Карън Хоукинс
Как да отвлечеш шотландски лорд (20)

Глава 19

Ние, шотландците, обичаме и хубавите сватби, и лошите погребения. Понякога дори е трудно да се различат едно от друго.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— О, лорд Кинкейд, лорд Кинкейд! — една жена помаха енергично от прага на селската къща. — Аз съм мис Хетфийлд. О, кажете, че ме помните.

Джак помогна на Фиона да слезе от каретата и измърмори в ухото й:

— Не поглеждай веднага, но това е булката.

Ниската червенокоса жена, облечена в розова коприна, която никак не подхождаше на късо подстриганите й къдрици, се втурна към тях да ги посрещне.

— Казах на Пол, че ще пристигнете днес, но той не ми повярва. Има да се ядосва сега, че не е бил прав. Той никак не обича да греши.

Фиона се усмихна и измърмори под нос на Джак:

— Мислех, че познаваш само младоженеца?

— Виждал съм мис Хетфийлд само веднъж, но веднага забелязах, че е много емоционална. Хубаво ще е да внимаваш да не…

— Колко мило от ваша страна, че дойдохте. Особено след като сезонът в Лондон не е свършил, а вие сте изключително популярен сред обществото. О, това съпругата ви ли е? Лейди Кинкейд, много ми е приятно да се запознаем — мис Хетфийлд сграбчи ръката на Фиона и силно я раздруса. После се отдръпна назад и я огледа от глава до пети. — Хубава сте като картинка. Убедена съм, че досега не ни е посещавала толкова модна дама. Вижте се и двамата — слънцето в косите ви. Ох! — Мис Хетфийлд закри с ръка устните си, а очите й се напълниха със сълзи. — Непременно трябва да ви нарисуваме портрети.

Хемиш, който току-що бе разтоварил багажа от каретата, удостои мис Хетфийлд със същия поглед, който би хвърлил на умряла насред пътя котка.

Най-накрая жената млъкна, за да си поеме дъх и Джак успя да вмъкне няколко думи за поздрав. Фиона направи същото, но после допусна грешката да се поинтересува за сватбата. Мис Хетфийлд грейна и се впусна в безкрайна тирада за всички проблеми, с които се е сблъскала по време на организацията. Не пропусна да се присмее грозно на доставчика, който посмял да й каже, че не може да осигури лед чак от Единбърг, след като тя много добре знаела, че на рождения ден на Луси Маршъл преди два месеца това не било проблем. Не пропусна да сподели и много лични факти за бъдещия си съпруг, от които нито Джак, нито Фиона се интересуваха.

Джак се опита да се намеси на няколко пъти, но не бе лесно да прекъснеш мис Хетфийлд. Раздразнението му бавно се превръщаше в негодувание, когато усети, че Фиона се подсмихва. Тя го погледна с искрящ поглед и едва прикрита усмивка.

— О, да — продължаваше мис Хетфийлд, без да подозира за забавлението, което пораждаше. — И месарят, и хлебарят умряха един след друг, само за две седмици. Нямам представа как ще осигурим прилична храна, а сме поканили толкова много гости. Пък и такива хора не можеш да ги намериш и обучиш само за една нощ!

Фиона закри с ръка устата си, за да не се изсмее на глас и това накара Джак също да се усмихне. След това с учудващо спокоен глас успя отново да издебне мис Хетфийлд, докато си поемаше дъх и каза:

— Мис Хетфийлд, съжалявам, че и месарят, и хлебарят са ви причинили такова безпокойство с ненавременната си кончина, но и лейди Кинкейд, и аз самият сме малко уморени от пътуването. Мислите ли, че…

— О, Боже, каква съм и аз. Не спирам да бъбря, а вие сигурно сте изтощени. Ще се погрижа багажът ви да бъде отнесен в Розовата стая — тя се наведе към Фиона и прошепна доверително. — Това е най-голямата ни стая. Горките родители на Пол мислеха, че тях ще настаним там, но аз им казах, че това няма да се случи, освен ако не натрупат богатство, или не се сдобият с титла. Тази стая я пазя за наистина важни хора.

— Благодаря — отвърна Фиона, усмихвайки се на Джак.

Очевидно все още в неведение как забавлява гостите си, мис Хетфийлд посочи към къщата.

— Лорд Кинкейд, Пол е в градината с останалите джентълмени, ако искате да го поздравите — тя хвана Фиона под ръка и я поведе към къщата. — Елате, мила, стаята ви ви очаква, а прислужницата ми веднага ще ви донесе малко гръцка вода. Купих я в Италия и въпреки, че не харесвам много аромата й, мога да ви уверя, че спя чудесно, след като втрия малко в слепоочията си.

— Всъщност не съм много уморена, само леко схваната от пътуването.

Джак я изпрати със загрижен поглед. Вече бе по-добре и само леко накуцваше. Той се бе погрижил да спират често по пътя, за да може тя да се разхожда. И въпреки, че все още бе малко бледа, определено състоянието й се подобряваше.

— О, лорд Кинкейд! Портърфийлд ще ви отведе в градината, за да наблюдавате как Пол пуши глупавите си пури — един внушителен иконом се поклони на Джак. — През това време аз ще се погрижа за вашата лейди — тя потупа Фиона по ръката. — Мила моя, надявам се няма да се обидите, но най-голямата ми сестра познава добре братята ви и ми довери, че сте в деликатно положение.

Фиона се спъна и мис Хетфийлд я стисна по-силно.

— Трябва всичко да ми разкажете. Аз нищо не знам, но както казах на годеника си, съм сигурна, че ще имаме голямо семейство. Убедена съм, че съвсем скоро ще се окажа във вашето положение.

Джак се усмихваше, докато наблюдаваше как Фиона се оттегля, уловена в капана на тази бъбрица. Определено бе доста нетактично от страна на мис Хетфийлд да спомене състоянието на Фиона, но очевидно Фиона не се засегна. Той се спря. Възможно ли бе тя наистина да е в такова „деликатно положение“? Проследи я как изкачва стълбите, а ръката й си почиваше на корема й. Преди така ли правеше?

На няколко пъти й прилоша по време на пътя и трябваше да спрат, за да се възстанови. Изненада го също и отказът й да дояде пържолата и пая с бъбречета в една от странноприемниците, а тя винаги бе имала здрав апетит.

Мили Боже! Напълно възможно бе да носи детето му. Джак се почеса по челото, а мислите му препуснаха в безпорядък. Мътните да го вземат! Трябваше да защити не само съпругата, но и собственото си дете.

Той плъзна ръка под палтото си към успокояващата тежест на пистолета, затъкнат здраво в колана му и се завъртя на пети. Хемиш стоеше намръщено до каретата, а лицето му излъчваше заплаха. Джак хвърли предупредителен поглед към двамата си слуги и Питър и Добсън кимнаха в отговор. Те щяха да пазят каретата през нощта и щяха веднага да докладват, ако забележат нещо подозрително. Утре след сватбата щяха да пристигнат и двамата братя на Фиона, заедно с Девънсгейт, който пътуваше с останалата част от багажа им. Всички те също бяха предупредени да си отварят очите, докато пътуват по главния северен път. В Лондон някой вече със сигурност бе узнал, че Кинкейд са напуснали градската си къща. Джак се почувства сякаш светът се е стоварил върху раменете му.

Сватбата бе наистина пищна. Булката бе облечена в прекрасна синя рокля и бе вплела цветя в косите си. Младоженецът носеше шотландски килт и официално сако с извезан фамилния герб на джоба. Имаше купища цветя, безброй шаферки и гостите бяха толкова много, че красиво украсената църква едва ги побираше.

Фиона седна до Джак. Той изглеждаше необичайно мрачен, откакто бяха пристигнали. Мис Хетфийлд — вече мисис Каргрейвс — бе прекарала цялата сутрин, обляна в сълзи. Очите й се бяха навлажнили при вида на младоженеца, който я очакваше пред олтара, разплака се, докато разменяха клетвите, проля няколко сълзи в края на службата и неконтролируемо се разхълца на рамото на съпруга си, докато вървяха към мястото, отредено за приемане на поздравления.

Независимо от всичко, Фиона хареса церемонията. От младоженците струеше любов и от начина, по който се гледаха и се държаха за ръце, когато мислеха, че никой не ги гледа, бе очевидно, че са нетърпеливи да се впуснат в новия си съвместен семеен живот.

Фиона ги наблюдаваше умислена. Тя и Джак нямаха късмета да се насладят на такова блаженство. Никой от тях не бе желал да се обвърже по начина, по който се случи. Тя извърна поглед към него и видя, че се взира през прозореца със смръщени вежди. И той ли мислеше за същото? При тази мисъл, буца заседна в гърлото й.

След като приеха поздравленията, младоженците се присъединиха към празненството в къщата. Плочките в големия салон бяха износени, нащърбени и студени. Не след дълго Фиона почувства болки в гърба и краката. Тя притисна с ръце кръста, за да намали болката и усети погледа на Джак да я обгръща. Сякаш галеше гърдите и бедрата й.

Познат трепет пробяга по гръбнака й. Снощи той я изненада с нежността, с която я бе любил. Като че ли бе омагьосан от тялото й и ръцете му не спираха да милват гърдите й, устните му целуваха стомаха й и тя имаше чувството, че я докосва с благоговение, което я развълнува и я накара да изпита страхопочитание.

Може би тази вечер беше неин ред да го съблазни. Щеше да си легне без нощница, да го обгърне с бедра и да прокара ръце по раменете и гърдите му. Щеше да го докосва и вкусва докато стигне до…

Фиона потръпна и зърната й настръхнаха. Този неин съпруг бе толкова красив и толкова страстен.

Джак я улови за ръка и се наклони към нея.

— Фиона, да намерим къде да седнем.

— Танцува ли ти се?

Той колебливо я изгледа.

— Не — каза накрая — а на теб?

Искаше й се, но краката й все още не бяха оздравели.

— Страхувам се, че краката все още ме болят.

— Разбира се. — Джак я поведе към няколкото празни стола край дългата маса.

— Ето — настани я той на един стол. — Сега се връщам.

И наистина се върна почти веднага с пълни ръце — две чаши безалкохолна бадемова напитка и две чинии, отрупани с парчета торта, горещ пай и други лакомства.

— Успях да взема последната порция ябълков пай. Дебелакът с черно-синьото сако сигурно няма да ми проговори повече, но си заслужаваше.

— В следващите седмици явно няма да чуеш добра дума за себе си — засмя се Фиона.

— Най-вероятно — той й подаде чинията с тортата и двамата се загледаха в танцуващите двойки, докато ядяха. Младото семейство срамежливо се държаха за ръце, докато булката говореше безспир, а младоженецът я слушаше с нямо обожание.

Фиона усети тъпа болка да обхваща сърцето й. Не защото й липсваха булчинския воал и цветята, а по-скоро заради вълнението да започнеш нов живот като семейство с любимия човек. Тя и Джак го бяха пропуснали и никога нямаше да могат да го изпитат. Джак проследи замисления й поглед и видя, че гледа младоженците. Това ли я натъжаваше? Че нямаше истинска сватба?

Независимо, че в началото той ненавиждаше мисълта да е женен и не искаше до последно да се откаже от свободата си, сега не можеше да си представи живота без нея. Дори не помнеше кога за последно бе спал сам, бе закусвал сам или бе преминавал, блуждаейки през живота си, без наистина да го живее. А точно така бе живял, преди да срещне Фиона. С нея той се чувстваше жив. Без нея…

Отказа дори да мисли за такава възможност. Винаги бе живял в настоящето и може би трябваше да продължи да го прави. Не можеше да осигури на Фиона такава сватба — миналото беше минало. Но би могъл да върне отново усмивката на лицето й. Малко по-късно той вече се усмихваше, защото знаеше какво ще направи. Трябваше му само малко помощ от Девънсгейт.

 

 

Утринното слънце си проправи път през завесите и Фиона отвори очи, леко объркана от непознатата обстановка в стаята.

Джак го нямаше.

Тя седна, после се измъкна от леглото. Къде ли беше той? Понечи да дръпне звънеца за прислугата, но се сети колко гости има в къщата и реши, че ще се справи по-бързо сама. Изми се с прясна вода от каната, оставена до леглото и после бързо се облече.

Ботушите за езда на Джак ги нямаше. Може би просто бе отишъл на езда или…

Вратата се отвори и Джак влезе, преметнал през ръка нейната пелерина. Тя не бе осъзнала, че е сдържала дъха си, докато той не й се усмихна.

— Радвам се, че си станала.

Тя се загледа в пелерината си.

— Ще ходим ли някъде?

— Да. Девънсгейт пристигна рано сутринта и ни чака при каретата.

— И къде отиваме?

— Изненада — той се загледа в обувките й. — Ще ти трябват боти. Земята може да е неравна — и се отправи към гардероба да намери подходящи боти.

Фиона седна, за да изуе пантофките си, но той поклати глава.

— Ще ги смениш в каретата. Искам да тръгнем, преди да се събудят останалите.

Фиона се изправи.

— Добре, но трябва да те предупредя, че умирам от глад.

— Чудесно! За тази екскурзия имам нужда от теб и от апетита ти — той обви раменете й с пелерината и завърза качулката под брадичката.

Жестът му беше много простичък, мил и крайно неочакван. Джак излъчваше някаква нежност тази сутрин. Дали защото осъзнаваше, че скоро ще се разделят? Веднага щом забременее… Скрита под плътната пелерина, тя сложи ръка на корема си. Напълно възможно бе вече да носи детето му. Тя се намръщи в опит да се сети кога беше последният й цикъл.

— Готова ли си, любов моя? — той отвори вратата.

Фиона излезе от стаята, удивена от блясъка, който съзря в очите му. Изглеждаше много развълнуван и като че ли весел.

Девънсгейт ги посрещна при каретата и се поклони с усмивка:

— Добро утро, мадам, как сте тази сутрин?

— Студено ми е — тя разтри рамене под пелерината. — Надявам се да не измръзнете и вие, докато управлявате каретата.

— Имам много топло палто и намирам времето много ободрително след жегите в Лондон.

— И въздухът е по-свеж — изсумтя и Хемиш.

Фиона нямаше как да не се съгласи с тях. Лекият утринен вятър носеше аромата на рози и прясно окосено сено.

Един от кочияшите отвори вратичката на каретата и те скоро потеглиха. Пътят беше много приятен, докато прекосяваха няколко хълма и една гъста горичка. Джак я разсмиваше през цялото време с истории за братята и родителите си.

Накрая каретата отби покрай една затревена местност, близо до малко поточе и Фиона слезе с помощта на един от кочияшите.

— Къде сме?

— В горите на Стратмор. Идвах често тук, когато бях дете. Малко по-надолу има малка поляна, където можем да си устроим пикник.

Девънсгейт се запъти по пътеката с една тежка кошница в ръка и Фиона най-сетне пое дълбоко дъх. Ароматът на влажна трева и бистра вода я успокои. Тревата беше избуяла и наситено зелена, сякаш молеше да нагази в нея с боси крака, докато бълбукащата вода се плъзгаше по мъхестите скали. Огромни дървета хвърляха сянка отгоре им, а над тях се извисяваше искрящо синьо небе.

Хемиш слезе от коня и го завърза зад каретата. После извади пистолета от колана си и се отправи към едно от близките дървета, докато оглеждаше околността.

Фиона се намръщи, когато осъзна, че не само Хемиш е въоръжен. Кочияшите също носеха пистолети.

— Джак, това необходимо ли е наистина?

— Все още се съмнявам, че този, който е предизвикал злополуката, вече е научил, че сме напуснали Лондон, но предпочитам да съм подготвен — той леко я ощипа по лакътя, докато я водеше по пътеката. — Имах навика да се крия тук, когато бях дете.

— От кого?

— Всъщност, най-вече от задълженията си.

Тя се засмя.

Той също и погледът му пак се плъзна към ръката й, която отново бе застинала на корема й.

Фиона, която изобщо не бе осъзнала жеста си, се изчерви и бързо махна ръката си.

Лицето на Джак изразяваше дълбокото му чувство за собственост, но той само махна с ръка към пътеката.

— След вас, милейди.

Фиона пое по пътеката, а ботушките й шумоляха в тревата, докато пръстите на краката й се разхлаждаха от допира на кожата с влажната земя. Ясно усещаше свежестта във въздуха и бриза, който рошеше косите й и галеше страните й. Ясно усещаше и силната ръка на Джак, обгърнала лакътя й, за да й помогне да преодолее множеството неравности по пътя.

— Надявам се, че си донесъл достатъчно храна — обади се Фиона. — Стомахът ми вече се бунтува.

Точно тогава излязоха от един завой и се озоваха на малка поляна. Фиона застина. Огромно одеяло бе простряно на земята, а върху него бяха подредени сирене, пай, препечени питки и сладък хляб, придружени от различни видове сладко и мармалад. Девънсгейт стоеше отстрани, а през лакътя му бе преметната кърпа.

— Девънсгейт, наистина е чудесно.

— Заслугата е на Негова светлост. Това беше негова идея.

— Джак, благодаря ти — обърна се Фиона.

Едва доловима усмивка накъдри устните му.

— Няма за какво. Хайде да хапнем. Като че ли още си малко бледа.

Той се отпусна на одеялото до нея.

— Не ни беше леко напоследък, нали? Първо тази необичайна женитба? А после трябваше да привикнем един към друг. Братята ти също не помогнаха особено. Като добавим Лусинда и подивелия кон… И ето ни сега, присъстваме на сватба — той извади един нож и се зае да обели една круша. — Не обичам сватбите.

Той я наряза на парченца и я сложи в чинията й.

— Девънсгейт, би ли налял на Нейна светлост малко сок?

Слугата веднага изпълни молбата и подаде чашата на Фиона.

— А за вас, милорд? Предполагам, че ще пожелаете малко ейл или…

— Аз също ще пия сок.

Девънсгейт и Фиона се спогледаха учудено. Фиона не се сдържа:

— Сок?

— Щом е добро за сина ми, значи е добро и за мен — сви рамене Джак.

Син? Той мислеше, че тя беше… Фиона примигна. Продължи да се чуди, но като че ли умът й отказваше да се докосне до тази мисъл, сякаш пареше като огън. Без да продума, тя започна да брои седмиците. Възможно беше. О, да напълно възможно. Очите й се навлажниха. Наистина ли носеше детето на Джак?

— Фиона, изпий си сока — каза меко той.

Тя отпи глътка, но течността имаше тръпчив вкус.

— Девънсгейт — каза Джак, без да отдели поглед от Фиона. — Смятам, че няма да имаме нужда от теб. Можеш да ни изчакаш при каретата.

— Благодаря ви, милорд. Ако ви потрябвам, ще бъда съвсем наблизо — той се поклони дълбоко, огледа още един път критично одеялото и изчезна по пътеката.

Джак отпи от сока, намръщи се, но бързо го пресуши. Остави чашата и сложи в една чиния от прасковения пай и дебел резен сирене.

— Опитай от тези.

Фиона взе от пая и гризна малко парченце. Бе облякла бяла утринна рокля от муселин, обточена с розови розетки, които надничаха изпод пелерината й. Сутринта в бързината не бе имала време да се погрижи за косата си и сега оскъдното количество фиби заплашваха да развалят фризурата й и косата й да се изсипе по раменете й. Изглеждаше млада и толкова свежа с тези лунички, пръснати по нослето, които го изкушаваха да ги проследи с целувка.

Тя отново отхапа от пая.

— Джак, защо не обичаш сватбите?

— Всички тези официалности и цветя, толкова е нелепо.

— Предполагам — каза тя бавно. — И все пак… — за миг се изчерви. — Може и да мислиш, че съм глупачка, но на мен ми хареса церемонията. Те наистина се обичат. Джак, понякога… понякога не си ли искал нещата между нас да са различни? Сватбата ни да бе нормална? — Тя се изчерви още по-силно. — Е, тогава, разбира се, нямаше да сме заедно, но ако бяхме… нямаше ли да ти липсва? — тя въздъхна. — Май усложнявам още повече нещата, нали? Съжалявам.

— Не, моля те, продължи. Какво ти хареса на сватбата?

Тя очевидно бе изненадана, но й стана приятно.

— Ами всичко — церемонията, приемът. Ние нямахме нищо.

— Да, нашата сватба беше доста различна. Младоженецът беше пиян и в безсъзнание.

Тя остави пая, а страните й се обагриха в наситено розово.

— Ще ми се, да го беше забравил.

Джак се засмя.

— Опитвам се, наистина, но не е лесно.

Тя въздъхна и двамата застинаха в мълчание. Пренебрежителната забележка на Джак замръзна на устните му. Тя беше сериозна и за нея това беше от голямо значение.

— Каква би искала да е сватбата ни?

— Глупаво е дори да си представям — усмихна се едва уловимо тя. — Ние нямахме избор, особено ти.

— Аз не съжалявам, че сме женени — думите изненадаха самия него, но бе абсолютно убеден, че са истина. Сега той имаше цел в живота си. Причина за всичко.

— Не съжаляваш? — тя впери поглед в него.

— Изобщо. Като се връщам към миналото, мисля, че се справяме много добре.

Тя сгъна колене и обви ръце около тях.

— Аз също мисля така.

Той посегна към ръката й. Господи, колко мъничка беше.

— Фиона, аз…

Проехтя изстрел.

Джак скочи на крака с пистолет в ръка, преди още ехото да е отшумяло. Но гората не издаде нито звук. Нищо, освен зловеща, необичайна тишина.

— По дяволите! — сърцето му биеше неудържимо. — Сигурно някой е излязъл на лов.

Фиона не каза нищо.

Той се обърна и зърна застиналото й лице, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше да изрече и звук.

Той коленичи до нея.

— Не се страхувай. Когато открия… — червена обилна кръв се просмукваше през снежнобялата й рокля.

— Не! — изстена той.

Тя размърда устни:

— Аз… — след това притвори очи и се отпусна в ръцете му.

Джак я притегли в ръце, а пистолетът тупна на одеялото.

— Девънсгейт! Хемиш! — умът на Джак бе парализиран от страх. Трябваше да я спаси. Кръвта не спираше да тече. — По дяволите! Девънсгейт! — изкрещя той вън от себе си. — Фиона! Моля те, Господи, не! — Сълзи замъглиха очите му, докато я притискаше в обятията си.

Като тих шепот нещо прошумоля покрай ушите му. После…

ГРЪМ!

Главата му сякаш експлодира. Той падна настрани, повличайки Фиона със себе си.

Опита се да остане в съзнание. Опита се отново да стигне до нея. Но го обгърна плътна, черна, ледена тишина.

 

 

Грегор надникна измежду гъсталака.

— Виждаш ли нещо? — попита го Дугъл.

— Да, виждам ги и двамата. Като че ли са си устроили пикник. — Той се намръщи на брат си. — Е, толкова за теорията ти, че я е довел тук, за да я убие.

— Нищо такова не съм казал.

Грегор повдигна вежда и Дугъл се изчерви.

— Просто не му вярвам, това е всичко.

— Понякога наистина си мисля, че държи на нея. Точно сега я гледа, сякаш за него не съществува друга жена на света. Чудя се дали го съзнава.

Дугъл се намръщи.

— Един хубав бой ще го събуди вероятно. Тя е най-добрата жена на света и той е глупак, че не го разбира.

— Да.

— И ние трябваше да дойдем, да я защитим. Не му вярвам, а и ти самия не му вярваше до скоро.

— Някога да ти е хрумвало, че той имаше много възможности да я нарани — да я бутне по стълбите или да я отрови със сутрешния й чай. Нямаше да му е никак трудно — отбеляза Грегор.

Дугъл се почеса по брадичката и надникна през листата.

— О, Боже, той ще я целуне. Не искам да гледам това.

Братята извърнаха поглед и се подпряха на дървото. Настъпи тишина, нарушавана само от бълбукането на поточето.

Накрая Дугъл погледна Грегор.

— Не, че искам да го призная, но може би си прав. Нямаме работа тук.

Грегор кимна и те се запътиха към конете си.

Дугъл се наведе да избегне един клон и крадешком хвърли още един поглед към гъсталака.

— Какво? — попита Грегор.

Дугъл се взря за един дълъг миг с отметната на една страна руса коса. После сви рамене и каза:

— Стори ми се, че чух нещо, но каквото и да е било, вече не го чувам.

Те прекосиха потока и точно тогава изстрелът прогърмя.

Дугъл блед като платно се обърна към брат си. Тогава и двамата в един глас изкрещяха:

— Фиона!

Затичаха се през дърветата, прескачайки падналите клони, а обутите им в ботуши крака кънтяха в едно с накъсания им дъх. Заобиколиха последния завой и излязоха на поляната.

— Фиона! — Грегор съзря сестра си на одеялото, а кръвта й се стичаше, докато лицето й ставаше все по-бледо. До нея лежеше пистолетът на Джак. Обзе го неудържима ярост и докато той прегръщаше Фиона, светкавица изтрещя над тях.

— Към селото — каза мрачно Дугъл и затъкна пистолета в колана си. — Старата Нора ще я излекува по-добре, от който и да е доктор.

Грегор кимна и тръгна към конете, все още притиснал Фиона в ръце. Как бе допуснал да се случи това? Докато облаците се струпваха с удивителна бързина, той подаде сестра си на Дугъл, който вече бе яхнал коня си и брат му се впусна в галоп.

Грегор ги последва веднага, но не спря мълчаливо да повтаря една клетва за отмъщение. И не само против Джак Кинкейд. Но и против цялото му семейство, което бе виновно този кучи син да се появи на бял свят.