Карън Хоукинс
Как да отвлечеш шотландски лорд (19)

Глава 18

Често си мисля, колко е нечестно да се очаква от жените да си стоят в къщи, когато има битки за печелене. Ако една жена има силата да отгледа дете, тя може да върти меча не по-зле от който и да е мъж.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Може ли да взема шапката ви милорд?

Грегор я хвърли на Девънсгейт.

— Сестра ми готова ли е? Имаме уговорка да пояздим.

— Вярвам, че Нейно благородие ще слезе след минута. — Икономът подаде шапката на чакащия лакей.

Някъде на горния етаж една врата се затръшна и някой шумно затропа по пода.

Девънсгейт се взираше стоически напред.

За момент настъпи мълчание, после звук на шумни гласове — един женски и един мъжки отекнаха някъде отдалече.

Входната врата се хлопна, разтресена от бурния вятър.

— Боже мой, времето е доста лошо напоследък — намръщи се Девънсгейт.

Грегор усети уханието на люляк, беше слабо, но нямаше как да го сбърка. Той се втренчи сърдито в Девънсгейт.

— Какво е направило магарето сега?

— Не разбирам какво имате предвид, сър — отвърна икономът невъзмутимо.

Звуците от шумния раздор се понесоха към първия етаж.

— Сякаш бурята вилнее вътре този път — каза Грегор.

Девънсгейт въздъхна и кимна в знак на съгласие, но после се усети.

— Не знам за какво говорите — каза той вдървено.

На втория етаж вратата се затръшна отново, гласовете се повишиха и после се чу тропот на ботуши по стълбите.

Джак спря, когато видя Грегор във фоайето.

— Изглежда, че имаш буреносна сутрин — Грегор се завъртя на пети към него.

Джак го изгледа втренчено, продължи надолу по стълбите, подмина го и влезе в библиотеката, затръшвайки вратата след себе си.

Грегор се протегна и отвори вратата на библиотеката, а огромното му тяло изпълни рамката.

— Какво става, Кинкейд?

Джак се отпусна на стола зад бюрото и придърпа документите пред себе си.

— Попитай сестра си.

— Възнамерявам да го направя. Но мислех, че искаш да чуя и твоята версия.

— Нямам нужда никой да слуша версията ми, най-малкото ти или брат ти. Всъщност — очите на Джак проблеснаха — ако ти и Дугъл още веднъж дадете на Фиона съвет като вчерашния, ще ви откъсна езиците и ще нахраня ловджийските си кучета с тях.

Раздразнението на Грегор се изпари.

— Фиона не е направила нищо глупаво, нали?

— Може би трябва да попиташ сестра си, какво е правила „при лейди Честър“ снощи.

— Къде е отишла? — вцепени се Грегор.

— С Алън Кембъл, който с удоволствие й е наливал шампанско и ром.

— Този кучи…

— Погрижих се за него — заяви Джак.

— А Фиона?

— Трябваше да я преметна през рамо, но успях да я прибера в къщи.

Слава Богу! Грегор не знаеше какво да каже.

Забързан тропот по стълбите му подсказа, че сестра му приближава.

Той погледна към Кинкейд, чието лице беше мрачно, а дълбоките линии покрай устата и очите му сякаш разказваха тяхна собствена история.

Проблясък на вина премина през Грегор. От началото на тази история той беше ядосан. Ядосан на рода Кинкейд за смъртта на Калъм. Ядосан на Фиона, задето се жертва, сякаш сама можеше да реши проблемите им. Ядосан на Джак, задето не се държеше подобаващо с Фиона. Но най-вече беше ядосан на себе си. Трябваше да бъде с Калъм през онази нощ. Трябваше да прозре плана на Фиона и да я спре. Трябваше да намери начин, да предотврати брака й с Кинкейд.

Но не го бе направил. Държал се бе като егоистично копеле неспособно да постави нуждите на другите над собствените си емоции. И сега, заради това и заради странното му чувство за хумор, сестра му се бе оказала в игрална зала, където Бог знае какво можеше да й се случи.

— Благодаря ти, че наглеждаш сестра ми, Джак.

Погледът на Джак се впи в неговия.

— Тя ми е съпруга, Грегор. Може да не съм щастлив от този факт, но ще се грижа за нея.

— Не трябваше да й давам съвет да те мами. Никога не съм си мислил, че ще предприеме нещо опасно и… — Джак вдигна ръка.

— Просто не бъди толкова лекомислен следващия път, когато Фиона ти поиска съвет. Тя струва повече от това.

Стъпките на Фиона отекнаха зад Грегор и той попита Джак:

— Би ли искал да пояздиш с нас този следобед?

Джак повдигна вежди. Никога не му бе хрумвало, че ще получи покана от някой от братята на Фиона. Жалко, но трябваше да откаже.

— Съжалявам, но трябва да се срещна с моя управител. Може би утре?

Грегор кимна. Изражението му помръкна.

— Много добре. Ще видя как ще се справя с нея. Може би ще успея да я вразумя.

— Не се притеснявай. Вече опитах и…

Но Грегор си беше тръгнал. Дори сега дълбокият му глас бучеше във фоайето, докато поздравяваше Фиона.

Джак се напрегна да чуе тихия й отговор, но гласът й се загуби, когато входната врата се отвори и силният вятър зафуча. Миг по-късно шумът от вятъра и гласовете им се изгуби и Фиона бе потеглила за сутрешната си езда.

Изминалата нощ бе дълга и единственото нещо, за което жадуваше, бе спокойствието на библиотеката. Но сега тишината му се струваше оглушителна.

Джак се изправи, за да разрови огъня и погледът му се насочи към прозореца. Вятърът виеше диво, носейки огромни облаци, а дърветата се огъваха под напора му.

Той неусетно се приближи до прозореца, проследявайки с поглед как Фиона и Грегор се отправят към Дугъл.

Тя беше облечена в зелена рокля за езда, която следваше извивките на тялото й. Косата й бе прибрана под шапката, но няколко немирни кичурчета се бяха изплъзнали от вятъра. Лицето й бе наведено, докато слушаше Грегор. Очите й бяха приковани в лицето му, а устните леко раздалечени.

Джак усети тъпа болка в гърдите си. Миналата нощ беше ужасна. Фиона бе отказала да говори с него, след като я бе отнесъл от игралната зала. Бе отказала и да спи с него, когато пристигнаха в къщата, а тази сутрин не искаше да чуе обясненията му.

Тя грешеше, по дяволите! Не трябваше да стъпва в игралната зала. И точка по въпроса!

И преди да се усетят двамата бяха започнали глупава битка, която бе завършила с рязко сбогуване и затръшване на врати.

Джак се облегна на рамката на прозореца, наблюдавайки как Грегор помага на Фиона да се качи върху Офелия. Тя беше перфектния кон за една дама. Малко непокорна, ако се заседеше твърде много в конюшнята, но след кратка езда се успокояваше. Днес кобилата беше пълна с енергия и толкова лудуваше, че се наложи конярят да държи юздите, за да може Фиона да се качи безопасно.

Джак се намръщи. Какво беше името на коняря, не ми изглежда познат? Трябваше да попита Девънсгейт.

Фиона постави ботуш в стремето и яхна коня. После преметна коляно на лъка на седлото.

След като се увери, че е настанена добре, Грегор се отправи към коня си.

Конярят подаде юздите на Фиона и отстъпи назад, за да нагласи ремъците. Дали беше от тропота на минаващата двуколка, или от плющящите й от вятъра поли, но нещо подплаши Офелия. Кобилата изпръхтя нервно, извъртя буйно глава и рязко се изправи на задните си крака.

Джак наблюдаваше с ужас как Фиона се притисна към врата й, а шапката и камшика й изхвърчаха, докато тя се мъчеше да се задържи на седлото. Кобилата започна да рие с копита във въздуха, а после тежко се приземи на земята.

Той сграбчи здраво рамката на прозореца, а дъхът му замря, докато Офелия се мяташе и тичаше надолу по пътя с Фиона вкопчена в гривата й.

Грегор веднага препусна след нея, а Джак изхвърча през фоайето навън. Безцеремонно смъкна Дугъл от коня му, метна се на огромния черен жребец и препусна бясно в галоп.

Трябваше да я спаси. Животът му без Фиона не би имал смисъл. Не можеше да го приеме. Не и сега. Никога.

Пришпорвайки коня до изнемога, Джак започна да се моли.

Фиона, вкопчена в гривата на коня, се бореше за живота си, докато профучаваха през оживените лондонски улици. Изплъзваха се на косъм от каретите, подплашвайки конете им и създавайки хаос.

Тя се мяташе диво напред-назад и ако за момент отпуснеше хватката си, щеше да полети и да се приземи на главата си. Но от друга страна, ако продължеше да стиска гривата, вратът й щеше да се счупи от бясното друсане. Всеки път, когато политаше нагоре, болезнено се приземяваше обратно. Дупето й беше насинено и разранено, а вратът й отдавна се беше схванал.

Изведнъж нещо поддаде и седлото се наклони на една страна. То с пукот се свлече на земята и Фиона полетя във въздуха.

Сякаш времето спря, докато тя летеше нагоре. Очакваше всеки момент да започне да пада и се приготви за болката. Затвори очи, протягайки се да хване нещо, каквото и да е. Но там нямаше нищо.

Като по чудо, две здрави ръце я уловиха и тя бе притисната до широки и силни гърди, леко и бързо, сякаш бе ябълка, падаща от дърво.

Борейки се за въздух, тя се вкопчи в твърдия като скала мъж.

— Дръж се — изръмжа той с нисък и дълбок глас.

Беше Джак. Тя се притисна към него с облекчение и той я придърпа по-близо, нагласяйки я в скута си. Треперейки от глава до пети, тя обърна лице към гърдите му и вдиша дълбоко. Бе започнала да обиква този аромат, почти толкова, колкото обичаше шоколад.

— Добре ли си? — дрезгавият му глас погали ухото й.

Тя поклати глава, макар че цялото тяло я болеше и едва сдържаше сълзите си.

Джак усети как трепери в ръцете му, видя сълзите й, чу лудо биещото си сърце и проклинайки, я стисна още по-силно.

— С теб съм, Фиона. В безопасност си.

— Надявай се тя да е добре — изръмжа Грегор, появявайки се зад тях.

Двамата задържаха конете си на входа на Хайд парк. Бяха привлекли вниманието на всички преминаващи карети, двуколки и ездачи.

Джак нямаше сили да мисли за случило се — за коня й, излязъл извън контрол и Фиона, бореща се за живота си. Ако беше паднала и наранила главата си…

Той я притисна за сетен път до себе си, опитвайки се да изтика назад в съзнанието си всички зловещи картини.

Дугъл ги настигна, яхнал един от конете на Джак.

— Тя добре ли е? — Лицето му беше пребледняло.

— Така мисля — отвърна Джак, заслушан в спокойното й дишане.

— Фиона, чуваш ли ме? — Грегор се надигна на стремената.

— Разтърсена е от шока, но ще се оправи.

— Сигурен ли си? — Дугъл се протегна към Фиона, с намерението да я вземе от Джак.

Той стисна зъби и отдалечи коня си. Тя беше негова и щеше да умре, но нямаше да им я даде.

Силната му реакция го учуди. Дали защото бе негова съпруга? Или защото беше единствения мъж, който я бе опознал интимно. Или пък беше в кръвта на всички Кинкейд това силно чувство за собственост. Но каквото и да бе, Джак знаеше само, че ако някой се опита да му я отнеме, щеше да го убие, без да се замисли.

Дугъл стоеше встрани, но го гледаше с подозрение.

— Нарочно си дал на сестра ми опасна кобила.

— Не е вярно — възпротиви се Джак. — Офелия е много кротка. Погледни я сега.

Кобилата пасеше спокойно до входа на парка, а седлото й висеше на една страна.

— Тогава си й направил нещо, за да се държи по този начин — разгорещено го обвини Дугъл.

— Пфу! — намеси се Грегор. — Фиона язди буйни коне, откакто навърши четири години. Тя не е някое нежно цвете.

— Все още мисля, че има нещо съмнително — не се предаваше Дугъл.

— Тогава ще имаш тема за размисъл, докато прибираш кобилата — заяви Джак. — Възнамерявам да отведа Фиона вкъщи.

Дугъл слезе от коня си и с мрачен поглед подхвърли юздите на Грегор. Приближи се внимателно до Офелия и без проблем й свали юздите. Но щом повдигна седлото, спря и се наведе да погледне.

— Какво има? — попита Джак.

Дугъл сбърчи вежди.

— Има забита треска под седлото.

— По дяволите! — Грегор слезе от коня. Завърза го за един нисък клон и отиде при брат си.

Говореха си тихо, като от време на време хвърляха по някой поглед към Джак.

— Искам да видя — настоя той.

— Покажи му — отстъпи Грегор назад.

— Не е точно треска — Дугъл държеше причината за злополуката. — Магарешки бодил е, но има и още — някой е прерязал ремъците.

— Ще го убия, който и да е той — все още блед, Джак погледна надолу към Фиона.

— Ти ли беше? Толкова пъти си заявявал, че не искаш тази женитба — Дугъл обвинително срещна погледа му.

— Не, по дяволите! Никога не съм искал да нараня Фиона.

— Дугъл, помисли малко. Защо Кинкейд ще слага бодил под седлото й, а после ще се втурва да я спасява.

— Стига толкова! — Фиона най-сетне даде признаци на живот. — Искам да се прибера в къщи.

Джак изпълни желанието й, но докато яздеха към дома умът му трескаво препускаше. Кой би искал да навреди на Фиона? Не можеше да си представи, че Лусинда би стигнала до там. Тя би си отмъстила, но по-скоро публично. Може би Кембъл? Имаше нещо в него, което будеше недоверие. Изглеждаше твърде заинтересован от Фиона. Какво искаше? Какво би спечелил от смъртта й?

Допря бузата си до челото й, после погледна към братята й.

— Щом някой иска да я нарани, трябва да я скрием на безопасно място.

— Не мога да стоя затворена, Джак — протестира Фиона. — Сигурна съм, че има някакво обяснение и…

— Не, Фиона — каза Грегор. — Прави каквото казва Кинкейд.

Джак и Дугъл се спогледаха шокирани.

— Няма да ме приберете в някой шкаф, като порцеланов сервиз — намръщи се Фиона.

— Трябва да намерим безопасно място за теб, докато разберем какво се случва.

Когато се прибраха вкъщи, Джак нареди на коняря:

— Намери мисис Тарлингтън и й кажи да се погрижи за Нейна светлост в спалнята ни.

Той подаде Фиона на лакея, но щом слезе от коня, отново я взе на ръце.

— Джон, погрижи се да донесеш седлото на Нейна светлост в библиотеката. Искам да го разгледам внимателно.

Занесе я до стаята им и я положи на леглото. Лицето му се смръщи, виждайки я да задържа дъха си, когато я пъхна между чаршафите.

Половин час по-късно дойде докторът и й предписа всекидневна гореща вана и мехлем. Фиона мразеше този мехлем, защото миришеше на гнили картофи, но Джак настоя да го използва. Цяло щастие бе, че й разреши да постои в библиотеката, докато си изпие чая.

Следеше всяко нейно движение с мрачен поглед. На два пъти го попита за какво мисли, но той не й отговори нито веднъж, крачейки безмълвно из стаята. Най-накрая тя не издържа и остави шумно чашата си на масата.

— Джак, би ли седнал, ако обичаш.

Той изненадано се извърна към нея.

— Не исках да те дразня, просто съм изнервен.

— И двамата сме — лицето й се изкриви в гримаса и притисна ръка към стомаха си. — Ще се разболея от морска болест, ако продължиш да обикаляш.

— Съжалявам — каза той унило. Понечи да каже нещо, възпря се, но накрая избухна — Фиона, не исках да се караме снощи. Не искам да си мислиш, че бих могъл да те нараня. Предпочитам аз да бях на твоето място, отколкото да те гледам как страдаш.

Сърцето й прескочи един удар.

— Защо… защо би искал това?

Горещият му поглед я прикова, пълен с чувство за притежание.

— Ти си ми съпруга.

Думите му се отпечатаха в съзнанието й. Тя вдигна поглед към него — нейния съпруг. Наслаждаваше се на широките му рамене, дългите му мускулести бедра…

Изчерви се и извърна поглед. Проклетият мехлем беше направил мислите й порочни. Плъзна ръце в джобовете на роклята си, надявайки се нещо да отвлече ума й от твърде привлекателната гледка, която представляваше съпругът й.

— Фиона, докато докторът те преглеждаше, огледах седлото. Ремъкът е бил срязан на две и после нагласен да изглежда като цял. Според мен, трябва да напуснем Лондон.

— Какво?

— Да. Поканени сме на сватба в Шотландия, така че можем да отидем там за седмица. Близо до дома ти е и ще можеш да се видиш с братята си.

— Достатъчни ми бяха Дугъл и Грегор — Фиона направи гримаса.

— На мен също — усмихна се той мрачно.

— Джак, те не те обвиняват нали?

— Може да опитат. Дугъл спомена на няколко пъти, че аз съм ти дал тази кобила.

— Ти ми даде и дрехи. Предполагам, че ако ме намерят удушена с един от собствените ми чорапи, той ще помисли, че и за това си виновен ти.

Джак не се засмя.

— Фиона, не ми се ходи на тази сватба, но е основателна причина да напуснем града.

Фиона потърка пулсиращото си от болка рамо.

— Кой ли би искал да се отърве от мен? Мислиш ли, че е Лусинда? Задето я засрамих?

— Не. Но може да е Кембъл — Джак прокара ръка през косата си. — Има нещо в него, което не ми вдъхва доверие.

— Защо би направил подобно нещо?

— Не знам. Все още — той застана пред нея. — Мисля, че в Шотландия ще бъдеш в по-голяма безопасност.

— Знам. Просто…

Тя сключи пръсти, опитвайки се да скрие треперенето им. С всяка изминала минута се чувстваше все по-зле. В загрижените очи на Джак нямаше преструвка. Само преди час се караха жестоко, а сега бяха рамо до рамо, борейки се с новата опасност.

Фиона си наложи да се усмихне.

— Е, добре, отиваме на сватба. Кой се жени?

— Един джентълмен, с когото учих в Итън. Поддържаме връзка оттогава — Джак й отправи облекчена усмивка.

— Ще бъде приятно да се измъкнем от града — тя присви рамене, а после се задъха от болка.

Джак се приближи до бюфета, наля чаша бренди и й го занесе.

— Това ще ти помогне. Изпий го.

Тя взе чашата и я помириса подозрително.

— Не мисля, че…

— За Бога, никога ли не правиш каквото ти кажат? — избухна Джак.

Фиона затвори очи, гърлото й изведнъж се сви. Беше толкова уморена и уплашена, всеки мускул от тялото й беше насинен и подут. Канапето потъна под Джак, когато той седна до нея.

— Знам, че нещата изглеждат мрачни, Фиона — прошепна той, придърпвайки я към себе си. — Но ще се оправят, обещавам ти.

Фиона отпи от брендито, за да му угоди, но след третата глътка усети приятна топлина. Сгря нараненото й тяло и отпусна напрегнатите й мускули. Очите й натежаха и тя ги затвори за секунда, само за да си починат малко…

Джак усети секундата, в която заспа. Чашата се изплъзна от ръката й, но той я хвана точно навреме и я постави на масата. После допря страни до косата й, внимавайки да не я събуди. В Лондон те бяха очебийни мишени, навиците им се знаеха твърде добре, а къщата бе прекалено голяма, за да се обезопаси. В Шотландия щяха да имат предимство. Там щяха да имат време да разгадаят тази мистерия. Той погледна към Фиона, спяща на рамото му. Дългите й мигли хвърляха сянка на спокойното й лице.

Трябваше да я отведе на безопасно място. Незабавно.