Карън Хоукинс
Как да отвлечеш шотландски лорд (4)

Глава 3

Най-лошото при тези МакЛийн е, че ако мислят, че са прави, то обикновено е така. Изключително досадно качество и съжалявам всички момчетата и момичетата, които се женят за тези горделивци.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Джак я изгледа невярващо, силно шокиран.

— Ти си полудяла, ако си мислиш, че ще се съглася с това!

Тя побърза да направи още една крачка към него и полата й докосна коленете му.

— Нямаме избор.

Той я изгледа сурово и около устата му се врязаха дълбоки бръчки.

— Говори само за себе си! Аз имам много варианти.

— Не, нямаш! Семействата ни са на ръба на истинска катастрофа. — Внезапно думите заседнаха в гърлото й и една трескава мисъл се вряза в съзнанието й: Ще се проваля.

Не издържаше повече. Смъртта на Калъм, яростта на братята й и техните безумни планове, похищението на Джак, нежеланието на отец МакКени, прибързаната женитба, яростта на Джак… Всеки миг от изминалата седмица се стовари върху плещите й.

Сълзи напълниха очите й. Фиона притисна юмруци към устните си, сподави риданията и впи нокти в нежната плът на дланите си, опитвайки се да спре сълзите.

Но продължи да ридае, преглъщайки шумно в опит да се овладее. Не успя. Вместо това изхълца и изгуби самообладание. Потисканите в продължение на цяла седмица емоции се отприщиха, заливайки я на талази.

Закри лицето си с ръце и неспособна да се сдържа повече, даде воля на сълзите. Калъм толкова й липсваше. Той беше неин приятел и довереник, разбираше я най-добре от всички в семейството. А сега вече го нямаше.

Нямаше го!

Силни ридания разтърсиха тялото й, а сълзите се стичаха през пръстите й. Тъга, гняв, болка — всичко беше съсредоточено в нея сега и я заливаше вълна след вълна. Топла ръка обхвана китката й и настойчиво я притисна към широки гърди.

— Престани — шепнешком й заповяда Джак, като допря глава в косите й. — Ненавиждам, когато жените плачат.

Фиона се разрида още по-силно. Не искаше да плаче пред него, но не можеше да спре потока от сълзи. Опитвайки се да смекчи яростта на братята си и да ги предпази от необмислени действия, заради които можеха да погубят целия клан, си бе забранила да скърби за Калъм. Сега си представи бъдещето без него и то й се стори тъжно, студено и самотно.

Риданията ставаха все по-истерични и тя помисли, че сърцето й няма да издържи.

— Фиона — каза Джак с нисък, дълбок глас — ти не си длъжна… Проклятие! — Той зарови пръсти в косите й и притисна лицето й към гърдите си. — Успокой се, мила.

Тя сгуши лицето си в гърдите му и даде воля на сълзите. Не бе някаква изнежена дамичка, която се крие от реалността и винаги бе преодолявала загубите. Но този път загубата беше прекалено тежка.

Калъм, колко тъгувам по теб!

— Престани, момиче — каза Джак и гласът му прозвуча като ехо в ушите й. — Ще се справим с това.

Ние? Фиона трепна и в сърцето й се прокрадна слаб лъч надежда, че няма да остане сама. Може би Джак щеше да намери изход от тази безумна ситуация.

Плачът й отслабна, но тя не помръдна от мястото си. Черпеше сили в обятията на Джак, от топлината на неговото тяло. Болката й почна да отслабва. Най-накрая риданията съвсем утихнаха, но на тяхно място дойде хълцането.

Джак потърка брадичката си в косите й и дрезгаво промълви:

— Наистина не обичам, когато жените плачат.

— И аз… И аз също — преглъщайки сълзите си, прошепна Фиона. Джак въздъхна и къдриците, изпопадали отстрани на лицето й, леко се раздвижиха.

— Много съжалявам за Калъм.

Нежността, прозвучала в гласа му извика у Фиона нов пристъп на сълзи. А видът й беше ужасен — зачервени очи, мокри бузи и това отвратително хълцане. Внезапно осъзнавайки всичко това, тя се опита да се освободи от прегръдката му.

— Трябва ми носна кърпа.

Джак я прегърна още по-силно и успокоително я погали по гърба.

— Бих ти дал моята, но някой я е взел.

Фиона измърмори:

— Накарах Хемиш да смени дрехите ти. Беше толкова мокър, а не исках да настинеш.

— Колко мило от твоя страна! Малко са отвлечените мъже, които могат да се похвалят с толкова грижовни похитители.

Тя се усмихна, потърквайки носа си във влажната му риза, а главата й продължаваше да лежи върху мускулестите му гърди. Постепенно накъсаното й дишане се успокои и настъпи неловко мълчание.

Равномерното биене на сърцето му, а също и мирисът на тялото му като че ли я успокоиха. Гърдите му се вдигаха и спускаха под бузата й, това я стопляше от глава до пети и Фиона удовлетворено въздъхна.

Джак се наведе и я целуна по челото.

Тя замръзна. Целувката беше целомъдрена, почти невинна и в същото време удивително интимна.

— Минала си през ада, нали така, любов?

Той я нарече „любов“. Не „любов моя“, а просто „любов“. Интересно, колко ли жени е наричал така и на колко от тях сърцата им са биели така, както нейното сега?

Въпреки че, бе ридала, притисната до гърдите му, истината беше, че Джак Кинкейд наричаше така много жени, плакали в обятията му. Просто не можеше да понася вида на разплакани жени.

Фиона се отдръпна и взе една кърпа от умивалника. Примигна и се изчерви от смущение.

— Не исках да ти намокря ризата.

Той погледна малкото мокро петно на гърдите си и лека усмивка смекчи суровата линия на устните му.

— Не знам чия е тази риза.

— На Дугъл.

— На Дугъл? Но тя е с дантелени маншети! Брат ти никога не е носил дантели.

Фиона леко се намръщи.

— Сега Дугъл е денди. Едва ли ще повярваш колко модно се облича.

Джак я погледна, очите му бяха тъмни и непроницаеми. Протягайки ръка, той намота къдрица от косата й на пръста си.

— Да, неприятна история.

— Знам — каза тя, желаейки в този момент той да изчезне. Косите й бяха раздърпани, а носът й беше станал червен от плача. — Цялата седмица беше кошмарна.

— Сигурно. — Джак стисна устни, продължавайки да разглежда Фиона. — Само огромно отчаяние би могло да те принуди на такова безразсъдство.

Фиона се разтрепери.

— За нищо друго не съм мислила.

— Но може би има и друг начин? — настойчиво попита Джак. — Защо не си разказала на някого за плановете на братята си? На някой, който би могъл да ги спре?

— На кого? Джак, моите братя са способни да съсипят всекиго, само защото са загубили самообладание. Кой ще се осмели да им се противопостави?

— Един от моите братя, съдейки по всичко, не би се страхувал — мрачно произнесе той.

Фиона се напрегна, в очите й се появи опасен блясък.

Джак се намръщи:

— Не исках да бъда груб. Но някои хора вярват, че членовете на вашето семейство са способни да предизвикват дъжд…

— И мълния. И градушка. Не се преструвай, че не вярваш в проклятието.

Джак присви рамене, отбягвайки погледа й.

— Няма никакво значение какво мисля аз. Важното сега е как да изгасим пожара, за да можем да се върнем към нормален живот. Когато си разбрала, че братята ти замислят нещо лошо, си била длъжна да кажеш на някого за това.

— На кого по-точно? И кой може да ги удържи? Може би баща ти? Човекът, който заяви, че ще убие всеки МакЛийн, пристъпил земите му?

Джак се намръщи:

— Така ли е казал?

— Баща ти е доста избухлив. Освен това, ако му бях разказала за плановете на братята ми, те щяха да измислят нещо друго и щяха да направят всичко възможно да не узная.

— Опита ли се да ги разубедиш?

— Разбира се.

— Каза ли им за възможните последствия…

— Кинкейд, обмислих всички варианти. Няма никакъв друг изход.

Джак я погледна внимателно.

Фиона леко се приведе напред. Възможно бе той да намери изход, който й се беше изплъзнал. Да намери пътечка, която тя бе пропуснала…

— Проклятие! — Джак се обърна, приближи се към леглото и се облегна на колоната. — Ама че работа! — Прокара ръка през косите си и се намръщи, когато пръстите му докоснаха ожулванията. — Братята ти имат ужасно дебели глави, ако не и по-лошо.

— Имат основание да се гневят — възпротиви се Фиона.

— Но не достатъчно, за да замислят убийство.

— Джак, не ги оправдавам, но не знаеш какво сме преживели.

— Фиона, чуй ме…

— Не, ти ме чуй! — Тя сви длани в юмруци, яростта й върна енергията, която я беше напуснала. Навън слънцето изведнъж се скри, внезапен порив на вятъра с грохот разлюля завесите. — Калъм умря и неговите кости гният, дълбоко заровени в земята. Ние всички сме разгневени, абсолютно всички! — Тя посочи с пръст себе си. — Знаеш ли колко ми е неприятно всичко това? Болно ми е да те видя в подобна ситуация! Болно ми е да лъжа семейството си и отец МакКени! Болно ми е, защото съм принудена да се омъжа за най-противния от всички мъже на земята!

Думите й отекнаха из стаята. Джак я стрелна със сините си очи, толкова гневни, че изглеждаха почти черни.

— Вече съжаляваш, че се омъжи за мен?

— Също както и ти.

— Е, поне в това сме единодушни — не си подхождаме.

— И никога не сме си подхождали — разгорещено допълни Фиона.

— В такъв случай ще се съгласиш с мен, че едно нежелано дете нищо няма да промени.

— Нашето дете няма да бъде нежелано! Аз ще се грижа с радост и удоволствие за него.

Джак присви очи.

— Не е толкова просто. Възпитанието на едно дете е отговорна работа. — Той стисна устни. — Даже и аз знам това.

— Напълно съм съгласна — сдържано отговори Фиона.

— Но мъж, когото намираш за недостоен да ти бъде съпруг, едва ли ще се окаже добър баща.

Страните й пламнаха.

— Джак, недей…

— Не, не трябва да си затваряме очите пред истината. Как ще се почувства детето, когато узнае, че е заченато само за да се сложи край на една глупава вражда?

— Не е нужно да разбира.

— Рано или късно лъжата ще излезе наяве.

Той беше прав. Фиона свиваше и разпускаше безсилно юмруци.

Накрая, без да измисли логично възражение, с кисел вид отговори:

— Не мога да повярвам, че те безпокоят такива неща.

— Твоето мнение за мен е възможно най-лошото. Според теб аз съм само Черния Джак — човек, който няма сърце?

— Не, не — възрази Фиона, съжалявайки за думите си. — Нямах предвид това…

Джак вдигна ръка.

— Остави! Изобщо не съм изненадан. Нямаш основание да мислиш нещо по-различно за мен. — Джак се обърна и застана до прозореца. Бледото следобедно слънце освети лицето му и кестенявите му коси. Тялото му беше напрегнато от едва сдържан гняв. — Каква дяволска бъркотия!

Фиона леко потрепери от прохладния въздух, който нахлу в спалнята. Тя се размечта за топлината от допира на лицето й в гърдите му, чувствайки как аромата на мъжественото му тяло пълни ноздрите й. Топлина, която се разпростря по цялото й тяло, спускайки се все по-надолу, и породи някакъв сладък и все по-силен трепет.

Милостиви Боже, изпитваше чувствено влечение! Осъзнавайки това, тя почувства, как червенина заля страните й.

— Ако семействата ни мислят, че очаквам дете, ще престанат да демонстрират враждебност и това ще ни даде време за… — Тя млъкна. Как, за Бога, да довърши това изречение?

Джак присви очи.

— Време за какво?

— Време за… за… — О, Господи, нека земята се разтвори и ме погълне цялата! — Е, разбираш какво имам предвид.

— Не — бавно проговори Джак. — Обясни ми.

— Знаеш за какво! — намръщи се Фиона и скръсти ръце пред гърдите си. — Въпреки че няма да ни е приятно…

— Говори за себе си — неочаквана усмивка докосна устните му. — Правенето на бебето е единственото хубаво нещо в този твой план. Ако въобще нещо си спомняш от миналото, значи помниш и това.

О, Господи, помнеше! Помнеше всеки сладостен, опияняващ, неповторим миг. Фиона кимна.

Погледът на Джак, горещ и преценяващ, се плъзна по фигурата й, пораждайки трепет в цялото й тяло.

— Мога да те взема направо тук и сега, ако това искаш и ако имаме време.

Тя хвърли поглед към леглото и веднага се обърна, усещайки вълнуваща тръпка да пробягва по тялото й. Представи си как двамата лежат на леглото с преплетени крака, представи си как силно бие сърцето й, когато той…

Не! Трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху работата. Не можеше да се отклонява от целта с подобни фантазии.

— Фиона? — Погледът му се устреми към устата й.

— Д-да? — Устните й потрепнаха, като че ли ги беше докоснал не с поглед, а с целувка.

— Каза, че си уведомила братята си, че сме се оженили?

— Да. Изпратих писма, както на моето, така и на твоето семейство.

Джак въздъхна:

— От това се страхувах. Те скоро ще се появят.

Тя присви рамене:

— Предполагам, че да.

— Чудесно — промърмори той. Застана до прозореца, след това се обърна към нея. — Как стигнахме дотук?

— С моята карета.

Извърна се пак към прозореца, повдигна завесата и внимателно огледа навън.

— Облаците се сгъстяват и вятърът става все по-силен.

Фиона въздъхна:

— Боя се, че е заради мен. Постави търпението ми на изпитание.

— Както и ти моето. — Джак пусна завесата. — Нямам намерение да чакам братята ти да довтасат и да разтворят небесата.

Много й се искаше Джак да я увери, че всичко ще бъде наред, но подобен лукс се полагаше само на щастливо женените двойки. При тази мисъл тя отпусна рамене.

— Каретата се намира далече от входната врата, което е добре. — Джак махна резето и отвори прозореца. В стаята влезе свеж въздух, който повдигна украсената с пискюли завеса.

— Джак — озадачено попита Фиона — защо е толкова важно местоположението на каретата?

Закрепвайки завесата отстрани на прозореца, той се обърна и се приближи към Фиона, след това се наведе и я вдигна на ръце, сякаш бе лека като перце. Тя обгърна шията му и се притисна към него.

— Какво правиш?

Той широко й се усмихна, при което сърцето й за миг спря.

— Кинкейд, това въобще не е смешно! Пусни ме!

— Не, любов! Досега ти кроеше планове. Сега е мой ред.

— Твой ред?

Джак поклати глава:

— Винаги си обичала да командваш. Вероятно за това са виновни тези твои братя.

— Как ли пък не?! — възрази Фиона.

— Хм… те явно са свикнали. — Той се обърна към прозореца. — Но дойде време да престанеш да управляваш съдбата на всеки, когото познаваш.

— Нищо подобно не правя!

Джак строго я погледна:

— Наистина ли? Я се погледни, омъжи се само, за да измъкнеш братята си от кашата, в която те сами са се забъркали.

— Това е изключение.

— Знам, знам. Залогът е живота на много хора, разбирам. Но ти не им позволяваш сами да намерят решение. Опитваш се да ги манипулираш. — Джак седна на перваза на прозореца. — Това означава, че командваш всички.

— Аз наричам това необходимост.

— Както и да го наричаш, дойде време да предадеш командването на някой друг.

Тя се опита да се отскубне от обятията му, но ръцете на Джак я притиснаха още по-силно.

— Кинкейд, пусни ме! На Хемиш определено няма да му хареса!

— Добре. — Джак прехвърли през прозореца първо единия, след това и другия си крак, още миг — и се озова сред храстите. Усмихвайки се, той добави — Хемиш не е поканен.

Фиона замръзна за миг, озадачена от усмивката и думите му.

— Къде не е поканен? — промърмори тя.

— На медения ни месец. — Джак се отправи през моравата към каретата и Фиона почувства, притискайки се към него, как трептяха и играеха мускулите по тялото му. — Отиваме в Лондон!

— Мислех, че ще живеем в моя дом!

— С братята ти? — изсумтя Джак. — Със същите хора, които са се заклели да убият всеки Кинкейд, когото открият? Няма да стане.

— Но…

— Милейди?

Това беше Саймън, нейния лакей.

— А, Саймън… — проговори Фиона, без да знае как да продължи.

— Саймън, добри човече — с равен тон произнесе Джак — имаме чудесни новини. Господарката ти и аз се оженихме днес сутринта.

— Как… вие… господарката… — Саймън прехвърли поглед от Джак към Фиона и обратно.

Джак опря носа си в бузата на Фиона.

— Кажи му, любов.

Тя с труд сподави усмивката си.

— Истина е, оженихме се.

Джак впери поглед в лакея, повдигайки вежда.

— Хайде, отваряй вратата на каретата, нямаме време.

— Н-но…

— И побързай, за да не изпусна господарката ти — заключи Джак, преминавайки пред изумения лакей. — Може и да не е много височка, но е пухкава и сочна.

— Джак! — запротестира Фиона.

Саймън се хвърли към каретата и отвори вратичката.

— Благодаря — каза той, докато я внасяше вътре, след което се разположи до нея на кожената седалка. — Към Лондон!

— Към Лондон? — възкликна Саймън. — Но това е много далече…

— Към Лондон! — повтори с тон, нетърпящ възражения. — Ще почиваме по пътя, за да сменяме конете. Оставил съм няколко за смяна по целия път до Лондон.

— Да, милорд, но…

— Давай! — изръмжа Джак.

Саймън почервеня, след което се поклони и затвори вратата на каретата.

Потеглиха веднага, поклащайки се по неравния път. Фиона се взря в здраво стиснатата челюст на Джак.

И така. Стореното сторено. Тя вече бе омъжена за Кинкейд и бе успяла да го принуди с голяма неохота да се съгласи с нейния план. Сега й предстоеше да си плати за неговото съгласие.

Лондон — пробяга мисълта й. Далеч от семейството, приятелите и слугите, които познаваше и на които се доверяваше. В Лондон не познаваше никого. Никого, освен Джак.

Боже, мили! Какво направих!