Карън Хоукинс
Как да отвлечеш шотландски лорд (1)

Пролог

О, девойки! Вие не вярвате… но аз съм срещала прокълнати мъже… Прокълнати жени също!

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Стърлинг, Шотландия

9 април, 1807

Джак Кинкейд умря така, както бе живял: замаян от изтънчения вкус на добрия бърбън, джобовете му бяха пълни с доказателствата за успехите му от бурната игра на покер, а перфектно скроеното му сако бе пропито със слабата миризма на парфюм от нечия чужда съпруга.

Джак беше прекарал вечерта в огромна къща близо до Стърлинг, привлечен от очарованието на лейди Лусинда Федърингтън, чиито прелести го доведоха при нея чак от Лондон. Лорд Федърингтън беше посланик в далечна страна и често отсъстваше от дома си. Присъствието на Джак събуди угризенията на дамата, но те бързо се разсеяха от чувствените му, горещи целувки. Съблазнителният му шепот предизвикваше пленителна руменина у тази иначе невъзмутима жена. „Блек Джак“, както го наричаха, изпитваше удоволствие от живота и грабеше от него с пълни шепи. Много бяха жените, пресекли пътя му, само за да се сблъскат с камъка, който лежеше в гърдите му вместо сърце. И все пак той винаги им осигуряваше възхитителни преживявания в леглото.

Няколко часа по-късно чуха шум от трополене на карета. Лусинда се задъха напрегнато, отметна завивките и се откъсна от обятията на Джак, докато той се забавляваше. Не се страхуваше от лорд Федърингтън: човекът беше жалък стрелец и не бе улучвал противник досега. Джак Кинкейд никога не пропускаше целта си.

Лусинда обаче не желаеше да предизвикват скандал. Загрижеността за репутацията й надделя над чувствата й към Джак, затова го помоли да си тръгне.

Леко подпийнал и развеселен от превъзходните вина на съпруга й, Джак позволи на дамата да го убеди да се измъкне през прозореца. Точно когато дръжката на вратата в господарската спалня се завъртя, той се спусна по перголата и скочи в градината.

Подсвирквайки си, Джак се запъти към обора. Яхна коня си пред погледа на изумения коняр и реши да се върне към удоволствията, които предлагаше Лондон. Ако заменеше коня си по-нататък по пътя, щеше да пристигне до два дни, тъкмо навреме за частното парти на лорд Моурланд. Моурланд беше глупак, но забавленията му винаги изпъкваха с пищност, нямаща равна на себе си.

Един по-благоразумен и предпазлив джентълмен би поел по пътя за Йорк — широк, оживен и с множество странноприемници. Но Джак тръгна по пътя за Еър. Той бе тъмен и пуст, истинско свърталище на разбойници. Беше много опасно за самотен ездач, особено пък, ако бе облечен в изискан костюм, на ръката му блестеше огромен рубин, а главата му бе замаяна от превъзходния бърбън на лорд Федърингтън.

Джак подкара буйния си жребец в галоп, нехаещ както за тъмнината така и за разбойниците.

Щом сви зад ъгъла, спокойното хубаво време се промени внезапно. Направо го изуми. В небето изневиделица отекна гръмотевица, последвана от проливен дъжд. Намокри го, сякаш за миг, а тътенът стресна коня и той се изправи на задните си крака. Ръцете на Джак се хлъзнаха по мокрия гръб на животното и той полетя към земята. Във въздуха се носеше слаб аромат на люляк, който замайваше сетивата му и гъделичкаше носа му. Падането го остави без дъх и той загуби съзнание.

Свести се от силните удари на дъжда върху лицето му. Лежеше в дълбока локва кал, а гъстата тиня го приковаваше на мястото му. Косата му бе залепнала по челото и врата, а дъждът продължаваше да се излива над него като река. Топлата тиня, която го обгръщаше беше в удивителен контраст с леденостудения дъжд. А дъждът ухаеше на люляк…

Фиона МакЛийн…

Дявол да го вземе! Не бе говорил с нея от петнадесет години, макар че можеше да си я представи точно, както когато я видя за последен път: разкошната кестенява коса падаше около лицето й, дъждът прикриваше сълзите й… Сърцето му се стегна. Какъв смисъл имаше да се връща в спомените си? Беше смешно да свързва този инцидент с Фиона, само заради аромата на люляк. Вероятно си бе ударил главата по-силно, отколкото си мислеше. Всъщност, беше му трудно да мисли, защото слепоочията го боляха дяволски силно.

За Бога, нямаше време за това. Чакаха го жени за покоряване, облози за печелене и бърбън за пиене.

Но както винаги в жалкия живот на Джак Кинкейд, вече беше късно.

Твърде късно.

Стенейки, той се облегна на лакът, калта се просмукваше в дрехите му, а главата му щеше да се пръсне от болка, докато се раздвижваше. Внезапно осъзна, че това беше краят. Това бе смъртта. И ето ме тук: студен, мокър и самотен. Нямаше намерение да умира по този начин. Всъщност, никога не беше възнамерявал да умира. Очите му бавно се затвориха, тъмнината се спусна над него и той падна назад в калта.

Бурята постепенно намаля, но Джак Кинкейд продължаваше да лежи на земята, докато ситните дъждовни капки падаха върху извърнатото му лице.