Карън Хоукинс
Как да отвлечеш шотландски лорд (8)

Глава 7

Бялата вещица беше свикнала да вижда хубави мъже, но не и толкова красиви като МакЛийн. Да, красиви бяха тези момичета и момчета МакЛийн.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Престън Хаус бе разположен в покрайнините на Мейфейър. Построен от бели тухли и декориран с изящни месингови аплици и украси, той бе скромно елегантен като вечерните партита и соарета, на които лорд и лейди Престън бяха домакини. Мястото беше любимо на висшето общество, а за твърде безразсъдните гости завършваше със спокойна закуска.

Тази вечер Джак едва виждаше ярките светлини на къщата от силния дъжд, който биеше яростно по покрива на каретата му.

Кочияшът едвам стигна до вратата и Джак изскочи навън, без да изчака лакея да се появи. Дъждът го шибаше безмилостно, докато бързаше по стълбите, свел глава срещу свирепата атака. Накрая стигна портала защитен от дъжда под големия навес.

Проклета да е Фиона, заради този порой! Знаеше, че е тя, слабият аромат на люляк разпали гнева му. Как смееше да се опитва да го разубеждава да си търси забавления? Това просто щеше да го настърви още повече да се наслаждава на свободата си и колкото по-рано тя осъзнаеше това, толкова по-добре за всички.

Все още мърморейки на себе си, Джак свали палтото си и го изтръска.

Лакеят отвори вратата веднага.

— О, лорд Кинкейд. Добре дошли в… — човекът съзря пороя и замига очевидно шокиран.

Джак се обърна. Не просто валеше, дъждът наистина се изливаше върху листата.

— Кога започна да вали? — попита лакеят с безизразен глас.

После се усети и се изчерви.

— Съжалявам, сър! Преди малко не валеше и… — Той рязко млъкна със зинала уста.

Джак проследи погледа на мъжа. Каретата му се движеше надолу по алеята и конете се отдалечаваха в тръс. Дъждът намаляваше. Бурята идваше от един плътен черен облак, надвиснал точно над каретата.

Лакеят примигна.

— Никога не съм виждал подобно нещо!

Джак погледна нагоре към вече ясното небе. Луната грееше спокойно, звездите блестяха. Той стисна зъби и бутна палтото си в ръцете на слугата.

— Летните бури са дяволски непредвидими. — Той мина покрай него и влезе в игралния дом.

Следващия път, когато видеше Фиона, щеше…

Той се намръщи. Щеше какво? Тя нямаше пълна власт над дъжда, нали? Трябваше да разбере как точно работи това семейно проклятие. И ако тя беше в състояние да го контролира по някакъв начин, той също щеше да има думата по въпроса.

Друг слуга поздрави Джак във фоайето и учтиво го попита дали иска обичайния си бърбън и дали ще вечеря. Това вече бе по вкуса му и той възпитано се съгласи, въпреки, че имаше смътно и неприятно усещане, че не помнеше имената на слугите, независимо от честите си посещения в този дом. Фиона щеше да го гълчи за това.

Изпъна гръб. Очакванията на Фиона бяха напълно нереалистични. По-лошо, те стояха на пътя на неговите забавления. Незнанието беше в голяма степен и удобство. Животът му бе много по-щастлив, когато не мислеше за Фиона и нейните чувства.

Въпреки късния час, от главния салон се носеше смях и звуци от игра на карти. Джак влезе вътре и бе посрещнат от успокояващото дрънкане на чаши и сладкия мирис на цигарен дим.

Спря се и улови погледа на нежна руса красавица в другия край на стаята, която веднага се отправи към него.

Лусинда Федърингтън изненада обществото преди дванадесет години като дебютантка и нейната руса прелест върна на мода блондинките измежду орляка от тъмнокоси красавици. На крехката възраст от осемнадесет години, тя плени погледа и в крайна сметка сърцето на Пол Федърингтън, един от най-богатите мъже в Англия. След четири години брачни окови, Лусинда бе във възторг от факта, че политическите амбиции на лорда го направиха посланик в далечна Индия. Изплака очите си, молейки го да й позволи да не го придружи, защото климатът щял да се отрази пагубно на здравето й. Дори обеща да доведе една стара, оглушала и полусляпа братовчедка като придружителка, за да гарантира благоприличието си. Лорд Федърингтън потегли на път уверен, че съпругата му ще се държи благопристойно и с надежда да се връща често и да я посещава.

Лусинда бе развила афинитет към богати мъже и не бе чудно, че Джак се ползваше с нейното благоволение. Той настина беше богат, но притежаваше и куп други качества, които го открояваха от останалите й обожатели. Качества, които той добре бе използвал същата тази вечер с Фиона. Джак се усмихна леко. Уменията му бяха оставили съпругата му задъхана и зачервена от удоволствие.

Тази мисъл го обърка. Никога преди той не бе изгарял от такава пламенна страст. При целия си опит никога не бе изпадал в такава безпаметна…

Джак си наложи да се върне в настоящето. Бе дошъл тук, за да си възстанови самообладанието, а не да се поддава на огъня, който с Фиона бяха запалили. Да си възвърне баланса, а не да бъде обладан от пламенните ласки между него и съпругата му.

— Ах, Джак! Ето къде си бил. — Лусинда почти мъркаше, докато приближаваше, едно видение в бледосиня коприна и бяла дантела и разнасящ се аромат на рози от бялата й кожа.

Тя му се усмихна и пъхна ръцете си в дланта му, притискайки гърди към него.

— Не очаквах да те видя толкова скоро.

— Скъпа моя Лусинда, бях в леглото ти само преди четири дни. Със сигурност си спомняш. През нощта, когато мъжът ти се върна и ти ми заповяда да си тръгна през прозореца.

Усмивката й избледня за момент, очите й изучаваха лицето му, за да доловят недоволство. Но нищо в изражението му не й помогна, затова се засмя и каза:

— Бедният Федърингтън! Той се прибра само за един ден, преди да бъде призован в Дувър за среща с лорд Бърлсън. — Тя му се усмихна хитро. — Ако знаех, че ще си тръгне толкова бързо, щях да поискам да отседнеш в кръчмата, за да се видим веднага щом си замине.

Джак погледна към щедрите гърди на Лусинда и зачака да усети привличане, някаква топлина. Но нищо не се случи.

Ако пред него стоеше Фиона с гърди едва покрити от мека коприна под ръцете му, щеше да я вдигне, да я хвърли през рамо и да я занесе до каретата, за да потуши надигащата се в него страст. Но сега само поклати глава, опитвайки се да спре блуждаещите си мисли.

— Джак — гласът на Лусинда звучеше несигурно. — Какво ти е? Гледаш… ме по много странен начин.

Той се намръщи.

— Съжалявам, мислех си за нещо друго.

Лицето й се скова и в очите й се появи опасен блясък.

— За какво? Или трябва да попитам, за кого?

Собственическата нотка в гласа й го стресна. Погледна я за миг и отърси ръката й от рамото си.

— Мислите ми са си само мои. Ще ги споделям с когото си пожелая. — За момент погледът й пламна и той си помисли, че ще избухне. Но нещо в неговото изражение я накара да преглътне дръзкия отговор. Тя се усмихна плахо.

— Съжалявам, не намеквах, че ми дължиш нещо.

Тя поруменя от мълчаливия му укор. Взря се в него с големите си сини очи, а гласът й прозвуча смирено:

— Джак, само се шегувах. Това е от топлината и късния час. — Тя се усмихна чаровно пърхайки с мигли. — Изгладняла съм, а закуската е най-рано след два часа.

Той се усмихна леко.

— Прекалено си разглезена.

— Може би. — Тя се притисна още веднъж към него, пълните й гърди се отъркаха в ръкава на палтото му. — Повечето мъже се обиждат, ако не забележа отсъствието им.

— Аз не съм като повечето мъже. — Фиона първа би го потвърдила, макар и не като комплимент.

Лусинда прокара ръка по рамото му, след това погледна нагоре към него, пърхайки с мигли.

— Може би трябва да си тръгваме. Федърингтън ще отсъства от дома още няколко дни. Можем да вземем каретата ти и…

— Не. Не можем да вземем каретата ми.

Лусинда примигна от този изблик на ярост. Челюстта на Джак се стегна.

— Покривът тече.

— Но… навън не вали.

— Разрази се буря, когато пристигнах.

— Колко странно. Аз дойдох само преди час и времето беше прекрасно.

Да, но това беше, преди да ядосам Фиона. Изведнъж Джак почувства осезателна нужда да се отдалечи от Лусинда. Сгреши като дойде. Нямаше да има друга жена за него, не и преди да разреши проблемите си с Фиона. Освен това, чарът на Лусинда вече бе избледнял.

— Джак, какво не е наред?

— Нищо. Просто не съм в настроение за разговори. — Още веднъж се освободи от досадните й ръце. — Надявам се, че ще намеря свободна маса, за да поиграя малко.

Бузите й поруменяха непристойно, устните й се присвиха.

— Внимавай, Джак. Чувствам се пренебрегната и това не ми харесва. — Гласът й затрепери от възмущение.

Джак не я бе виждал в такава светлина и откровено казано, не му допадна.

— Скъпа моя, нашата връзка съвсем не е обвързваща. Всъщност, знам, че посещаваш и сър Мелкинридж. — Джак погледна многозначително диамантената огърлица на бялата й шия. Тя сви рамене, без дори да се изчерви.

— Само от време на време.

— Можеш да го имаш с моята благословия. Просто не се преструвай, че между нас има нещо. Ние сме само взаимно доставящи си удоволствие приятели, нищо повече.

Лусинда за малко да ахне от ледения му тон. Не беше очаквала да го види тази вечер. Той беше непредвидим и бе невъзможно да отгатнеш кога и къде може да се появи. Но тя намираше това му качество за пленително и подозираше, че е една от многото причини да си мисли, че се влюбва в него.

Тя имаше всичко, което една жена може да желае — собствено състояние, възхищението на множество мъже, нежелан, но често отсъстващ съпруг, няколко прекрасни къщи. И все пак нещо липсваше. Не знаеше какво, докато не срещна Джак Кинкейд. Погледна крадешком силната му изсечена челюст, тъмната му кестенява коса, познатата извивка на устните му и потръпна. Нито един от многобройните й любовници не я бе докосвал, не я бе вълнувал така, както Джак Кинкейд. Имаше нещо загадъчно в него — беше някак недостъпен и безразличен.

Цял живот Лусинда бе получавала всичко, което пожелае. Джак бе различен и това правеше живота опасен и вълнуващ. Странното бе, че колкото повече той се отдръпваше, толкова по-силно привлечена се чувстваше тя. Неговото внимание дори сега бе насочено към масите за игра. Леден страх обзе сърцето й. Дали не бе направила нещо, за да го загуби завинаги? Той изглеждаше разстроен, когато го накара да си тръгне през прозореца. Дали не бе наранила гордостта му?

— Джак, може би трябва да кажа на Федърингтън за нас, за да можем…

— Не ставай смешна. Ще му кажеш ли също така и за Мелкинридж и за другите?

Тя се изчерви.

— Не, разбира се, че не. Просто си мислех, колко ужасно бе да си тръгнеш по такъв начин. Боли ме като се сетя.

Очите му потъмняха, непозната мисъл мина през главата му.

— Беше малко болезнено. — Потайна усмивка докосна устните му. — Но само в началото.

Какво искаше да каже с това? Тя го наблюдаваше внимателно. Имаше нещо различно в него. Какво ли?

— Джак, дали…

— О, Кинкейд — чу се дълбок глас. — Не очаквах да те видя тук. — Лусинда се вдърви, когато висок, елегантно облечен мъж с тъмна коса и сини очи взе ръката й и галантно я целуна. — И прелестната Лусинда Федърингтън. Радвам се да ви видя.

Джак кимна, изненадан, че всичките му познати са му неприятни тази вечер.

— Кембъл.

— О, Блек Джак! Не съм те виждал от цяла вечност.

Веждите на Лусинда се повдигнаха.

— О, да, Блек Джак. Чудя се откъде се е появил този прякор? — Хладният й глас подсказваше, че вече знае.

Кембъл се усмихна, а погледът му не се отделяше от Джак.

— О, още от детските му години. Майка му го нарекла така, когато бутнал доведения си баща по стълбите на великолепното имение Кинкейд.

— Не си спомням — отсече Джак.

Кембъл сви рамене.

— Така си го спомням аз, но както и да е. Името си остана през годините, което е доста показателно.

Преди да навърши пълнолетие, двамата бяха приятели. Но с годините, тласкан от амбицията да възвърне величието на рода си, Алън започна да колекционира имоти така, както другите мъже събираха кутии с емфие и бе стъпкал не малко хора по пътя си.

Кембъл се поклони на Джак, но погледът му се задържа на Лусинда. Той не му обърна внимание. Всеки мъж в залата бе очарован от нея и знаеше, че може да я има. Джак откри, че предпочита по-непредсказуеми жени.

— Изглеждате прелестно — каза й Кембъл.

Тя оттегли ръката си и я сложи на ръкава на Джак.

— Как си тази вечер, Кембъл? Вярвам, че имаш късмет.

Мъжът присви уста.

— Кога ли Кембъл са имали късмет? Разбира се — той плъзна ироничен поглед към Джак — нашият късмет е нищо в сравнение с този на МакЛийн. Джак, познаваш семейство МакЛийн, нали?

— Познавам ги — каза Джак кратко.

— Разбира се. — Погледът на Кембъл попадна върху ръката на Лусинда, лежаща на рамото на Джак. — Между другото, Кинкейд, забравих да ти честитя.

— Да му честитиш? — Лусинда премести поглед от Джак към Кембъл. — За какво?

— За сватбата му, разбира се.

Ръката на Лусинда се стегна конвулсивно и ноктите й се забиха в ръкава му.

Джак погледна студено Кембъл. В очите на Лусинда се четяха шок и недоверие.

— Ти си се оженил?

— Да. — Каза Джак, виждайки покрусеният й поглед. Мили Боже, помисли си, нима я е грижа за мен? Никога не бих повярвал в подобно нещо. — Съжалявам.

— Аз също. — Сопна се тя и пусна ръката му.

— Трябваше да ти кажа по-рано, но…

— Коя е тя? — Попита Лусинда с невъзмутим глас.

Поради някаква причина той чувстваше, че не бива да споменава името на Фиона на това място и пред тези хора.

— Няма значение.

— Какво не е наред, Джак, приятелю? Срамуваш ли се? — Кембъл се усмихна на Лусинда. — Мисля, че аз мога да отговоря на въпроса ти.

Джак му хвърли гневен поглед. Копелето направи достатъчно. По дяволите! Трябваше да каже на Лусинда за брака си още в секундата, в която прекрачи прага. Но може би така бе по-добре, сега му беше бясна и така щеше да сложи край на връзката им по-бързо. Макар, че Кембъл искаше да му навреди, всъщност му правеше голяма услуга.

— Името на дамата е Фиона МакЛийн — каза Кембъл.

— Никога не съм чувала за нея — отбеляза Лусинда.

Кембъл сви рамене.

— Живяла е уединено.

Джак го погледна с безразличие.

— Не знаех, че бракът ми е станал всеобщо достояние.

— Тази вечер се върнах от имението си в Шотландия. Тъй като моят камериер е брат на прислужница от горните етажи в имението МакЛийн… — Кембъл се усмихна. — Излишно е да споменавам, че твоето име бе в устата на всички. Чух, че братята на дамата не са много доволни от случилото се.

Джак хвърли бърз поглед към Лусинда, която стоеше като истукан и очите й горяха безмилостно. Все пак се овладя и спокойно рече:

— Джак, трябва да ни кажеш всичко за сватбата. Сигурна съм, че е била грандиозна.

Само, ако знаеше.

— Не беше кой знае какво.

Кембъл се подсмихна леко.

— Недей да криеш. Чух, че било доста романтично. — Наведе се към Лусинда и каза с тих глас. — Той буквално откраднал прелестната Фиона под носа на братята й, достоен подвиг, наистина. — Кембъл се усмихна сковано. — Естествено, с жена като Фиона, кой може да го упрекне? Аз самият бих се преборил с няколко дракона, заради съпруга като нея.

— Значи е красавица? — гласът на Лусинда прозвуча глухо.

Джак погледна към Кембъл.

— Откъде познаваш Фиона?

Кембъл сви рамене.

— Навремето и аз бях омагьосан. Братята й щяха да ми откъснат главата за това, че съм се осмелил да говоря с нея насаме. Все пак ме наказаха достатъчно. След като си тръгнах над дома ми валя две седмици.

— Валя? — Лусинда се намръщи.

— О, да. Семейство МакЛийн е прокълнато. Те могат да предизвикат дъжд, буря, мълнии. Но не могат да се контролират. Аз ги ядосах, оттам и дъжда.

— Не вярвам в подобни глупости — присмя му се Лусинда.

Кембъл погледна към Джак със самодоволна усмивка.

— Сега, като се позамисля и ти ми изглеждаш малко подгизнал, приятелю.

Със стиснати челюсти, Джак срещна погледа на Кембъл.

— Къпах се, преди да дойда.

Кембъл смръщи устни.

— Имам чувството, че ако човек измисли начин да контролира проклятието, може да натрупа цяло състояние.

Джак смръщи чело.

— Тогава силата му ще престане да съществува и няма да бъде проклятие.

— Така ли мислиш? Разбира се, всички те трябва да извършат своите добри дела.

— Какви дела? — попита Лусинда.

— За да разрушат проклятието, всички членове в семейството трябва да извършат някакво добро дело. Лично аз не виждам, как ще се случи това. Братята на дамата не са с нежни сърца.

— Аз ги намирам за доста приятни — каза Джак с усмивка, въпреки че си представяше как забива юмрука си в лицето на Кембъл. — Предполагам, че затова сега аз съм член на семейството им, а не ти.

Кембъл се наежи.

— Ако знаех, че дамата може да бъде убедена, щях да съм по-настоятелен.

Мисълта за това вбеси Джак, макар че не го показа.

— Ще предам на моята прелестна съпруга думите ти. Сигурен съм, че това ще я развесели безкрайно.

Кембъл престъпи напред, но се усети и се насили да се усмихне.

— Не се и съмнявам. Разбира се, тя все още не е имала време да опознае добре съпруга си, нали? Скоро ще разбере. — Кембъл присви очи. — Тя срещна ли се с очарователната Лусинда? Или пазиш изненадата за по-късно?

— Кембъл! — Изсъска Лусинда, а цветът по бузите й стана по-наситен. — Достатъчно!

Джак изведнъж се почувства изморен от всичко това. Мислеше, че флиртовете са солта на живота, но сега всичко му се струваше скучно и уморително.

Обърна се към Лусинда.

— Мисля да се присъединя към масата за фаро. Има свободно място. — Поклони й се, след това кимна на Кембъл. — Приятна вечер.

През следващите няколко часа игра без прекъсване, наливайки се с уиски. Лусинда го наблюдаваше от другия край на стаята, но това не го интересуваше. За него връзката им бе приключила.

Този, който го вбесяваше, бе Кембъл, защото бе седнал на съседната маса и разговаряше с джентълмените от двете си страни, хвърляйки чести погледи към Джак.

Още утре целият град щеше да научи за брака му с всички подробности, включително и за „способностите“ на Фиона. Никой нямаше да повярва, разбира се, но със сигурност щяха да продължат да търсят потвърждение.

Каква бъркотия?! Ако скриеше Фиона, само щеше да увеличи слуховете. Единственият му изход бе да я представи в обществото, колкото може по-бързо. Което означаваше, че ще трябва да посещава всички тези скучни събития, които всячески се опитваше да избягва.

По дяволите! Започваше да осъзнава, колко се бе променил животът му.

Ярка светлина събуди Фиона и тя се огледа в непознатата стая. О, да. Намираше се в Лондон. С Джак. Но леглото беше празно. Надигна се несигурно и погледна часовника. 9 часа, а Джак го нямаше. Проклет да е! Тя отметна завивката и пропълзя до края на леглото. Движението предизвика тъпа болка в напрегнатите й мускули, напомняйки й колко божествено беше да се люби със съпруга си.

Спусна крака от ръба на леглото и притисна една възглавница към себе си. Божествено!

Сега трябваше да се изправи лице в лице с една друга страна на брака си, липсващият й съпруг.

— Това няма да го бъде — обяви Фиона. — Не дойдох в Лондон, за да спя сама.

Босите й крака потънаха в мекия килим. Дрехите й лежаха на пода, бъркотия от муселин и коприна, на чийто връх се мъдреха ботите й. Тя се намръщи, роклята й бе цялата изпомачкана. Въпреки това, нямаше голям избор. Събра дрехите си и отиде до умивалника, поставен в ъгъла на стаята. Изми се, колкото бе възможно и се облече, след което вдигна косата си.

Отвори скърцащата врата, после спря и се ослуша, чудейки се, къде може да намери нещо за закуска.

Чуваше шума от каретите навън, виковете на кочияшите, лая на кучетата, продавачите, предлагащи своята стока — нормалните улични звуци на града. Дочу тих шум от вътрешността на къщата и приглади роклята си, доколкото това бе възможно.

Тъкмо пристъпи на стъпалата, когато една закръглена дама, облечена в спретната рокля на икономка в сиво и бяло, дойде от фоайето. Фиона я позна от предната вечер и я поздрави.

— Добро утро.

Жената препречи пътя й, а лицето й излъчваше неодобрение.

Фиона спря. С нищо не бе заслужила този поглед. Тя я гледаше, сякаш…

Изведнъж се усети. Джак не я бе представил на прислугата, когато пристигнаха снощи, внесе я в къщата и веднага се качиха в неговата стая. Сигурно всички я мислеха за лека жена.

Фиона стисна юмруци. Проклет да е Джак, че я остави сама! Добре тогава, значи трябваше да се справи без негова помощ. Вдигна гордо глава, слезе по стълбите и кимна любезно на икономката.

— Търся лорд Кинкейд.

Жената вирна брадичка.

— Ако не ви е казал къде отива, значи това не ви засяга.

Фиона изпъна гръб.

— Страхувам се, че ме засяга, тъй като е мой съпруг.

Икономката я зяпна:

— Какво?

И втора глава да й беше израснала, едва ли щеше да предизвика по-голям шок.

— Аз съм лейди Кинкейд.

В края на фоайето се отвори врата и от една от стаите се появи висок мъж с купчина изпрано и сгънато бельо в ръце.

— Мисис Тарлингтън, надявам се, че това е… — той спря, когато видя Фиона. — О, съжалявам. Не ви видях, простете ми мис…?

— Лейди Кинкейд.

Икономът примигна, а след това се поклони.

— Добро утро, милейди. Аз съм Девънсгейт, икономът на Негова светлост.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — отвърна Фиона. — Търся Негова светлост. Знаете ли къде е?

Мисис Тарлингтън изсумтя, но не каза нищо повече. Фиона погледна иконома.

— Негова светлост излезе скоро след като пристигнахме. Мислех, че ще се прибере досега, но все още го няма. Освен, ако не закусва?

Икономът прочисти гърлото си.

— Негова светлост не закусва, поне не преди обяд и то само, ако се прибере в къщи навреме, което е рядкост.

— Разбирам — каза Фиона.

— Да, милейди. Не е необичайно Негова светлост да прекара цяла вечер навън.

Това щеше да се промени, тя не можеше да си представи, че подобен начин на живот е здравословен. Обърна се и улови отражението си в едно от големите огледала в коридора. Роклята й бе отчайващо измачкана, а косата й едва се държеше от няколкото останали й фиби. Фиона се изчерви. Спомни си, че няма други дрехи и се обърна към иконома.

— Преди да тръгне, Негова светлост даде ли някакви разпореждания относно мен?

— Не, милейди. Поиска да докарат каретата и тръгна. Икономът я погледна извинително. — Обикновено, когато Негова светлост има гости, ни предупреждава да не безпокоим дамата и да се погрижим тя да се прибере безопасно до дома си. Но за Вас нищо не разпореди.

— Мисис Тарлингтън, моля изпратете вода за баня по някой от камериерите и пратете някой да дойде да ми помогне с косата и роклята ми. Бях принудена да напусна бързо дома си и не нося нищо друго със себе си, затова роклята ми трябва да бъде почистена и изгладена.

Устните на икономката изтъняха, но Фиона се обърна към иконома.

— Девънсгейт, моля ви, изпратете една табла в стаята ми. Само чай и препечена филийка.

— Да, милейди. Нещо друго?

— Да, искам да изпратя бележка до Негова светлост. Знаете ли къде може да е?

Изражението на иконома замръзна.

— Мога да опитам да го открия — каза той предпазливо.

— Отлично. Моля ви, пратете му следното съобщение. Кажете на лорд Кинкейд, че съпругата му желае той да се прибере в къщи и ако не направи усилие скоро да си дойде, тя сама ще го доведе.

Девънсгейт пребледня, но за първи път широката уста на мисис Тарлингтън се разтегна в неохотна усмивка.

Фиона се обърна към стълбите.

— Ще очаквам банята и прислужницата незабавно. Закуската може да почака. — Спря на най-долното стъпало. — Всъщност, нека закуската бъде за двама. Сигурна съм, че Негова светлост няма да губи време и ще се прибере незабавно вкъщи.

Време беше някой да въведе ред в тази къща. Чувствайки се по-добре, Фиона се качи бодро по стълбите.

— Добре, добре! Негова светлост има съпруга! — каза мисис Тарлингтън.

Девънсгейт проследи Фиона по стълбите със зяпнала уста.