнеш до клиниката. Знам, че си имала лош късмет в живота, но си силна и не се отказваш. Заедно преминахме през това раждане, как можем да бъдем непознати?

— Не знам нищо за живота ти.

Дерек повдигна широките си рамене.

— Водя доста обикновен живот. Аз съм лекар, живея в апартамент, не съм светски лъв. Прекрасно се разбирам с децата и никога няма да ви нараня.

— Никога не съм помислила, че би могъл — каза тихо тя.

Много пъти я бяха наранявали, но знаеше, че Дерек е различен от бившия й съпруг, като деня от нощта. Просто не искаше друг мъж в живота си. Никога вече.

— А какво ще стане, ако се влюбиш в друга? Нима това няма да те отдалечи от Риса? Аз никога няма да се откажа от попечителството си над нея.

— Няма да се влюбя в никоя друга.

Гласът му звучеше с абсолютна сигурност. Стоеше неподвижно, гледаше я, подчинявайки я с поглед. Невероятно, но тя почувства как се отпуска. Като негова съпруга нямаше да й се налага ожесточено да се бори ден след ден, за оцеляването им. Риса щеше да получи необходимата болнична помощ, а по-късно и преимущества, които Катлийн не можеше да й даде.

— Аз няма да мога… няма да мога да правя секс с теб — каза най-накрая отчаяно, защото това бе последния й аргумент.

— Не бих и настоявал да го правиш — и преди тя да реши, дали трябва да се почувства облекчена или обидена, той продължи. — Когато бъдем заедно, аз искам да мислиш за това, като за правене на любов, а не просто за секс. Секс — това е евтино и просто. Правенето на любов означава грижа и съпричастност.

— И ти мислиш, че всичко това ще се получи между нас?

— С течение на времето.

Отправи й една напълно спокойна усмивка, все едно усещаше нейната слабост и знаеше, че ще получи това, което иска.

Гърлото й пресъхна, когато отново си помисли за секса. Тя не знаеше какво е това правене на любов, и не мислеше, че ще поиска някога да разбере.

— Нещата… които съм преживяла — каза дрезгаво. — Едва ли някой ден ще…

— С течение на времето, скъпа. Ще можеш.

Тази абсолютна увереност я изплаши, имаше нещо, което я накара да повярва, че след време щеше да дойде такъв момент, когато да поиска той да прави любов с нея. Тази идея й беше чужда и я караше да се чувства така, сякаш живота й внезапно се пренасочваше по друга писта. Беше планирала всичко в мислите си: да отгледа Риса, напълно да се посвети на нея и с наслаждение да наблюдава как расте. В плановете й нямаше място за мъж. Лари Филдс й бе направил голяма услуга, оставяйки я без пари и бременна. Но тук и сега с нея имаше мъж, който изглеждаше като ангел-войн, и който приемаше отговорността за нейния живот и го тласкаше в друга посока.

Отчаяно се опита пак да протестира.

— Ние сме много различни. Ти си лекар, а аз едва завърших гимназия. Целият си живот съм прекарала в това забутано малко ранчо. Никога никъде не съм ходила и с друго не съм се занимавала, ще се отегчиш до смърт от мен само за месец.

Веселие искреше в кехлибарените му очи, когато се приближи до нея.

— Говориш глупости — заяви нежно, а ръката му се плъзна под тежките й коси и се спря на тила й.

И преди тя да може да реагира, той се наведе и притисна здраво устни до нейните в топла, и странно интимна целувка, след това я пусна и се отдалечи, преди тя да успее да се притесни. Тя стоеше и го гледаше с блестящи и широко отворени зелени очи, напълно объркана.

— Кажи да, за да можем да закусим — заповяда, а веселието все още гореше в очите му.

— Да — гласът й звучеше замаян.

— Добро момиче.

Дерек положи топлата си ръка на лакътя й и я поведе към кухнята, след това внимателно й помогна да седне. Тя се почувства неудобно, но не изпитваше толкова силна болка, че тя да убие апетита й. Изгладнели те изядоха пилешката супа и печените сандвичи със сирене, придружени със силно кафе. Обикновено тя не ядеше много на закуска, но след като бе гладувала толкова дълго, изяде всичко с удоволствие. След това Дерек настоя, да остане седнала, докато той почисти, нещо, което не й се бе случвало до сега. Кейт се почувства замаяна и разглезена от всичко, с които трябваше да се съгласи.

— Ще приготвя дрехи и нощници, но няма да са ти необходими много — каза той. — Къде са нещата на бебето?

— В най-долното чекмедже на скрина, но някои останаха в пикапа. Не помислих да ги взема вчера, когато ме намери.

— Ще ги вземем по пътя. Иди в хола с бебето, докато приготвя всичко.

Катлийн държеше спящата си дъщеря, докато Дерек бързо събираше и опаковаше нещата. Когато свърши, донесе малка плетена шапчица, която бе намерил в чекмеджето и я сложи на нежната главица на Риса, за да я топли. След това плътно уви детето в няколко одеяла, помогна на Катлийн да облече тежкото палто, положи момиченцето в ръцете й и ги вдигна и двете.

— Мога да ходя и сама — протестираше тя, сърцето й прескочи един удар, когато отново се озова в ръцете му.

Той я целуна…

— Без изкачване и спускане по стълби вече — обясни той. — И не се опитвай сама да влизаш в джипа. Дръж лицето на Риса завито.

Той бе изключително силен и ги понесе без видимо затруднение. Уверено газеше през снега, като избягваше заледената пътека. Катлийн притвори очи от рязката белота на пейзажа. Вятърът бе навял огромни преспи, които бяха покрили оградата и затрупали стените на къщата и плевнята. Въздухът беше мразовит и облачета пара се виеха пред лицето й.

— Ще трябва да сваля това палто — промърмори тя.

— Изчакай, докато спрем и вземем нещата ти от пикапа, иначе ще замръзнеш при отварянето на вратата.

Тя наблюдаваше, как той се върна вътре, за да загаси огъня в камината и дървената печка, както и да заключи вратите. Бе живяла в тази къща през целия си живот и се питаше ще я види ли някога отново… ако пожелаеше да я види. Животът й тук не беше щастлив.

Объркването и колебанията й изчезнаха, сякаш никога не ги бе имало. Това не бе мястото, което искаше за Риса. За дъщеря си желаеше много повече, отколкото самата тя бе имала. Не искаше детето й да носи кръпки и избелели дрехи, да се омъжи от отчаяние, или да пропусне удоволствията на живота, защото свободното й време е загубено в домакинска работа.

Дерек я отвеждаше далече от всичко това, но тя нямаше да разчита на него. Веднъж бе направила грешка да се довери на мъж и не възнамеряваше да я повтори отново.

Катлийн реши, след като се възстановеше от раждането и Риса поукрепнеше, да си намери работа, да спести пари и да се постарае да завърши някаква специалност.

Ако някога Дерек си тръгнеше от нея така, както Лари го бе направил, тя нямаше да остане без средства, за да се издържа. Риса никога не трябваше да узнае какво е глад и студ.

 

 

Пет часа по-късно, Катлийн лежеше на снежнобяло болнично легло, и гледаше цветен телевизор прикрепен на стената. Самостоятелната й стая бе лукс, със собствена баня, двойка удобни кресла, малки маслени картини по стените и свежи цветя върху нощното шкафче. Снежните бури не бяха достигнали толкова далече на юг, до Далас, и от прозорците се виждаше ясно синьо небе с някое и друго облаче.

Риса бе бързо настанена в неонатологичното отделение от хора, които с желание изпълняваха заповедите, които Дерек раздаваше. Самата Катлийн бе прегледана от забавна акушер-гинеколожка на име Моника Сейдли, която определи състоянието й като отлично.

— Друго не съм и очаквала, след като д-р Талиферо се грижи за вас — каза небрежно докторката.

Д-р Талиферо.

С ума си тя го приемаше като лекар, но някак си не го бе осъзнала, докато не го видя тук в собствената му среда, където дълбокия му глас авторитетно издаваше заповеди и всички бързаха да ги изпълняват.

Катлийн го бе виждала облечен с дънки, ботуши, риза и тежко палто от овча кожа, но след пристигането си в болницата, беше взел душ, и се бе обръснал и преоблякъл в чисти дрехи, които държеше в кабинета си за подобни случаи. Погрижи се за Риса и после посети Катлийн, за да я осведоми, че пътуването не е навредило на детето.

Той беше същият и все пак някак различен. Може би тайната бе в дрехите: тъмните панталони, бялата риза, синята вратовръзка на райета, облечената върху тях болнична престилка и стетоскопа около врата му. Типично облекло за лекар, но ефектът бе шокиращ. Катлийн не можеше да устои на спомените: светлината от огъня играеща по блестящите мускулести рамене или твърдия безупречен профил, когато гледаше бебето в прегръдките си.

Беше й трудно да приеме факта, че се бе съгласила да се омъжи за него.

През няколко часа, Катлийн обличаше болничния халат, отиваше в неонатологичното отделение, където изваждаха Риса от кувьоза и я кърмеше. Видът на другите недоносени бебета, някои от които бяха по-малки от дъщеря й, я потресе. Те бяха затворени в малки стъклени кувьози с различни тръбички влизащи в крехките им голи телца, малки плетени шапчици покриваха главите им. Слава Богу, Риса беше достатъчно силна, за да се храни самостоятелно.

Първият път, когато Катлийн бе дошла да кърми дъщеря си, я бяха отвели до люлеещ се стол в малка стая, далече от другите бебета и й бяха донесли Риса.

— Значи вие сте майката на това малко сладурче — каза младата сестра като поставяше бебето в нетърпеливите ръце на Катлийн. — Тя е очарователна. Никога не съм виждала толкова много коса на новородено, и вижте колко е дълга! Доктор Талиферо ни вдигна под тревога, все едно имаше въздушно нападение, докато не я настанихме с всички удобства. Наистина ли той я изроди?

Слаба червенина плъзна по бузите на Катлийн. Това бе някак твърде интимно, за да го обсъжда, макар че раждането беше ежедневие за персонала. Но младата медицинска сестра гледаше с блестящи в очакване очи и тя неловко отвърна:

— Да. Пикапът ми излезе от пътя по време на снежна буря. Дерек мина от там и ме намери.

— О, Боже мой, колко романтично!

— Да раждаш бебе? — попита Катлийн скептично.

— Скъпа, и копаенето на канали ще бъде романтично, ако доктор Талиферо помага! Не е ли прекрасен? Всички деца знаят, че именно той ги държи. Те никога не се плашат и не плачат, когато са в ръцете му. Остава по цяла нощ с някое бебе в критично състояние, като се грижи за него и му говори, не го изпуска от очи и за минута и много новородени оживяват благодарение на него, когато никой друг не им дава надежда.

Изглежда медицинската сестра се прекланяше пред Дерек, като към герой, или тук имаше нещо повече от това.

Той бе невероятно красив, а болницата бе удобно място за романси. Това притесни Катлийн, тя дори възнамеряваше, да се омъжи за този мъж, който непрекъснато щеше да бъде преследван и изкушаван?

— Вие отдавна ли работите в тази болница? — попита тя, опитвайки да смени темета.

— Малко повече от година. Тук ми харесва. Тези малки новородени имат нужда от цялата помощ, която могат да получат, и разбира се, ще ходя боса по горещи въглени, само за да мога да работя с доктор Талиферо. Болници и клиники от цялата страна се борят, за да го получат.

— Защо? Той не е ли твърде млад, за да има изградена такава репутация? — Тя не знаеше на колко години е той, но предполагаше, че е на около тридесет и пет, а може би и по-малко.

— Той е по-млад от повечето лекари, но е завършил колеж на деветнадесет години, а медицинското училище — първи по успех. Специализирал е в един от най-добрите травматологични центрове в страната, а след това е изучавал неонатология при Джордж Оливър, който е един от най-добрите. Мисля, че е на тридесет и две.

Беше странно, да научи толкова много за бъдещия си съпруг от непознат и още по-странно да разбере, че го смятаха за гений в медицината, един от онези лекари, чието име моментално предизвикваше доверие в болницата, за която работеше.

За да скрие израза на лицето си, Катлийн погледна надолу към Риса и внимателно погали бузката на детето.

— Той седя цяла нощ, държейки Риса — чу се да казва със странен глас.

— Такъв си е. И сега е все още тук, макар че трябваше да си е в къщи и да спи. Но това е доктор Талиферо, той поставя бебетата преди себе си.

Докато се връщаше в стаята си, Катлийн продължаваше да мисли за това, което научи от медицинската сестра и това, което й бе разказал Дерек. Беше казал, че иска Риса. Дали тази причина бе достатъчна, за да се ожени за жена, която не обича, когато можеше да има всяка жена, която, поиска, а също и собствени деца. Разбира се беше казал, че в крайна сметка очаква да имат нормален брак, а това означаваше да спи с нея, а и да има деца от нея. Но защо беше толкова сигурен, че няма да се влюби в друга и да се ожени?

— Проблеми?

Дълбокият тих глас я стресна, и когато вдигна поглед, видя Дерек да я гледа от вътрешната страна на вратата.

— Не, няма проблеми. Просто… си мислех.

— Искаш да кажеш — притесняваше се. Забрави всички лоши мисли — каза като усещаше вълнението й — просто ми се довери и ме остави да се погрижа за всичко. Уредил съм формалностите и щом като излезеш от болницата ще се оженим.

— Толкова бързо — ахна тя.

— Има ли някаква причина да чакаме? Ще ти е нужно място, където да живееш, така че ще дойдеш при мен.

— Но кръвните проби…

— Лабораторията тук ще ги направи. Когато те изпишат от болницата ще получим разрешение за брак и ще отидем направо при съдията, който е мой стар приятел. Апартаментът ми е близо до болницата, така че можеш да идваш да кърмиш Риса, докато я изпишат. А ние ще използваме времето, за да подготвим детската стая.

Катлийн се почувства безпомощна. Дерек се бе погрижил за всичко, както бе обещал.