Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проклятието на Маклийн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
How to Abduct a Highland Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 218 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh

История

  1. — Добавяне

Глава 8

Не си мислете, че МакЛийн е останал безразличен. Напротив. Един-единствен поглед към Бялата вещица и той бил покосен от любовта. Но МакЛийн са си такива, нали знаете. Влюбват се само веднъж, но, ах, каква любов!

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Милорд?

Джак погледна към лакея, появил се сякаш от нищото.

— Да?

— Милорд, нося съобщение за вас. — Лакеят хвърли поглед към масата, после обратно към Джак. — Важно съобщение.

Джак огледа замаяно стаята, леко изненадан, че компанията е силно оредяла.

— Кое време е? — попита той.

— Почти десет часа, сър.

Джак се вгледа в него и разпозна ливреята.

— Ти си един от служителите ми?

Лакеят въздъхна с облекчение.

— Да, милорд.

— Добре тогава, какво е съобщението?

Лакеят отново погледна към другия джентълмен, после се наклони към ухото на Джак.

— Това е поверително съобщение, милорд.

— О! — каза херцогът на Девъншир, доливайки своята чаша и тази на Джак с бренди. — Поверително съобщение, така ли? Тогава непременно го кажи!

Лакеят погледна умолително към Джак.

— Може би трябва да отидем в преддверието?

— Не, за Бога! — каза Джак. — Аз печеля!

Херцогът кимна.

— Прав е. Той печели.

Лорд Кенелсуърт поклати глава.

— Да! Не може да си тръгне с всичките ни пари.

— И с новата ми скъпоценна катарама — каза херцогът.

— Моля ви, сър — каза прислужникът в ухото на Джак, изражението му ставаше все по-отчаяно. — Нека да излезем.

— Не мога — каза Джак. — Ще се намокря.

Лакеят примигна.

— Но… навън грее слънце.

— Има ли значение, дяволите да го вземат! — озъби се Джак. — Просто ми предай съобщението и да приключваме с това!

Лакеят прехапа устни.

— Но, милорд… едва ли бихте желали да го съобщя пред джентълмените.

— Охо! — Лорд Кенелсуърт вдигна поглед от картите си. — По-добре се приготви, Кинкейд… Започва се!

Джак го погледна объркано.

— Кое се започва?

— Имаш нова съпруга, нали?

Джак кимна.

— И я остави вкъщи — възкликна Девъншир. — Сега лакеят ти е тук и твърди, че има поверително съобщение за теб.

— Е, и?

Лорд Кенелсуърт поклати глава.

— Нищо ли не разбираш? Горкият нещастник! Трябва ли да ти обясняваме?

Джак усещаше, че пропуска нещо важно, но не беше в състояние да се съсредоточи.

— Няма да е зле!

— Милостиви Боже, Кинкейд! — каза херцогът. — Очевидно е, че любящата ти съпруга иска да си отидеш вкъщи. Сега! Ето защо е изпратила този млад приятел да те прибере.

Кенелсуърт хвърли картите си на масата.

— Аз приключих тук, така или иначе.

— Бедният Джак — Девъншир поклати печално глава и също хвърли своите.

Джак стовари картите си на масата, а след това придърпа печалбите към себе си.

— Вие грешите. Фиона не би ме повикала вкъщи.

Кенелсуърт прибра монетите от масата в джоба си.

— Мисля, че грешиш, Кинкейд. Попитай момчето за съобщението.

Джак погледна към него.

— Много добре, кажи ни съобщението си.

Лакеят си пое дълбоко дъх.

— Съобщението е от жената, която оставихте в къщата. Тя казва, че е ваша съпруга…

— Аха — каза Кенелсуърт и се ухили широко.

— Знаех си! — изкикоти се Девъншир.

— Нейно благородие помоли да се приберете вкъщи възможно най-ско…

— Ха! — Кенелсуърт удари силно с ръка по масата и разля брендито по покривката. — Трябваше да се обзаложим! Хайде, Девъншир. Да отидем до „Уайтс“ за закуска?

Херцогът кимна, изправи се трудно на крака и двамата се заклатушкаха към вратата, подпирайки се рамо до рамо за опора.

— Милорд, да повикам ли каретата?

Джак се намръщи. Проклетата подгизнала карета.

— Не. Мисля да се прибера пеша до вкъщи.

Той се изправи и натъпка в джобовете си няколкото банкноти.

— Можеш да ме придружиш, ако искаш.

— Да, сър — отговори той, макар да не изглеждаше особено щастлив.

Половин час по-късно те стигнаха до къщата. Джак се олюля, когато ботушът му се удари в облия камък на бордюра.

Лакеят незабавно се хвърли да му помогне, но Джак възрази, като махна с ръка.

— Благодаря, но мога да вървя и сам.

Лакеят се поклони.

— Да, милорд.

Той отстъпи от пътя му, но не се отдалечи прекалено много, така че да може да хване ръката на Джак, ако се препъне отново.

Джак забеляза това, но реши да прояви великодушие. Момчето нямаше вина, че не разбира необикновената му способност да пие и това да не му въздейства особено.

Пое дълбоко дъх, приглади размъкнатото си сако и пое по пътя си. Препъна се само още веднъж, но успя да се улови за парапета. Лакеят посегна да го хване, но се отдръпна назад, правейки се, че не е забелязал нищо.

— Не паднах — каза Джак и внимателно погледна към него.

— Не, милорд — отговори незабавно той. — Не паднахте.

Джак се ухили с абсурдно задоволство.

— Ти си добър човек… хм… Чарлс?

— Аз съм Питър, милорд. Чарлс работеше тук преди мен.

— А, да. Нисичкият човек с тъмната коса.

— Да, милорд.

Фиона мислеше, че той е груб и коравосърдечен, защото не отделяше време да опознае служителите си. Е, щеше да й покаже. Щеше да разбере какво се е случило с Чарлс и да я изуми с осведомеността си.

Наистина, Кенелсуърт и Девъншир много грешаха — цялата тази работа с брака не беше толкова трудна. Всичко, което трябваше да направи, бе да промени поведението си в някои отношения, но с това щеше да спечели много. И определено щеше да преодолее досадния навик на Нейно благородие, да си мисли най-лошото за него.

Джак се обърна към лакея.

— Е, ъ-ъ… Питър, защо Чарлс напусна работата си?

Лакеят го погледна объркано.

— Защото искаше да се ожени за Джейн, милорд. Тя работи в дома на сър Броутън.

— О, така ли? И кога е щастливият ден?

— Ща… щастливият ден, милорд?

Джак си пое дълбоко дъх и произнесе всяка от думите с голямо внимание.

— Сватбата. Кога е?

Лакеят тихо преглътна.

— М-милорд, Чарлс напусна преди три години. Той и Джейн вече имат дете, което наскоро навърши две годинки.

Джак примигна.

— Значи… ти работиш за мен оттогава?

— Не, милорд.

Джак се успокои малко.

— От колко време работиш за мен?

— Дванадесет години, милорд.

Джак се ококори.

— Дванадесет? Но ти каза, че едва наскоро си станал лакей!

— Да, милорд. Преди това работих под ръководството на вашия главен коняр, мистър Лачни.

— Знаех си! — каза Джак, доволен от този факт. — Затова не те познах. Вероятно не сме се виждали често, щом си работел в оборите.

— Всъщност, милорд — каза Питър с отчаяно изражение — виждах ви всеки ден. Придружавах ви по време на езда, откакто навърших дванадесет години.

Джак го изгледа втренчено.

— На колко години си сега?

— Двадесет и четири, милорд.

Милостиви Боже! Човекът му беше придружител от девет години и негов лакей от три, а Джак не си спомняше нищо. Може би — просто може би — Фиона беше права и той пренебрегваше своите служители.

Господи, нуждаеше се от питие. Не можеше да мисли за друго в момента.

— Благодаря ти, Питър.

Лакеят се поклони.

Джак погледна през портала към входната врата. Тя щеше да бъде отворена от друг лакей, с когото работеха още много други слуги, всеки от които имаше име, което Джак не знаеше.

— По дяволите! Ще се нуждая от проклет списък, за да запомня всеки от тях. — Той потърка челото си и си пожела да не беше пил последната чаша бренди, чувстваше се замаян. Е, наглата му женичка щеше да си го получи, задето бе толкова съблазнителна и изпращаше порои подире му.

Трябваше да хапне нещо. Трудно му бе да се справи с толкова много магии на празен стомах. Джак спря накрая на стъпалата с ръка върху парапета. Оставаше да отвори вратата, но не беше сигурен, че идеята е добра.

Размишляваше върху възможните варианти, когато дълбок глас с наситен шотландски акцент каза:

— О, я виж кой е тук?

Друг глас, още по-дълбок, отговори:

— Това не е кой да е, а именно поквареният Джак Кинкейд, пияният негодник, който отмъкна сестра ни.

Джак въздъхна и обърна поглед към небето. Дали Господ му беше ядосан? Затова ли продължаваше да го подлага на тези изпитания?

— Да — отвърна отново другият глас. — Точно той е. Хайде, виж му сметката по-бързо. Гладен съм, а в кръчмата предлагат топли сладкиши.

— Ще потърпиш малко — каза другият. Звучеше, сякаш някой току-що бе счупил кокалчетата на пръстите му.

Джак се обърна, все още сграбчил с една ръка парапета. Братята на Фиона, всичките четирима, стояха на пътеката, а той беше пиян като свиня.

Затвори очи и отправи кратка, гореща молитва. Когато ги отвори, те бяха все още там, и четиримата очевидно ядосани.

Нямаше друг избор, освен да говори с проклетниците. Джак върна крака си обратно на стъпалата и тръгна надолу, придържайки се към парапета, като се надяваше, че няма да забележат, как светът бавно се накланяше на ляво.

Сутрешното слънце обгръщаше братята на Фиона в златисти сияния, сякаш те бяха Габриел и неговите архангели, дошли да потърсят възмездие.

Но, ако Джак знаеше нещо за МакЛийн, то това бе, че единственият ангел в семейството им сега спеше в леглото му.

Тази мисъл го накара да се усмихне. Може и да бяха бесни, но това не променяше нещата. Фиона беше негова. И нямаше да направят нещо, с което да унижат или засрамят сестра си.

Тази мисъл му даде кураж. Джак погледна косо към ярките слънчеви лъчи, изпсува и се премести от другата страна на стълбището, така, че слънцето да не свети в очите му.

Огромният ръст не беше достатъчен, за да опише братята на Фиона. Те бяха масивни, с изпъкнали мускули и дебели вратове. Всички бяха тъмнокоси като Фиона, с изключение на Дугъл, когото Джак намираше за забавен, заради името му, което означаваше „тъмен непознат“. За разлика от Фиона, чиито зелени очи разкриваха всяка нейна емоция, очите на братята й бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни. И всичките се взираха гневно в Джак.

— Каква приятна изненада! — Джак се облегна на парапета и килна шапката си, така, че да засенчи още повече очите му. — Забравените братя на Фиона МакЛийн… О, почакайте, Фиона Кинкейд.

— Не ни предизвиквай, глупако — изръмжа Дугъл. — Дойдохме да се убедим, че сестра ни се чувства добре.

— Да — съгласи се Хю. По-голям с една година от Дугъл, той изглеждаше доста по-възрастен, заради леко побелелите му вежди. Хю хвърли на Джак леден поглед. — И ако сестра ни не е добре… — Удари с юмрук огромната си длан.

Джак реши, че му е все едно, какво говорят братята на Фиона.

— Нямаме никаква нужда от когото и да било от вас. Сестра ви сега е моя грижа. Не ваша.

Думите му предизвикаха вълна от недоволство сред братята. Александър, най-големият, се намръщи, а Грегор, Хю и Дугъл го изгледаха кръвнишки.

— Омъжена или не, тя е наша сестра и ние ще се грижим за нея — каза Дугъл.

— Не и според отец МакКени — каза Джак, извиквайки този миг в съзнанието си. — Сега Фиона е моя… с разум, душа и тяло. — Езикът му наблегна на последната дума, за което имаше вина и комбинацията от алкохол и гняв.

Дугъл скочи напред със стиснати юмруци, но Александър сложи огромната си ръка пред гърдите му.

— Не! — изръмжа Александър. — Това не е начинът.

Дугъл сграбчи китката на брат си и за един напрегнат миг Джак помисли, че двамата ще се сбият. Това нямаше да продължи дълго, тъй като най-възрастният МакЛийн беше с половин глава по-висок от брат си.

Най-накрая Дугъл пусна китката му.

Александър го удари по гърба.

— Спокойно, момко, има и други начини.

Чу се далечно ехо на гръмотевица и Джак погледна неспокойно към небето. Преди миг то беше ослепително ясно, но сега огромна ивица от черни облаци бележеше далечния хоризонт.

— По дяволите, не отново!

Александър хвърли поглед към Джак изпод плътните си вежди.

— Ти опозори всички ни.

— От това, което чух, вие се справяте добре и без моя помощ.

Александър го погледна за момент.

— Фиона ти е казала…

Джак не отговори.

— Не ни предизвиквай, Кинкейд — озъби се Грегор. Тънкият белег, който започваше от веждата и стигаше до брадичката, изпъкваше в бяло, когато той стискаше челюстта си.

Джак бе чул жените да казват, че без този белег на лицето, Грегор би бил наистина красива гледка. Той не можеше да каже същото, защото не притежаваше надареното с въображение око на една жена.

Александър погледна намръщено брат си.

— Не можем да говорим всички. Затова млъкнете!

Те кимнаха, а гръмотевицата проехтя още по-близо.

Александър се обърна отново към Джак.

— Искаме думата ти, че няма да причиниш зло на сестра ни.

Джак сви рамене.

— Разбира се. Имате думата ми.

Погледът на Александър се задържа върху него.

— Ще приемем това. Засега.

Джак стисна зъби, за да не каже нещо язвително. Фиона го чакаше, докато той стоеше тук и си губеше времето с тези диваци.

— Свършихте ли? Нетърпелив съм да се върна в леглото…

Той нарочно подчерта последната дума и с наслада отбеляза, че всеки един от тях почервеня.

Александър отстъпи крачка назад, без да сваля поглед от Джак.

— Не можем да предприемем нищо срещу това жалко подобие на брак, без да засегнем сестра ни. Но ще те наблюдаваме. Ако дори за миг Фиона изглежда нещастна, ще те държим отговорен.

— Фиона и аз сме женени — каза Джак мрачно. — Това е факт. Ако можех да го променя, бих го направил.

— Ти, проклето копеле! — избухна Грегор. — Как можеш да говориш така, когато тя носи детето ти?

Проклятие! Беше забравил за това. Джак се зачуди, дали да не им каже истината, но разярените погледи, впити в него, го убедиха, да си държи езика зад зъбите.

— Аз имах предвид само, че бих желал да се оженя при други обстоятелства.

— Всички това искахме. — Александър скръсти ръце пред масивните си гърди. — Трябва да кажа, че имам своите подозрения относно състоянието на Фиона. Не сте били заедно цели петнадесет години.

— Няма как да знаеш.

— Има. Говорих с Хемиш.

— Хемиш не знае всичко — каза Джак без колебание.

— Мисля, че всичко това е фарс — каза Хю.

— Защо тогава не влязохте да поговорите с Фиона? — прекъсна ги остро Джак.

Александър и Хю си размениха смутени погледи и накрая първия проговори.

— Ние сме виновни, че това се случи и е била принудена да предприеме такава отчаяна стъпка, омъжвайки се за мъж, когото не обича.

Дугъл кимна мрачно.

— Всички бяхме загубили ума си от мъка по Калъм. Фиона се опита да поговори с нас, но ние не я чухме, затова е планирала това безумие. Сега трябва да намерим начин, да я отървем от тази каша, без да съсипем честта й.

— Аз няма да навредя на честта й — каза Джак.

— Не се тревожа за честта й, а за нежното й сърце.

— Тя е деликатно момиче — добави Хю.

— Да — каза Грегор. — Като шотландска роза.

— Вашата нежна, чувствителна роза ме нападна. Така ме подреди, че загубих съзнание и ме принуди, да се оженя за нея — избухна Джак. — Факт, който всички щяхте да знаете, ако бяхте говорили с Хемиш.

Дугъл се ухили и белите му зъби проблеснаха.

— Нашата Фиона има дяволски характер.

Отговорът на Джак беше студен и сдържан.

— Чувствата й към мен са без значение, но тя беше много ядосана на всички вас.

— Да — съгласи се Александър. — Ако имахме благоразумието да я изслушаме, нямаше да бъде принудена да извърши това.

Дугъл се намръщи.

— Калъм трябва да бъде отмъстен.

Джак скръсти ръцете си.

— Родът Кинкейд вече е свързан с този на МакЛийн.

Александър се намръщи.

— Няма дете.

— Не — каза Джак. — Сестра ви и аз се оженихме вчера. Ако преди това не беше бременна, сега вече може и да е.

Това изказване беше посрещнато със смущаваща тишина.

Внезапен порив на вятъра, развя праха по земята и залюля листата по клоните на дърветата в злокобен танц. Гръмотевичният грохот се чу по-близо от преди.

— Ти… Ти… — Грегор пристъпи напред, но Александър го задържа.

— Спри!

— По дяволите! — Лицето на Александър беше намръщено като буреносен облак. — Кинкейд е прав. Може би има дете.

— Но Фиона… — започна Дугъл.

— Е омъжена — завърши решително Александър. — Няма да й направим услуга, ако твърдим друго. Това само ще причини неудобство на нея и на детето, ако има такова. — Александър стрелна Джак с черния си поглед, наподобяващ мълния. — Поставяш ни в безизходно положение, Кинкейд.

— Да — каза Грегор — но това не е края!

Джак се отблъсна от парапета, ледената ярост, която се излъчваше от зет му, можеше да замрази дори алкохола във вените му.

— За мен това е края. Аз съм женен за сестра ви. Ние ще имаме дете. Поне доколкото зависи от мен.

— Копеле… — изръмжа Александър.

— Сестра ви го иска… заради вашето поведение — напомни им Джак. — Сега, ако ме извините…

Грегор препречи пътя му към вратата.

— Може и да е прекалено късно да попречим на този брак, но ще направим така, че сестра ни да е щастлива.

— Да — каза Хю, точно зад Джак. — Един от нас винаги ще ви наблюдава.

Александър облегна ръце на гърдите си.

— Аз имам работа извън града, а Хю трябва да е вкъщи през следващите две седмици, но Грегор и Дугъл ще бъдат тук. Ще следят отблизо Фиона.

— Това не е необходимо — сопна се Джак.

— Но според нас е. — Грегор стисна рамото на Джак. Очите му проблясваха. — Тя ни е прекалено скъпа, за да я оставим незащитена с такива като теб, Блек Джак Кинкейд.

Тези мъже очевидно не разбираха силата на Фиона — нямаше нищо деликатно и беззащитно в нея.

Ръката на Грегор се стегна около рамото на Джак.

— Винаги, когато изглежда тъжна и устните й се извият в нещо, различно от усмивка, ти ще получаваш един от тези. — Юмрукът му се заби в стомаха на Джак.

— Ох! — Джак се наведе напред. Светът се завъртя пред очите му. Сякаш невидими огнени искри се забиваха като стрели в тялото му. Не можеше да си поеме дъх, нито да се помръдне, можеше единствено да се бори да остане в съзнание.

— Да — каза Дугъл и се доближи до брат си. — Ще наблюдаваме. И ако лицето на Фиона бъде помрачено от тъга… — Той сви юмрук, но Джак се наклони напред и блъсна главата си в стомаха му.

Огромният шотландец падна назад, удари се в парапета и прелетя през глава.

Грегор пристъпи напред с вдигнати юмруци, но спря.

— По дяволите! Тя ще забележи, ако го посиним.

Хю разтърка брадичката си, гледайки замислено Джак.

— Ако не удряме лицето му, няма как да разбере.

— Те са женени, глупако — каза Грегор. — Ще го види без риза.

Гръмотевицата се чу точно над главите им, цялата улица притъмня, когато огромната маса облаци закри слънцето.

Мрачният поглед на Александър беше насочен към Джак, който все още облегнат на парапета, притискаше ръка към мястото, където Грегор го бе ударил.

— Вярвам, че се разбрахме — каза той. — Кинкейд, погрижи се да направиш Фиона щастлива. Тя го заслужава, откакто Калъм… — Той се замисли за момент, след това се обърна и си тръгна. Другите го последваха.

Джак ги наблюдаваше, докато се отдалечаваха. Стомахът му изгаряше от болката, която силният удар му причини. Над него дърветата се клатеха от усилващия се вятър, сякаш всеки миг щяха да се прекършат. Във въздуха се носеше нещо зловещо. Той се обърна, хвана парапета и продължи нагоре, достигайки до вратата, точно когато бурята се разрази с пълна сила.