Метаданни
Данни
- Серия
- Проклятието на Маклийн (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- How to Abduct a Highland Lord, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Fantastique, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 219 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Глава 20
Да, те я донесоха при мен. Толкова отчаяни мъже никога не бях виждала. Докато се грижих за нея, мълнии и вятър фучаха над нас, разтърсваха земята и изтръгваха дървета от корените, тогава и най-гордите паднаха на колене и започнаха да се молят.
Джак се пробуждаше бавно, сякаш тънкият воал, покрил съзнанието му, се вдигаше. Лежеше върху дървен под с ръце, завързани зад гърба, а главата силно го болеше. Мълния прогърмя с такава мощ, че разтърси земята. Той потрепери, опитвайки се да си спомни нещо…
Фиона!
Изтръпна от ужас.
— Най-после. Събуди се вече, а?
Светкавица разцепи небето, осветявайки лицето на мъжа, който стоеше в мрака. Беше широкоплещест, със силни ръце, рядката му коса падаше над очите, а носът му приличаше на круша.
Силните гръмотевици накараха мъжа да погледне към прозореца.
— Толкоз страшна буря не бях виждал досега.
За Джак тази буря означаваше, че братята на Фиона са някъде наблизо и техните сърца са разбити, както и неговото собствено. Опита се да не мисли за кръвта по роклята й. Тя не можеше да е мъртва, не би могъл да се примири с това. Той мислеше, че ще са в безопасност с Хемиш, Девънсгейт и двамата лакеи. Какво се беше объркало? Кой беше направил това и защо?
Трябваше да избяга, да открие Фиона, да я спаси. Сърцето му се изпълни с надежда и той започна да се оглежда, за да прецени как да се справи със ситуацията. Беше в някаква плевня или нещо подобно, по стените висяха юзди и миришеше силно на сено и коне.
Мъжът ритна Джак с ботуша си, твърдата кожа се заби между ребрата му.
— Събуди ли се, а?
Похитителят му излъчваше задоволство.
— Къде съм?
— Където ми наредиха да те държа, докато му дойде времето.
— Времето за какво?
Следващата светкавица зловещо освети лицето на непознатия.
— Времето да те пусна да си вървиш.
В това нямаше никакъв смисъл.
— Значи няма да ме убиеш?
Мъжът се ухили без колебание.
— Досега да съм го направил, но те ще ми платят и без това, само трябва да те държа известно време тук. О, да, стражарите ще искат да говорят с теб. Ти ще им кажеш, че си бил пленен от непознат мъж, но аз ще бъда вече далеч от тук. Никой няма да ти повярва — той се приближи още и Джак усети отвратителния му дъх в лицето си. — Ще си помислят само, че си търсиш оправдание за убийството на жена си.
Мозъкът на Джак блокира. Заля го отчаяние.
— Сега май трябва да те изправя, за да те виждам по-добре — той го сграбчи за ръцете и го изправи на крака.
Остра болка прониза Джак.
— Въжетата. Твърде стегнати са.
— Мен какво ме интересува?
Джак се опитваше да мисли бързо.
— Ако открият белезите, ще ми повярват.
Мъжът изруга.
— По дяволите, така е, може и да ти повярват. Ще ги разхлабя съвсем малко — отиде зад Джак и се захвана непохватно с въжетата.
Джак усети, как се разхлабват. Щеше да се освободи. Мъжът хвана краищата, за да ги завърже пак, но Джак беше по-бърз. Освободи ръцете си и го удари в брадичката с лакът, а когато той залитна, сграбчи фенера и го хвърли в лицето му с всичка сила. След това побягна през вратата. Озова се в двора на странноприемница, която му изглеждаше смътно позната. Къде, по дяволите, се намираше?
От плевнята се чуваше шум. Джак се скри зад една бъчва и разтърквайки китките си, се насили да мисли. Господи, ако откриеше кой е сторил това, щеше да го накара добре да си плати.
Ослепителна светкавица проблесна и постройката избухна пред изумените му очи. Във въздуха се разхвърчаха трески, покрива рухна, а това, което бе останало от плевнята, започна да гори като слама. Дим се кълбеше от прозорците. Нападателят на Джак се заклатушка из двора и се строполи, стенейки. Разнесоха се викове и хората заизлизаха от странноприемницата.
Джак видя как един мъж поглежда през един от прозорците на странноприемницата към двора и после изчезна. У него пламна желание да разбие стъклото и да хване копелето за гърлото, но беше твърде слаб — след нападението главата му все още пулсираше, гърдите го боляха. Измъкна се от скривалището си и се втурна между тичащите коняри и работници. Болката го изгаряше. Той потъна в мрака, но спря в края на двора, за да погледне още веднъж към прозореца. Неговият враг беше там, но не би могъл да се справи сам. Имаше само едно място, от което можеше да получи помощ. Само се надяваше да го оставят жив достатъчно дълго, за да им обясни.
— Мили Боже! Мълния удари плевнята — Кембъл се дръпна пребледнял от прозореца. — Това е проклятието на МакЛийн.
— О, не ставай глупав. Винаги стават пожари, когато има светкавици — придружителката му се отпусна пред камината в стаята им. — Това е просто лятна буря.
В отговор силен тътен разтърси прозорците.
— Ти не разбираш, Лусинда. МакЛийн притежават сила по-могъща, отколкото можеш да си представиш.
Тя приближи пантофките си до жаравата.
— Суеверията са за простия народ.
Той я погледна и извади кърпичка от джоба си, за да си избърше челото.
— Не мога да повярвам. Как можеш да си седиш толкова спокойно? — обърна се и започна да крачи нервно напред-назад из стаята. — Каза, че няма да я убиваш. Нали твоят човек беше много добър стрелец и само щеше да я рани. Това трябваше да е достатъчно, за да настроим МакЛийн срещу Кинкейд.
Тя сви рамене.
— Моят човек можеше само да я рани, ако му бях наредила така — лицето на Лусинда стана злобно. — Исках я мъртва. Тя ми отмъкна Кинкейд и ме унижи пред всички. Никой не може да ме унижава!
Кембъл се обърна рязко към нея.
— О, Боже, не мога да повярвам, Лусинда! МакЛийн ще разберат и ще ни преследват — спря се до прозореца и впери ужасен поглед в горящата плевня. — И нищо няма да ги спре.
— Глупости, те си мислят, че Кинкейд е застрелял сестра им. Ще стане както ти искаше, двете фамилии ще се хванат за гушите.
Кембъл потъна в креслото.
— Толкова мъртъвци. Не съм си и помислял, че всичко ще свърши така, особено за жената… — затвори очи и потръпна.
Погледът на Лусинда се изостри.
— Ти каза мъртъвци, кой още е мъртъв?
Той бавно отвори очи.
— Да. Брат й Калъм.
— Ти ли възкреси враждата?
— Да, беше толкова лесно. Калъм се сби с един от братята на Кинкейд, те често се сдърпваха, така че никой не им обърна внимание. Калъм беше оставен да лежи на пода на странноприемницата в безсъзнание. Беше късно вечерта и нямаше много хора наоколо. Влязох в стаята, точно когато един скитник му изпразваше джобовете и удари главата му в камината, за да не се събуди — Кембъл потрепери. — Беше ужасно. Видях мъжа и всичката тази кръв и… и избягах.
— Избягал си? — Лусинда сви устни. — Колко си смел само.
Той я изгледа.
— Разбира се, после се върнах, но всичко вече бе свършило. Калъм беше мъртъв. Ужасих се, но после се сетих за последствията. Ако това наистина помогнеше…
— Щяха да воюват.
— Разбира се. И когато враждата се задълбочеше, щяха да започнат да наемат хора, за да засилят войските си. Тогава щеше да им се наложи да продават имоти, бижута, всичко, което имат.
— И ти щеше да си наблизо да помагаш.
— Да — Кембъл прокара ръце през лицето си. — Не мога да повярвам, че се стигна до тук. Говорих с Фиона, танцувах с нея. Чувствам се така, сякаш съм изгубил нещо много скъпо.
— Не ставай глупав — изсъска Лусинда. — Тя изобщо не заслужава да мислим за нея.
Бурята се разрази навън, опустошителна и страшна. Кембъл погледна през прозореца.
— Може би за теб не означава нищо, но мисля, че има хора, за които означава всичко.
Лусинда се намръщи и го изгледа изпод миглите си.
— Защо искаше бракът й да приключи?
Кембъл скръсти ръце, а раменете му увиснаха.
— Много отдавна, моето семейство е притежавало земите в тази долина. Били сме силни и са се бояли от нас, но никога не сме били достатъчно добри стопани, не сме успели да задържим истински ценните неща. С времето земите ни били занемарени. Изгубили сме всичко. МакЛийн купили земите ни.
— Защо просто не предложи да ги откупиш от тях?
— Предлагах им неведнъж, но те не се съгласиха. Помислих си, че ако изгубят средствата си вследствие на тази вражда, ще размислят.
— Колко сложно, а моята цел е проста — сега Кинкейд е свободен да се ожени отново.
— А съпругът ти?
Лусинда изгледа Кембъл. Той почервеня, но каза твърдо:
— Кинкейд никога няма да се ожени отново. Той я обича.
— Не, не я обича — очите на Лусинда блестяха. — Той никога нямаше да се ожени за нея, ако тя не го беше завлякла завързан до олтара. Веднъж да мине периода на траур и той ще се върне при мен.
Кембъл се намръщи.
— Ти си луда. Не си мислиш, че…
Вратата се отвори неочаквано, на прага стоеше висок, як мъж с порязано и почерняло лице. Той залитна напред.
— Лейди Федърингтън, той избяга. Той… — мъжът се строполи в краката на Лусинда.
Силен град затрака по прозорците. Кембъл потъна в креслото с очи вперени навън.
— Проклятие, Грегор МакЛийн се е ядосал.
Шумно падащите от небето ледени късове заглушиха гръмотевиците и затъмниха светкавиците.
Лусинда сбърчи нос по посока на падналия мъж и каза, извисявайки глас над шума:
— Извикай някого и го махнете оттук.
— Но той каза, че Кинкейд е избягал.
— Ще изпратим съобщение до стражарите, че сме го видели. Не може да е стигнал далеч. След като го арестуват, ще имам грижата да бъде оправдан, но това няма да успокои МакЛийн.
Прозорецът се разтърси под напора на стихията и започна да се пропуква в ъгъла. Гледайки как пукнатината расте, Кембъл промърмори под носа си:
— Мили Боже, какво направихме!
Джак отвори бавно очи и откри, че е заобиколен от ботуши — четири огромни чифта — с добро качество. Простена — в края на краищата беше стигнал до крепостта на МакЛийн.
Последният час му се губеше. Беше открил кон в полето и препусна към дома им. Силата на бурята в странноприемницата не можеше да се сравни с дивия й порив тук. Тя беше като живо същество — фучеше яростно, а вятърът виеше, докато проблясваха светкавици и трещяха гръмотевици. Едва влязъл в двора и започна градушката.
Той вдигна ръце над главата си, опитвайки се да се предпази от ледената стихия. Насочи коня към портите и търсещото подслон животно се подчини. Миг по-късно портите се отвориха и Грегор, или беше Александър, го смъкна от коня и го хвърли на каменното стълбище с главата напред. Това бе последното, което си спомняше.
Дугъл заби ботуша си в рамото на Джак толкова силно, че чак главата му издрънча по каменния под.
— Това беше за сестра ни, мръсно куче.
— Остави го да стане — изръмжа Александър, стискайки ръце в юмруци — за да го убием подобаващо.
Джак се изправи на краката си.
— Може и да ме убиете, ако искате, но не и преди да открием убиеца на Фиона.
Александър се спогледа с братята си и бутна Джак в един стол.
— Ти стреля по сестра ни.
— Не бих я наранил. Никога!
Пистолетът му беше захвърлен на пода до краката му.
— А това от къде се взе?
— Мой е, но не съм стрелял — побутна пистолета с крак. — Ще видите, че не мирише на барут.
Грегор вдигна пистолета и го помириса.
— Е? — питаше Александър.
— Прав е — отвърна Грегор. — Не мирише на барут.
— Това нищо не значи — възрази Дугъл. — Минали са часове.
— Все още е зареден — каза уморено Джак. — Погледнете, за да се уверите — той въздъхна тежко. — Копелетата, които убиха Фиона, го оставиха, за да ме уличат. Те ме вързаха и ме държаха в плевнята на една странноприемница в Стратмор, но аз избягах.
— И дойде тук? — каза Грегор с недоверие.
— Нуждая се от помощ. Не бих могъл да се справя сам, а проклет да съм, ако оставя тези убийци ненаказани.
Александър продължаваше да се взира в него, накрая кимна.
— Не можеш да вярваш на това копеле — запротестира Хю. — Той се опита да убие сестра ни.
Джак вдигана глава, в гърдите му разцъфтя надежда.
— Опита?
— Джак?
Нежният глас дойде откъм гърба му. Джак спря да диша, не можеше да помръдне, нито да мисли, само стоеше и гледаше как жената, която обичаше повече от собствения си живот, се завръща в живота му.
Грегор пристъпи напред.
— Фиона, Нора каза, че дори не трябва да говориш, още по-малко пък да ставаш от леглото.
Фиона дойде до Джак, той разтвори ръцете си, пое я в обятията си и зарови лице в косите й с очи, преливащи от сълзи.
— Фиона! О, Господи, Фиона! — притисна я силно.
— Ох!
Той отпусна прегръдката.
— О, не! Съжалявам. Ти… лоша ли е раната?
— Не, само кървеше много.
— А… а нашето бебе?
— Мисля, че и то е добре.
Бурна радост обхвана Джак.
Фиона сложи ръце на бузите му, а очите й бяха пълни със сълзи.
— Мислех, че няма да те видя повече. Не можех…
Той хвана ръката й и я целуна по дланта, емоциите го разтърсиха от главата до петите. Прегърна я отново, този път съвсем нежно. Стояха така, наслаждавайки се на усещането от близостта си — лицето й бе притиснато към гърдите му, неговите ръце обгръщаха талията й, бузата му се опираше в косите й.
За Бога, беше си помислил, че я е загубил, че никога вече няма да я докосне, усети или вкуси. Още не можеше да повярва, че тя е тук, до него.
Тя вдигна глава и потърси устните му със своите. Страст измести всички други емоции и той я целуна, разкривайки сърцето си в тази целувка.
Усети, че някой го хваща за рамото и го дръпва назад.
— Остави я! — изсъска Хю.
— Тя е моя съпруга и имам право да я прегърна — изръмжа Джак, избута Хю настрани и погледна Фиона. — Обичам те, Фиона, с цялото си сърце. Не искам бракът ни да приключи, нито сега, нито когато и да е.
Очите й се напълниха със сълзи.
Джак застана на колене пред нея и притисна ръката й към устните си.
— Ако можех да изживея живота си отново, пак щях да се оженя за теб. Обичам те, Фиона.
— О, Джак — прошепна Фиона и обгърна лицето му с ръцете си — и аз те обичам.
— Не искам да ви прекъсвам — каза Грегор — но ако искаш помощта ни, ще трябва да ни кажеш, какво да направим.
Джак целуна още веднъж дланите на Фиона, изправи се и се обърна към братята й.
— Господа, време е да отприщим цялата мощ на МакЛийн. Всяка проклета сила, която притежавате.