Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проклятието на Маклийн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
How to Abduct a Highland Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 219 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Някои казват, че човекът и природата са свързани по магичен начин, понякога те така се сливат, че не можете да ги различите.

Но според мен, любовта е тази, която свързва природата и човека, тя и нищо друго.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Джак сведе поглед към бележката. Девънсгейт беше изброил всичките дванадесет слуги: Джон, Марк, Люк, Томас… По дяволите, икономът му бе наел целия Нов завет. Той хвърли списъка върху бюрото и стана. Докато се протягаше, часовникът удари девет. След спора им с Фиона, бе работил постоянно в библиотеката си. Ако и занапред щеше да се чувства нещастен, би могъл да го прави също толкова добре и на пълен стомах.

Той бегло погледна към купчината документи на бюрото. Мистър Троутман бе толкова очарован от молбата на Джак да прегледа инвестициите, че беше изпратил папката и бе помолил Джак да се възползва от съдържанието й, докато насрочат срещата си. След сблъсъка му с Фиона, Джак бе доволен, че има нещо, с което да се занимава. Но му беше трудно да остане концентриран върху фактите и цифрите, и често обикаляше из стаята. Фиона беше най-упоритата жена, която някога бе срещал. Веднъж реши ли нещо, тя не се отказваше от него. Искаше Джак да бъде такъв, какъвто той не бе — семеен мъж. Съпруг, отдаден на своята жена и деца. Не беше такъв мъж и никога нямаше да бъде, а Фиона просто трябваше да се примири.

Така че, ако бе в правото си, защо имаше чувството, че греши? Избута стола си от бюрото и тръгна към камината, за да разбърка жарта. Не грешеше, дявол да го вземе! Фиона му наложи този брак, като знаеше какъв е по природа. Следователно, трябваше да приеме, че той няма задължения. Това безпокойство просто идваше от нежеланието да водят спорове, никой не обича да му нарушават спокойствието. Би се обзаложил, че Фиона се чувства толкова зле, колкото и той.

Тази мисъл го накара да погледне към вратата. Може би трябваше да говори с нея. Като разтриваше схванатия си врат, той си спомни изражението на лицето й и въздъхна. Вероятно трябва да й даде повече време да се успокои. А ако тя плачеше на горния етаж? А ако го мислеше за най-студения, най-безчувствения мъж на земята? А ако… По дяволите, какво не беше наред с него?

Отвратен, върна ръжена с остър трясък на стойката. Лек звън откъм позлатения часовник му подсказа, че е девет и петнадесет и той се зачуди, дали Фиона вече се беше нахранила. Надяваше се тя да не се чувства толкова ужасно от спора им, че да не може да яде. Вероятно досега се бе успокоила достатъчно, за да може да води разумен разговор. Или дори да се извини за ненадейното си избухване.

Това би била една красива картина — Фиона, молеща за прошката му. Спря за минута, да се наслади на образа. Може би, ако великодушно я покани да сподели вечерята си с него, част от тяхната неловкост би изчезнала. Джак щеше да й подари долната риза, която бе купил за нея. Тя би се разчувствала, щом погледне тънкия изящен лен и нежната дантела. Ще го помоли за прошка и той ще й я даде. Може дори да се любят.

Мисълта го накара да се усмихне. Никога преди не бе изпитвал такава страст към жена. Но все още не можеше да позволи това да обърка живота му. Щом се сдобрят с Фиона, той ще извика каретата и ще се отдаде на вечерно си развлечение. В крайна сметка човек трябва да отстоява позициите си.

Чувствайки се вече по-добре, Джак дръпна звънеца. Почти веднага Девънсгейт застана на вратата.

— Милорд, точно идвах да говоря с вас за…

— Добре! Ужасно съм гладен. Нямах представа, че е станало толкова късно. Уведомете готвача, че лейди Кинкейд и аз ще вечеряме в трапезарията. След това ще повикам каретата. — Джак излезе във фоайето.

— Милорд — каза Девънсгейт, бързайки след Джак — каретата я няма.

Джак спря, след това бавно се обърна към иконома:

— Моля? Би ли повторил какво каза?

Икономът се изчерви:

— Нейно благородие взе каретата.

Джак не знаеше дали да се смее, или… По дяволите, не знаеше какво да прави.

— Кога замина тя?

— Няма и тридесет минути, милорд.

— Дявол да го вземе! Защо не бях уведомен?

Девънсгейт се стегна:

— Милорд, вие никога не сте искали от нас да ви казваме кога Нейно благородие идва и си отива.

За малко да избухне. Но щеше да го направи, ако знаеше, че жена му го бе планирала… Какво ли беше намислила? Джак предчувстваше, че знае къде би могла да бъде.

— Тя спомена ли накъде тръгва?

Девънсгейт размени измъчен поглед с един от слугите. Джак се обърна към мъжа. По-млад, с рядка руса коса и изпъкнали очи, той стоеше в неподвижно очакване и само блясъкът по челото му издаваше неговото безпокойство. Как ли му беше името? А, да.

— Томас?

— Да, милорд?

— Говорихте ли тази вечер с Нейно благородие?

— Да, господарю. Тя дойде долу облечена за излизане.

— Облечена?

— Да, милорд. Изглеждаше доста елегантно.

По дяволите, може би е облякла някоя от дрехите, които й беше купил, и сигурно изглеждаше очарователно в роклята, която бе избрала.

— Каза ли ви къде отива?

— Да, милорд — Томас отправи неспокоен поглед към Девънсгейт.

Джак не можеше да види иконома, но каквото и да бе направил той, Томас преглътна шумно, стегна още повече изправения си гръб и каза с безизразен глас:

— Нейно благородие каза, че отива в истински, автентичен игрален дом.

— В кой? — попита Джак мрачно.

— „При лейди Честър“, сър.

Лейди Честър бе екстравагантна вдовица, която живееше отхвърлена от обществото. Притежаваше един от най-елегантните вертепи в града. Всеки женкар, мошеник и пройдоха щеше да е там. Джак знаеше това, защото познаваше всеки един от тях.

— Каза ли нещо друго?

Томас преглътна отново:

— Да, милорд. Тя… тя каза, че ще проиграе цялото ви състояние.

— Така ли каза? Направи го, нали?

— Да, господарю — каза Томас нещастно.

— Нещо друго?

— Да, милорд. Заяви също, че ще пие, докато може да се държи на краката си и… — Томас изглеждаше безпомощен да продължи.

— Довърши — каза Джак с груб тон.

— И ще флиртува с всеки мъж, когото погледне — Томас изрече думите толкова бързо, че прозвучаха неясно.

Дяволите да я вземат! Да отиде извън града, да играе хазарт с неговите пари, да се напие и да флиртува с неговите приятели… това беше нетърпимо!

Побелял от гняв, той попита през стиснати зъби:

— Има ли още нещо, Томас?

— Да, милорд, тя говореше на себе си, мърмореше, сякаш беше ядосана за нещо. Каза, че изпълнила добър съвет, а животът й взел лош обрат, така че може би било време да последва някой лош пример и да се надява да излезе нещо по-добро. Най-малко, ако този път не проработи, нямало да е изненадана.

— Какво означава това?

Девънсгейт се изкашля:

— Ако ми позволите да се намеся, сър. След ездата тази сутрин, Нейно благородие спомена, че братята й били дали някакъв лош съвет. Искаше да знае дали някога бих направил същото.

— Тя е искала съвет от Грегор и Дугъл? Не мога да повярвам, че са й внушили да отиде в игрален дом. Дама без придружител би могла да стане жертва на всякакви неприятности.

— Тя не отиде сама.

Джак сковано се обърна към Томас.

— Тя… тя изпрати съобщение на мистър Кембъл, че се надява да я очаква отвън. Той отговори почти веднага, че за него ще бъде удоволствие да се срещнат там.

— Гръм и мълнии! Кембъл е най-лошия от всички!

Томас пребледня:

— Аз… аз… не знаех, милорд!

— Какво си мисли тя? — каза рязко Джак. — Пригответе файтона.

— Но, милорд — намеси се Девънсгейт — той е открит, а времето е непредсказуемо напоследък.

Непредсказуемо не бе точната дума.

— Докарай го. Ще се върна с каретата, така или иначе.

— Много добре, милорд.

Не беше добре. Беше вбесяващо. С напрегнати мускули, Джак изтича нагоре по стълбите да се преоблече, а мислите и чувствата му се въртяха около Фиона — какво по дяволите си мислеше, че прави?

Но вече знаеше. Тя го имитираше.

Следваше го по целия път към ада.

 

 

Докато Джак, препускайки лудо, се отдалечаваше от Кинкейд хаус, Фиона пристигна в игралния дом. Кембъл я посрещна отвън на алеята, безупречно облечен, както винаги. Той беше целия изтъкан от усмивки и комплименти, и ласкаво нетърпелив да я придружи. Поглеждайки нагоре към ярко осветената и шумна къща, която се издигаше пред нея, тя не очакваше той да й помогне, но бе благодарна за компанията.

— Изглеждате очарователно — заяви Кембъл, докато изкачваха стълбите към заведението.

Тя спря на най-горното стъпало:

— Кембъл, преди да влезем, мисля, че ви стана ясно, защо съм тук — единствено, защото Джак и аз имахме огромен скандал.

— Знам.

Тя повдигна вежди, а той се усмихна.

— Никоя омъжена жена не кани врага на съпруга си да я придружава, освен за да отбележи точка.

Фиона се изчерви:

— Нямах предвид да ви използвам.

— Не мисля, че бихте могла — той улови ръката й и целуна леко пръстите й, а сините му очи проблеснаха към нея. — Кой съм аз, че да откажа да придружа една интригуваща жена при първата й среща с греха?

Тя отдръпна ръката си:

— Радвам се да узная, че не съм ви притеснила.

— Не, изобщо. Винаги съм на разположение да причиня неудобство на Джак Кинкейд.

— Защо? Какво ви е сторил?

— Има повече — каза Кембъл като сви раменете си.

— Повече какво?

Погледът на Кембъл срещна нейния.

— От всичко.

Внезапно почувствала неудобство, Фиона се обърна към вратата:

— Ще влизаме ли?

— Разбира се — той се поклони и с жест я пропусна пред себе си.

„При Лейди Честър“ изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда един игрален дом. Фоайето остави у Фиона невероятно впечатление с водовъртежа си от наситено червена дамаска и винени драперии, огледала, обрамчени в сребро и картини, изобразяващи Римски оргии. Тя огледа тълпата. Видя две-три познати лица, но болшинството й бяха непознати. Това беше демимонда — леки жени, които се мотаеха по ръба на висшето общество, контактувайки единствено с онези, които благоволяха да напуснат за кратко висотата на социалното си положение, само за да посетят подобни забавления.

Една от тях, лейди Пендълтън, която разчиташе на далечната си връзка с херцога на Ротърингъм да получава достъп до най-видните домове в Лондон, връхлетя върху тях. Изключително глупава жена, склонна към клюки, лейди Пендълтън се втурна напред, кикотейки се силно:

— Я гледай ти, вие тук, лейди Кинкейд! Помислих си, че това сте вие, но не бях сигурна на тази светлина.

Несъмнено осветлението беше слабо. Фиона вдигна поглед към свещите на стената и бе изненадана да види, че светлината беше блокирана от малки парчета восъчна хартия.

— И Алън Кембъл! — възкликна лейди Пендълтън, местейки лукав поглед от него към Фиона и обратно. — Толкова съм изненадана да видя двама ви тук заедно. Това само доказва, че никога не познаваме хората напълно, нали?

Бузите на Фиона пламнаха. Кембъл трябва да беше усетил неудобството й, така че набързо се сбогува с лейди Пендълтън и повлече Фиона към предния салон.

— Противна жена — каза тя.

— Твърде много — съгласи се Кембъл, като се усмихна надолу към нея. — Но моля ви, не й позволявайте да провали нашето удоволствие. Искахте да видите игрален дом, а този е най-добрия.

Фиона успя да се усмихне отново, въпреки че изпита значително неудобство. Из помещението се носеше цигарен дим и дрезгав смях. Стаята бе дотолкова запълнена с маси, че почти нямаше място да се минава покрай тях. Накъдето и да погледнеше Фиона ставаше свидетел на безсрамно поведение. Жените бяха облечени по последна мода, въпреки че едва доловимо бяха променили роклите си. Тя се опита да не гледа втренчено, но с толкова много разголени гърди в стаята, й беше трудно да го постигне.

— Небеса — слабо възкликна тя, когато дама с особено ниско деколте мина наблизо. — Не знам накъде да погледна.

Кембъл се подсмихна и взе ръката й изцяло в своята.

— Не е необходимо да гледате където и да е, освен към мен.

Фиона си пожела да бе помолила Грегор или Дугъл да я заведат вместо Кембъл, но тя знаеше, че братята й никога не биха й позволили да дойде, без значение колко ще ги моли. Оглеждайки пияната тълпа наоколо, тя си помисли, че те щяха да имат право. Така или иначе, бе тук сега и би могла добре да се забавлява. Поне докато Джак пристигне. Ако пристигне. Тя отказа да мисли какво ще прави тогава.

— Лейди Кинкейд… Фиона — каза Кембъл — нека намерим маса и опитаме късмета си, предизвикай противника.

— Предизвикай противника?

Той се усмихна, а очите му проблеснаха надолу към нея.

— Така се казва, когато поискате разкриване на картите при игра на фаро. Това е много лесна игра, но с доста бързи движения. Мисля, че ще ви хареса.

Тя кимна, спокойна, че ще има нещо, което да занимава мислите й. Кембъл я заведе до близката маса за фаро и я настани на елегантен стол с посребрена облегалка. — Мистър Чамбли, лорд Пеналт-Мийд, лейди Опенхайм, позволете ми да ви представя един потенциален партньор. Това е лейди Кинкейд, нова е тук в Лондон.

Лорд Пеналт-Мийд веднага се оживи:

— Нова, така ли? Отлично! Отлично! Аз съм банкерът тази вечер, скъпа. Ако имате нужда от кредит, само кажете и аз ще ви отпусна един.

Тя погледна нагоре към Кембъл, който стоеше зад стола й. Той се наведе и прошепна:

— Да ви заема ли пари, скъпа? Така по-добре ли ще бъде за вас?

Тя се изчерви. Изобщо не беше изгодно за нея, но предпочиташе да е длъжница на Кембъл, отколкото на непознат.

— Имате ли нещо против?

Той се наведе ниско и притисна тежка монета в ръката й:

— Удоволствие е да дадеш заем на толкова красив играч.

— Благодаря ви — каза тя. — Ще ви ги върна, разбира се.

— Както желаете — засмя се той. — Просто започвате с нисък залог. Когато прецените, че сте загубили твърде много, напускате.

Не звучеше толкова зле.

— Благодаря ви. Но се боя, че не знам правилата.

Лейди Опенхайм, която много приличаше на голям мопс, облечена в червеникавокафява коприна и щраусови пера, махна с окичената си с бижута ръка:

— О, твърде лесно е, скъпа. Ние играем срещу лорд Пеналт-Мийд, тъй като той е банкерът. Останалите от нас се наричат борсови спекуланти. Вие може да спечелите жетони от банкера — тя посочи няколко кръгли, като монета чипове, които стояха на масата пред нея — и ги поставяте на мястото на вашите залози.

Фиона слушаше внимателно как лейди Опенхайм обясняваше подробностите на играта. Изглеждаше изключително лесна, въпреки че имаше много неща за запомняне.

Сякаш прочел мислите й, Кембъл се наклони и прошепна:

— Не се притеснявайте, скъпа. Аз ще съм тук, за да ви помагам.

Дъхът му погали ухото й, и макар че й стана приятно, не събуди чувствата, които тя бе усетила с Джак. Това беше мрачна мисъл и тя се постара да насочи вниманието си към играта, но въпреки това част от нея поглеждаше с копнеж към входа.

Фиона изигра само две ръце, преди Джак да пристигне и тя веднага усети момента, в който той влезе. Не само тялото й трепна, сякаш докоснато, ами и стаята се огласи с викове „добре дошъл“. Дори лейди Опенхайм размаха кърпичката си.

Джак вървеше право към нея и изглеждаше опасно красив в черните си дрехи, тъмната му кестенява коса падаше над челото, а сините му очи бяха приковани в нея.

Тя стисна в ръката си жетона и се опита да успокои препускащото си сърце. Изглежда Кембъл не забеляза присъствието на Джак, докато той не стигна почти до масата.

— Фиона — каза Джак.

Кембъл трепна, ръцете му стиснаха облегалката на стола й, но не каза нищо.

— Фиона — повтори Джак. — Време е да си вървим у дома.

Тя грабна шепа жетони и ги постави произволно върху дъската. Лейди Опенхайм поклати глава:

— Скъпа, бъдете внимателна. Това е рискован залог, наистина.

Фиона остави главата си високо вдигната:

— Решението ми е окончателно.

— Много добре — каза лейди Опенхайм с неясен глас. — Само не ми се оплаквайте, когато загубите.

Лорд Пеналт-Мийд раздаде картите.

— Отлично! — извика Кембъл. — Вие спечелихте, скъпа!

Добре. Тогава може би ще успее да върне заема на Кембъл, преди вечерта да е свършила. Шотландският й дух ненавиждаше мисълта да дължи пари. Джак беше кръстосал ръце на гърдите си:

— Свърши ли вече?

Всъщност, да… Не харесваше дима или глъчката, или средата. Предпочиташе да си отиде у дома или да прекара тиха вечер с приятели, но не искаше да си го признае пред Джак.

— Тъкмо започвам да се забавлявам.

Той посегна към ръката й.

— Тръгваме си.

Тя се отдръпна.

— Не, няма. Ти може да си тръгнеш, но аз оставам.

Той погледна заплашително към нея, силните му длани се отвориха и после се свиха. Партньорът й на масата гледаше с интерес, тъй като Джак се наведе надолу, докато очите й се изравниха с неговите:

— Фиона, време е да си тръгваме, веднага.

Тя не трепна:

— Както казах преди, ние сме напълно независими един от друг. Можеш да правиш каквото пожелаеш и аз мога да правя каквото поискам.

— Това е неприемливо.

— Това е всичко, което ще получиш — отговори тя разгорещено.

Кембъл остана спокоен по време на тази кавга. Фиона дори не беше сигурна, дали той все още беше с нея.

— Много добре — каза Джак. — Щом желаеш да останеш, тогава остани. Аз ще направя същото. Само не очаквай да променя поведението си, понеже ти си тук.

— Не очаквам нищо от теб — тя махна с ръка. — А сега ме извини, прекъсна играта ни.

Той погледна заплашително, след това се обърна на пета и се отдалечи. Само за секунди, бе наобиколен от рояк привлекателни жени и група доста разпуснати мъже. Кембъл постави ръката си върху рамото на Фиона:

— Простете ми това, което ще кажа, но съпругът ви е доста луда глава.

Кембъл не знаеше и половината.

— Имаше лош ден.

— Готови ли сме да започнем? — попита лорд Пеналт-Мийд.

— Надявам се — изпухтя лейди Опенхайм. — Твърдо съм решена да си върна жетоните. Лейди Кинкейд, смятам, че ваш ред.

Фиона бързо направи своя залог.

Следващият час бе същински ад. Кембъл стоеше до нея, като шепнеше съвети в ухото й и й правеше претенциозни комплименти. Тя се преструваше, че се интересува, от това, което казва, но й беше болезнено да осъзнава присъствието на Джак в стаята. Той изглеждаше опасно красив, докато играеше на една от другите маси. Тя просто не можеше да спре да поглежда към него, забелязвайки начина, по който бричовете прилепваха към бедрата му. Начинът, по който той засенчваше всеки един в стаята със своите широки рамене. Начинът, по който косата му падаше над челото и засенчваше очите му, така че да изглеждат черни вместо тъмно сини. Начинът, по който всяка жена в стаята вършеше точно това, което правеше и Фиона — да се взира в Джак.

Дяволите да ги вземат, какво си мислеха те? Той беше неин съпруг!

— Ах, чудех се кога ще пристигне — каза Кембъл тихо, докато гледаше към вратата.

Тя проследи погледа му и видя Лусинда Федърингтън да пресича стаята към масата на Джак. Фиона се стегна.

— Не знаех, че тази жена посещава места като това.

— Тя ходи навсякъде, където си мисли, че ще намери Джак — сви рамене Кембъл.

Лусинда разговаряше с Джак. Фиона внимателно наблюдаваше, улавяйки искрите емоции по лицето на мъжа си. Те идваха и си отиваха толкова бързо, че тя не можеше да разбере какво означаваха, но Лусинда се засмя и седна на стола до него.

Фиона пламна. За коя се мислеше тази жена? Още ли не си бе научила урока?

Фиона потърси очите на Джак. Погледите им бавно се преплетоха и той протегна ръката си покрай гърба на стола на Лусинда. Тя не се нуждаеше от повече насърчаване. Наведе се към Джак и притисна гърдите си към ръката му, докато го гледаше в очите с открита покана.

— Лейди Кинкейд! — острият глас на лейди Опенхайм разсече въздуха. — Отново е ваш ред. Моля, съсредоточете се!

Зачервена, Фиона хвърли жетоните на различни карти, без да обръща ни най-малко внимание какво прави.

— Внимавай — каза Кембъл.

— Уморих се да бъда внимателна — отговори тя, безпомощна да задържи очи върху картите си.

Кембъл погледна лицето й, а след това се обърна назад към масата на Джак. Погледът на Фиона проследи този на Кембъл. Лусинда шепнеше нещо в ухото на Джак. Той слушаше с разсеяна усмивка, но не изпускаше картите от очи. Докато Фиона ги наблюдаваше, Лусинда погледна през стаята, директно към нея. Хладна, победоносна усмивка се появи на устните й.

Фиона се надигна от стола си, но ръката на Кембъл я върна обратно на мястото й. Навън отекна гръм.

— Спокойно, мила. Не искате да й доставите удоволствие, като направите сцена — той погледна към прозореца и светкавица озари замисления израз на лицето му.

— Сцена е най-малкото, което искам да направя.

— Постъпете както искате, разбира се. Но мисля, че достойнството ви ще надделее над отмъщението — каза Кембъл.

Беше жалко, че не можеше с достойнството си да зашлеви глупавата Лусинда Федърингтън.

— Това едва ли би било разумно — заяви Кембъл хладно. — Хората прощават нечие падение, но не и директната атака.

Лицето й пламна:

— Не разбрах, че съм го казала на глас.

— Не сте. Отгатнах мислите ви.

— Толкова ли съм прозрачна?

Сините му очи проблеснаха към нея.

— Има вероятност мислите ви да станат очевидни, вместо да успеете да ги скриете — той погледна многозначително към прозореца, където стъклата издрънчаха от внезапния вятър. — Много приличате на братята си.

Фиона не знаеше какво да каже. Доста хора в Шотландия знаеха за проклятието, но малцина всъщност вярваха в него.

— Може би има начин да си отмъстим съпруга ви — Кембъл улови облечената й в ръкавица ръка и я вдигна до устните си, а топлият му дъх проникна през памука.

Беше характерен жест, но намекът в продължителността на времето, в което задържа ръката й, начинът, по който остави пръстите си да се плъзнат по нейните, когато тя свободно ги издърпа, начинът, по който се вглеждаше в очите й — всичко това приличаше на прелъстяване.

Фиона хвърли поглед към мястото, където Лусинда се бе наклонила към Джак, и двамата задълбочено разговаряха. Гърдите на Лусинда се притискаха до ръката му, потръпващи при всяко вдишване. Фиона стисна зъби и вместо да постави Кембъл на мястото му, се наведе към него и се усмихна:

— Благодаря ви.

Очите му се разшириха и странна руменина пропълзя по страните му. Той стисна ръката й многозначително. С ъгълчето на окото си, тя видя Джак да удря с юмрук по масата и разбра, че е спечелила точка. Без да пуска ръката на Кембъл, тя хвърли новия си залог на масата.

Джак се намръщи. След това, с присвити очи, повдигна ръката на Лусинда и я целуна точно по начина, по който Кембъл бе целунал пръстите на Фиона.

Вятър разтърси предните прозорци, а първите капки дъжд заудряха по стъклата.

Джак се усмихна самодоволно.

Фиона се огледа наоколо. Проклятие! Щеше да опита да го ядоса с нещо друго. Наблюдаваше го как отпива от чашата на масата и разсеяно се усмихва, докато Лусинда говореше.

Питие! Всички слуги бяха в другия карай на стаята, така че тя улови ръката на Кембъл.

— Имам нужда от питие.

Той примигна.

— Разбира се. Някой ще дойде скоро и…

— Не, имам нужда от него сега — каза тя задъхано. — Ще отидем ли, за да си взема едно?

— Те ще го донесат тук. Изчакайте един момент — той вдигна пръст да улови вниманието на един прислужник, който послушно се втурна към тях.

Кембъл взе от таблата две чаши блестящо шампанско и подаде едната на нея.

— Заповядайте, милейди. За какво ще пием?

Пенливи мехурчета се издигаха по стените на чашата й, събирайки се на повърхността. Светлината на свещите се отразяваше в стъклото.

— Твърде хубаво е, за да се пие.

Погледът на Кембъл потъмня:

— Още една причина да побързате.

Фиона погледна покрай него към Джак. Той спря чашата насред движението към устата си и се намръщи, щом видя шампанското в ръката на Фиона. Без да изпуска погледа му, тя вдигна своята. И я изпи до дъно.

Отначало не се случи нищо, но след това бавна, ленива руменина се издигна към гърдите и шията й.

— О, Боже!

Джак смръщи вежди. Лусинда, осъзнавайки, че губи вниманието му, погледна заплашително Фиона. Кембъл се засмя:

— Виждам, че обичате шампанско.

— Харесва ми — тя отметна глава. — Всъщност, ще си взема още едно.

Неодобрението на Джак нарасна, когато Кембъл поръча още една чаша. Фиона я взе и погледна право към съпруга си. Изражението му се вкамени, той вдигна своята и наведнъж я изпи, предизвиквайки я с всяко движение. Фиона се стегна, след това вдигна чашата си към Кембъл.

— Да пием за края!

— Краят на какво?

— На всичко — вдигна чашата и я изпи на големи глътки, както направи преди, но този път шампанското отказа да мине по обичайния път. Тя се закашля за момент, след това кихна толкова буйно, че две фиби се изплъзнаха от фризурата й, а една къдрица падна върху рамо й.

Кембъл се засмя:

— Скъпа моя, надявам се да не ме разберете погрешно, но шампанското като че ли не е много подходящо за вас.

— Няма да пия ликьор. Възрастните жени го пият.

Двете чаши шампанско, толкова скоро една след друга, бяха оказали влиянието си — тя се чувстваше безгрижна, лека и напълно свободна.

И то благодарение на Джак Кинкейд. Беше хвърлила оковите, свободна и дяволски щастлива. Тя вдигна празната си чаша:

— Още един тост!

Кембъл се засмя, повика с жест един слуга и тихо му каза нещо.

— Готово — каза той, когато слугата кимна и бързо се отдалечи. — Вярвам, че разреших проблема ви.

— Аз нямам проблем — каза Фиона, хвърляйки още жетони на масата, без да я е грижа къде ще паднат. Кембъл взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Никога не споря с красива жена.

Фиона погледна покрай него към Джак. Лицето му беше като буреносен облак. Господи! Време беше някой друг, освен нея да предизвика малко градушка. Тя се обърна обратно към Кембъл и сладко му се усмихна.

— Оценявам помощта ви, но не си мислете, че ще ви позволя някакви волности.

Той обърна ръката й нагоре и отметна ръкавицата от китката й, след това я целуна там, където се усещаше пулса й.

— Не бях си и мечтал за това, скъпа. Ако искате да спра, само кажете.

Слугата се върна, а на таблата му имаше само една чаша. Кембъл я подаде на Фиона, която я помириса предпазливо. Чашата беше топла, аромат на карамфил, канела, и дузина други вкусни подправки се издигаше над ръба й под формата на виеща се пара. Фиона отпи глътка и се усмихна щом вкусът погали езика й.

— Вкусно е!

— Изпийте го. След това ще танцуваме — усмихна се Кембъл.

Тя направи, както й каза и стовари със замах чашата на масата.

— Готова съм.

— Добре. Обещавам да ви държа много здраво и да изглежда така, сякаш ви нашепвам сладко неприлични неща в ухото.

— Само не ги казвайте наистина, защото ще се разсмея, а това няма да помогне за решаване на проблемите ми — тя се изкикоти, без да има причина. — Каква беше тази напитка?

— Малко от това, малко от онова. — Очите му потъмняха. — Хареса ли ви?

— О, да. Уау, твърде много — тя бутна жетоните си към лорд Пеналт-Мийд. — Мисля, че приключих. — Обърна се към Кембъл и опита да стане, но се свлече обратно на стола си. Той бързо я хвана за лакътя и я притисна силно в прегръдката си.

— Спокойно, мила. Не искате да паднете, нали?

Фиона усети гърдите си притиснати в неговите, а ръцете му я докосваха интимно. Тя се отблъсна по-далече от него и приглади роклята си, осъзнавайки, че макар мнозина да ги наблюдаваха, никой не изглеждаше шокиран. Всякакво поведение беше прието и можеше да се очаква тук. Разбира се, никой не бе предпазен от клюки, относно това, което са видели. Фиона постави ръка на близкия стол и насила се усмихна на Кембъл.

— Ще танцуваме ли?

— Разбира се.

— Добре. Само се опитайте да не стъпвате върху новите ми обувки.

С тази практична забележка, Фиона позволи на Кембъл да я придружи до дансинга.

Така и не го направиха.

В момента в който тръгнаха да излизат от стаята за игра на карти, Джак се озова пред тях с разгневено лице.

— Ах — каза Кембъл любезно — чудех се колко време ще ви отнеме да предявите претенции към съпругата си.

— Тя се прибира вкъщи веднага.

— Тя няма да направи нищо подобно! — изсумтя Фиона неизискано.

Погледът на Джак едва не изпепели очите й.

— Не знаеш какво правиш, пи твърде много.

— Глупости! Изпих само две чаши шампанско — тя вдигна три пръста — и една чаша… какво беше?

— Пунш с ром — каза Кембъл накратко.

Лицето на Джак потъмня. Сграбчи ръката й и я издърпа напред. Тя залитна срещу гърдите му и той здраво я улови.

— Не — каза тя, отблъсквайки се далеч от него. — Ще танцувам с Кембъл, а той ще ми шепне в ухото и няма да стъпва върху новите ми обувки.

— Ще имаш да вземаш! — каза Джак. Засили юмрука си и удари Кембъл в лицето, който се свлече на пода тежко като олово.

— Джак! — Лусинда се втурна напред. — Какво пра…

Но той не й обърна внимание. Наведе се, метна Фиона на рамото си и се обърна към вратата.

— Джак! — косата на Фиона се измъкна напълно от фибите й и се спусна над нея като завеса. — Ти си кошмар за женската коса, Кинкейд! Надявам се, че осъзнаваш това!

Джак просто излезе през входната врата в дъжда и тръгна към каретата, пренебрегвайки втренчените през прозорците в тях лица.