Карън Хоукинс
Как да отвлечеш шотландски лорд (17)

Глава 16

Срещала съм последния лорд МакЛийн само веднъж. Това беше преди много години и не бях по-голяма, отколкото сте вие сега. Не си спомням много от тази среща с изключение на очите му. Бяха зелени, тъмно зелени, като мъх на дъното на дълбока река. Понякога си мисля, че човек може безвъзвратно да се изгуби в такива очи и никога да не намери обратния път.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Надявам се, че ездата е била приятна, милейди. — Девънсгейт побърза да вземе шапката на Фиона.

— Беше чудесно — отговори тя, а после свали ръкавиците си и му ги подаде. — Ще се радвам да излизам на езда всеки ден.

— Това е отлична идея, милейди, при условие, че не вали.

— Днес беше прекрасен ден.

— Чудесно, мадам, въпреки, че напоследък… — икономът погледна през прозореца, сякаш за да се увери, че слънцето все още се вижда. Доволен от видяното, кимна с глава. — Имаше повече от достатъчно бури. Може би ще пожелаете да вземете чадър при следващата езда за всеки случай. Неочакваната буря може да бъде, ако ме извините за израза, убиец на всякакво желание за излизане разходка.

Фиона, която вече бе тръгнала нагоре по стълбите, отговори без да се замисли:

— Съжалявам.

Последва тишина, тя забави крачка и погледна през рамо към иконома.

Девънсгейт се беше смръщил.

— Мадам, нямах намерение да ви критикувам. Просто времето е непредвидимо.

Тя спря на върха на стълбището.

— Знам, имах предвид… — О, Боже. Как щеше да се измъкне този път? — Имах предвид, че съжалявам, че смятате за наложително да ме предупреждавате за изненадващите бури. В Шотландия има доста такива и това е съвсем нормално.

— Наистина, мадам, чувал съм, че е така.

— При нас това се случва постоянно. — Тя се усмихна на иконома. — Най-вероятно бурите са ме последвали в Лондон.

— Тогава можем само да се надяваме да се върнат обратно у дома — каза икономът. — Да кажа ли да ви приготвят банята мадам?

— Не, благодаря. Може би по-късно — тя се извърна и след кратка пауза попита. — Девънсгейт, вие имате ли братя?

— Аз ли, мадам? — Икономът изглеждаше учуден от въпроса. — Ами, да. Трима.

— Те по възрастни ли са от вас?

— Да, мадам. Доста по-възрастни.

— Някога да сте ги молили за съвет, а в отговор да сте получавали само безсмислено дърдорене?

Девънсгейт присви устни.

— Да, мадам, преди няколко години посетих моите по-големи братя и имах нещастието да ме заболи ухо. Брат ми каза, че най-добрият начин да се отърва от болката е да сложи печен чесън в ухото ми.

— О, Боже! Направихте ли го?

— Да, мадам. В този момент бях готов да опитам всичко.

— Помогна ли?

— Ни най-малко. На следващия ден брат ми каза, че лекарството помагало само на коне. Най-лошото бе, че ароматът така се бе пропил в кожата ми, че минаха дни, преди да мога да се доближа до други хора, без те веднага да побегнат. Дори лекарят не искаше да ме прегледа. Имах късмет, че болката в ухото отшумя сама.

— Най-вероятно брат ви се е опитал да ви помогне.

— Не съм съвсем убеден — каза Девънсгейт с мрачен поглед. — Мисля, че Робърт лесно би пожертвал гордостта ми, само за да има интересна история, която да разказва на другите ми братя.

Фиона се засмя.

— Моите братя никога не биха ми причинили такава злина, въпреки че днес поисках мнението им за нещо, а те ми дадоха толкова смехотворен съвет. Надяват се да го приема и да се направя на глупачка.

— Радвам се, че няма да ги послушате, мадам.

— Когато си единственото момиче в къща, пълна с момчета, се учиш бързо.

Тя поклати глава, сещайки се за пръста на бедния Дугъл. Трябваше да бъде по-внимателен, докато Грегор се опитваше да завърже очите й с онази превръзка.

— Девънсгейт, къде е Негова светлост?

— Излезе, докато бяхте на езда, но не знам къде отиде. — Девънсгейт засия. — Той попита за счетоводните отчети и каза, че няма да излиза тази вечер.

— Изобщо?

— Не, мадам.

Джак се бе предал, потръпна Фиона с щастлива усмивка.

— Благодаря ви, Девънсгейт. Мисля, че все пак ще се изкъпя.

— Да, милейди. Бихте ли желали и чаша чай?

— Да, след банята.

Фиона му благодари и се отправи към покоите си. Не трябваше да търси съвет от братята си, но нямаше към кого друг да се обърне. Истина е, че се бе запознала с няколко много мили дами, с които можеха да станат приятелки, но все още не беше прекарала достатъчно време с нито една от тях, за да станат близки. Може би след няколко месеца.

Не. Тя сложи ръка на корема си. Ако още не беше забременяла, скоро най-вероятно щеше да бъде. Разкопча костюма си, съблече го и го остави на стола. Почти беше сигурна, че тяхното дете щеше да е момче. Момче с гъста, кестенява коса и блестящи, сини очи. Какъв ли щеше да е животът им след появата на детето? Тя най-вероятно щеше да се върне в Шотландия. Не бе необичайно в наши дни женените двойки да живеят разделено и изглежда много от тях намираха подобно положение за удобно.

Фиона не беше толкова сигурна, че това ще й допадне. Щеше да й липсва Кинкейд хаус с тъмните си килими и тежки кадифени завеси. Но най-вече щеше да й липсва Джак. Щеше да й липсва и събуждането до него сутрин, докосването му, споделената страст. Щеше да й липсва да вижда първо усмивката му сутрин и начина, по който се притиска към нея, докато отваря очи. Всичко това й изглеждаше толкова крехко и ценно.

Фиона въздъхна. Ако продължаваше да мисли за това, щеше да си докара мигрена. Все още не можеше да подреди обърканите си чувства. Животът й се беше променил безвъзвратно. За пръв път тя се запита дали ще е доволна да се върне към стария си начин на живот. Винаги бе смятала, че домът й сред хълмовете е всичко, от което се нуждае. Но сега вече не беше толкова сигурна. Щеше да роди детето им, а това бе важно. Винаги, когато бе мислела за майчинството преди, си представяше да има три, четири или пет деца. Обичаше усещането да бъде част от голямо семейство и винаги бе мечтала да създаде свое, изпълнено с глъч и радост. Едно беше човек да жертва бъдещето си в миг на отчаяние и съвсем друго, да стои тихо, след като отчаянието отмине, вперил поглед в поредицата мрачни промени, които го чакат занапред.

Фиона въздъхна. Сама се разстройваше. За някои неща бе по-добре да не се мисли. Освен това, в момента имаше много причини за радост — не на последно място факта, че Джак бе започнал да уважава връзката им. Това беше нещото, върху което трябваше да се съсредоточи и да му се наслаждава.

Почукване на вратата оповести влизането на една прислужница, която помогна на Фиона да си облече халата, докато банята й бъде приготвена.

Един час по-късно ваната беше напълнена и Фиона беше нетърпелива да влезе във водата. Отпрати прислужницата и се потопи в благоуханната вода, а парата се издигаше около нея. Сега животът й с Джак щеше да се промени за добро. Може би тази нова стъпка щеше да ги сближи и биха могли… Не. По-добре да не мисли по този начин. Въпреки това, надеждата я стопли и я накара да се усмихне леко, а меланхолията й започна да отминава.

Така я завари Джак, когато с пакет в ръката отвори междинната врата на спалнята си. Ярък лъч светлина се отразяваше в кълбата пара около отпуснатото й тяло и караше кожата й да блести примамливо. Тя се усмихваше нежно и си тананикаше, докато миеше единия си крак, чиито извивки молеха за неговото докосване. Очите й блестяха, а устните й бяха извити в привлекателна усмивка. Тази гледка го накара да се усмихне. После осъзна, че стои на вратата, втренчил поглед като някой юноша, забравил напълно за пакета в отпуснатата си ръка. Развълнуван от това, каква ще е реакцията й на подаръка му, той блъсна вратата и трясъкът проехтя в тишината на стаята.

Стресната, Фиона трескаво се опита да се изправи, изплисквайки водата на пода, но ръцете й се подхлъзнаха на ръба на ваната и тя с плясък потъна под повърхността на водата, размахвайки диво ръце и крака.

— Фиона! — Джак се озова до нея за миг и я издърпа обратно да седне.

Тя изплю изсипалата се върху лицето й мокра коса.

— За Бога, как ме изплаши — извика Джак. — Добре, че бях тук, иначе без малко щеше да се удавиш.

Тя оправи косата си и го изгледа свирепо, а в очите й горяха зелени огньове.

— Изобщо нямаше да се подхлъзна, ако не ме беше стреснал.

— Аз само затворих вра… — Внезапно той видя спретнато опакованото пакетче да плува във ваната и да потъва под повърхността. Изруга и моментално го извади, но от него вече се процеждаше тънка струйка вода. — Проклятие!

— Какво е това?

Джак изстиска пакета, но хартията се разпадна и полепна по ръцете му.

— Подарък — каза той мрачно. До тук с плана му да я възхити.

Това беше нещо необичайно за него. Е, той беше давал подаръци на метресите си, защото те ги бяха очаквали. Но за първи път импулсивно беше купил подарък на жена, просто за да види усмивката й. Надяваше се, че двете деликатни дамски долни ризи не се бяха съсипали.

— Подарък? За кого?

— За теб! За кого другиго?

— Ти си ми купил подарък? — Тя не можеше да повярва. — Но… защо?

Не очакваше да я види объркана. Искаше му се да е възхитена, развълнувана, впечатлена.

— Какво е това? — Тя леко се поизправи, опитвайки се да види пакета.

При това движение, гърдите й се показаха над водата и връхчетата им щръкнаха.

Дъхът на Джак секна от тази гледка и трябваше да вложи цялата сила на волята си, за да върне вниманието си обратно към пакета.

— За някой, който умее да предизвиква дъжд, изглежда не ти е много комфортно във водата.

— Не обръщай внимание на това, искам си подаръка — тя се премести до ръба на ваната и се протегна към него. Той го вдигна по-нависоко, наслаждавайки се на начина, по който водата се стичаше от раменете към гърдите й.

Тя се разположи обратно във ваната и се нацупи.

— Много е подло да ми купиш подарък и после да ме дразниш с него.

Джак остави пакета на камината.

— Ще трябва първо да изсъхнат, преди да ти ги дам.

— Те? Значи ли, че са повече от един?

— Да.

— Хм, не може да е нещо за ядене, щом може да се изсуши. — Тя хвърли поглед от ръба на ваната към пакета, който стоеше в локвичка до огъня. — Мисля, че разпознавам тази хартия. Това нещо за обличане ли е?

— Няма да чуеш нито дума повече от мен за съдържанието на пакета. Ще трябва да почакаш. — Той издърпа един стол до ръба на ваната и седна, като протегна крака.

Фиона се изчерви.

— Не можеш просто да стоиш тук и да ме зяпаш, как се къпя.

— Не! — той я обходи с поглед. — Имам намерение да стоя тук и да се наслаждавам. А това е съвсем друго нещо.

— На мен ми прилича на зяпане.

— Нека да ти изясня моята позиция относно зяпането — той съвсем леко се премести наляво. — Виждаш ли? Това е зяпане, а това — той се премести обратно — е наслаждаване.

Фиона му се усмихна неохотно.

— Много забавно, милорд — тя се наведе напред и потопи косата си във водата, после я приглади назад. В този момент лицето й изглеждаше напълно спокойно. — Почти приключих.

Въпреки, че Джак беше наблюдавал Фиона стотици пъти, беше я държал в ръцете си и беше целувал всеки инч от лицето й, никога до този момент не беше оценявал извивката на скулите и линията на челото й.

— Как са братята ти?

— Заяждат се един с друг, както обикновено.

— Не ти ли хареса ездата?

— Обожавам ездата, дори и когато компанията не е от най-добрите — тя изцеди кърпата и я постави на ръба на ваната. — Моля те, подай ми хавлията — Джак въздъхна разочаровано, след това се изправи и взе хавлията от масата, но вместо да й я подаде, я разтвори и я задържа в очакване тя да дойде.

Фиона прикри усмивката си. Нейният съпруг беше един много чувствен мъж, нещо, на което всъщност се наслаждаваше изключително много. Излезе от ваната, пристъпвайки направо в неговата очакваща прегръдка.

— Позволи ми — прошепна Джак, плъзгайки хавлията интимно по тялото й.

Фиона се наслаждаваше на неговото докосване. Той можеше да бъде неотразим. Беше й купил подарък, беше се съгласил с оплакванията й относно неговото поведение и се променяше, а сега я докосваше по начин, който правеше и двамата много щастливи.

— Вече си суха, с изключение на косата ти.

— Мислех да застана пред огъня и да я разресвам, докато изсъхне.

Той я загърна в хавлията, като я подпъхна в края.

— Разгадах плана ти, просто се опитваш да се доближиш до пакета.

— Аз? — тя примигна невинно с очи. — Ще ми загатнеш ли поне какво е?

— Не — той седна пред огъня и изчака тя да се настани на стола срещу него и да започне да разресва косата си. Когато Фиона приключи, сърцето й преливаше от щастие, заради това, с което той я даряваше.

— Джак, толкава съм ти благодарна.

— Това е просто подарък — махна той с ръка.

— Нямах предвид подаръка, въпреки че е много мило.

Той я изгледа объркано.

— Тогава какво имаш предвид?

— Девънсгейт ми каза, че ще си останеш у дома.

Той все още изглеждаше объркан.

— Да, за тази вечер.

— Какво? — замръзна тя.

— Прииска ми се да си остана вкъщи тази вечер.

— Само за тази вечер?

Той се намръщи.

— Сигурен съм, че ще има и други такива вечери. Защо?

Сякаш невидима ръка сграбчи сърцето й.

— Не си променил мнението си изобщо? Все още ли смяташ, че е редно да обикаляш игралните зали и да ме оставяш сама вкъщи?

Той я изгледа озадачено.

— Какво общо има това с… Фиона, мислех, че ще си доволна от подаръка.

Тя се изправи и посегна да се облече. Хвърли хавлията на пода и рязко наметна робата си.

— Не можеш да купиш одобрението ми просто с един подарък.

— Нямах предвид това. Искам да кажа, не знаех, че подаръкът ще навреди… макар и да не мислех, че ти… По дяволите, Фиона, не прави това!

Тя пристегна силно халата си.

— Няма нищо за правене, милорд. Вие се изразихте пределно ясно — тя отиде до звънеца за прислугата и го задърпа яростно.

— Фиона!

Тя побутна с крак все още мокрото пакетче към Джак.

— Това също можеш да си го задържиш. Предпочитам да имам до себе си мъж, който може и да не ми подари нищо, но ще се интересува от моите чувства, вместо да приемам подаръци от такъв, който смята своите забавления за по-важни от мен.

Обзет от гняв Джак се изправи:

— Оттеглям се в библиотеката. Когато си готова да говорим спокойно, ще бъда там.

— Нямам какво повече да ти кажа — промълви Фиона, обзета от глупаво разочарование, заради още по-глупавата си грешка. — Ти не си готов да дадеш нищо от себе си в тази връзка и аз се уморих да се надявам на нещо повече.

За момент, на Джак му се прииска да отрече. Искаше да даде повече. Проблемът бе, че не бе сигурен как да го направи. От шестнадесетгодишен живееше сам и не знаеше как да сподели живота си с някой друг. Междувременно, явно бе загубил сам себе си.

Може би просто не можеше да се сближи с друг човек и нещата трябваше да си останат така.

— Не знам какво да ти кажа, Фиона. Никога не съм те заблуждавал.

— Не, не си — каза тя с пресипнал от емоция глас и за един ужасен миг, той си помисли, че тя ще се разплаче. Вместо това, Фиона изправи рамене и заяви твърдо. — Научих урока си. Няма да те моля повече. Ще си получиш живота обратно и аз не искам да съм част от него. Веднага след като забременея, ще си замина.

Джак стисна ръце в юмруци, гърдите му се стегнаха от гняв и още нещо, което не можа да определи.

— Много добре, мадам. Щом това е желанието ви.

Тя вдигна глава, а в очите й блестяха непроронени сълзи.

— Точно така.

Нямаше какво повече да се каже. Джак стисна зъби, завъртя се на петите си и излезе, тръшвайки вратата след себе си.