Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проклятието на Маклийн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
How to Abduct a Highland Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 219 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Като всяка жена Бялата вещица обичаше да притежава и това бе нейната грешка. Не си струва да се опитваш да притежаваш мъж, решен да остане свободен. Всичко, което ще спечелиш, е празно легло и разбито сърце.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Слънцето вече залязваше, когато и последният лакей се понесе по предната алея с олюляваща походка под тежестта на безброй пакети и кутии за обувки, ботуши, рокли, вечерна наметка от сребрист тюл, три нови чанти и синьо палто, украсено с хермелин.

Джак следваше Фиона.

— Е, милейди, доволна ли сте от покупките?

— Да — отговори тя останала без дъх. — Не бе необходимо да купуваш толкова много неща.

Той сви рамене.

— Дядо ми остави цяло състояние — още една причина втория ми баща да не може да ме понася.

Фиона наклони глава.

— Сигурно преувеличаваш.

— Не. Не, че има значение. Отдавна нямам нужда от семейство.

Тя спря.

— Не може наистина да мислиш така. Всеки се нуждае от семейство.

Тя изглеждаше толкова възмутена, че той се ухили. Докосна върха на носа й.

— След като прекарах известно време с братята ти, намирам желанието да имаш семейство за абсурдно.

— О, Джак! Ти просто не ги познаваш. Грегор има сърце голямо, колкото света, макар да предпочита никой да не знае за това. Хю пише най-прекрасната поезия, занимава се и с резба, къщата ни е пълна с неща, които той е изработил. А Александър е…

— Светец, сигурен съм. — Джак постави ръце на раменете на Фиона и я обърна към градината. — Сега, разкажи ми пак, колко са прекрасни братята ти.

Пред тях стоеше голямо дърво, листата бяха накъсани, кората нашарена с белези. Земята бе покрита с шума, листа и изтръгнати връхчета от розовите храсти, заобикалящи къщата.

Фиона потръпна.

— Градушка.

Джак кимна, плъзна ръцете по раменете й надолу към ръцете й.

— За теб братята ти може да са прекрасни, но с мен не бяха много мили.

Тя въздъхна.

— Понякога са доста разпалени в усилията си, но са добри хора и…

Джак я целуна, силно и бързо, забравил за всички, които можеха да минат по улицата. Не бе сигурен защо го направи. Единственото, което знаеше бе, че изпитваше неустоима нужда. След като отдели устни, вече бе сигурен, че е постъпил правилно.

През последните два дни не правеха нищо друго, освен да пазаруват, да се любят, да спят и да разговарят. Странното в случая бе, че той не беше излизал през последните две нощи. Но нали в това се състоеше свободата — да избере дали да си стои вкъщи и да спи в собственото си легло. Една нежна и страстна жена с примамливи извивки и дрезгав смях бе доста убедителен избор.

Джак знаеше, че Фиона използва брачното им легло като начин да го задържи в къщи и бе готов да й го позволи засега.

Той проследи линията на устните й с палец, удивен от чувствения отговор, който проблесна в очите й. Тя имаше нужда от целувките му. Всеки страстен, пламенен инч от нея копнееше за тях и той бе точно мъжа, който щеше да й ги даде.

Фиона наблюдаваше смяната на емоции по лицето на Джак. Прегръдката му я бе оставила задъхана и в очакване. Бузите й горяха, устните й бяха изтръпнали и тя се усмихна.

— Мислех, че получи достатъчно тази сутрин.

Той се ухили закачливо.

— Има ли такова нещо като достатъчно?

— Не знам — отговори честно тя — но мисля, че ще разбера.

Той се подсмихна и тя се сгуши в ръцете му. После прекосиха бавно пътеката и влязоха в къщата.

Във фоайето редица лакеи се клатушкаха по стълбите с товарите. Джак поклати плачевно глава.

— Скъпа моя, боя се, че не оставихме нищо за купуване в Лондон.

— Мисля, че си прав. Ще трябва да изчакаме поне седмица, преди следващото ни нашествие, за да могат магазините да се презапасят. — Фиона се обърна към едно от огледалата във фоайето и погледна два пъти, за да е сигурна, че това е наистина тя. Бронзовото й палто покриваше новата й рокля за разходки и подчертаваше косата и очите й чудесно. Косата й не бе толкова непокорна, бе подстригана в стил „а ла Сафо“. Нови рубинени обеци блестяха от двете страни на лицето й, а модерни боти красяха краката й. Джак настояваше да й купи приличен брой ботуши, всичките изработени от най-мека кожа.

Тя даде палтото си на чакащия лакей и се пресегна да развърже панделката на бонето си.

— Позволи на мен — каза Джак. Очите му срещнаха нейните, а ръцете му се плъзнаха по врата й.

Чу се силно хъркане и Джак погледна през рамо.

— Какво…

Хемиш бе подпрял стол до вратата на библиотеката, краката му бяха изпънати, брадичката потънала в не много чистата му риза.

Фиона се усмихна мило към него.

— Кога пристигна?

Девънсгейт каза:

— Точно след като излязохте, милейди. Отказа да напусне фоайето, макар че му предложих да ви изчака в кухнята, близо до огъня, където щеше да му е по-удобно.

— Проклето копеле! — Намръщи се Джак. — Не стига, че е огромен, но и хърка като слон!

— Да го събудя ли, милорд?

Шумът наоколо смути съня на Хемиш, той се завъртя на другата страна и започна да хърка дори още по-силно от преди.

Джак стисна зъби.

— Девънсгейт, хвърли поне една покривка за маса върху него. Няма да търпя всеки път, когато минавам край него, да гледам встрани.

— Ще видя какво мога да направя, милорд.

— Благодаря ти — каза Джак, чудейки се какво общо имаха братята на Фиона с появата на Хемиш. Вероятно всичко. Те сигурно си мислеха, че бездействието му през последните два дни бе резултат на малкия им „разговор“.

Джак се напрегна. Това бе неприемливо. Хвърли поглед на часовника. Денят бе отлетял и с настъпването на нощта го обзе слабо безпокойство.

— Джак?

Обърна се и откри, че Фиона му се усмихва въпросително. Тя сякаш четеше мислите му. Насили се да се усмихне.

— Доста се изморих от разходката ни, а ти?

Фиона сви рамене.

— Малко. Надявах се да ме заведеш до Британския музей утре.

— Ще бъда очарован. — Той я погледна изпод мигли и погледът му достигна до новите й ботуши.

Харесваше му как й стояха като излети, а кожата бе толкова мека. Може би…

Джак хвана ръката на Фиона и я задърпа нагоре по стълбите.

— Къде отиваме?

— В спалнята да разопаковаме.

— Но прислугата ще…

Той й хвърли поглед през рамо, а очите му блестяха. Дъхът й секна, по бузите й разцъфна червенина.

— О, аз… аз предполагам, че трябва да разопаковаме поне някои от кутиите.

— Точно така си помислих и аз. — Стигнаха до площадката.

— Няма смисъл да караме прислугата да върши цялата работа.

— Точно така. — Почти тичаха по коридора. — Всеки трябва да разтребва след себе си.

— Напълно съм съгласен с теб. — Той отвори вратата и я затвори с ритник след тях. Ключът се превъртя шумно в ключалката. После вдигна Фиона и я занесе до леглото. Ръцете й се плъзнаха около врата му.

Този път, когато я оставеше през нощта, щеше да се убеди, че е напълно задоволена и дълбоко заспала. Ето затова бе тук, а не поради друга причина.

Джак се наведе и завладя устните й, спирайки всяка евентуална дискусия или мисъл. Засега имаше по-добри неща за вършене.

Доста по-късно издърпа тихо бричовете си и спря до леглото, за да вдигне ботушите си. Фиона спеше дълбоко, гърдите й се издигаха и спускаха спокойно, устните й бяха разтворени, косата й объркана от любенето им.

Леглото бе топло, чаршафите пазеха аромата й. Нуждата да се върне при нея бе поразителна. Джак стисна челюст и й обърна гръб.

Лекотата, с която той се приспособи към живота й и тя към неговия, бе смущаваща. Но това се случваше, само защото положението бе временно. Ако бяха свързани за цял живот, характерите им нямаше да си паснат така добре.

Джак приключи с обличането и спря до леглото, за да я завие. Фиона се усмихна насън и се сгуши във възглавниците. Трябваше да се пребори със страната нужда да погали косата й, все пак не се сдържа и я целуна леко по челото. Тя прошепна името му по начин, който накара кръвта му да закипи.

Това е рефлекс, каза си той решително. Нищо повече.

След това се обърна и тръгна непоколебимо, затваряйки вратата след себе си.

В дъното на стълбището Хемиш още спеше в стола си. Лакеят го погледна нервно. Правейки му знак да мълчи, Джак мина тихо по дебелия килим. Тъкмо бе стигнал до вратата, когато Хемиш проговори:

— Къде отиваш?

Джак въздъхна.

— О, ти се събуди. Най-накрая.

Хемиш се протегна и столът проскърца под него. Взря се в Джак неблагосклонно, докато се почесваше под мишницата.

— Още не си ми отговорил. Къде отиваш?

— Това не е твоя работа.

Хемиш кръстоса ръце и се ухили, а зъбите му се открояваха на фона на брадата му.

— Къде ходите е изцяло моя работа.

— Господарката ти ли заповяда така?

— Не, господарят Грегор изглежда мисли, че ще навредите на господарката.

Гневът накара Джак да стисне зъби и той издърпа ръкавицата си.

— Излизам навън! Това е всичко, което е необходимо да знаеш.

Хемиш изтрополи с крака.

— Върви тогава. Аз ще се пошляя малко след теб.

Той щеше да уведоми братята на Фиона. Проклятие! Естествено, те щяха да пристигнат и да провалят вечерта му.

Джак се намръщи.

— Проклети да са МакЛийн! Всичките.

Джак нахлупи шапката си и излезе.

Лусинда Федърингтън спря пред голямото позлатено огледало в предната зала в имението на херцог Девъншир. Въпреки огромната ваза с цветя, закриваща гледката й, тя виждаше достатъчно, за да се увери, че изглежда перфектно. Медно русата й коса ограждаше лицето й и пълните й устни. Очите й бяха леко подчертани, не толкова, че някой да забележи в балната зала, осветена с фенери, но достатъчно, за да й даде преимущество пред останалите жени, които не се бяха постарали.

Глупачки, поне повечето от тях. В този свят хитростта е най-малкия грях, който ти позволява да спечелиш това, което желае сърцето ти.

Лусинда знаеше, че е красива и желана, и като гост, и като любовница. Въпреки всичко, което имаше, тя се намираше в непонятно за нея положение да иска нещо, което не може да има.

Устните й се опънаха. Доскоро можеше да се хвали, че нито един мъж не й е устоял. А бе имала повече от задоволителен брой любовници, повече отколкото някой предполагаше.

Мъжете са глупаци. Всички искат да вярват, че са различни, специални, но малцина от тях наистина бяха. Да кажеш „Обичам те“ е толкова лесно.

Само веднъж Лусинда каза думите искрено. Само веднъж бе усетила вълнението от нещо друго, освен от завоеванието.

Това бе вбесяващо.

През последните месеци намеренията й се промениха и много често прекарваше вечерите си сама в леглото, мъчейки се да заспи, докато не спираше да мисли за него.

И тогава, без нито един знак на разкаяние от негова страна, той я изхвърли от живота си. Отхвърли я. И то пред Алън Кембъл. Този глупав шотландец със сигурност не се е спрял, докато не се е убедил, че всички в града знаят новината. Само днес четири различни човека й бяха намекнали за това. Тя, красивата Лусинда Федърингтън бе станала за посмешище в Лондон.

Бузите й пламнаха от тази мисъл, а очите й заблестяха, отразени в огледалото. Тя отметна един кичур от челото си, опитвайки се да прикрие треперещата си от ярост ръка. Нямаше да се откаже никога. Никога. Видя жената на Джак. Закръглена малка мишка — ето това бе тя. Той не можеше да е влюбен в такова бегло подобие на жена. Не, сигурно имаше нещо друго. Вероятно имаше причина да не спомене никога жената, за която се бе оженил така неочаквано.

Лусинда бе твърдо решена да открие тайната, каквато и да бе тя. И веднага щом разбере, тя щеше…

— Колко сте красива!

Дълбокият му глас издаваше лекия му акцент.

Дъхът на Лусинда секна, но това не бе Джак, а проклетият Алън Кембъл. Черната му коса падаше на челото му, а шалчето му бе завързано по доста сложен начин. Наистина бе жалко, че не изпитваше нищо към Кембъл. Неговата тъмна елегантност бе в идеален контраст с нейната светла красота. За съжаление, той не бе никакво предизвикателство, не и като Джак Кинкейд.

— Кембъл, не знаех, че ще идвате.

Той се усмихна и тя си призна, че наистина бе доста хубав. Жалко, че не бе богат. Иначе можеше да бъде приемлив кандидат за флирт.

Той се облегна на тясната мраморна маса, смущаващо близо.

— Изненадана сте да ме видите?

Тя сви рамене.

— Малко.

Усмивката му стана противна.

— Не мислите, че заслужавам покана за такова високопоставено празненство?

Тя приглади роклята си, доволна да види как погледът му проследи издигането на млечно белите й гърди, надничащи от деколтето й.

— Херцог Девъншир е доста открит, спрямо това кого харесва и кого не. Вие сте от тези, които той не харесва.

— Девъншир е разстроен относно един проект, който излезе несполучлив. Той ме обвинява, че извличам полза от неговата загуба.

— Така ли е наистина?

— Не може да го докаже в съда.

— Тогава съм още по-изненадана да ви видя в списъка му с гости. Или не сте?

Той се засмя, но в погледа му се четеше странна смесица от гняв и похот.

— Наистина съм поканен. Очарователната херцогиня и аз играхме на карти миналата седмица в Мейфилдс. И тя се почувства длъжна да ме покани.

— О, тя е изгубила и вие сте я принудили. Казват, че дълговете й от карти са забележителни.

— Да. Чух, че херцогът ще трябва да направи нещо, за да избегне този срам.

— Колко ужасно — провлечено каза Лусинда. Тя изгледа Кембъл изпод мигли. Въпреки, че маниерите му бяха безупречни, имаше нещо в него, което я безпокоеше.

Въпреки това, не можеше да спре да си представя как щяха да изглеждат силуетите им, отразени в огледалата около леглото й. Тъмната му кожа щеше да подчертае колко невероятно бледа е нейната, русата й коса и неговата черна коса щяха да са в идеален контраст. От тях би излязла хубава двойка. Жалко, че щяха да са бедни.

Лусинда бе живяла достатъчно в мизерия. Тя искаше пари. Живот пълен със свободно време и с богатство. Кембъл ставаше за временно развлечение, но това бе всичко.

Той пристъпи напред, а погледът му се спря на устните й. Стоеше толкова близо, че гърдите му почти докосваха нейните.

— Не трябва да гледаш мъжете по този начин. Това ги окуражава да мислят, че имаш на ум нещо… опасно. — Устните му се извиха, а очите му блеснаха студено. — Но ти знаеш това.

Тя вирна брадичка.

— Не знам за какво говорите.

— Така ли? — той хвана един изплъзнал се кичур и го потърка между пръстите си. Обгърна я ненатрапчивият аромат на одеколона му. — Ние сме същества, които копнеят за удоволствие. Които се наслаждават на своята чувственост. — Той бе толкова близо, че тя можеше да види очите му, зениците му бяха черни и меки като кадифе.

Трябваше да се отдръпне, защото той си позволяваше свободи, достъпни за малцина. Все пак още я болеше от удара, който Джак нанесе на гордостта й и възхищението на Кембъл бе като лек за душата й. Но той си оставаше жалък заместител на Джак Кинкейд. Много жалък.

Лусинда се обърна, издърпвайки косата си от пръстите му и оправи къдриците си.

— Ние си приличаме донякъде, но между нас има една голяма разлика.

— Коя е тя?

— Произходът ни. Аз не съм от низшата класа.

Лусинда можеше да почувства ледената ярост, лъхаща от него. Мощен прилив на енергия премина през тялото й, карайки зърната й да набъбнат, дишането й се ускори. Обожаваше истинската тръпка от това да контролира действията и чувствата на някой, да го подтиква към болезнена страст или мъка при отхвърлянето. Да, наистина обожаваше това.

Той се усмихна хладно.

— Ще ме извиниш, но не съм съгласен. Аз не съм от низшата класа. — Вдигна ръка, спирайки я, преди да може да продължи. — Не дойдох, за да флиртувам с теб. Имам си друга причина.

— О? — каза тя незаинтересовано. — И каква е?

Направи крачка към балната зала, очаквайки той да я последва.

Ръцете му се сключиха около кръста й, за да я спре.

— Това, което имам да ти кажа, не е за пред публика.

— Тогава ми прати писмо. А сега ме пусни.

— Става въпрос за Кинкейд.

Лусинда наблюдава Кембъл известно време.

— Какво за Джак?

— О, това привлече вниманието ти, нали?

— Казвай каквото имаш да казваш! Не мога да стоя тук вечно и да те слушам. Обещала съм следващия валс на Лорд Селуин.

— Той може да почака. Това — не. Не и ако искаш да научиш подробностите около брака на Кинкейд.

Тя знаеше, че нещо не е както трябва.

— Какво за него?

— Кинкейд не се е оженил за Фиона МакЛийн доброволно.

Сърцето на Лусинда заби по-бързо.

— Нима?

— Кинкейд е бил овързан и занесен до олтара, като жертвен агнец.

Умът й трескаво обработваше новата информация.

— Не мога да си представя, той да допусне подобно нещо. Прекалено е горд.

— Така е, но тя го е убедила, че това е най-добрия начин да предотвратят войната между двете семействата. Брат й бе убит и неговите братя бяха замесени. — Той махна с ръка. — Знаеш шотландския темперамент. Ако избухне война, още хора ще умрат.

Това имаше смисъл. Джак не бе от типа, които се правят на герои, но вероятно веднъж оженен, не е виждал начин да се измъкне, без да предизвика скандал.

Каква прекрасна информация! Сигурно ненавижда цялата ситуация. Нищо чудно, че скъса с нея, вероятно не можеше да понесе да разкаже на никой за случилото се.

Тя изгледа Кембъл с подозрение.

— Защо ми казваш това?

— Защото съм виждал как го гледаш. Не искам да губиш надежда. — Той се усмихна и се обърна към вратата на балната зала. — Вярвам, че още има надежда за вас двамата.

— Какво искаш Кембъл?

— Искам всичко. Парите на Джак. Неговото положение. — Устата на Кембъл се изкриви. — И за да му напомня, че не може да посрамва семейството ми, без да си плати, искам и жена му.

— Това закръглено същество?

Погледът му светна.

— В нея има много повече, отколкото можеш да си представиш.

— Това глупаво проклятие.

Лусинда се усмихна самодоволно. Не разбираше как някой може да бъде привлечен от толкова безлична жена, но това нямаше значение. Усмихна се на отражението си в огледалото, представяйки си как ще използва тази информация в своя полза. Много внимателно щеше да даде на Джак да разбере, че е наясно с положението. Щеше да му предложи съчувствието и дружбата си. И Джак щеше да види, че тя е много по-добър партньор от тази повлекана жена му.

— Не се безпокой, Кембъл. Ще продължа да напомням на Джак, че съм на разположение. Това ли искаше?

— Разбира се. — Той се ухили и се дръпна назад. — Междувременно, аз ще се уверя, че прекрасната Фиона знае за миналите похождения на съпруга си.

— Харесва ми как разсъждаваш, Кембъл.

— Ако нещата се наредят, както аз се надявам, и двамата ще бъдем възнаградени. — Кембъл се поклони с жест към вратата. — След теб, скъпа моя. Лорд Селуин очаква танца си. Но след това си изцяло моя.