Катрин Артър
Любовни знамения

Първа глава

Утринното слънце несигурно се прокрадна през ранната мъгла, обгърнала планинския склон като паяжина. Под верандата, на която стояха Джини Комптън и племенникът й, Тим Доналдсън, очертанията на двора чезнеха в мъглата, а зеленината на ливадата и обикновено ярките цветове на азалиите се сливаха като в импресионистичен пейзаж на Моне.

Още по-надолу, покрай високата дървена ограда, изпаренията се превръщаха във виещи се талази, които закриваха от погледа подножието на планината и сякаш осигуряваха мистериозно уединение на обитателите на по-високите части.

— Не се вижда надалеч, нали? — отбеляза Джини.

С подпряна на перилата брадичка петгодишното момченце се взираше в мъглата.

— Стори ми се, че видях чудовище — Тим обърна към нея огромните си тъмни очи. — Мислиш ли, че е възможно? Някое морско чудовище? Да се изкатери чак дотук и да ни грабне в мъглата?

Джини се усмихна и нежно приглади немирната му черна коса.

— Не се страхувам от подобни неща. Израснала съм в тази къща и досега нито едно чудовище не ни е нападало, но ако някое все пак реши да намине, трябва много да внимава, като прескача оградата на дядо ти и цветните лехи на баба ти. Ужасно ще се ядосат, ако някое морско чудовище им съсипе хубавата градина.

Надяваше се, че отговорът й е допаднал на Тим. Той беше осиновено дете, но въображението му беше също толкова богато, колкото на сестра й Порша и Джини понякога се чувстваше принудена да му подражава.

Тя самата имаше склонност да вижда нещата в много по-реалистична светлина. Знаеше, че не след дълго, когато слънцето се издигне още по-високо, мъглата ще изчезне и ще се покажат не морски чудовища, а само част от шосето, няколко търговски сгради и пясъчният бряг отдолу, опрял в искрящо синята повърхност на океана. Край брега въздухът беше пролетно прохладен, ала навътре в сушата горещината сигурно едва се търпеше.

В тенис клуба „Хевънли Вали“, където Джини работеше като професионален преподавател, температурите като нищо можеха да скочат до тридесет и пет градуса следобед.

— По-скоро бих останала тук с теб, Кити — каза Джини на любвеобилната котка-майка, която лежеше в краката й.

— А аз бих си поиграл с котенцата — заяви Тим и се наведе да вземе първото в редичката от котешкото потомство — пухкаво тигрово котараче. — Искам да го взема у дома. Най-войнствено е и ще го кръстя Чудовището.

— Ще ти го дам след около седмица — каза Джини, — ако майка ти няма нищо против, разбира се.

— Мама ще разреши! — каза уверено Тим и Джини знаеше, че е прав.

Порша щеше да отстрани проблема по своя неподражаем начин. Ако нещо обезпокоеше нейния ексцентричен, но безоблачно ведър живот, тя просто се консултираше със своя гуру. Ако това не помогнеше, оставяше нещата на вселенските сили, които накрая винаги разкриваха намеренията си и въпросът приключваше. Джини често завиждаше на сестра си за способността й да възприема всяка ситуация откъм добрата й страна. Тя самата в момента за нищо на света не можеше да погледне с радост и нетърпение към предстоящия ден. Както обикновено графикът й беше запълнен, а тя нямаше настроение да прекара дълги часове в безуспешно коригиране на бекхенд и лошо изпълнен сервиз. Обичаше спокойствието на този дом. Когато родителите й я попитаха дали би искала да поживее вкъщи, докато те са в Англия през отпуската на баща й, тя с радост прие предложението. И точно сега за нея не съществуваше нищо по-приятно от това да се сгуши в голямото кресло на верандата и да чете книга, докато Тим си играе с котетата или им строи къща от кубчетата си. Можеха да обядват на масата под чадъра и след това да отидат на плажа.

Тя въздъхна. Моментът определено не беше подходящ за фантазии. Не само трябваше да се справи с работата си днес, но и да се постарае да изглежда добре довечера на празненството в чест на откриването на новото крило на клуба. Гровър Олдридж, неумолимият президент, би погледнал с лошо око на всеки, позволил си да пренебрегне събитието, освен ако не се е намирал на смъртно легло. А Порша и съпругът й Марк, помощник-домакин на празненството, биха се ядосали още повече. Джини беше взела Тим при себе си тази нощ именно за да им даде възможност да завършат последните приготовления.

— Време е да тръгваме, Тим — каза тя. Преметна чантичката си през рамо, взе малкия куфар, в който беше тоалетът й за празненството, и поведе детето към навеса за колата.

Отначало моторът не запали. При второто завъртане на ключа пак се задави, но после заработи равномерно.

Стръмната алея, която водеше до пътя, Джини измина на заден ход. Сетне спря и внимателно се огледа, а двете посоки. Не се задаваше никаква кола и тя продължи на заден, за да обърне на шосето и да се отправи надолу по склона към крайбрежната магистрала. Предните гуми още бяха на алеята, когато пронизително изсвирване на клаксон раздра въздуха. Чу се зловещо изскърцване на гуми и внезапен удар разтърси колата.

Гневът извади Джини от първоначалното й вцепенение. Тя буквално се стовари върху спирачките и рязко извърна глава — тъкмо навреме, за да види как черното ферари продължава с бясна скорост надолу по хълма.

— Смахнат идиот! — изкрещя тя, а сърцето й щеше да изхвръкне от уплаха. — Какво, за Бога, търсеше в моето платно? — моментално погледна към Тим, който я зяпаше с широко отворени очи. — Добре ли си? — попита тя.

— Да. А ти?

— Аз да, но колата май пострада — изръмжа Джини. — И този. Този ненормален глупак дори не спря — тя включи на първа и вкара колата отново в алеята. — Ти не излизай, аз само ще погледна. — О, не! — изстена тя. Калникът беше ударен, стоповете счупени, по боята личаха дълбоки бразди.

През насълзените си очи Джини сякаш виждаше сметки за стотици долари или стремително нарастващи баснословни суми за осигуровки. Тя все още беше наведена и опипваше с пръсти калника, когато чу повторно изскърцване на гуми някъде надолу по хълма, последвано от силния рев на мощен двигател, който приближаваше.

— Ако и този път не спре, ще го преследвам, докато го настигна — закани се тихо Джини, взирайки се с присвити очи надолу към пътя. Улицата свършваше на върха на хълма и нямаше къде да й избяга дори с тази хубава кола.

Ферарито се появи, изскърцаха спирачки и в следващия миг отвътре изскочи едър мускулест мъж. Тъмните му очи святкаха гневно изпод свъсените вежди. Носеше изтъркани джинси и фланелка без ръкави, опръскана с петна от боя. Гарвановочерната му коса се спускаше до раменете, а около главата си бе вързал шарена кърпа. Бе стиснал ъгловатата си челюст, а носът му явно бе претърпял не едно счупване. Не изглежда дори смутен, отбеляза Джини в прилив на гняв, който прогони сълзите. Прилича повече на скитник, участвал в не малко публични скандали, отколкото на състоятелен бизнесмен, който може да си позволи подобна скъпа кола. Но тя знаеше, че в Южна Калифорния не би трябвало да се учудваш на нищо, дори на това, че някой, който току-що е блъснал колата ти, те пронизва с гневен поглед, сякаш ти си виновен!

— Винаги ли караш като ненормален, или реши да се покажеш пред мен? — започна Джини, за да избегне неговите обвинения.

— Нито едното, нито другото — отвърна той с хриптящ леден глас. — Ти не поглеждаш ли, преди да дадеш на заден?

— Поглеждам! — изръмжа на свой ред тя. — Само че за кола, а не за ракета. Хич не се опитвай да ме изкараш виновна. Караше прекалено бързо и освен това беше в моето платно.

— По дяволите! — изкрещя той. — Твърдиш, че не си ме видяла?

Хвърли бегъл поглед към ударения калник, вирна арогантно глава и с презрително искрящи очи бавно огледа Джини — буйната й, огряна от слънцето коса, стройната фигура в син спортен костюм, сандалите й, обути на бос крак.

Джини на свой ред вирна брадичка, плъзвайки по него същия студен пренебрежителен поглед, в който вложи цялото си презрение към немарливия му външен вид.

— Да погледнем следите по паважа — предложи тя. — Ето, от моята страна са! Хвърли му още един презрителен поглед и мина край него.

— Я виж тук! — посочи тя една черна линия. — На няколко метра от пощенската кутия на съседите!

— Не можеш да докажеш, че следата е от моята кола — мръщеше се непознатият.

Хванах го натясно, помисли си Джини с мрачно задоволство, наблюдавайки лицето на мъжа. Цялата му самоувереност се беше изпарила.

— Обзалагам се — подхвана тя, — че полицията може да направи съответните проби и да установи чии са следите. С колко километра караше все пак?

— Е, добре, бързах — предаде се мъжът. — Да приемем, че аз съм виновен. Нямам време да споря — той извади портфейла от задния си джоб и й подаде визитната си картичка. — Ако имаш нещо за писане, ще ти продиктувам телефона си. Пресметни разходите и ме уведоми колко пари ще ти трябват. Не се безпокой, няма да офейкам. Живея в последната къща горе на хълма.

Джини взе картичката, без да я погледне, и посегна към чантата си за химикалка.

Мъжът продиктува телефона си и добави:

— Би ли ми казала името си?

— Защо? Да не би да правиш толкова катастрофи, че да ти е трудно да ги помниш всичките? — попита тя.

По лицето му премина сянка и Джини неволно потръпна. Имаше чувството, че много му се иска да я удари.

— Юджиния Комптън — каза тя сковано и погледна името, изписано на картичката. Едва успя да прикрие изненадата си.

„Байрън ди Стефано, Картини и пана“ — гласеше надписът върху картончето. Името и бе добре известно. Когато от клуба му поръчаха голяма картина за новия салон, между по-възрастните членове започнаха разпри. Някои от тях предпочитаха по-реалистичен стил от този на Ди Стефано. И все пак трудно й беше да асимилира факта, че именно мъжът пред нея бе предизвикал толкова вълнения. Та той приличаше по-скоро на пародия на бохемски художник.

— Благодаря, господин Ди Стефано — ледено рече тя. — Ще ви се обадя веднага щом бъдат пресметнати щетите. Най-рано следващия понеделник.

Той кимна, но не помръдна от мястото си. Очите му изучаваха Джини толкова сериозно и продължително, че тя започна да се чувства неудобно. След това премести поглед върху Тим.

— Ти пират ли си? — извика детето.

Байрън ди Стефано се стресна, сякаш не бе допускал, че Тим може да говори. Успя обаче да се съвземе бързо и се усмихна.

— Разбира се — отвърна той, — но размених кораба си за кола.

Тим се ухили, очевидно доволен от отговора.

— Хубава е — отбеляза той.

— Благодаря. — Байрън ди Стефано се обърна към Джини: — Не си спомням да съм ви виждал с момчето. Отскоро ли сте тук?

Джини поклати глава.

— Не. Прекарала съм тук по-голямата част от живота си. Това е къщата на родителите ми. От известно време живея на друго място.

— Разбирам. Юджиния Комптън. Името ми е познато отнякъде.

— Едва ли — отвърна Джини. Тъмният му поглед излъчваше напрегнатост, която я караше да се чувства неловко. — Трябва да тръгвам — погледна тя часовника си и добави, посочвайки към колата: — Дано не я забавят много в сервиза.

Байрън ди Стефано кимна и приближи да огледа по-внимателно калника.

— Не е толкова страшно. Съжалявам, наистина, но ужасно ме изплаши, като се появи така внезапно на шосето — Джини не каза нищо и той се обърна към Тим. — Кажи на майка ти занапред да кара по-внимателно!

Преди Джини да изсъска вбесена някакъв отговор, Тим изчурулика:

— Тя не ми е майка, леля ми е.

— А-ха — вдигна вежди Байрън ди Стефано. — Омъжена ли си?

— Не е твоя работа — сопна се Джини, обърна му гръб и влезе в колата с намерението да тресне силно вратата след себе си, но Байрън вече я бе хванал и внимателно я затвори.

— Спомних си къде съм виждал името ти — каза той и се наведе към нея. — Треньорка си в тенис клуба „Хевънли Вали“, нали?

— Да — стрелна го с поглед Джини, — и благодарение на теб, закъснявам за първата си среща.

— Карай внимателно! — усмихна се широко Байрън ди Стефано.

След това се обърна и се отдалечи. Секунди по-късно я изпревари с ферарито си.

— Този може да те изкара от кожата! — промърмори Джини.

— Защо не му каза, че не си омъжена? — попита Тим.

— Защото не е негова работа. А и гледаше.

— Като пират, нали?

— Нещо такова — съгласи се Джини, — като пират.

Определено хищнически поглед. Какъвто не очакваш от човек, за когото се твърди, че се е оттеглил в уединение. Неотдавна бе предизвикал вълна от възмущение, когато категорично отказа да присъства на същото това празненство, включващо първото представяне на неговата картина. Разнесе се мълвата, че никога не посещавал такива събирания и, че всъщност рядко се появявал на обществени места, откакто се нанесъл на върха на хълма Лагуна Бийч преди няколко години. Дошъл някъде от изток, след като жена му и синът му загинали при трагична злополука. Никой, изглежда, не знаеше подробности, но всички побързаха да заявят, че ги е разочаровал. Крайно време беше, говореха хората, този мъж да се завърне към действителния свят и да поеме отговорностите, които се изискват от един известен художник. Джини много му съчувстваше тогава, като си го представяше блед, изпит и натъжен от живота. Сега вече се съмняваше, че той е дори наполовина толкова саможив, колкото разправяха хората. Изглеждаше в добро здраве, а блясъкът в очите му издаваше, че не е лишен от женска компания. Очевидно бе имал достатъчно време да надмогне скръбта си.

Джини въздъхна и прехапа устни. Колко време беше необходимо на човек, за да забрави? Откакто преди година годеникът й Кърт Уолис загина при водолазна експедиция, тя имаше чувството, че минава през живота си механично като кукла на конци. Порша и Марк положиха много усилия да я заинтригуват с нови познанства, ала напразно. Порша дори твърдеше, че нетърпението й да се върне в къщата, където бе преминало детството й, говори за подсъзнателен стремеж да усети сигурността на утробата. Джини не възрази срещу опитате на сестра й да я подложи на психоанализа. Може би тя е права. Джини се чувстваше добре в старата си стая, в старото си легло. Мисълта да излезе с някой непознат я отвращаваше. Нямаше представа кога ще я напусне това чувство. До момента всичките й опити да го прогони се проваляха.

Принудителното връщане към спомена, който тя така старателно се опитваше да скъта дълбоко в душата си, я потискаше и дразнеше.

Защо мъжът, блъснал колата й, не беше някой дребен борсов агент в италиански костюм я часовник „Ролекс“, а този чудак Байрън ди Стефано? Кърт също имаше доста предизвикателен вид с дългата си руса коса и мускулестото си тяло, добило бронзов загар от дългите часове, прекарани на брега. Той беше океанолог и му предричаха блестяща кариера, но ето, че трагичната злополука й го отне. Не беше честно, за кой ли път си мислеше тя и сълзите напираха в очите й.

Докато паркираше пред тенис клуба „Хевънли Вали“, Джини трепереше от гняв — и към себе си, и към жестоката съдба.

— Ето я мама! — провикна се Тим щом спряха и изскочи от колата.

С вида си Порша неизменно предизвикваше удивлението на сестра си. С кръгло лице, по-ниска от Джини и значително по-пълна, тя винаги се обличаше в свободни, ярки и пъстри дрехи, слагаше си едновременно златни и сребърни синджирчета на врата и безброй гривни на ръцете. Напомняше пъстра кръгла птичка, която, вместо да лети, се носи по земята. Тя прегърна Тим и забърза към Джини:

— Добре ли прекарахте? — попита.

— Да. До тази сутрин — отвърна Джини. — Един идиот с ферари смачка калника, докато излизахме на заден от алеята.

— Приличаше на пират — вметна Тим. — Страхотен беше.

— Господи! — възкликна Порша. — Кой беше? Не спря ли поне?

Джини направи гримаса. Никак не й се щеше да казва на Порша, че Байрън ди Стефано съвсем не живее като отшелник. Ако научеха, членовете на клуба щяха направо да побеснеят. Но пък какво я е грижа? Той си го заслужи.

— Няма да повярваш, но беше самият Байрън ди Стефано — обясни тя. — Надявам се, че поне умее да рисува, защото за шофьор определено не го бива.

— Байрън… — Порша я гледаше с широко отворени очи. — Боже мой! Това може да се окаже много важно.

— Важно! — както винаги Джини бе смаяна от логиката на сестра си. — Какво искаш да кажеш?

— Нима не разбираш? — попита сериозно Порша. — Как можа да се случи така, че точно в онзи миг вие двамата се сблъсквате точно на онова място. Тук се крие някакъв небесен замисъл!

— Не беше никакъв небесен замисъл. Беше Байрън ди Стефано, който караше с бясна скорост, и то в насрещното платно. А сега трябва да вървя, вече съм закъсняла.

Тя грабна куфара си, затвори багажника и затича към съблекалнята. Небесен замисъл! Откъде й идваха на Порша такива неща в главата?

Джини се зарадва, че целият й ден е запълнен с тренировки. Така нямаше да остане време да се тормози за колата, за срещата си с непоносимия Байрън ди Стефано.

До обедната почивка обаче ентусиазмът й значително спадна. Въпреки огромните усилия, които полагаше да бъде внимателна с учениците си, раздразнението и растеше и на няколко пъти тя прехапа език, за да не изтърве някоя груба забележка, когато инструкциите й не се изпълняваха.

Към четири и половина тя горещо пожела последният й ученик за деня — зет й Марк — да пропусне урока. Искаше й се да отпочине и да се подготви за празненството. Джини обичаше Марк, той беше от най-способните й ученици, но се чувстваше толкова уморена и напрегната, че всичко я болеше. Въпреки това успя да му се усмихне, когато той на бегом излезе от съблекалнята. Марк беше добродушен и общителен, но не и лишен от здрав разум, а неизменната му отзивчивост го правеше любимец за всички. Според Джини той беше идеалният контраст на ексцентричната й сестра.

— Забави малко! — извика му тя. — Аз не бързам за никъде.

Марк се усмихна широко.

— Аз пък цял ден бързам да не пропусна урока. Нуждая се от здрава тренировка, за да се отпусна.

— Имаш я! — обеща Джини, надявайки се, че сама ще се разтовари от напрежението. — Някакви предпочитания? По-трудни удари, върху които искаш да наблегнем?

— Нека се занимаем с прословутия ми бекхенд — отвърна той. — Вчера се опитах да го приложа на Гровър Олдридж, но топката отлетя, та се не видя.

— Той има ужасно дълги ръце — засмя се Джини. — А и ти сигурно си се престарал. Малко да загреем и започваме.

Те застанаха от двете страни на мрежата и скоро влязоха в добър ритъм.

Марк наистина е напреднал, помисли Джини със задоволство, посрещайки силните му уверени удари. Следващият половин час измина неусетно.

— Доставя ми истинско удоволствие да обучавам някой, който схваща толкова бързо! — каза Джини, докато напускаха корта.

— Благодаря, треньоре! — грейна Марк. — Съжалявам, че не започнахме заедно от самото начало. Така нямаше да изгубя толкова време в отстраняване на погрешни движения. — Готова ли си за голямото празненство довечера? Купи ли си нова рокля?

Джини направи гримаса.

— Не се тревожи. Ще бъда там и ще изглеждам сладка, кротка и скромна, каквото и да ми струва това.

— Кротка и скромна? — засмя се Марк от сърце.

— Кого се опитваш да преметнеш? Жалко, че не съм присъствал на скандала с Ди Стефано. Порша ми разказа всичко.

— Положих доста усилия да се въздържа — оплака се Джини. — Тим беше с мен.

— Съчувствам ти — хихикаше Марк. — Откога преследвам неуловимия Ди Стефано. По мое скромно мнение той е гений. Направих всичко възможно да го убедя да дойде довечера, или поне доколкото това е възможно в писмо. Никой не знае телефонния му номер. Веднъж дори ходих до къщата му. Красиво местенце, скътано навътре в гората. Ходила ли си? — Джини само поклати глава и той продължи:

— Обиколих цялата къща. Май не си беше у дома, защото колата му я нямаше. Доста се изненадах, като чух, че карал ферари. Повече би подхождало на някой гангстер, отколкото на отшелник.

— Той прилича на гангстер — отбеляза Джини, — като изключим дългата му коса и почти окаяното му облекло. Може би е от онези художници, които общуват само с ограничен кръг свои колеги.

Мина й през ум да даде телефонния му номер на Марк, но бързо се отказа. Постъпката й би била недискретна. Освен това наистина не искаше да го вижда повече. Бездруго й провали деня.

В пет и половина в клуба вече цареше призрачна тишина — членовете му бяха отишли да се преоблекат официално, а ръководството правеше последни приготовления за тържествената вечеря, чието начало бе определено за седем часа. Джини взе душ и се изтегна в кадифения си халат на канапето в женската съблекалня, опитвайки се, без особен успех да се отърси от напрежението, докато стане време да се облече. Малко след шест започна да се гримира старателно, с пълното съзнание, че в противен случай Порша ще я смъмри, че не се старае да изглежда добре. Когато приключи, извади роклята си. Старите й тоалети неизменно събуждаха спомен за някоя особена вечер, прекарана с Кърт. Затова реши да си купи нова рокля за тази вечер. Спря се на класически модел без ръкави и със скромно деколте. А тъмносиният й цвят сякаш се отразяваше в очите й и прекрасно подхождаше на тена й. Джини се взря в огледалото. Старателно гримирана, с разпусната коса и обеците с изкуствени диаманти, които искряха на ушите й, съвсем не приличаше на жена, избрала самотата. Щеше да й бъде по-трудно от всякога да убеди мъжете, които ще бъдат сами на празненството, че тя просто не би искала да излиза с тях.

Джини изчака до последната минута, преди да влезе в трапезарията, защото знаеше, че Гровър Олдридж е определял местата и със сигурност я е сложил на една маса с някои от самотните кавалери, вероятно с Фред Мартин и Боб Уелч. Президентът на клуба беше всеизвестен психолог, който не се колебаеше да раздава съвети, без да му ги искат. Отскоро и той бе започнал да я напътства, че е крайно време да изостави ролята на опечалена старица, а Фред и Боб, изглежда, бяха на челно място в списъка му от мъжете, които биха могли да възбудят отново интереса й към противоположния пол.

Тя много скоро се убеди, че подозренията й относно плановете на Гровър са повече от основателни. Оказа се на една маса с Фред и Боб, докато самият Гровър, Порша и Марк седяха на съседната. Намирисва на заговор, помисли си тя, забелязала погледите, които й хвърляше Порша, докато Марк, който седеше с лице към нея, се усмихваше доволно. Тя си придаде приветливо изражение и се заслуша в сътрапезниците си само доколкото бе необходимо, за да поддържа разговора. Но скоро й омръзна и тя с облекчение посрещна закриването на официалната част, когато всички членове на клуба напуснаха залата и се оттеглиха в салона, където щяха да открият картината на Байрън ди Стефано. В това време трапезарията трябваше да бъде разчистена за танците.

Столовете в салона бяха подредени така, че половината от членовете бяха насядали, а останалите стояха прави зад тях в полукръг. Джини отхвърли любезната покана на Фред Мартин да се сместят заедно на стола и остана права.

На Марк се падаше честта да открие картината, но той беше изчезнал. Гровър Олдридж застана отпред и се загледа към вратата.

— Тази вечер сме се събрали, за да… — започна той. — А, ето ги! Идват!

Всички рязко извърнаха глави, при което Джини едва сдържа смеха си. Из тълпата се разнесе шепот и в гърлото й заседна буца, разпознавайки името, което дочуваше отново и отново. Неволно извърна очи и видя Байрън ди Стефано. Той бе впил поглед в нея, но след миг се обърна към Марк, който вървеше до него и му говореше. Джини не можеше да откъсне очи от Ди Стефано. Тази вечер той не носеше лента на главата и блестящата му коса падаше на гъсти буйни вълни. Бе облечен в широка кенарена риза с дълъг ръкав и плътно прилепнали черни кожени панталони.

Цялостният ефект от семплото му облекло беше потресаващ. Подчертаваше широките мускулести рамене и стегнатите му бедра.

— Прилича на индианец! — прошепна някаква жена.

— Или на пират! — подхвърли друга.

— По-скоро на рицар! — възкликна трета.

Лицата на присъстващите мъже бяха застинали и вглъбени. Израженията им сякаш укоряваха Байрън ди Стефано, задето изпъква тъй ярко на фона на техните официални костюми. Гровър Олдридж каза няколко думи, последваха аплодисменти, след което подаде микрофона на Марк, но Джини не чуваше нищо. Байрън ди Стефано бе застанал отпред и я търсеше с поглед. Тя също го наблюдаваше занемяла, а сърцето й биеше тъй силно, че заглушаваше всички други шумове. Най-накрая той отмести очи, защото отново избухнаха аплодисменти, на които той се поклони, кимайки грациозно, но без да се усмихва. Джини едва се сдържаше да не побегне. Съзнаваше, че отстрани ще изглежда, ужасно глупаво. Прехапа устни и наблюдаваше като насън как Марк дърпа връвта, която държеше покривалото върху огромната картина. Настъпи тишина.

Джини чувстваше, че Байрън отново я наблюдава, но не посмя да го погледне. Очакваше със затаен дъх картината да бъде открита.

В следващия миг тя пое дълбоко дъх, а в залата гръмнаха овации.

— Прекрасна е! — чу тя и безмълвно се съгласи.

По неповторим начин смелите живи очертания на картината изразяваха движение, лекота, красота, динамика, неудържим порив. Джини беше поразена, талантът на художника надхвърляше представите й. Формите не бяха ясно определени и все пак съществуваха, преливащи и променящи се пред погледа й. Но защо бе решил Байрън ди Стефано да дойде тази вечер? И как я гледаше! Какво ли искаше? Тя кротко отправи поглед към него, но помежду им бяха застанали хора и не можа да го види. Ами ако е тръгнал към нея? Какво ще му каже? Защо само при мисълта да разговаря с него гърлото й се стяга и сърцето й започва лудо да бие?

— Готова ли си да изпробваш дансинга? Оркестърът вече свири — рече до нея Боб Уелч.

— Може би след малко — отвърна тя, като направи опит да се усмихне. — Ще отида първо да пооправя грима си.

Тя се обърна и се отдалечи. Но дори съблекалнята не можа да послужи за убежище на Джини. Там бяха още няколко жени, включително и елегантната съпруга на Гровър, Дороти, която веднага я заговори.

— Изглеждаш чудесно тази вечер, Джини. Хареса ли ти картината? Байрън е великолепен, нали?

Тя продължи в този дух, докато Джини оглеждаше прическата и грима си. Но Дороти не се предаде, хвана Джини за ръката и буквално я завлече сред празнуващите.

Подозренията й за наличието на заговор окончателно се потвърдиха и тя отчаяно се опита да измисли някакъв предлог, за да се измъкне от тържеството.

— Отивам за пунш — рече, като най-накрая успя да освободи ръката си от Дороти.

Забърза към бара, след това внезапно промени посоката, прекоси коридора и влезе в салона с надеждата там да намери спокойствие. Направи една крачка и внезапно спря. Застанали близо до картината, Порша и Марк оживено разговаряха с Байрън ди Стефано. Тъкмо се готвеше, за пореден път тази вечер, да избяга, когато зет й и Байрън я приковаха с погледи. Марк се усмихна и й махна да се присъедини към тях. Нямаше друг избор, още повече, че напрегнатият втренчен поглед на Байрън я привличаше като магнит.

— Сестрата на жена ми, Джини Комптън — представи я Марк, а очите му проблясваха дяволито. — Доколкото зная, вие двамата… сте се сблъскали тази сутрин. — Марк отметна глава и се разсмя гръмогласно на собствената си шега.

Джини му хвърли гневен поглед и вдигна очи към Байрън.

— Отново здравей — каза тя.

— Госпожице Комптън — произнесе сериозно Байрън и протегна ръка. — Иска ми се тук да се бяхме запознали.

— Ъъъ… да! — каза Джини, като трескаво се опитваше да измисли благовиден предлог да не поеме протегнатата ръка на Байрън, без да прояви неучтивост. Мисълта да го докосне я ужасяваше. Но нямаше начин. Дългите му пръсти, топли и властни, обгърнаха ръката й, дори я задържаха. Джини стоеше, загледана в очите му, усещаше топлината, която проникваше в дланта й и се питаше дали не бие на очи обзелото я вцепенение. Отчаяно се мъчеше да измисли какво да каже. Погледна през рамото на Байрън към картината, но не й дойде наум нищо друго, освен банални фрази, затова предпочете да замълчи.

— Радвам се, че ти хареса — наруши тишината Байрън. Джини го погледна учудено. — Наблюдавах лицето ти, когато Марк я откри — обясни той и в ъгълчетата на устните му трепна едва забележима усмивка.

— Картината е чудесна — каза Джини и се почувства ужасно глупаво. Думата беше абсолютно недостатъчна, за да опише впечатлението й.

— Благодаря — каза Байрън сериозно, сякаш бе чул интригуващ коментар от истински познавач. — Единственото, което искам сега, е да пресъздам върху платното твоята красота. Изненадан съм, че си успяла да се измъкнеш от дансинга.

Екстравагантният комплимент накара Джини да се изчерви.

— Прекалено си… любезен — промълви тя.

— Повечето мъже биха се съгласили с теб, Байрън — обади се Марк. — Но Джини е просто неуловима. Никой не е сигурен дали тя изобщо умее, да танцува.

Джини го стрелна с поглед, но той се усмихваше мило и невинно. Тя видя как сестра й вдигна вежди и яркосините й очи зашариха между нея и Байрън.

— Но аз умея да танцувам — по лицето на Порша заигра хитра усмивка. Тя хвана съпруга си под ръка и заяви: — Хайде, скъпи! Струва ми се, че свирят нашата песен.

— Дългът зове — ведро отбеляза Марк. — Извинете ни, ако обичате.

Нашата песен, нашият танц, дрън-дрън, мислеше Джини сърдита, че Марк и Порша я изоставиха. Тя отново опита да освободи ръката си, но Байрън я стисна още по-здраво. Погледна го умолително, замаяна и глуповато уплашена.

— Искаш ли да проверим дали можеш да танцуваш? — предложи той нежно. — Уверявам те, че съм по-добър в танците, отколкото в шофирането.

Най-после той се усмихна — деликатна, лека усмивка, от която в очите му заиграха весели искри.

Пленена, Джини само успя да промълви:

— Добре, но се боя, че аз играя тенис много по-добре отколкото танцувам.

Тя цялата настръхна, когато Байрън обгърна талията й и я поведе към трапезарията. Преди да стъпят на дансинга, той спря и я обърна с лице към себе си. Прегърна я и стисна силно ръката й.

— Отпусни се! — изрече властно и я притисна към себе си.

Да се отпусне! Та тя беше толкова смутена, сякаш изгубила контрол над собственото си тяло. Замаяна, благодари на бога, че Байрън танцува толкова добре и се отпусна в топлата му прегръдка. Усещаше краката си омекнали, но силното му тяло вече я понасяше в ритъма на танца. Байрън склони глава, бузата му докосваше челото й. Постепенно тя започна да долавя лекия аромат на косата му, почувства силните мускули на гърба му под тънката материя на ризата.

Когато музиката спря, той не я пусна и тя го погледна въпросително.

— Хубаво танцуваш — каза той просто и отново я притисна към себе си, когато оркестърът засвири старомоден валс.

Понесоха се във вихрени кръгове в такт с музиката и много двойки напуснаха дансинга. „Все едно летим“ — мислеше си Джини учудена. Имаше чувството, че краката й едва докосват пода. Изведнъж осъзна, че са единствената двойка на дансинга, и обърка стъпките си.

— Извинявай! — смотолеви тя. — Току-що забелязах, че всички ни гледат.

— Не се учудвам — отвърна той и когато валсът свърши, й предложи да излязат на въздух.

На просторната тераса, около пъстри кръгли маси бяха насядали гости и се наслаждаваха на чудната вечер. Без да обръща внимание на любопитните погледи, Байрън бързо тръгна надолу по алеята край тенис кортовете и я поведе към слабо осветена градинка, потънала в зеленина, обградена от фонтани.

— Сега вече никой не ни наблюдава. — Той сведе поглед към Джини и най-сетне я освободи от силната си прегръдка.

— Така е — съгласи се тя, макар че насаме с него на това изолирано място се чувстваше още по-неловко. Все още не можеше да си обясни защо е дошъл на празненството. Едва ли е просто, за да я види отново. Още повече, след като тъй категорично бе отхвърлил молбата на Марк.

— На лицето ти са изписани милион въпроси — каза Байрън, сякаш можеше да чете мислите й. — Защо не ги зададеш?

Смутена, Джини прехапа устни и се загледа в пространството.

— Ами. Чудех се защо дойде тази вечер — плахо рече тя. — Марк ми каза, че категорично си отказал.

— А ти нямаше да дойдеш, ако знаеше, че аз ще бъда тук?

— О, щях да дойда! — поклати глава Джини. — Просто. Бях изненадана. Но се зарадвах. Наистина. Марк много искаше да се срещне с теб. Той е толкова добър човек.

— Харесва ми — каза Байрън. — Сестра ти също е интересна. Тя, изглежда, има много особени разбирания за света.

— Вярно е — потвърди Джини с чувството, че трябва да продължи да говори, колкото и да беше трудно да се съсредоточи. — Тя винаги търси някакъв дълбок замисъл във всичко, но това не й пречи да бъде мила и отзивчива.

— Тя също говори само хубави неща за теб — усмихна се Байрън. — Приятно е да срещнеш две сестри, които толкова добре се разбират.

— Винаги сме се разбирали — каза Джини.

— Но племенникът ти не прилича на никой от тях с тази черна коса и огромните си тъмни очи.

— Осиновен е. Има мексиканска кръв — обясни тя. — Това не е тайна. Те знаеха, че Тим все някога ще забележи и му обясниха всичко, още когато беше много малък.

— Умно са постъпили — кимна Байрън. — Децата разбират много повече неща, отколкото предполагаме.

— Така е. Тим е много наблюдателен.

— Забелязах. Нали ме нарече пират. И ти ли мислиш така? — шеговито попита Байрън.

— О, не! Всъщност помислих си, че… — Джини замълча и се изчерви.

— Мога да си представя — ухили се Байрън. — Обикновено не излизам в такъв вид, но, вече ти казах, сутринта много бързах.

— Ммм да — промълви Джини уклончиво, осъзнавайки, че той все още отбягва отговора на въпроса й.

— Други въпроси? — попита Байрън.

— Още не си отговорил на първия.

— Тъй ли? Да видим тогава защо съм тук. Много просто. След като си спомних откъде ми е познато името ти, се обадих на Марк да го попитам дали все още важи поканата за тази вечер. Исках да те видя отново.

— О! — намръщи се Джини. — Все още не разбирам. Ако си искал да ме видиш, достатъчно е било просто да се отбиеш до нас. Говори се, че избягваш да се появяваш сред обществото, особено на подобни празненства.

— Вярно е — отвърна той сериозно, — но исках да видя как ще изглеждаш тази вечер и най-вече как ще възприемеш картината ми. — Той повдигна брадичката й и я накара да го погледне. Очите му напрегнато я изучаваха. — Исках също да разбера как ще се почувствам аз след всичко това. Все още не зная.

— Ти не… Не знаеш какво изпитваш? — запъна се Джини, взирайки се в тъмните глъбини на очите му. Знаеше какво изпитва самата тя — паника. Искаше да избяга, но сякаш нямаше власт над тялото си, сякаш бе изгубила способността да се движи. Разтърсваха я ту ледени, ту горещи тръпки, коленете й отново започваха да омекват.

— Когато човек се съмнява в чувствата си — отвърна Байрън, — съществува един-единствен начин…

Той плъзна ръка около талията на Джини и я притегли към себе си, без да откъсва очи от нейните. Сетне бавно очерта устните й с пръст, като следеше с поглед движенията си.

Джини застина в някакъв унес, неспособна да си поеме дъх. Очакваше да я целуне и се взираше в устните му, нежни и изящно очертани. Дори когато се усмихваше, изглеждаха меки и мамещо топли. Мисълта за усещането, което би изпитала, я изпълваше със страх и в същото време я изкушаваше да затвори очи.

От толкова време не й се беше случвало… Вцепенена, омаяна, тя гледаше как Байрън се навежда към нея, дългата му коса се спуска над лицето й и потръпна, когато той обхвана шията й с длан.

Щом устните му докоснаха нейните, зашеметяващ огнен проблясък я разтърси от глава до пети. „Нима е възможно“ — питаше се тя. Обхвана с ръце раменете му и силно притисна пръсти към стегнатите мускули. Силни тръпки я пронизаха, когато той очерта с език линията на устните й. Джини обхвана с длан силния му врат и отвърна на целувката му. Тъмнината около тях бе прорязана от ярка светлина, когато желанията, с които тя мислеше, че завинаги се е разделила, отново се пробудиха и отпъдиха страховете й. Залюляна в рая на обятията му, сгушена в силното му тяло, Джини изпусна дълбока разтърсваща въздишка. Байрън откликна с тих вик на сладостно доволство. Притисна я в прегръдката си с невероятна сила, след това я отпусна и я погали с настойчива трескава милувка. Плъзна устни по бузата й и се спря зад ухото. Хвана косата й с едната си ръка и плъзна другата към гърдите й. През тънката материя на роклята докосването му сякаш я възпламени. Всяка клетка на тялото й се устреми към него, изгаряща, тръпнеща от желание. Сякаш отгатнал мислите й, Байрън свали ципа на роклята и оголи раменете й. Погали я с върховете на пръстите си, обсипа с нежни целувки шията й и продължи надолу, докато достигна с език втвърдените зърна на гърдите й. В трескав екстаз Джини зарови ръце в гъстите му копринени коси и простена. Пред очите й искряха ярки цветове, докато в тялото й бушуваше неудържимо желание. Байрън я сграбчи още по-силно. Тялото в прегръдките му очакваше мига на върховно блаженство. Изведнъж… Той застина. После вдигна глава и рязко оправи роклята й. Джини отвори очи и впери в него див поглед. Какво бе предизвикало гнева му?

— Няма да се получи — дрезгаво промълви той и стисна силно, почти жестоко лицето на Джини. — Съжалявам! — очите му излъчваха дълбока тъга. — Грешката беше моя.

След тези думи той се обърна и бързо се отдалечи надолу по алеята.

Втора глава

Зашеметена, Джини остана загледана след него. Беше безкрайно объркана. Трепереше, бузите й пламтяха, очите й се пълнеха със сълзи. Велики Боже! Какво си бе въобразила? Умът си ли беше загубила? От начина, по който бе реагирала, той сигурно си е помислил, че…

С треперещи пръсти тя закопча роклята си и тръгна бавно към сградата. Противоречиви мисли разкъсваха съзнанието й. Никога не се бе държала така. И никога не е била тъй необуздана. Никога! Само с Кърт, но той беше неин годеник. Усещането не беше същото. Въобще не беше същото. Кое беше различно? Байрън беше привлекателен. Накара я да се почувства толкова желана. И объркана. Напълно объркана. Когато я целуна, тя сякаш изпадна в пълна забрава. О, хайде, това не е извинение. Може би причината не беше в Байрън. Та тя едва го познаваше. По някакъв начин той й напомняше за Кърт, когото бе загубила завинаги. Сигурно това е причината. Тя имаше нужда от някой, който да замени изгубения любим. Байрън също. А може би Джини му напомняше за неговата съпруга и изведнъж бе осъзнал, че това не е тя? И не може да я замени? А може би е решил, че е сбъркал и не иска жена, която толкова лесно бе успял да прелъсти. Ако не беше спрял, тя сигурно щеше да му позволи да отиде докрай.

Джини спря и се вкопчи в оградата. Чувстваше се зле. Седна на голямата пейка до корта и отпусна глава в дланите си.

От очите й капеха сълзи, раменете й се тресяха от тихи ридания. Беше изгубила контрол над себе си както никога досега. Чувстваше се самотна. Ужасно самотна.

— Добре ли си, скъпа? — чу до себе си познат глас.

Сепна се и вдигна поглед. Порша се бе приближила безшумно. Тя нежно сложи ръка върху рамото на Джини и й подаде чиста кърпичка.

— Вземи! — каза тя. — Поплачи си, скъпа. Всичко ще се оправи. Това е съдба. Усетих го веднага щом ви видях заедно. Как танцувахте само… Беше поразително. Видях ви да излизате двамата, а после той се върна сам. Изглеждаше разстроен. Не зная какво се е случило, но няма значение. Не е моя работа.

— Той ме целуна — изхълца Джини.

— И ти го удари?

— Не, но трябваше да го направя. Чувствам се объркана.

Порша съчувствено прегърна Джини.

— Разбира се, че си объркана. Сигурно ти е харесало? Мисля, че Байрън е не по-малко объркан, но не се тревожи! Вселенските духове си знаят работата и в началото невинаги е ясно какви са техните намерения. Трябва да чакат и да приемеш това, което ще ти донесат. Но според мен… — Порша се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки. — Всъщност вече съм сигурна, че небесните сили ти готвят нещо много хубаво, Джини! Много хубаво.

— А пък според мен твоите небесни сили просто се опитват да ми кажат, че ще прекарам живота си сама — тя сподави риданията си и избърса очи.

— Не. Ти си потресена от силата, която се е намесила в живота ти. Може да не ми вярваш, но това, което става, е за добро за теб.

— На мен не ми харесва. А сега смятам да си отида вкъщи. Не искам да стоя повече на това празненство.

— Няма да си ходиш. Ще си оправиш грима и ще се върнем при другите. Нали не искаш хората да помислят, че си изчезнала с Байрън ди Стефано? Само ще дадеш повод за клюки — усмихна се тя дяволито. — Дори аз мога да пусна слуха.

— Защо постъпваш толкова подло с мен? — попита Джини. — Имах тежък ден и съм уморена.

— Не съм подла. Опитвам се да те предпазя, за да могат небесните сили да работят без намесата на хората. Хайде, ела.

Тя хвана Джини под ръка и я поведе към клуба.

Порша сигурно е права, мислеше Джини, поне за клюките. Тя оправи грима си под строгия надзор на Порша и след инструкциите „да се усмихва и да танцува с всеки, който я покани“, двете влязоха в трапезарията.

— Нима космическите сили не могат да подредят нещата, ако не се смея и не танцувам? — противеше се Джини.

— О, те си знаят работата — каза сериозно сестра й, — но има опасност да не ти хареса, ако се обърнат срещу теб. Трябва да бъдеш готова за тяхната помощ.

— Готова съм, повярвай ми — каза мрачно Джини.

Всъщност тя въобще не вярваше в мистичните сили на Порша, но когато стигнаха залата, преброи до десет и залепи усмивка на лицето си, защото си даде сметка, че тъжната физиономия също може да даде повод на злите езици за приказки по неин адрес.

Тъкмо прекрачи прага и Боб Уелч я покани на танц. Тя прие и през следващия час се въртя на дансинга като сменяше постоянно партньорите си. Но колкото и да не искаше да си признае, никой не танцуваше така добре, както Байрън.

Към единайсет часа краката й копнееха да захвърлят високите токчета. Дори Порша не се възпротиви, когато й каза, че е уморена и си тръгва.

Джини отиде в съблекалнята, преоблече се, обу сандалите си и напусна клуба с въздишка на облекчение. Беше успяла да се измъкне от тържеството, без да се обвързва с бъдещи ангажименти, макар да съзнаваше, че е по-добре да излиза, отколкото да седи всяка вечер вкъщи. Здравият разум й подсказваше, че не иска да прекара живота си като отшелник. Бе живяла сама толкова дълго време. Може би това бе причината да си изгуби ума, когато Байрън я целуна. Да, тя определено имаше нужда да излиза по-често.

Тя паркира колата в двора и направи кисела физиономия при вида на изкривения калник, който блестеше на лунната светлина. Съдба, как не, помисли си. Просто не бе внимавала достатъчно. И все пак родителите й излизат на шосето по тази алея повече от двайсет години, без да катастрофират нито веднъж.

Затвори портата и се качи на верандата. Изведнъж някаква тъмна фигура се изправи от шезлонга и Джини извика от уплаха, преди да разпознае Байрън ди Стефано, облечен в черен анцуг.

— Какво правиш тук, за бога? Изплаши ме до смърт?

— Извинявай. Излязох да потичам. Исках да говоря с теб, затова дойдох да те чакам. Настаних се толкова удобно. И, изглежда, съм задрямал. Звучи ти като в „Златокоска и трите мечета“, нали?

— Да — съгласи се Джини, въпреки че се чувстваше по-скоро като Червената шапчица при срещата й с вълка. Нима все още се интересуваше от нея, след като така красноречиво му бе показала слабостта си?

— За какво искаш да говорим? — попита враждебно тя.

— Мислех си, че трябва да ти обясня… Страхувам се, че се държах като психопат. Не се плаши. Не съм луд и не съм дошъл тук да те нападам. Може ли да вляза за малко? Няма да те задържам. Сигурно си уморена.

— Да, уморена съм — мисълта да го пусне вътре я плашеше, но този път Байрън беше болезнено внимателен, сякаш и той бе объркан като нея.

Отключи плъзгащата се врата и светна лампите.

— Заповядай — покани го тя. — Внимавай да не настъпиш котетата. — Кити се появи изневиделица и се стрелна през вратата.

— Я! — Байрън се засмя при вида на малките, които вървяха след майка си с вирнати опашки. Наведе се и взе последното. — Ще ги раздаваш ли? — попита, като галеше котенцето.

— След около седмица — отговори Джини. Напрежението й взе да изчезва при вида на мъжествения Байрън, напълно завладян от малката пухкава топчица, която едва покриваше дланта му. — Искаш ли да ти дам едно? — усмихна се тя.

— Искам това — каза той. — Харесва ми окраската му.

— Това със сигурност е женско, шарените винаги са женски.

— Добре — каза Байрън. — Ако населението започне да се увеличава, ще я кастрирам.

— И аз трябваше да направя същото с Кити, преди да ми народи цял отбор котета. Седни — покани го тя и се отправи към хладилника. — Искаш ли нещо за пиене?

— Да, благодаря — той седна на масата. — Значи къщата е на родителите ти.

— Да — Джини вадеше лед от хладилника. — Ще остана, докато се върнат от Англия. Иначе живея близо до тенис клуба.

Тя наля кока-кола в две чаши.

— Но тук си прекарала по-голямата част от живота си?

— Да. Когато родителите ми я построиха, това беше най-отдалечената къща. Сега имотите наоколо са много скъпи.

— Значи се оказа добро капиталовложение?

— Да, така е — Джини донесе чашите на масата и срещна усмихнатия поглед на Байрън. Изведнъж осъзна, че двамата разговарят съвсем приятелски, сякаш между тях нищо не се е случило, и се зарадва. Седна и отпи от чашата. — А ти откога живееш тук? — попита тя.

— От четири години. Преди живеех в Ню Йорк… — Изражението му стана сериозно и той се загледа в котето. — Което ми напомня защо дойдох — той въздъхна, остави пухкавото животинче на пода и погледна към Джини. — Трудно ми е да говоря за това, но мисля, че е най-добре да бъда откровен.

Той замълча. Лицето му беше напрегнато. В изражението му бе настъпила коренна промяна. Изглеждаше разтревожен и нещастен и вместо да се притесни от погледа му, Джини усети, че сърцето й се изпълва със съчувствие.

— Разкажи ми — подкани го тя.

— Е, добре. Преди пет години жена ми и детето ми загинаха при земетресението в Мексико.

Джини кимна мълчалива. Знаеше много добре, че никакви думи не са в състояние да успокоят такава болка.

— Бях съкрушен — тихо продължи Байрън. — За мен беше ужасно да погреба жена си, но най-лошото бе, че не намерихме нито следа от… — гласът му пресекна. — От детето. Сега щеше да е колкото племенника ти. Винаги, когато видя момче на тази възраст… особено мексиканче… си спомням. Жена ми беше от Мексико — той въздъхна и поклати глава. — Както и да е, след около година реших да се преместя на запад, да избягам от всичко познато. Надявах се, че ще свикна да живея с мисълта за случилото се и ще успея да продължа работата си. Засега тя е единственото, което ме предпазва да не рухна съвсем.

Байрън млъкна. Прокара нервно пръсти през косата си, облегна се и тъжно се усмихна.

— Сигурно ти звучи нелепо, но аз просто се опитвам да ти обясня, защо не мога да превъзмогна мъката и сигурно никога няма да мога. Аз те харесвам и ти, разбира се, си го забелязала. Дори много те харесвам. Но това пробужда у мен предишния страх… Да не загубя отново човек, когото обичам. Когато съм в подобно състояние на крайно напрежение, не мога да работя, а без работата си съм загубен. Затова избягах. Ето защо няма да те каня на срещи, както би постъпил всеки нормален мъж, срещнал красиво момиче — той млъкна и се загледа напрегнато в лицето й. — Сега сигурно ще си помислиш, че съм душевно болен.

— Не — каза нежно Джини. Толкова добре го разбираше. Поколеба се дали да му разкаже за Кърт, но се отказа. Това си беше неин проблем, а и на Байрън му беше достатъчно тежко. — Надявам се, че някой ден ще превъзмогнеш страданието — продължи бавно тя, — но се радвам, че можеш да работиш. Тази вечер не успях да ти кажа колко силно ме развълнува твоята картина. Мисля, че не бих могла да го изразя с думи.

Съвсем неочаквано за нея, Байрън измърмори нещо и закри лицето си с длани. Когато отново вдигна глава, погледът му беше замъглен.

— Мнението ти е много ценно за мен. Благодаря ти — той внезапно стана. — Трябва да тръгвам. Чака ме дълъг път.

— Ще светна външните лампи — каза Джини и също се изправи.

— Не се тревожи. Виждам добре в тъмнината — каза Байрън. Той спря на вратата и се обърна. — Защо не си се омъжила? — попита намръщен, сякаш я обвиняваше.

Изненадана, Джини се загледа в него с празен поглед. Бореше се с импулса да му каже, че тя също се е опарила от живота и се страхува.

— Не зная. Сигурно не съм срещнала подходящ човек.

Байрън присви очи. Вгледа се напрегнато в лицето й и на нея й се стори, че съзира в очите му всички неизказани мисли.

— Страх те е да се обвържеш с един човек завинаги — рече накрая той. — Често се случва в наше време.

— Не — отвърна Джини.

— Ти също се боиш от нещо, виждам го в очите ти.

— Просто съм уморена. Имах тежък ден.

— Който не започна много хубаво — Байрън се усмихна притеснено. — Е, лека нощ!

— Лека нощ!

Той излезе на верандата. Джини понечи да дръпне плъзгащата се врата, но нещо я спря и тя също пристъпи навън. Байрън заслиза по стълбите. Изведнъж се обърна, облегна се на перилата и погледна Джини, после вдигна очи към луната и отбеляза:

— Красива нощ!

— Да — съгласи се Джини и също се загледа в луната. Изведнъж една падаща звезда се стрелна в небето, оставяйки седефена диря след себе си. — Видя ли я? — прошепна тя.

— Прекрасна гледка — каза тихо Байрън.

Погледите им се срещнаха и за миг Джини имаше невероятното усещане, че ярката светлина на падащия метеорит запълва пространството помежду им.

— Джини, ще направиш ли нещо за мен? — промълви Байрън.

— Какво?

— Прибери се вкъщи, затвори вратата и я заключи.

Тонът му не търпеше възражение. Джини разбра. Без да каже нито дума, тя се обърна и влезе. Загаси лампите. Сълзи напираха в очите й. Пипнешком прекоси тъмната стая и се доближи до прозореца. Видя как Байрън излезе на пътя и се отправи към дома си. След първите няколко крачки спря и се обърна към къщата. Дълго стоя така. После тръгна с наведена глава нагоре по хълма и изчезна от погледа й.

Джини се отпусна на леглото и се загледа вцепенена в тъмнината. Сълзи се стичаха по бузите й. Безнадеждното чувство на самота отново я бе обзело, този път още по-силно. Имаше чувството, че надеждата, слънцето, светлината, смехът са изчезнали от живота й завинаги. Без дори да се съблече, тя се сви на леглото и придърпа завивката. Искаше й се да забрави днешния ден. Като падаща звезда Байрън се стрелна в живота й, докосна я нежно и отново изчезна. Изплашен. И двамата бяха прекалено изплашени. Джини зарови лице във възглавницата. Изминаха дълги часове, преди да заспи.

Трета глава

Часовникът звънеше толкова силно, че тъпанчетата й щяха да се пръснат. Джини замахна гневно. Господи, това беше котката! И телефонът. Тя се обърна и протегна ръка за слушалката.

— Ало?

— Къде ходиш? — избъбри закачлив напевен глас по телефона.

— Спях — въздъхна Джини, разпознала гласа на старата си приятелка Сондра Паркс.

— Но часът минава десет! Какво се е случило? Да не си чела до късно някой хубав роман?

Джини изпъшка и седна в леглото. Вчера. Снощи. Байрън. Нима всичко бе реалност? Болката в нея я уверяваше, че не е било сън. Тя изстена.

— Джини? Какво има? Болна ли си? — уплаши се Сондра.

— Не, просто… Вчера в клуба имаше празненство. И аз… Струва ми се, че попрекалих… — да, беше целунала Байрън ди Стефано, а той я чакаше вкъщи, когато се прибра…

— Да не си препила? — недоумяваше Сондра.

— Не, разбира се. Не мога да ти обясня. Случи се нещо и аз… О, много е сложно. Всъщност добре съм.

Като се изключи чувството за празнота, помисли тя. Както и самотата, вцепенението, обзели я след смъртта на Кърт.

— Не ми се вярва — заяви Сондра. — Искаш ли да поговорим?

— Не зная — въздъхна тежко Джини.

Сондра беше умна и чувствителна, преуспяваща в своя бизнес, в някои моменти много по-приятен събеседник от отнесената Порша. Може би щеше да й помогне. А може би нищо не беше в състояние да й помогне.

— Защо не слезеш у дома да закусим заедно — предложи Сондра. — Имам хубаво манго и свежи ананаси. Ще ти приготвя и палачинки, както ги обичаш.

След кратък размисъл Джини се съгласи. Обикновено й беше приятно да прекарва неделите сама вкъщи, но днес тази перспектива никак не й се нравеше.

— Добре, но не се престаравай! — предупреди тя. — Не съм много гладна. До скоро.

Джини се измъкна от леглото, взе душ, облече джинси и памучна фланелка, нахрани котетата и излезе заедно с тях, без да погледне към масата, където беше седял Байрън ди Стефано.

Беше толкова разтреперана, когато запали колата и тръгна, че се ядоса на себе си. Като че ли за един ден Байрън ди Стефано я беше омагьосал завинаги. Твърде много се вслушваше в мистичните предзнаменования на Порша напоследък. Край на тези глупости.

— Край, чуваш ли! — повтаряше тя през стиснати зъби.

Пътят до старинната малка алея на брега, където живееше Сондра, беше съвсем кратък. Апартаментът й се намираше над магазина й за произведения на приложното изкуство. По пътя Джини реши да не товари Сондра с проблемите си. И без това щеше да й мине след ден-два. Изкачи се по стълбите до малкия балкон, където Сондра отглеждаше удивително разнообразие от подправки в стройни редици от червени глинени съдове. Джини спря да им се порадва и мислено отбеляза колко организирана е Сондра.

— А, ето те и теб! — чу тя гласа на приятелката си.

— Толкова са красиви подправките ти — усмихна се Джини, — че ми се прииска да отгледам някои на верандата, но под моите невежи грижи едва ли ще оцелеят.

— Като се нахраним ще ти покажа тези, които изискват най-малко внимание. Хайде, влизай! Умирам от глад.

— По вида ти не личи.

Вечната борба на Сондра с наднорменото тегло беше постоянен обект на приятелски закачки между нея и стройната Джини.

— В такъв случай лишенията не си струват — въздъхна Сондра. — Седни, докато приготвя бекона.

Балконската врата се отвори към спретнатата малка кухничка, още един шедьовър на артистичните и организационни способности на Сондра. Редици от буркани и тенекиени кутии с грижливо надписани етикети бяха подредени по ярко боядисани етажерки. В средата имаше малка кръгла маса с яркожълта покривка и букет изкуствени маргаритки в нефритенозелена ваза. Две искрящи стъклени купи с най-различни плодове вече бяха поставени на масата.

— Плодовете изглеждат чудесно — каза Джини и седна. — Започвам да усещам глад.

— Яж! Има още! — подкани я Сондра.

Скоро поднесе бекона и се настани срещу Джини.

— И така — каза тя и се вгледа в приятелката си. — Казвай какво те безпокои.

Джини налапа голямо парче ананас и поклати глава.

— Нищо сериозно — измърмори.

— Нищо сериозно? Поглеждала ли си се в огледалото? Бледа си, с кръгове под очите. Хайде, не ме занасяй. Не съм сляпа.

— Наистина! Не е проблем, с който не бих могла да се справя сама. Предпочитам да намерим по-интересна тема за разговор. Коя е последната дума на приложното изкуство?

— Ела да ти покажа — въодушеви се Сондра и я поведе към хола.

Джини се усмихна. Ентусиазмът, с който приятелката й се отнасяше към бизнеса си, беше също толкова заразителен, колкото и преди няколко години, когато започваше.

— Ето — посочи Сондра поразително пъстра картина на стената над канапето. — Нали е прекрасна? Знаеш чия е, предполагам?

Джини зяпна картината, гърлото й се сви, решимостта й угасна. Динамичната композиция, смелите цветове, напомнящи делфини, които играят в морето, бяха несъмнено работа на Байрън ди Стефано.

— Ди Стефано — прошепна тя.

— Да. Невероятна е, нали? Той се съгласи да бъда посредник при продажбата на цяла серия негови картини. Това е първият път, когато… — Сондра спря и погледна Джини, която стоеше със затворени очи, а по страните й се стичаха сълзи. — Какво има, за Бога? Ти си болна! Ела, легни на дивана.

— Не! — Джини се върна в кухнята и седна. Взе една салфетка и гневно избърса сълзите си. — Е, добре! Ще ти кажа, но ти ще помислиш, че съм откачила.

— Глупости. Нима забрави откога се познаваме. Хайде, започни от самото начало.

Джини кимна.

— Историята е кратка — каза тя с кисела усмивка.

И продължи да изрежда събитията от вчерашния ден от счупената броня до момента, в който Байрън ди Стефано си тръгна през нощта.

— Това е всичко — заключи накрая. — А сега ми кажи, защо не чувствам толкова нещастна? Дали защото ми напомня за Кърт и отново започвам да изживявам смъртта му?

Сондра поклати глава:

— Ако допусках, че е така, със сигурност щях да си помисля, че нещо не е наред с теб. Но ти, скъпа, си влюбена в Байрън. Случва се понякога и така — като гръм от ясно небе. Може би е съдба, или…

— Достатъчно! Все едно, че слушам Порша — възнегодува Джини. — Не вярвам в любовта от пръв поглед или в каквато и да е подобна глупост.

— Вярвай, в каквото си поискаш — сви рамене Сондра. — Попита ме защо се чувстваш нещастна и според мен това е единствената разумна причина. Или си влюбена, или си хванала някакъв непознат вирус.

— Може и така да е, но какво значение има? Него го няма. Няма да се върне. Край. Дотук.

— Глупости. Ще се върне. Нужно му е време да осмисли собственото си поведение.

Джини се изсмя нервно.

— Много хубаво ще стане, ако се върне, няма що. Загубата толкова е уплашила и двама ни, че избягваме да се сближаваме с когото и да било. Всичко между нас ще си остане само кратък роман и нищо повече.

— О, за бога! — каза гневно Сондра. — Наистина ли ще допуснеш смъртта на Кърт да съсипе целия ти живот? Във всяко начинание има риск. Трябва да го поемеш и да продължиш нататък. Милостиви боже, Джини, Байрън ди Стефано не е кой да е. Ако не беше сам, бих му се хвърлила на врата, стига да ми се удаде възможност.

— Не го правя! — усмихна се Джини. — След това едва ли ще бъде в състояние да рисува.

Сам, годеникът на Сондра, беше огромен на ръст, мускулест преподавател по гимнастика, който строго и ревниво държеше под око любимата си.

— Не се безпокой. Няма да навлизам в твоя територия. А сега, какво ще кажеш да хапнем палачинки след мъдрите слова, с които те обсипах?

— Готова съм за палачинките. Колкото до мъдростта, дано излезеш права, макар че не ми се вярва да се върне. Понякога наистина ми се иска да има нещо вярно във всички предсказания и предчувствия на Порша. Тогава просто бих се отпуснала и бих оставила нещата сами да се развиват.

Сондра вдигна вежди и се усмихна горчиво.

— Че какво друго ти остава?

Тези думи на Сондра се загнездиха в съзнанието на Джини. Приятелката й имаше право. Това просто бе единственото решение. Оставаше й само да се надява. Не би могла да промени бъдещето.

 

 

— Изглеждаш сърдита като мечка — каза Порша, която беше дошла на корта да вземе Тим след тренировката му с детската група на Джини. — Да не са те изтормозили малките съкровища днес?

— Просто ми е горещо и съм уморена — поклати глава Джини. — Тази седмица дните едва се влачат — а нямаше и следа от Байрън ди Стефано, и се опитваше да убеди себе си, че случилото се между тях няма никакво значение. С всеки изминал ден тя ставаше все по-напрегната. Дори физически изтощена, нощем не можеше да заспи.

— Нито дума от Байрън? — попита Порша. — Дори небесните сили да са на твоя страна е нужно време. Трябва да минеш през долини, преди да изкачиш върховете.

— Голяма помощ, няма що! — каза Джини, докато изтриваше мокрото си лице с кърпата. — Струва ми се, че твоите сили поставят на пътя ми по-скоро Долината на смъртта. Да идем да пийнем нещо разхладително.

— Не се подигравай! — каза Порша, която се носеше до Джини на път за сенчестата тераса. — Имаше едно сигурно знамение миналата събота. Фантастично красива падаща звезда. И то вечерта, когато се срещнахте. Видя ли я? Беше прелестна.

— Да, видях я — въздъхна Джини. — Бях на верандата.

— Чудесно! — зарадва се Порша. — Ако знаех само дали Байрън също я е видял, бих могла да кажа не само, че двамата си принадлежите, но и че със сигурност ще се ожените още тази година.

Джини замръзна на мястото си.

— Порша — каза тя умолително, — защо говориш такива неща? Това бе просто един метеорит, уловен от земното притегляне, който няма значение за което и да било човешко същество, освен ако не се стовари на главата му.

— Глупости — отвърна Порша. — Хората отбелязват такива събития, откакто свят светува.

— Да, разбира се — отвърна Джини саркастично. — Много научно. Дори Питър Пан го е имал предвид.

— Ще видиш, ще видиш — каза невъзмутимо Порша.

Проблемът е в това, мислеше си Джини същата вечер, докато се изтягаше на шезлонга и гледаше как звездите се появяват една по една, че на хората неудържимо им се иска да вярват в магически предзнаменования. Въпреки логиката на здравия разум, тя не можеше да пропъди мисълта за звездното знамение на Порша. Взе в ръка котето на Байрън, което лежеше върху гърдите й, и потърка лице в меката козинка. То самото беше едно малко чудо. Защо да не повярва, че наистина стават чудеса? Сложи го отново да легне и уморено затвори очи. Защо да не повярвам, питаше се тя, миг преди да заспи.

Хладен влажен бриз я събуди. Наоколо цареше пълна тъмнина, бяха се появили и облаци. По-добре да се прибирам, преди да съм настинала, рече си тя в просъница. Става и се огледа за котетата. С крайчеца на окото си зърна малко пламъче и рязко извърна глава.

— Боже мой! — сепна се тя, разпознала в тъмнината фигурата на Байрън ди Стефано с горяща цигара в ръка. — Винаги ли ще ме плашиш така?

— Съжалявам. Така удобно се беше настанила, че ми беше жал да те събудя. Но се уплаших да не настинеш, доста захладня.

— Да — съгласи се Джини и потри голите си рамене, въпреки че не усещаше никакъв студ. — Ще влезеш ли? — попита плахо.

— Исках да поговорим отново. Миналия път като че ли не се получи — той стана и я последва до вратата.

— О! Почакай — спря го Джини с ръка.

— Ето ги и тях — усмихна се Байрън, когато Кити и малките й тържествено влязоха през отворената врата. — Какво прави моят любимец?

— Добре е. Вече ги захраних с изкуствено мляко. Тия дни можеш да го вземеш.

Всъщност не й се искаше да се разделя с котето. То й беше единствен спомен за Байрън и тя се боеше, че ако той си го вземе, и двамата завинаги ще изчезнат от живота й.

— Предпочитам да изчакам — рече Байрън, — да не го отделям от майка му толкова скоро. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — отвърна Джини обнадеждена, че навярно и Байрън иска по този начин да запази връзката помежду им. — Искаш ли кола или нещо топло, кафе, чай?

Видя, че Байрън се оглежда за пепелник и му подаде един от бокса в трапезарията.

— Благодаря — изтръска той цигарата си. — Отказал ги преди време, но нещо ме накара да запаля миналата седмица. Не мога да свърша абсолютно нищо.

— Свикнала съм с пушачи — каза Джини. — Баща ми няколко пъти се опита да ги откаже, но твърди, че не може да мисли, ако не пуши.

— Няколко години не бях запалвал. Твоят е вината, че пропуших отново — заяви той с горчива усмивка.

— Аз ли съм виновна? — Джини вдигна вежди и отмести поглед от обезпокоителните пламъчета в очите му. — Кафе?

— Благодаря. Боя се, опитът да стоя далеч от теб не сполучи. Сгърченото ти от болка лице, когато те отпратих, непрекъснато е пред очите ми.

— Каквито и угризения да изпитваш, не си спомням да съм ти предлагала дори една-единствена цигара — рече Джини и сложи кафеварката на котлона.

— Зная. Извинението е твърде глупаво — отвърна Байрън.

Гласът му беше дрезгав, изражението унило и потиснато. Косата му беше разрошена, яката на ризата му стърчеше над тъмносиния пуловер, който беше навлякъл. Тя копнееше да отиде до него, да оправи яката и да приглади косата му, но вместо това каза:

— Ще поседнем ли, докато се свари кафето? В края на седмицата краката не ме държат.

— Тренировките поне те запазват във форма.

— Професията ми едва ли има други предимства — отвърна тя и го изчака да седне. На разстояние от него се чувстваше по-безопасно. Въздухът сякаш бе зареден с напрежение от неизказаните мисли и чувства. Байрън не откъсваше очи от нея. Тя устоя на погледа му само миг, сетне сведе очи в се втренчи в покривката на масата. Изчакваше той да заговори, боеше се, че каквото и да каже, ще прозвучи нелепо.

— Миналия път, струва ми се, не бяхме докрай искрени — най-сетне се обади той.

— Себе си ли имаш предвид?

— Говоря за теб — отвърна Байрън. — На пръв поглед изглеждаш красива и безгрижна млада жена. Очите ти ми говореха друго. Трябваше да се доверя на тях.

— Не те разбирам.

— Напротив, страх те е да ми се довериш. Говорих със сестра ти.

— Какво си направил?! — прекъсна го Джини с убийствен поглед. — Какво искаш да постигнеш с това подпитване зад гърба ми.

— Успокой се. Не съм се ровил в миналото ти. Порша се обади да ме покани на някакво събиране. Искаше аз да те заведа. Опитах се да откажа, но тя сподели, колко се безпокои за теб. Научих какво се е случило с годеника ти.

— Тя няма право! — побесняла, Джини стана и отиде в кухнята.

Ето какво било да разчиташ на вселенските сили на Порша, мислеше си тя горчиво. Или пък сестра й си въобразява, че е предопределена да направлява съдбата, бъдещето и, може би? Тя рязко отвори шкафа, извади две чаши и почти се блъсна в Байрън, когато се обърна да ги остави на плота.

— Защо сама не ми каза? — попита той и взе чашите от ръцете й. — Бог ми е свидетел, щях да те разбера.

— Защото това си е мой проблем! — заяви Джини и грабна кафеварката от котлона с треперещи ръце.

— Остави на мен — рече Байрън и напълни чашите. — Имам чувството, че отсега нататък, това няма да е само твой проблем.

— Боя се, че грешиш — отсече раздразнено Джини. — И двамата знаем, че миналото винаги ще се изпречва помежду ни.

— И нивга пътищата ни не ще се пресекат? — попита Байрън с дяволито пламъче в очите.

Джини не успя да сдържи усмивката си. Толкова силен, уверен в себе си изглеждаше мъжът пред нея. Трудно беше да се повярва, че той може да се бои от нещо.

— Така е по-добре — Байрън отпи от кафето и се наклони към нея със сериозно лице. — Джини — поде той, — не искам да нахлувам в живота ти, не искам и да те тревожа, но ми се струва, че ще е по-добре и за двама ни, ако поговорим за проблемите си открито. Господ ми е свидетел, че не искам да прекарам остатъка от живота си в плен на миналото.

— Аз също не искам — въздъхна Джини. — Непрекъснато се заричам, че ще опитам да променя живота си, но нищо не излиза.

— Много добре те разбирам — каза съчувствено Байрън. — И аз се опитвах да излизам и да се забавлявам, да се преструвам, че съм надживял болката, но накрая винаги се усещах ужасно самотен сред стотици хора около мен. Сякаш съм загубил част от себе си.

— О, Байрън — отрони Джини, сломена от страданието, което се четеше в очите му. — Сигурно много си обичал жена си. Искаш ли да ми разкажеш за нея?

Байрън сведе поглед и прехапа устни, бръчки набраздиха челото му.

— Не зная. Никога не съм говорил за това. Ти би ли могла да ми разкажеш за… Кърт?

— Да-а, за Кърт… — пое дълбоко дъх Джини. Би ли могла? Беше й неловко при мисълта да разказва на Байрън за Кърт, все едно да му каже: „Ето такъв беше мъжът, когото обичах, и никой не би могъл да го замени.“ Но не това чувстваше в момента. Когато погледна измъчените очи на Байрън, изпита силен копнеж да облекчи страданието му. Би ли му помогнала да се освободи от страховете си, ако сама заговори за преживяната мъка? А дали няма да й олекне, ако излее душата си? Струваше си да опита — той беше океанолог — започна бавно тя. — Запознахме се през лятото, когато аз си бях внушила, че няма да издържа конкурса за преподавателското място. Бях много потисната…

Джини описа двете години, които прекараха заедно с Кърт. Плановете, които обмисляха двамата. Не я заболя толкова да разказва за него, колкото бе предполагала. Но когато стигна до момента, в който научи за смъртта му, тя млъкна и избърса сълзите си.

— Мисля, че нататък ти е ясно — каза дрезгаво.

— Разбирам — отвърна развълнувано Байрън.

— Още кафе?

Джини стана и отиде в кухнята, без да дочака отговор. Вълнението, съчувствието, което излъчваше лицето му, без малко да я накара да избухне в неудържим плач.

Тъкмо беше взела кафеварката, когато усети върху раменете си ръцете на Байрън.

— Недей — каза тя сковано.

Най-много от всичко на света мечтаеше да се потопи в прегръдката му, но не искаше да я съжалява.

— Исках само да ти благодаря — промълви нежно Байрън и се отдръпна.

— Сега е твой ред — напомни му тя.

В първия момент той явно беше готов да откаже, но след това вдигна глава.

— Добре — кимна, но дълго време не каза нищо.

Джини се настани срещу него.

— Моята история е малко по-дълга — започна той и се взря в парата, която се издигаше от кафето му, сякаш животът му бе отразен в нея. — Съпругата ми Консуела беше родена в Мексико, но дойде в Щатите да учи музика в Джулиърд скул в Ню Йорк. Беше пианистка. Красиво момиче с огромни тъмни очи. Влюбих се в нея от пръв поглед. Но тогава все още не бях утвърден художник, а нейното семейство бе много богато. Открихме, че имаме много общи черти. Не след дълго решихме да се оженим. Трябваше ни повече от година, за да убедим семейството й, че съм подходящ съпруг за нея. Най-накрая успях, направих първата си самостоятелна изложба в една много известна галерия. Две години бяхме много щастливи. Не бяхме планирали деца, но много се зарадвахме, когато Кони разбра, че е бременна. — Байрън замълча и се усмихна горчиво. — Още не зная дали нарочно не беше взела противозачатъчните таблетки. Във всеки случай, малкият Тони се роди през май 1985 година. Семейството на Кони искаше да го види и да бъде кръстен в тяхната църква в мексиканския щат Уахака. И така ние отлетяхме при първа възможност — през септември. Прекарахме една седмица при родителите й и заминахме за Мексико Сити, заради работата ми. Отседнахме в прекрасен хотел. От онези, които създават чувството, че са вечни като пирамидите. Бях излязъл да потичам рано сутринта, докато Кони нахрани детето. Вече се връщах към хотела, когато усетих, че земята под краката ми започва да трепери. Разнесе се ужасен оглушителен грохот, всичко наоколо се тресеше. Сградите започнаха да се рушат, огромни блокове се откъртваха, политаха към земята. Стоях като вкаменен. Видях как хотелът се полюшва, сякаш разтърсен от гигантска ръка. Инстинктите, разумът ме караха да побягна, но аз останах. Гледах как хотелът се руши, обричайки на гибел десетки беззащитни жертви… а сред тях и жена ми, и детето ми… — Байрън зарови лице в дланите си. — Бях напълно безпомощен — завърши той с дрезгав шепот.

Сърцето на Джини се сви, като го гледаше как опитва да се овладее и преглъща сълзите си. Господи, как е могъл да го понесе? Ако тя бе до Кърт в мига преди смъртта, безсилна да му помогне…

Най-после Байрън вдигна глава. Очите му плуваха в сълзи.

— Все още не мога да повярвам. Не толкова, че са мъртви, а това как загинаха. Изчисляват силата на земетресението в градуси, по скали, но цифрите не говорят нищо. Да гледаш как цял един град се сгромолясва пред очите ти! Кошмарът все още ме преследва. Адската картина на разрушението, воят на сирените, неистовите писъци на пострадалите. Дни наред помагах на спасителните отряди. Молех се до последно да открием Кони и детето в някой от онези чудотворни заслони, опазили шепа щастливци, но напразно. Тялото на Кони приличаше на нежно цвете, смазано от гигантска лапа. Детето така и не намерихме. Не зная дали някога ще мога да забравя, Джини?

— Да забравиш? — тя тъжно поклати глава. Не мисля. Някои неща никога не се забравят. — Не това бяха думите, които искаше да каже на привлекателния мъж срещу себе си, чието лице беше изопнато и тъжно от нахлулите спомени. Но тя знаеше, че е права. Нямаше начин да се забрави подобно изживяване. — Можеш единствено да опиташ да не се обръщаш прекалено често назад — каза нежно тя. — Предполагам, че когато рисуваш, успяваш да се откъснеш от миналото си. В картините ти няма мъка.

— Така е — Байрън рязко стана и отиде да си налее кафе. — Сега няма да мигна цяла седмица. Знаеш ли какво ме тревожи много повече от факта, че спомените не ме напускат? Мисълта, че познавам други хора, изживели много по-страшни неща, но успели да намерят сили и да превъзмогнат миналото. Баща ми бил пехотинец по време на Втората световна война. Неговата част помогнала при освобождаването на един концентрационен лагер. Боже мой, какво са понесли там хората! И въпреки всичко, някои от тях оцеляха и продължиха живота си. Това ме кара да се чувствам като… Като непълноценен глупак.

— Непълноценен глупак?! С твоя талант! Не ставай смешен! — скара му се Джини. — Не си прекарал последните пет години във вайкане и самосъжаление. Ти рисуваш, създаваш свят, който е красив и изпълнен с живот. Дълбоко в себе си сигурно го усещаш.

— Дълбоко в мен? Та аз обичам живота! Този свят е красив! И преди да те срещна, си мислех, че всичко съм преодолял — той извади цигара от джоба си и я запали. — Видя ли какво направи с мен? — попита той с горчива усмивка.

— Ти също не ми помогна много — погледна го тя студено. — Но нямам намерение да пропуша заради това. Просто ще продължа да си стоя вкъщи сама с котките, докато остарея и погрознея.

— Няма да стане! Аз няма да го позволя — Байрън смачка гневно цигарата и зарови пръсти в косата си.

— Не мисля, че зависи от теб — заяви Джини и предизвикателно вирна брадичка. Властният поглед, с който Байрън я приковаваше, я накара да застане нащрек.

— Напротив, от мен зависи — Байрън се доближи до нея и взе ръката й. — Ето до това се свежда всичко — каза той и вдигна лицето й към своето. — Можем до безкрай да се връщаме в миналото и да проявяваме съчувствие и разбиране, на каквото малко хора са способни, но когато преминем тази граница и започнем да усещаме нещо ново… Ето тогава всичко се разпада и ние бягаме подплашени — прошепна той. — Но няма да е вечно така.

Джини застина, заслушана в ударите на сърцето си. Лицето на Байрън беше толкова близо до нейното, че виждаше само дълбоките му черни зеници. Усещаше дъха му върху устните си, мекото докосване на косата му по страните си. Да избяга? Не би могла, дори да искаше. Но не за такова бягство говореше той. Искаше да й каже, че все още се страхуват. Прав ли беше? Можеха ли да престанат да се боят? Щеше ли той да я целуне сега и да й покаже, че няма от какво да се плашат? Близостта му спираше дъха й. От взиране в очите му й се зави свят. Бяха толкова дълбоки и загадъчни. Имаше чувството, че пропада.

— Господи, Джини — обгърна я с ръце той, — толкова ли те е страх?

— Не — прошепна тя и потърси опора в него. Стаята се завъртя пред очите й. — Мисля, че просто съм уморена. Най-добре ще е да си легна.

Байрън изруга тихо, ядоса се на себе си и я вдигна на ръце.

— Нищо чудно, че си изтощена. Почти четири сутринта е. Държах те будна цяла нощ. Коя е твоята стая?

— В предната част на къщата. Вдясно — каза Джини, затвори очи и опря глава на гърдите му. Толкова й беше хубаво така. — Не искам да си лягам — мърмореше те. — Не се страхувам вече. Прегърни ме по-силно… Искам да останеш…

— Аз също искам, сладка моя — прошепна той, допрял устни в косите й, — но не мисля, че сега е моментът. Може би скоро — той запали лампата и отнесе Джини до леглото й. — Ето така. Всичко наред ли е?

— Мисля, че да — кимна тя. — Благодаря. Обикновено не ми прилошава като на някоя глезла от Викторианската епоха.

Байрън се усмихна:

— Зная. Преуморена си. Утре, тоест днес, имаш ли уроци?

— Още в девет — въздъхна Джини.

— Мога ли да се обадя на някого вместо теб и да отложа урока ти за следобед?

— Не. Ще се справя. Имам два свободни часа на обяд. Мога да подремна.

— По-добре ще е да не ставаш сутринта — Байрън изглеждаше загрижен.

— Наистина ще се справя — усмихва се тя. Толкова беше приятно и някой друг, освен Порша, да се безпокои за нея. Което я подсети за нещо. — Какво спомена, за някакво събиране у Порша?

— А, да! Следващата събота. Ще бъде бал с маски — „Хиляда и една нощ“. Ходи ли ти се? Ако решиш да отидеш, аз съм насреща.

— Мисля, че да — отвърна Джини. Знаеше, че и без това Порша ще я преследва безмилостно, докато се предаде и се съгласи да отиде. Но мисълта да се появи с Байрън на някое от старателно подготвените събирания на Порша, събуди нови опасения.

— Добре — каза той. — Ще поговорим за бала по-късно. Сега си тръгвам. Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Нищо ми няма.

Байрън се усмихна, а очите му излъчваха топлота, която Джини усещаше дори от разстояние. Изгаряше от желание да скочи и да се хвърли на врата му, но нещо й подсказваше, че е по-добре да не го прави. Когато Байрън заговори, стана ясно, че и той се чувства по същия начин.

— Няма да те докосна отново, докато не се убедя, че и двамата ще реагираме нормално, така че престани да ме гледаш като тъжно, изоставено коте. Хайде заспивай. Лека нощ.

Той се обърна и излезе. Джини стана и погледна през прозореца. Махна му, когато той излезе на пътя и вдигна ръка, после го проследи с поглед как се заизкачва бегом по хълма! Почувства се много самотна, но и обнадеждена, че той ще се върне. И може би не след дълго, ако щастието й се усмихне, ще останат заедно завинаги. Възможно ли е Порша да е права? — мислеше си Джини, докато се приготвяше за сън. Късмет ли беше това? Любов от пръв поглед? Щяха ли, въпреки всичко, да преодолеят страховете си, да се оженят и да създадат семейство? Съществуваше ли сила, способна да заглуши мъката на Байрън по изгубения му син, с когото дори не знаеше какво се е случило?

— О, Боже мой! — извика Джини на глас. Тим! Тим беше роден само няколко месеца преди онова ужасно земетресение. Знаеха, че е роден в Мексико Сити или някъде наблизо. И нищо повече. Марк и Порша бяха определили първи юни за негов рожден ден. Казали им бяха, че спасителните отряди са го открили след земетресението и са го откарали в болница. След като никой не го потърсил до Коледа, решили да му намерят нови родители. Доналдсън били първите в списъка на агенцията за осиновяване. Порша с нейната склонност да вярва на космически знаци бе приела детето с неописуем възторг. Какво по-щастливо знамение от това да ти предложат дете на Коледа?

Ами ако е ставала някаква грешка? Не, Тим не би могъл да бъде изчезналият син на Байрън! В никакъв случай. Тя си спомни напрегнатия поглед, с който Байрън изучаваше Тим сутринта, когато се блъсна в колата й. Дали бе помислил, че…

Джини тръсна глава и се мушна под завивките. Що за приумица! Та той се чудеше дали Тим е неин син. Сигурно много деца са осиновени след онова ужасно бедствие. Тим действително би могъл да прилича на сина на Байрън, още повече при майка мексиканка. Сигурно Байрън се измъчваше двойно повече при всяка среща с деца, които толкова силно му напомнят неговия син.

Дали е свикнал да живее с болката? В Южна Калифорния има толкова много момчета от мексикански произход.

Ако двамата с Байрън имаме деца, те няма да са чернокоси, мислеше си Джини. А би било хубаво да имат красиви черни очи. Но това бе неосъществимо. Освен ако падащата звезда наистина не е била знамение.

Четвърта глава

Няколко дни по-късно Джини вече не гледаше така оптимистично на нещата. Тя дори не беше сигурна дали Байрън ще се върне. Бе тъжна и в същото време се ядосваше на себе си.

— Чувствам се, сякаш живея върху кактус — каза тя, когато Порша я попита, защо не иска да отиде с нея в някой магазин и да си купят костюми за бала. — Байрън можеше поне да се обади. Доколкото разбирам, едва ли има намерение да приеме поканата ти.

— Сигурна съм, че ще дойде. А ти щом толкова се притесняваш, защо не му се обадиш?

— Оставих се на твоите космични сили. А може би те не могат да се справят сами? Май не си им дала възможност да се проявят.

— Защото реших да организирам екзотично празненство и да помоля Байрън да те доведе? — Порша се усмихна мило. — Не, скъпа, това беше истинско вдъхновение. Тим беше взел някаква илюстрирана книжка от библиотеката. Един от героите в нея ми напомни за Байрън. Да, работа на небесните сили! Аз съм просто инструмент в техните ръце.

— А пък аз глупачка в техните очи — каза Джини.

Байрън не излизаше от ума й. Искаше да го види, за да се увери, че чувствата й не я лъжат.

— Може да си купя тези смешни дрехи — тя взе един разноцветен костюм със звънчета по ръкавите.

— Не ставай глупава! Какво ще кажеш за този? Ще бъдеш чудесна ориенталска танцьорка — Порша й показваше костюм от златист брокат. — Ще потърсим и подходяща музика.

— Не, благодаря — намръщи се Джини — много е разголен.

— Не се превземай!

— Няма да стане! Не искам да се правя на палячо!

— Добре, че дойдох с теб. Ако беше сама, сигурно щеше да си купиш фередже — тя продължи да разглежда костюмите. — Ето го! — тя победоносно извади дреха от ефирна материя с розови и златисти оттенъци. — Можеш да бъдеш Шехерезада.

— Не е много лош — кисело се усмихна Джини.

— Премери го! — заповяда Порша.

Джини въздъхна, взе костюма и отиде в пробната.

— Как ме намираш? — попита тя, когато се върна.

— Страхотно, само че изглеждаш много тъжна. Но ако Байрън е до теб, сигурно ще засияеш.

— Решихме въпроса с костюмите — каза Джини няколко минути по-късно, облечена отново във всекидневните си дрехи. — Сега трябва да се връщам в клуба.

— Обади се на Байрън довечера! — посъветва я Порша. — Не е полезно за здравето да се живее с притеснения.

— Ще пия витамини — весело отвърна Джини.

След работа тя се качи в старата бричка, която й бяха заели от сервиза, докато ремонтират нейната кола, и пое към къщи.

— Кога ли ще се отърва от теб? — ядоса се тя на таратайката, която се задъхваше по склона. Спря пред дома си, излезе и тръшна вратата. — Никога няма да се изкачиш до къщата на Байрън — погледна към върха на хълма и поклати глава. Нахрани котките и си стопли вечеря в микровълновата печка.

Може би Порша беше права, помисли си Джини и пристъпи към телефона. Не! Не искаше да говори с Байрън. Искаше да го види.

Не можеше да отиде с колата, защото със сигурност щеше да закъса някъде по пътя. Да тръгне пеша? След дългия ден, прекаран на тенис корта, краката и пареха от умора.

— Ще си обуя старите маратонки — реши накрая и тръгна.

Забеляза, че колкото по-нагоре се изкачва, толкова по-красиви стават къщите. Байрън сигурно е платил доста пари за своя парцел, помисли си тя, като видя имението. Къщата бе разположена толкова навътре, че почти не се виждаше от пътя.

Тя пое по лъкатушещата алея. Изведнъж спря, изумена от красотата на къщата, изникнала сякаш от планинския склон. Имаше веранди на различни нива и огромни остъклени еркери, които й придаваха особена лекота, сякаш бе долетяла и кацнала на хълма. Всичко наоколо беше естествено, диво. Тъкмо за човек с артистичния вкус на Байрън ди Стефано.

Към една от верандите водеше широка стълба. Реши да тръгне по нея и да го изненада.

Горе спря да се наслади на приказната гледка, разкрила се над върховете на дърветата. Сетне забеляза стъклена врата, закрита от нежни завеси с цвят на слонова кост и тръгна бавно към нея. Озова се в голяма стая с камина. Очевидно беше всекидневната. Имаше меки столове и канапета в неутрални тонове, а масите и шкафовете бяха от тиково дърво. Вътре нямаше никой. Тъкмо посегна да отвори вратата и чу гласове. Веднага отскочи назад и се скри. Почувства се неудобно. Не искаше да се натрапва на Байрън, ако не е сам. Трябва да опита да се измъкне надолу по стълбите. Ами ако излязат на верандата…

Гласовете приближаваха. Джини веднага разпозна дълбокия глас на Байрън. Другият беше на жена. Разговаряха на испански. Джини не разбираше нищо, но по тона предположи, че се карат, вероятно за пари, защото няколко пъти се чу дамата „долари“. Навярно бе домашната прислужница. Ами ако е някоя друга? Негова приятелка или… Тя се уплаши да не я открият, че подслушва и заслиза обратно по стълбите, но не успя да се скрие навреме. Стъклената врата се плъзна встрани и нечии стъпки приближиха.

О, боже, мислено изстена Джини. Сърцето й биеше до пръсване. Можеше да опита да се скрие в храстите. Изведнъж я осени нова идея — тя се приближи до някаква врата на приземния етаж и почука. Изчака стъпките горе да се приближат още и отново почука.

— О, ето те и теб — каза тя усмихната.

До Байрън стоеше ослепителна красавица, облечена в елегантен черен костюм. Тъмната й коса бе прибрана назад, подчертавайки съвършените черти на лицето й. В ръка държеше черна чантичка. А Байрън й се стори по-хубав от всякога — с бяла риза и черен панталон, преметнал през рамо сакото си.

Щом видя Джини, той спря стъписан, лицето му пребледня.

— Джини! Каква изненада!

— Аз… Изненадах ли те? — почувства се ужасно неловко, застанала пред елегантната двойка. — Минавах оттук… и реших да ти се обадя — измърмори тя. — Виждам, че излизаш…

— Да. Опитах се да ти звънна преди няколко минути. Страхувам се, че няма да мога да дойда на бала в събота. Налага се спешно да замина за Мексико. По много важна работа… Всъщност личен проблем. Помолих Порша да ти предаде.

— Разбирам — каза Джини. „Важна работа“. Да, сигурно не търпи отлагане. Но „проблем“… звучи нелепо. Тя дори се съмняваше, че й е звънял по телефона. Навярно е оставил тази дреболия на сестра й. Байрън каза нещо на жената. Сигурно й обяснява коя е натрапницата в червения анцуг, помисли си Джини, изпълнена с гняв. Жената й се усмихна — хладно, изискано.

— Джини — каза Байрън, — това е Елиса ди Кордова, сестра на починалата ми съпруга.

О, наистина ли, усъмни се Джини. Значи затова изглеждаше толкова гузен, когато ме видя? Тя се усмихна любезно:

— Кажи й, че много се радвам да се запознаем.

Байрън преведе, жената кимна на Джини и изрече някаква подобна учтивост на испански. Джини се усмихна отново.

— Трябва да тръгвам — обърна се тя към Байрън. — Приятно пътуване.

— Къде е колата ти? — попита Байрън.

— Дойдох пеша. Колата ми е в сервиза, а тази, която ми дадоха в замяна, не може да се качи дотук.

— Лошото е, че моята кола е двуместна.

— Не се тревожи. Аз мога да ходя — отсече студено Джини.

Учтивият разговор започваше да й омръзва. Тя кимна към двамата, обърна се и бързо се отдалечи. Не след дълго колата му я настигна и спря до нея. Джини погледна Байрън и вдигна въпросително вежди.

— Джини, моля те, иди на бала у Порша и се забавлявай. Наистина съжалявам, че не мога да дойда с теб — рече той.

— Не мисли за това — каза Джини. И се махай оттук, преди да съм започнала да крещя, продължи наум мисълта си.

— Не ме гледай така, Джини — каза тихо Байрън.

Джини едва се сдържаше.

— Махай се — процеди тя през зъби в се затича надолу.

След малко колата я задмина.

Тя продължи да тича, докато ферарито се изгуби от поглед, после внезапно спря. Сълзи изпълниха очите й. Край! Свършено бе! Не искаше никога повече да вижда Байрън ди Стефано.

Джини се втурна в къщата, без да си даде труд да затвори вратата, тръшна се в шезлонга и се разрида. Какво бе очаквала всъщност? Трябваше да се досети, че Байрън не е човек, който прекарва живота си сам. Може да се страхува от трайна връзка, но с неговото богатство и слава можеше да притежава всяка жена. Сестра на съпругата му? Ха! Ако беше така, защо не я бе довел да ги запознае. Или може би той се срамува от Джини Комптън — треньорка по тенис от средната класа. Съжалява ли, че й е разказал миналото си? Съжалява ли, че я предразположи и тя да разкаже своето? За какво му е да се обвързва с жена, която е толкова объркана. Елиса ди Кордова сигурно е много по-забавна.

Нещо пухкаво се покатери върху рамото й и я докосна по ухото. Джини посегна и взе шареното котенце.

— О, ти ли си било? И теб няма да получи. Той ще замине нанякъде и ще забрави, че изобщо съществуваш. А ти заслужаваш по-добър дом.

Отвън се чу шум от кола.

Джини бързо изтри сълзите си. Изправи се и видя Порша да влиза през портата. Тим идваше след нея.

— А, значи си се прибрала — изрече задъхано Порша. — Преди малко ти звънях, нямаше те.

— Бях на разходка — каза Джини и се усмихна на Тим, който веднага се заигра с любимото си жълто коте. Слава Богу, вече знаеше какво идва да й съобщи Порша. Нямаше да е хубаво, ако избухне в плач пред Тим, който живееше с илюзията, че при леля Джини винаги всичко е наред. Ако можеше да скрие от Порша подпухналите си очи… Тя стоеше с гръб към сестра си, загледана в племенника си.

— Хайде да влезем и да си направим чай с лед — каза Порша. — Имам да ти казвам нещо.

— Вече разбрах… Но може да си направим чай — каза Джини и тръгна към вратата. — Тим, искаш ля кока-кола?

— Да — зарадва се момчето.

— Разбрала си? — изненада се Порша. — Виждам, че го приемаш спокойно.

— Тревожех се да не би… — тя се втурна в кухнята и най-сетне застана пред Джини. — О, не, не искам отново да изпадаш в униние! Но как разбра?

— Ходих до къщата на Байрън, Той сам ми каза.

— Обясни ми, че е невъзможно да остане — каза Порша. — Предполагам, че един толкова известен художник има ангажименти по цял свят.

— Сигурно и любовниците му са по цял свят. При него беше дошла невероятна красавица. Мексиканка. Говореха си на испански и аз не разбрах нищо, но личеше, че добре се познават — тя пусна по три кубчета лед във всяка чаша. — Имаше наглостта да ми каже, че е сестрата на съпругата му.

— Съпругата му е била мексиканка?

— Да.

— Ами тогава е възможно.

— Възможно е, но е малко вероятно. Той изглеждаше дяволски виновен, когато ме видя — Джини подаде на Тим кутийка с кола.

— Седни! Ти си много разстроена! — нареди Порша, като видя колко силно трепери ръката й.

— Нищо ми няма — отрече Джини, — добре съм. Радвам се, че разбрах всичко толкова рано. Не започвай пак с твоите глупости за небесните сили!

— Добре де — примири се Порша. — Само едно ще ти кажа, бързаш да си изградиш собствена версия, без да знаеш фактите. Може би имаш нужда от психиатър.

— Порша — каза Джини. — Аз съм съвсем здрава. Може да съм била объркана известно време, но вече не съм.

— Добре. Значи ще дойдеш на бала сама и ще се забавляваш и без Байрън. Там ще има други мъже и ти ще се радваш на тяхната компания като всяка нормална жена.

— Не позна — отсече Джини. — Знаеш, че не обичам да ходя сама на приеми.

— Ти изобщо не обичаш да ходиш по приеми. Което съвсем не означава, че ще ти позволя отново да се затвориш в тази празна къща. Не! Ще дойдеш! Поканила съм Сондра и Сам, ще ги пратя да те вземат. Сам е достатъчно силен, ако трябва, и на гръб ще те донесе.

— Не искам да идвам — каза намръщено Джини. Усещаше, че ще загуби битката, защото в подобни ситуации Порша обикновено успяваше да се наложи.

Тя дори бе изпратила вместо нея документите за първия тенис турнир. Джини си мислеше, че тогава постигна победа само защото Порша й бе казала, че ако не спечели, ще разочарова баща им. Тя ли беше мекушава или Порша винаги имаше право?

— Ела да видиш моя костюм — помоли Тим. — Аз ще бъда надзирател на роби.

— Не мога да пропусна такова нещо — усмихна му се Джини. — Ще дойда!

— Добре тогава — каза Порша и се изправи. — Трябва да вървя. В магазина не намерих нищо подходящо за Марк, а искам да бъде облечен като султан.

— Може ли да взема котето вкъщи? — попита Тим с надежда в гласа.

— След бала — обеща Джини.

— Може ли в неделя? — попита Тим с широко отворени очи. — Може ли?

— Ако дотогава му намерим кутия — каза Порша. — Хайде, тръгваме. Още много работа ни чака.

След като Порша и Тим си заминаха, Джини се върна на верандата, облегна се на перилата и се загледа в залязващото слънце. Отново сама. Ненавиждаше ужасната болка, загнездила се в нея. Ако Байрън…

— Престани! — заповяда си тя.

Няма цял живот да плаче за Байрън. Нито пък за Кърт. Трябваше да се опита да бъде като сестра си — да прави планове и да върви напред.

Животът на Порша бе прекрасен, особено след като Тим се появи. Беше се омъжила за Марк веднага след като завърши колежа. Той беше с десет години по-възрастен от нея. Сега Порша бе на трийсет години, само с три години по-голяма от сестра си. Ако Джини не се вземе в ръце в най-скоро време, животът ще я подмине. Тя е общителна, обича да излиза и да се весели. Ще се забавлява отново със или без Байрън. Балът у Порша е идеално място за тази цел. Може би трябва да отиде пак до магазина и да си купи онзи бляскав костюм. Ако разучи някой ориенталски танц, сигурно ще изненада всички.

Пета глава

— Имате ли видеокасети с ориенталски танци? — обърна се Джини към продавача?

Беше сменила костюма на Шехерезада срещу един доста оскъден тоалет — ярък сутиен, златисти бикини с пайети и прозрачни тюркоазни шалвари. Имаше и роба, без ръкави, дълга до глезените, но и тя не беше в състояние да прикрие почти голото й тяло. Когато се бе огледала в пробната, Джини се бе усмихнала със задоволство. Щеше да обърне нова страница и да си отмъсти. Порша щеше да бъде много изненадана.

— Да, имаме — каза продавачът и се отправи към подредените с видеокасети рафтове. — Много жени използват тези танци, за да поддържат фигурата си — той огледа прекрасното тяло на Джини. — Но на вас не ви е нужно.

— Благодаря — усмихна се Джини, — просто искам да се науча да танцувам.

— Това ще ви свърши работа — обеща продавачът.

Същата вечер тя пусна касетата и дълго гледа как тъмнокосата танцьорка демонстрира всевъзможни извивки на тялото. Изглеждаше лесно. Джини започна да следва движенията на танцьорката и да се полюшва в такт с музиката. Беше много забавно. За няколко дни щеше да се научи.

 

 

В събота вечерта Джини вдигна косата си на кок и я пристегна, със синя атлазена панделка, която се спускаше на тънки ивици по гърба й. Гримира се така, че очите й да изглеждат леко дръпнати в кранчетата и тайнствено премрежени. Изрепетира за последен път танца си, преди да тръгне. По ръцете й проблясваха множество евтини златни и сребърни гривни, които бе купила специално за тази вечер. Да, тя определено беше готова. Новата Джини Комптън щеше да смае всички. Толкова по-зле за Байрън ди Стефано. Сигурно бе отлетял за Мексико да се забавлява в Мексико с Елиса, но съдейки по студеното й държание, едва ли го очакваха приятни моменти.

Сърцето на Джини прескачаше от вълнение, когато паркира колата си пред къщата на Порша и Марк. Вече имаше много коли, защото балът започваше в осем. Джини нарочно бе изчакала последния момент, за да я посрещнат както подобава. Излезе от колата и се отправи към къщата. От прозорците струеше светлина. Екстравагантната архитектура на къщата много напомняше на Джини купчина искрящи ледени блокове, струпани от забележително силен и умен великан. Носеше се екзотична музика и се чуваше весела глъчка. Джини се усмихна. Мелодията от нейната касета. Позвъня на вратата, вместо да се вмъкне незабелязана както би направила всеки друг път. Когато Марк отвори, Джини го поздрава със загадъчна и прелъстителна усмивка.

— Здравей, Марк! — измърка тя и му подаде дългата си наметка. — Съжалявам, че закъснях.

Марк зяпна и се втренчи в нея.

— Уау! — възкликна той. — Страхотен костюм, Джини!

— Благодаря. Твоят също е много хубав.

Марк беше с бял тюрбан, обшит с фалшиви камъни, и с пищно червено наметало над бяла атлазена риза и панталони.

— Ела да омаеш гостите! — насърчи я Марк. — Аз ще ти донеса нещо за пиене и ще те представя на всички, които не познаваш. И най-добре да намеря Порша. Без съмнение тя също би искала да хвърли поглед на костюма ти.

Марк се понесе към задната част на къщата, а наметалото го следваше, издуто като балон. Джини бавно пое към гостната, където тържествуващо посрещна устремените изпитателни погледи на познатите и особено този на Гровър Олдридж, който в първия момент реагира, като че ли съзира привидение, а след това се ухили многозначително. Доближи се до нея, точно когато Марк се върна.

— Изглеждаш… неотразима тази вечер, Джини! — каза той и плъзна бавен поглед по тялото й, сякаш я виждаше за първи път.

— Е, благодаря ти, Гровър — изчурулика Джини, — но още не си видял танца ми — тя отпи от чашата си и подаде ръка на Марк. — Какво ми наля? Много е вкусно.

— Порша го нарича пунш на Шехерезада — отвърна Марк. — И внимавай! Не е толкова невинен, колкото ти се струва.

— С много неща е така — усмихна се тя уж свенливо. — Намери ли Порша?

— Ето я, идва.

Порша, сияеща в женския вариант на костюма на Марк, погледна Джини и замръзна, смаяна.

— Ти ли си това?!

Джини избухна в смях. Облеклото й си струваше труда дори само заради реакцията на сестра й.

— Разбира се, че съм аз. Реших сама да се нагърбя с тайните замисли на космическите сили. След малко ще танцувам. Но първо трябва да бъда представена на гостите. Готов ли си, Марк? — усмихна му се тя.

— Съмняваш ли се? Ще им кажа, че си от моя харем.

Повече от час Джини се движеше сред гостите, пиеше пунш и се радваше, че всички я възприемат като някакъв нов и различен човек. Дори Тим, облечен в широки панталони, пристегнати с бял колан, бял пластмасов ятаган и наметка, изглежда, трудно възприемаше новия образ на леля си.

— Наистина ли ще танцуваш? — прекъсна той разговора и с привлекателен, червенокос, млад архитект. — Татко ми каза.

— Истински ориенталски танц? — не повярва архитектът и с блеснали очи посрещна утвърдителния отговор. — Нямам търпение да го видя! Каква музика искаш? Ще кажа на Порша да я пусне.

Джини вече не знаеше какво става. Архитектът изчезна. Гостите започнаха да си шепнат нещо и да извръщат очи към нея. Озова се в центъра на малък кръг. Марк тържествено й подаде ръка, отведе я до импровизирания дансинг и се поклони.

— Дами и господа — обяви той. — Тази вечер имаме щастието да видим истинска принцеса, която с вълшебната си дарба да танцува, е пленявала крале и принцове от цял свят — той пусна ръката й, отдръпна се и плесна с ръце. — Музика!

Заповедта му тутакси беше изпълнена и Джини затанцува. Стори й се дори по-приятно, отколкото вкъщи. Бедрата й сякаш не бяха свързани с тялото. Тя се усмихваше, флиртуваше с мъжете, въртеше се и се поклащаше съблазнително. Когато музиката свърши, тя отпусна ръце и се поклони дълбоко сред гръмките аплодисменти.

— Още! — извика някой и останалите тутакси се присъединиха.

— Добре, но танцът ще бъде последен — съгласи се тя мило.

Музиката тъкмо бе започнала, когато Джини забеляза леко раздвижване близо до вратата. Продължи да танцува, но успя да зърне как тълпата се раздели, за да пропусне някого. Късен гост, помисли си тя и се обърна към младия архитект, поклащайки бедра. Той се ухили и й изпрати целувка. Тя също се усмихна и го повика с жест, но след това срамежливо му обърна гръб. Погледът й срещна очите на Порша. Сестра й не се усмихваше. Изглеждаше разтревожена и очите й неспокойно шареха между Джини и някой друг.

Още преди да извърне глава и да проследи погледа й, Джини долови учестените удари на сърцето си, заглушили дори музиката. Не можеше да откъсне поглед от лицето на Байрън, но продължи да танцува с предизвикателно вирната брадичка, докато в нея се бореха чувство на вина и безсилен гняв. Байрън ди Стефано нямаше никакво право да я гледа по този начин. Тя просто се бе вслушала в съвета му. Нали й пожела да се забавлява! Толкова по-зле за него, ако ще се цупи след всичко, което й причини.

Джини имаше чувството, че музиката продължи цяла вечност. Накрая се поклони и тълпата мигом я обгради. Архитектът се приближи и я прегърна точно когато Байрън застана пред нея. Горчив упрек бе заменил първоначалното му слисване. Джини се извърна припряно към архитекта.

— Това е Байрън ди Стефано — каза тя, като отчаяно се опитваше да си спомни името на червенокосия. — Байрън, това е…

— Клинт Стагър — услужливо се намеси архитектът и протегна ръка. — Харесвам картините ви.

— Благодаря — стисна набързо ръката му Байрън, без да го погледне. Очите му пламтяха от напрежение и сякаш пронизваха Джини.

— Клинт е архитект — подхвърли Джини, но единственото й желание беше да се изпари внезапно. — Той е проектирал новото крило на клуба.

— Добра работа — учтиво отбеляза Байрън, без да отмества поглед от Джини. — Идвам направо от летището — додаде той с обвинителен тон.

— Не беше трудно да се досетя — намръщи се тя. С какво право я гледаше така? Тя вдигна очи към Клинт. — Хората не обичат да пропускат баловете на Порша.

— Не се учудвам — каза Клинт със закачлива усмивка. — Жалко, че не пристигнахте по-рано да видите първия танц на Джини — обърна се той към Байрън.

— Жалко наистина — успя да изрече Байрън.

Джини забеляза убийствения поглед, с който Ди Стефано прониза Клинт. Дали наистина ревнуваше? Ако беше така, значи са квит.

— Добре ли пътува? — усмихна се невинно тя.

— Пътуването ми беше много уморително, но свърших добра работа.

Марк се появи и пъхна чаша пунш в ръката му.

— Опитай, най-новото изобретение на Порша! — подкани го той.

Байрън погледна чашата, наведнъж изля съдържанието в устата си и я върна на Марк.

— Трябва да говоря с теб — каза той на Джини и погледна многозначително Клинт.

— Но нали си говорим? — усмихваше се сладко Джини и невинно премигваше срещу Байрън. Но точно това не биваше да прави. Той изръмжа нещо и сграбчи ръката й над лакътя.

— Насаме! И то веднага! — издърпа я Байрън към задната част на къщата, провирайки се бързо сред тълпата.

— Пусни ме! — каза тихо Джини, за да не привлече вниманието на другите.

— Няма да стане! — процеди Байрън. Спря до вратата към осветения басейн. — Тук има прекалено много хора — заяви той и се устреми към кухнята.

Там се бяха събрали други гости около Порша. Байрън се наведе и прошепна нещо на сестра й. Очите й се оживиха и тя му отвърна също тъй тихо, като се направи, че не забелязва заплашителния поглед на Джини. Байрън кимна, прекоси бързо помещението и я поведе по някакви стълби, докато се озоваха в изолирана всекидневна с изглед към басейна.

— Това вече е друго нещо — каза той и застави Джини да седне до него. — Сбирките на Порша винаги ли са тъй многолюдни?

— В повечето случаи — отвърна Джини и потърка ръката си, когато Байрън най-сетне я пусна. — Марк е в рекламния бизнес и познава много хора.

— Половин Лос Анджелис — отбеляза сухо Байрън. Той погледна Джини, чертите му постепенно се отпуснаха, докато накрая се усмихна. — Е, вече сме тук. Съжалявам, задето не прецених, че ще успея да се върна.

Меката топлина, която излъчваха очите му, накара Джини да трепне. Беше решила, че не иска да го вижда повече, но сега, когато той беше тук, отново я завладяваше магнетичният му чар.

— Доскуча ли ти на юг от границата? — попита ребром тя.

— Не, но се безпокоях за теб. Изглеждаше толкова разстроена, когато ти казах, че ми е невъзможно да дойда тази вечер. Не можах да се порадвам на няколкото свободни минути, които имах.

— Наистина ли помисли, че ще изпадна в униние и скръб и ще си остана вкъщи само защото си получил по-добро предложение? — попита хладно Джини.

— По-добро предложение? — Байрън се протегна, хвана я за брадичката и обърна лицето и към себе си. — Елиса ли имаш предвид? — попита той с вдигнати вежди и както се стори на Джини, с крайно изненадан глас.

— Кой друг? — опита се тя безуспешно да освободи брадичката си.

— Джини, Елиса е сестра на Консуела — произнесе той бавно и отчетливо. — Тя е адвокат. Занимава се напоследък с мой много сложен и деликатен проблем.

— Ах! — възкликна Джини подигравателно. — Това не обяснява нищо — опита се да избута ръката му, но той хвана нейната и я стисна здраво.

— Какво искаш да ти обясня? — попита нежно и я придърпа към себе си.

Топлината, която излъчваха очите му, я примамваше като опасната песен на сирените и стопяваше останките от здрав разум и решимост.

Но аз не се намирам край злокобен остров, повтаряше си тя, а до много красив мъж, който се опитва да ме съблазни. И очевидно има опит в това отношение. Тя издърпа ръката си и поклати глава.

— Не трябваше да ти казвам. Не ми се обади и не дойде да ме видиш дни наред. След това замина толкова внезапно, че не можа да ме уведомиш за това, докато не се качи в самолета. Не вярвам нито дума от твоята история.

Тя трепна, когато Байрън погали бузата й.

— Недей — каза тя сърдито и тръсна глава. — Ти май не разбираш. Аз съм ти много ядосана и още не съм чула нито думичка за обяснение. Предполагам, защото нямаш такова.

— Напротив — ухили се Байрън. — Но тази вечер си толкова красива, че изобщо не мога да мисля — Джини шепнешком изрече някаква ругатня и той се изсмя. — Зная, че няма да ти хареса обяснението ми, но ще трябва да свикваш, защото ще го чуваш много пъти. Онази вечер не успях да заспя и започнах нова картина. Случва се понякога. Нещата потръгват, аз се увличам и загубвам представа за времето. Не спя, почти не се храня. Подремвам в ателието. Икономката ми носи храна от време на време. Мислех да ти се обадя, но все се случваше да си на работа или пък беше среднощ. В сряда сутринта Елиса ми донесе сведенията, които я бях помолил да събере. Побеснях, защото се наложи не само да прекъсна работата си, а и да отпътувам с нея. Казах й, че възнамерявам да те доведа вкъщи да видиш картината ми същия ден, но тя беше вече купила билетите и уговорила няколко срещи — Байрън млъкна и поклати глава, наблюдавайки киселата физиономия на Джини. — Знаех си, че няма да ти хареса, но повярвай ми, това е самата истина.

Джини го гледаше замислено. Може и да не ми се нрави обяснението му, мислеше си тя, но му вярвам. Кърт понякога се забравяше по същия начин в лабораторията, без дори да знае кой ден от седмицата е, без да се обади. Накрая тя бе успяла да го убеди, че е по-добре да й позвъни в три часа през нощта, отколкото да я държи в неведение. Трябваше да накара и Байрън да го проумее. А може би избързваше с плановете за бъдещето? Дали не е по-разумно да се опита да забрави и него, и Кърт, все трудни, амбициозни мъже. И да си намери някой съвсем обикновен, който няма да я разстройва.

Тя затвори очи и опита да си представи как чувствителното, красиво лице пред нея изчезва от живота й завинаги, разтапя се като мираж в мъглите под верандата някоя ледена утрин. Като предупредителен камбанен звън тя усети в сърцето си болката от самотата. Не можеше да понесе тази мисъл.

Отвори очи и примигна през сълзи.

— Вярвам ти — каза с пресипнал глас. — Само че друг път ми се обаждай дори ако минава полунощ, дори в работата ми. Боях се, че… — тя преглътна сълзите си. — Боях се, че не искаш да ме видиш повече.

— О, Джини! — каза нежно Байрън и я взе в обятията си. — Никога не си помисляй подобно нещо. Ако все пак не успея да се обадя, звънни ти. Досега не съм го позволявал на друг. И ако съм във вихъра на вдъхновението, предвещаващо създаването на най-великата творба след „Мона Лиза“, обещавам, че няма да ти крещя, а ако дойдеш да ме видиш, няма да хвърля нищо по теб.

По гласа му Джини разбра, че се усмихва и вдигна глава.

— Предполагам, изглеждам ти доста глупава и несигурна.

— На твое място би се държал по същия начин — той я целуна нежно и попита. — Мога ли да те заведа у дома? Ще се върнем за колата ти утре.

Смайващото предложение на Байрън накара сърцето й да замре от вълнение. Той искате да прекара нощта с нея!

А беше й казал, че няма да я докосне отново, преди да се убеди, че и двамата са готови, че вече не се страхуват. Беше ли уверен в това сега? А тя? Наистина не знаеше, но беше сигурна, че иска да е близо до нея, дълго да усеща ръцете му около себе си. Тя реши, че е време да бъде по-смела, да не се крие вече от живота. Нали и днешния си ден бе започнала с предизвикателство.

— Съгласна съм — усмихна се тя и погали бузата му.

— Хубаво — грейна Байрън и я притисна в обятията си.

Устните му се впиха в нейните и този път целувката му беше буйна и страстна. Джини усети как в нея се възпламеняват огньове, устните й се разтвориха леко, всяка частица от нея се съживи. Допирът на ръцете му по голия й гръб сякаш проникваше до самата й същност и милваше недокоснати досега струни. Тя простена от удоволствие и се притисна в него.

— Здравейте! — пропя тънко детско гласче.

Като облени от студен душ, Джини и Байрън се отдръпнаха един от друг.

— Здравей и ти! — поздрави Байрън, който пръв се съвзе. Усмихна се широко на Тим, който стоеше до него, облечен в пижамата си на райета. — Изглежда, си готов за лягане.

— Да, но първо трябва да намеря мама да ме завие — Тим погледна Джини. — Знаещ ли къде е?

— Беше в кухнята преди малко — отвърна Джини.

— Знаеш ли какво — предложи Байрън. — Ние си тръгваме и ще трябва да намерим майка ти да си вземем довиждане. Защо не я потърсим заедно?

— Става — съгласи се Тим и най-неочаквано се изкатери в скута на Байрън. Обгърна с ръце врата му и заповяда. — Носи ме! Не искам тия досадници да стъпват по босите ми крака.

— Добра идея! — усмихна се Байрън и тръгнаха.

Тим дръпна леко косата му и попита:

— Как така имаш толкова дълга коса?

— Така ми харесва.

— И аз искам да имам дълга коса — заяви Тим.

Сърцето на Джини се сви. Те наистина биха могли да бъдат баща и син. Байрън беше толкова добър с него. Колко жалко, че е изгубил собственото си дете.

— Малък си още за дълга коса — намръщи се Байрън. — Голяма досада е. Непрекъснато се цапа и трябва да караш майка ти да я мие и да я суши. Почакай, докато пораснеш.

— Колко да порасна?

— Това ще уточниш с майка си. Не искам да си имам неприятности с нея.

Намериха Порша в гостната.

— Струва ми се, някой чака да го сложат в леглото — каза Байрън и й подаде Тим. — Ние с Джини също тръгваме.

Порша вдигна въпросително вежди към сестра си, която се наведе и прошепна в ухото й, че ще се върнат за нейната кола на следващия ден. Порша се усмихна разбиращо.

— Приятна вечер! — каза тя. — Тим, престани! Какво искаш?

— Искам да имам дълга коса като неговата — настоя Тим.

Байрън се усмихна виновно.

— Надявах се поне още десетина години да отложа този проблем — рече Порша. — Но нямам мира, откакто видя пирата с дългата коса, който кара ферари.

— Убедих го да изчака поне докато сам бъде в състояние да я поддържа — каза Байрън, — така че имаш малка отсрочка.

— Господин Ди Стефано е прав — обърна се Порша към Тим. — Когато започнеш сам да подреждаш и чистиш стаята си, ще си помисля отново. Струва ми се, че си осигурих по-голяма отсрочка.

— Която може да трае вечно, ако Тим прилича на теб — подхвърли закачливо Джини. — Е, лека нощ. Балът беше чудесен!

— Лека нощ! — Порша стисна ръката на Джини. — Отбийте се, когато дойдете утре за колата. Ние ще лежим някъде из къщата и ще се съвземаме.

— Ще настинеш в този костюм — рече Байрън, когато се отправиха към колата. — Наметката ти е като паяжина.

— Не ми е студено — каза Джини. Всъщност имаше чувството, че кожата й гори от докосването на ръката му. Преди да влязат в колата, той свали сакото си и й го подаде.

— Не само ще те топли, но и ще предотврати доста катастрофи. Ако някой шофьор те зърне в този вид, няма да погледне повече към пътя.

— Винаги съм искала да спра движението.

— С този костюм няма да имаш проблеми — усмихна се Байрън. — А колата ще сменя с някоя по-романтична.

— Какво искаш да кажеш? — попита объркана Джини. — На мен ми изглежда много шик.

— Не ми харесват седалките — обясни Байрън и натисна мощно газта. — Старият пикап на баща ми с пейка вместо седалка беше много по-подходящ да си поканиш момиче.

— Обзалагам се, че си го използвал пълноценно. Чудно ми е, че баща ти е имал пикап. Мислех, че си градско момче.

— Баща ми имаше малко магазинче в Бруклин. Използвахме камиона да превозваме пресни продукти. А понякога в събота излизах с него.

— Сигурно си имал приятни изживявания — каза Джини, като си представи как младият Байрън ди Стефано взима най-новото си гадже в лъснатия пикап. Нищо, че не е било лимузина. С неговия чар всяко момиче би се радвало на компанията му.

— Вярно е — отвърна той. — Това продължи няколко години. После постъпих в колежа по изкуствата и по-малкият от братята ми пое щафетата. После го замести следващият.

— Колко деца сте били? — попита Джини. Байрън наглеждаше толкова егоцентричен, че го мислеше за единствено дете.

— Седем — оповести той. — Имам четирима братя и две сестри. Най-малката е по-млада и от теб. Само на двайсет и една е.

— Чудесно голямо семейство — отбеляза Джини. — Ние с Порша сме единствените деца. Кажи ми, баща ти надяваше ли се да го наследиш в бизнеса или се зарадва, когато реши да станеш художник?

— Имах пълното одобрение на родителите си. Те обичат изкуството, а с техния бизнес не биха могли да ни издържат всичките, без да го разширят, за което те нямаха желание. Щастливи са в стария квартал сред приятелите си от едно време. Предпочитаха, струва ми се, да стана музикант, но не мога да се похваля с добър слух.

— Тогава, сигурно са били доволни, че си се оженил за пианистка — предположи Джини и моментално съжали, че го е изрекла.

За нейно облекчение Байрън сви равнодушно рамене.

— Те харесваха Консуела, но не бяха във възторг от семейството й. Може би ти е направило впечатление, след като видя Елиса, че семейство ди Кордова се смятат за нещо повече от всички останали.

— Тя наистина ми се стори някак… превзето елегантна — опита се да предаде впечатлението си Джини.

Байрън се изсмя.

— Чудесно описание. А твоето семейство? Каза, че баща ти е професор. В каква област?

— Английска литература — отвърна тя. — По-точно средновековна английска литература.

— Имаш предвид Чосър и неговия кръг?

— Точно така. Баща ми е нещо като експерт по Чосър. Написал е няколко книги за него и сега провежда изследователска работа в Англия за следващата. Но не е някакъв особняк. Може да бъде много забавен. Добър тенисист. И много стриктен треньор.

— Той ли те научи да играещ тенис?

— Той беше първият ми треньор — кимна Джини. — Накара ме да започна, като ми обеща сто долара, ако се науча да играя толкова добре, че да го победя.

— Колко време ти отне да постигнеш делта?

— Не мисля, че някога ще стана толкова добра — усмихна се Джини. — Винаги успява така да ми отвлече вниманието, че започвам да правя глупави грешки. Играта с него е по-скоро психологически двубой.

— Бащите явно умеят да печелят битката, когато опре до психология. Аз също никога не успях да победя баща ми в три поредни партии шах.

Те продължиха да си разказват спомени от детството, докато стигнаха къщата на Джини.

— Може би е по-добре да отидем у нас — предложи Байрън, когато спря колата на алеята. — Съседите ти може да започнат да клюкарстват, ако видят колата ми тук, паркирана цяла нощ.

Джини си спомни какво беше на път да се случи и потръпна. Беше ли готова наистина? Сърцето й се разтуптя. Не, все още се страхуваше. Но нали съвсем скоро бе размишлявала над факта, че тя никога за нищо не е напълно готова. Нямаше да бие отбой сега.

— Не бях помислила за това — намръщи се тя. — Сигурно си прав. Но ще трябва да вляза за малко у нас, да изведа котките. Ще трябва и да се преоблека. Не бих искала да се прибера сутринта в такъв вид.

— Правилно — съгласи се Байрън. — Хайде тогава. Тъкмо не съм ти показвал картината, над която работя. Бих искал да я видиш.

Той като че ли се притеснява, помисли си Джини и му се усмихна.

— С удоволствие ще я видя — каза тя. — Никога не съм зървала незавършена картина на голям художник.

Байрън направи недоволна физиономия.

— Не вярвай на моята известност. Аз не вярвам. Всеки път, когато започвам нова картина, се чувствам като абсолютно начинаещ.

— Тогава ще се престоря, че гледам картина на талантлив абсолютно начинаещ — тя излезе от колата и го попита. — Искаш ли да дойдеш с мен или ще изчакаш тук?

— Ще дойда с теб — Байрън бързо я последва. — Боя се, че може да ме напусне смелостта и да продължа без теб.

Джини го погледна изненадана.

— И ти ли?

Байрън кимна и се изсмя.

— Ние сме двама наплашени страхливци. Нали? А иначе се преструваме, че сме преживели какви ли не приключения. Което не мога да кажа за себе си, а струва ми се, и за теб.

— Не ми е приятно, че толкова бие на очи — въздъхна Джини. — Но понякога имам чувството, че е трябвало да се родя в друг век.

— Аз също — съгласи се Байрън. Когато Джини отвори вратата, за да влезе, той я хвана за ръката и я обърна с лице към себе си.

— Слушай — каза нежно той, — ако предпочиташ, ще се откажем? Джини стоеше неподвижна, без да си поема дъх и пиеше топлината и нежната загриженост, която излъчваха очите му. Цялото й същество се изпълваше с непреодолимо желание да задържи този изключителен мъж завинаги до себе си.

— Аз… не зная какво точно искам — каза тя колебливо. — Но със сигурност не искам да оставам сама.

— Аз също — Байрън леко докосна бузата й. — Хайде, иди се преоблечи, аз ще се погрижа за котките.

Джини забърза към стаята си, пръстите й трепереха, докато сваляше фееричния си костюм и красивия кок. Изми тежкия си грим, среса се набързо и облече семпла пола, която отиваше на блузата и с апликация на огромно червено цвете. Сети се да си вземе атлазения халат и тоалетните принадлежности в плетена плажна чанта. Когато се върна във всекидневната, завари Байрън да разглежда семейните снимки над камината.

— Ти си била едно малко, слабичко момиченце, нали? — усмихна й се той.

— Момчетата ме наричаха „клечка за зъби“ — каза Джини и направи гримаса.

— Аз бих те нарекъл „красива“ — приближи се Байрън и я прегърна. — Сега си още по-хубава, отколкото в костюма. Тръгваме ли?

Джини кимна, без да каже нищо, страхувайки се, че гласът ще издаде вълнението й. Усмихва се на Байрън и го остави да я изведе навън в нощта.

Шеста глава

— Чудесна къща — отбеляза Джини.

Искате й се да говори за нещо обикновено, за да отклони мислите си от необичайната ситуация.

Байрън мълча почти през целия път. Може би и той се чувстваше неловко. Джини стоеше на прага на всекидневната, където бе надничала преди няколко дни от верандата. Отвътре стаята изглеждаше още по-голяма. Имаше и стълбище към терасата на втория етаж.

— Колко е просторно! — възкликна тя.

— Имаш право — Байрън огледа стаята със странно безразличие. — Ако израснеш в един апартамент с осем души, и при това с обща баня, започваш да оценяваш подобни удоволствия. Искаш ли да разгледаш къщата?

— О, да! — отвърна бързо Джини. Не беше сигурна дали иска да я разгледа точно сега, но така щеше да спечели време, за да се овладее. Прилошаваше й от усещането, че внезапно ще се събуди и обстановката ще се окаже плод на нейната фантазия и ще изчезне, ако се опита да докосне някоя вещ. Мъжът до нея обаче беше съвсем действителен.

Убеди се в това от горещата вълна, която я заля, когато той хвана ръката й.

— Започваме от приземния — предложи Байрън и я поведе край импозантната каменна камина с огромен меден капак. — Зад тази стена има вътрешни стълби — тръгнаха надолу и той разсеяно махна към една от стаите. — Това би трябвало да е зала за игри, но аз не я използвам. Може би е добре да купя поне маса за билярд.

— Какво ще кажеш за тенис маса? — предложи Джини.

— Добра идея — съгласи се Байрън. Той отвори вратите на две малки спални, подредени с вкус, но някак безлични. — Стаите за гости. Всяка има отделна баня, а тук — той отвори друга врата — е сауната и малкият вътрешен басейн. Използвам ги само понякога. В края на коридора е апартаментът на икономката, но тя не живее тук. Идва само през деня.

— Много е хубаво — рече Джини, но си мислеше, че Байрън говори някак небрежно за собствената си къща. Или може би той също печелеше време?

Прекосиха набързо кухнята и трапезарията и отново влязоха във всекидневната близо до стълбите за терасата.

— Моята стая и ателието са на горния етаж — каза Байрън и стисна ръката й, докато се изкачваха. Като че ли се боеше да не би тя да се отскубне и да избяга. — Ето къде работя — той тържествено я въведе в просторна стая, от чийто таван висяха огромни лампи. Байрън обясни, че имитирали слънчева светлина, така че да може да рисува и през нощта.

— Харесва ми тази стая — възкликна Джини. От нея лъхаше топлина, усещаше се ритъмът на живот на собственика, което не можеше да се каже за останалата част от къщата. Всичко вътре издаваше присъствието на Байрън: картините, наредени до стените, походното легло, масичката с недоядения сандвич върху нея. Тук явно беше сърцето на къщата, мястото, където Байрън живееше и работеше. В средата на стаята имаше голям статив, където очевидно бе платното, което Байрън рисуваше в момента. Фина покривка бе метната отгоре му.

— Това ли е картината? — попита Джини, сочейки към статива.

— Да — кимна Байрън. Лицето му беше напрегнато. — Обикновено не се смущавам толкова, когато показвам картините си, но за мен е много важно как ще възприемеш тази — накара я да се отдалечи на десетина стъпки от статива, после приближи до платното и хвана покривалото. — Готова ли си?

— Да, да, готова съм! — отвърна тя, като се усмихваше окуражаващо. Бе сигурна, че Байрън е въплътил цялата си душа и сърце в новата творба!

Застанала неподвижно, тя гледаше как той внимателно я открива и изведнъж затаи дъх, лицето й пламна.

— О! — извика, неспособна да овладее чувствата си.

Във вихъра на преплетените форми, едната светла, а другата тъмна, Джини без колебание разпозна мъж и жена, които се прегръщат в екстаз. Тя погледна Байрън, после отново картината, замаяна от благоговение пред умението му да изразява толкова много с толкова обикновени на вид, но драматични като излъчване линии.

— Постигнах целта си! — заяви Байрън победоносно. — Ти видя в картината това, което исках! Пукната пара не давам какво ще открият другите в нея. Важното е, че ти разбра!

— Но… как би могъл някой да не я разбере? — попита объркана Джини.

— Лесно — вдигна рамене Байрън, обгърна я с ръце и се загледа в картината. — Критиците прекалено много се увличат в тълкуванията си. Мога да си представя как ще твърдят, че това е алегорично представяне на извечната борба между доброто и злото, още повече, че едната фигура е тъмна, а другата светла. Но това, разбира се, е далеч от истината. Освен ако приемем, че ти си доброто, а аз — злото.

— Нищо подобно — поклати глава Джини, все още смаяна от забележителната творба.

Когато Байрън я придърпа по-близо до себе си, тя склони глава на гърдите му, без да отмести поглед от платното. Представи си как се е прибрал в събота вечерта, след като си тръгна от дома й, и е започнал да рисува. Но бе забравил за нея през тези дни, когато не се обаждаше. Била е до него, по-близо от всякога! Та го прегърна и въздъхна дълбоко.

— За какво мислил!? — попита Байрън и зарови лице в косата й. — Смяташ, че в картината съм изливал неосъществените си желания?

— Не зная — вдигна глава Джини и го погледна. — Така ли е?

— Може би — отвърна той и се усмихна. — Или пък само съм ги разпалвал. И в същото време бягах от теб — той вдигна косата й и обгърна с длан шията й. — Аз съм особняк, Джини. При това непоправим.

Особен? Да, може би, мислеше си Джини, загледаш в тъмните глъбини на очите му. В тях витаеха образи и представи, които другите хора не можеха да видят, но той бе споделил с нея своето видение, въплътил го бе в картината по невероятен начин. Почувства се незначителна и в същото време извисена. Имаше усещането, че му е много скъпа, че би могъл да изрази чувствата си към нея само чрез своето изкуство. И с целувка. Байрън я гледаше толкова сериозно, сякаш се колебаеше дали да я целуне. Страхуваше ли се или пък мислеше, че тя се бои? Джини не изпитвате страх. Всяка фибра в нея сякаш беше нащрек и очакваше магическото докосване на устните му. Тя бавно вдигна ръка, плъзна я по тила му и нежно го придърпа към себе си.

Байрън простена и силно притисна, а устните му страстно се впиха в нейните.

Нищо, което бе изживяла и усетила до този момент, не бе й подсказвало, че е в състояние да реагира така бурно. Сякаш всеки нерв от тялото и изхвърляше огнени искри и в същото време беше в състояние да усеща всичко с брилянтна яснота, а умът й се рееше, замаян от удоволствие. Влажните меки устни на Байрън изпиваха нейните. Тя имаше чувството, че се разтапя в обятията му, толкова силни и нежни бяха ръцете му. Дъх на мъжественост изпълвате ноздрите й и се смесваше със сладкия вкус на мед върху езика й.

— О, Джини, толкова те желая! — прошепна Байрън. — Нека отидем в моята стая.

Той я грабна на ръце и я занесе в спалнята си. Запали страничните лампи, които светеха с мека светлина и я остави в огромното си легло, което имаше голяма дъбова табла във форма на арка. Отметна златисточервената покривка, седна до Джини и отново я целуна.

Не след дълго те лежаха, преплели тела. Тя се наслаждаваше на силата, която преливате в тялото й от неговото. Имаше чувството, че ръцете й са станали достатъчно силни да притисне о себе си Байрън така, че да остане завинаги част от нея. Докато я целуваше, той разкопча блузата й, нежно погали кадифената кожа на гърба й.

След това прокара ръка между тръпнещите им тела да погали гърдите й и леко въздъхна.

Искаше й се той да продължи да се доближава до нея. Имаше чувството, че летят на облак от бляскав звезден прах в някакъв странен нов свят без граници, и че ако продължат да летят заедно, не след дълго тя няма да може да се върне към реалния свят. Облеклото им й се стори като неприятна бариера и без да отваря очи, тя започна да разкопчава ризата му, за да усети мъжествените му гърда върху горящата си кожа. Той леко се засмя и двамата се завъртяха, стенеха от удоволствие, милваха се един друг и се целуваха, опиянени. Изведнъж Байрън прикова Джини под себе си с ръце на раменете в и вдигна глава.

— По-добре ще е да спрем и да помислим малко — каза той с дрезгав глас, но тъмните му очи излъчваха толкова топлина, че Джини отново бе погълната от красотата им.

— За какво? — прошепна тя, обезпокоена от тревожните бръчки на челото му. Не искаше да мисли, искаше само да се завърнат в красивия сън.

— За това какви могат да бъдат последствията, ако не спрем дотук — отвърна Байрън сериозно. — Нещо, за което съм сигурен, че още не сме готови.

— Не сме готови ли? Наистина не разбирам.

— Явно ще трябва да ти обяснявам дума по дума — въздъхна Байрън и опита да се усмихне. — Съмнявам се, че вземаш противозачатъчни таблетки, аз също нямам при себе си никакви предпазни средства. Не съм планирал… Казах ти вече… Не исках да спираме дотук, но… Ядосана ли си? — попита той в отговор на смаяния поглед на Джини.

— Н-не — промълви тя.

Изведнъж очите й се наляха със сълзи и тя зарови лице във врата му. Ето, отново бе направила същото. От мига, в който я целуна в къщата на сестра й, тя бе готова да му се отдаде, стига той да поиска. Обикновено съпротивата й се свеждаше до незначителни угризения, които лесно преодоляваше. Но този път не мислеше за себе си. Мъчно й беше, че е довела Байрън до състояние на безсилие, което сигурно беше много по-тежко за него, отколкото за нея. Ами ако не беше спрял? Тя щеше ли да съжалява? Не беше сигурна. Тревожен звук се изтръгна от гърлото й — полусмях, полуридание.

— Съжалявам, Джини! — каза Байрън, с огромна болка в гласа. — Повярвай ми, че ако знаех, ако не бях така замаян…

— Радвам се, че някой успява да запази поне малко разум, защото аз не съм в състояние. Ти напълно ме лишаваш от способността да разсъждавам.

Тя се отдръпна и се усмихна през сълзи. Измъчваше се да го гледа толкова обезпокоен и нещастен.

— Аз наистина съм добре — каза тя. — Нищо ми няма.

Като изключим щастието, което изпита, когато той най-накрая се усмихна. Внезапно осъзна, че сърцето й вече принадлежи на този страстен гений, завладял цялото и същество.

— В бъдеще трябва да планираме нещата по-отрано — въздъхна Байрън. — Май ще е по-добре да прекарам нощта на походното легло в ателието. Ако, разбира се, не предпочиташ да те закарам у вас.

— В никакъв случай — каза Джини и погали лицето му. — Толкова съм уморена от самотата си — усмивката на Байрън отново озари лицето му и той я целуна бързо по челото.

— Аз също — Байрън стана. — Поне няма да бъдем много далеч един от друг. Ще закусим заедно сутринта. Непременно ще отида и до аптеката, за да не се окажа неподготвен отново. А сега е по-добре да изчезвам оттук или всичките ми добри намерения ще отидат по дяволите. Имаш ли нужда от нещо?

— Само от малко повече сила на характера — поклати глава Джини и придърпа дрехите си. — Но обещавам или поне ще направя всичко възможно, да не те подвеждам отново, докато… — тя замълча смутена и крадешком погледна Байрън.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — той въпросително вдигна вежда. — Да отида до аптеката веднага ли?

— О, не! — отвърна бързо Джини. Но какво всъщност имаше предвид? Мъчеше се да намери точните думи. — Исках да кажа… Наистина не мисля, че ние би трябвало… — тя сведе поглед и прехапа устни. След всичко, което стана, как би могла да му обясни, че предпочита да не се любят, докато не изяснят всичко за бъдещето си.

— Джини, погледни ме! — Байрън заобиколи леглото и се изправи пред нея. — Струва ми се, че разбрах. Преди да се любим, искаш да изясним докъде ще ни доведе това, така ли?

— Нещо такова — Джини вече съжаляваше, че е повдигнала въпроса.

Байрън изглеждаше ядосан и погледът му беше студен.

— Нещо такова? — повтори той иронично — Трудно ми е да го изтълкувам.

— Зная, че звучи неубедително след… след начина, по който се държах. Нямам никакво извинение. Може би от глупост.

— Много малко вероятно — погледна я Байрън критично. — Не съм забелязал да проявяваш глупост за каквото и да било — една сълза се търколи по лицето на Джини и той гневно свъси вежди. — Не се разстройвай, Джини. Опитвам се да разбера. Едно по-ясно обяснение от твоя страна ще ми бъде полезно.

— Но аз наистина нямам ясно обяснение — каза Джини отчаяно. — Възпитана съм с мисълта, че сексът без брак е нещо нередно, но вече не съм сигурна, че вярвам в това. На двайсет и седем години съм и ми изглежда доста глупаво. А и когато ме целунеш, отхвърлям всякакви задръжки. Но след това не зная дали съм постъпила правилно, не мога да си представя как ще се почувствам, ако… — тя замълча и лицето й пламна при мисълта да признае невинността си пред скептичния поглед на Байрън.

— Искаш да ми кажеш, че си девствена!

Джини кимна и сведе поглед към пода, като още веднъж съжали, че не е проявила достатъчно разум да премълчи. Байрън не проговори толкова дълго, че най-накрая тя се осмели да го погледне. За нейно облекчение лицето му изразяваше най-вече объркване и смущение.

— Сега искаш ли да си вървя? — попита тихо тя.

— Разбира се, че не — бързо отговори Байрън. — Честно да ти кажа, не съм и подозирал, че в Южна Калифорния все още съществуват двайсет и седем годишни девици.

— Може би ще е най-добре да ме залееш с бронз и да ме поставиш в музея. И без това се чувствам като някакъв безжизнен експонат.

— Недей! — усмихна се Байрън. — Не мисля, че ще страдаш още дълго. А междувременно… — очите му блеснаха дяволито. — Ще се постарая да се държа максимално прилично.

Той излезе от стаята и Джини остана да се чуди дали го каза сериозно, или по закачливия му поглед трябваше да заключи, че възнамерява да направи точно обратното. Ако беше така, тя щеше да си има много неприятности. Не само, че беше като глина в ръцете му, но и цялата й решимост да запази целомъдрието си се разклащаше.

Той беше само в съседната стая и вече й липсваше.

Джини се вмъква под завивките, вкопчи ръце във възглавницата и затвори очи.

— О, Байрън, как искам да си тук до мен! Толкова те обичам! — прошепна в мрака.

 

 

Отвори очи едва когато чу гласа му.

— Ставай, Сънчо! — подкани я той.

Джини го погледна и премигна. Беше застанал до леглото по червен халат и държеше поднос с каничка кафе, две чаши и чиния с кифлички.

— Спах чудесно — каза сънено Джини и седна, като старателно придърпа завивките. — Дори не съм чула кога си влязъл — тя отметна косата от лицето си и се заоглежда за плетената си чанта. Не я видя никъде и се намръщи. — Струва ми се, че дойдох с чанта. В нея ми е халатът.

— В ателието ми е — каза Байрън.

— Би ли ми я донесъл? — попита тя смутено, като забеляза дяволитата му усмивка и заподозря намеренията му.

Той се усмихна широко на укорителния и сърдит поглед.

— Разбира се — отвърна сговорчиво. Остави подноса на нощното шкафче и я целуна бързо. — Веднага се връщам.

Джини го наблюдаваше как излиза от стаята, а в нея отново се бореха противоречиви чувства. От една страна, копнееше да бъде отново в обятията му. Нямаше нужда да се преструва, че не иска да се люби с него, въпреки че мисълта за това все още я изпълваше с безпокойство. Ако можеше да бъде сигурна, че той изпитва към нея нещо повече от сексуално привличане. Тогава може би… Чу стъпките му и пулсът й се ускори. В едно нещо беше абсолютно сигурна. Онова, което изпитваше към него, беше любов.

— Заповядай! — подаде и той чантата.

— Благодаря — взе я Джини и извади халата си. — Обърни се. И не ме гледай така! — сопна се тя на дяволитата му усмивка.

— Не мога да се сдържа — рече той и се подчини. — Ти си прекрасна.

— Ласкателството няма да ти помогне много — Джини бързо облече халата си. — Вече можеш да се обърнеш.

Байрън се завъртя и я огледа от главата до петите.

— Не искам да ти го казвам, но с моето въображение ми е все едно дали си с халат или абсолютно гола. Но щом така се чувстваш по-сигурна, няма да се оплаквам. Изправи възглавниците и се настани удобно. Ще закусваме в леглото. Седни и се отпусни! — каза той, забелязал колебанието й. — Няма да те нападна, не се притеснявай. Можеш да ме удариш с каничката, ако се опитам да ти направя нещо.

Тя седна неохотно на леглото и се обърна само дотолкова, че да го вижда с крайчеца на окото си. Дали той подозираше колко я привлича? Едва се сдържаше да не го погали.

— Така е по-добре — отбеляза той. — Сега ме погледни и се усмихни. Аз не съм чудовище. Можеш да налееш кафето.

Джина отвърна на заразителната му усмивка и напълни чашите.

— Ето така човек трябва да започва деня си. Не съм закусвал в леглото си от години.

— Нито пък аз — каза Джини. — Всъщност не мисля, че някога изобщо съм го правила за удоволствие. Случвало се е само когато съм била болна.

— Това е ужасно — намръщи се Байрън. — Ще трябва да го правим често. Мисля, че е по-добре и за ума, и за тялото да навлязат постепенно в деня, отколкото да скочиш от леглото, да се втурнеш по задача и да се безпокоиш за всичко, което ти предстои да свършиш.

— Никога не съм мислила за това. Родителите ми винаги стават още щом звънне часовникът и веднага тръгват. И двамата имат точна програма какво трябва да свършат през деня, и зачертават нещата, които са отметнали. Баща ми мрази да се прибере, макар и с една неизпълнена задача.

— А ти? — попита Байрън. — Правиш ли си програма?

— Не. Разбира се, имам график на учениците си и понякога наистина си записвам какво трябва да свърша, но упорито забравям неприятните задачи.

— Например? Какво най-често забравяш?

— Да отида на зъболекар — тя отхапа от захаросаната кифличка и направи гримаса. — А това ми напомня, че скоро ще трябва да си запиша час.

Те останаха в леглото повече от час и разговаряха за какво ли не. Байрън не правеше двусмислени жестове или забележки и когато Джини се почувства спокойна, помисли, че всъщност идеята му за закуска в леглото е чудесна. Може би при интимната атмосфера, която се създаваше, беше по-лесно да се изкажат нещата, които човек чувства дълбоко в себе си.

— Кафето свърши — каза Байрън. — Май е време да се обличаме и да се заемем с ангажиментите си.

— Така е — съгласи се Джини. — Кити сигурно вече си мисли, че съм я изоставила.

— Дългът зове — кимна Байрън. — Аз пръв ще взема душ, но после няма да ти се пречкам.

Джини отиде до прозореца и погледна навън. Дърветата на хълма се люшкаха напред-назад, сякаш танцуваха на вятъра, който прерязваше планинския връх. Танцьори без крака и посока, чийто танц няма да ги доведе доникъде, мислеше си тя, загледана в хипнотичните им движения. Беше ли приложима същата метафора и за отношенията й с Байрън? Всичко изглеждаше толкова нереално, като собствения й танц на събирането у Порша, като нощта, прекарана в къщата му. Нищо подобно не й се бе случвало досега. Байрън, изглежда, беше доволен от нея тази сутрин. Беше я помолил да остане, въпреки нейното несъгласие да задълбочат на сексуална основа връзката си. Отначало тя реша, че е приел отказа й като чисто предизвикателство, но вече не мислеше така. Не беше лесно да го разбере. Не й оставаше нищо друго, освен да чака. Да чака и да се надява, че за разлика от танца на дърветата, нейният не е тъй безцелен.

Когато се приготви за тръгване, тя намери Байрън в ателиета му, загледан замислено в картината.

— Харесва ли ти и на дневна светлина? — попита той и й хвърля бърз поглед.

— Обичам я — отвърна тя искрено. — Защо? Безпокои ли те нещо?

— Една дреболия. Би ли ме изчакала долу във всекидневната. Трябват ми само няколко минути.

— Добре — кимна Джини и излезе, въпреки че много й се искаше да види какво ще нарисува Байрън. Но той даде да се разбере, че предпочита да остане сам. Може би не позволява на никого да го гледа как работи. Но с малко късмет някой ден ще й разреши да го наблюдава.

Тя се разхождаше безцелно из огромната стая. Погледът й се спря на библиотеката, пълна с книги и много снимки. Имаше фотография в рамка на родителите на Байрън, тъмнокоси красиви хора. До него имаше групова снимка на цялото му семейство. Байрън трябва да е бил на около осемнайсет, изглеждаше невероятно привлекателен, но братята и сестрите не му отстъпваха. На следващия рафт бяха отново снимки на семейството и най-вече на децата. В средата имаше увеличена снимка на шестгодишно момченце. Джини се вгледа в нея и сърцето й се сви. Взе я с трепереща ръка и я разгледа отблизо. Първото й впечатление беше вярно. Като се изключи, че Тим е малко по-мургав от Байрън, двамата спокойно биха минали за близнаци.

Джини прехапа устни. Мислите й препускаха шеметно, сякаш да догонят ударите на сърцето. Нима ще се окаже, въпреки всичко, че първоначалното й предположение е вярно. Дали Байрън подозира, че Тим е негов син, или засега просто обмисля подобна възможност? Това ли беше личната работа, отвела го в Мексико със сестрата на жена му? Едва ли. Беше видял Тим само веднъж преди това. Снощи той наистина се държа крайно внимателно с него, но нищо повече. Ако проучваше данните за родителите му, със сигурност щеше да й каже. Или пък! Все пак фактът, че е сестра на Порша, би го възпрял да сподели с нея такава догадка. Джини поклати глава и се загледа в снимката — Тим поразително приличаше на младия Байрън.

— Джини?

— Да? — сепна се тя и побърза да остави снимката на предишното й място.

— Ела!

Тя изтри влажните си длани и забърза нагоре по стълбите, като опитваше да се успокои. Вероятно грешеше и преувеличаваше приликата между Байрън и Тим. Лицето На Тим беше някак по-заоблено, носът — по-малък, А Байрън с опитното око на художник сигурно вижда и други разлики. Пък и тя щеше да забележи снощи нещо по-особено в отношението му към Тим, ако го мислеше за своето изгубено дете.

Джини спря да се поуспокои и да събере мислите си пред вратата на ателието. Знаеше, че й предстои ново изпитание и не бива да изглежда разсеяна и вяла. Както бе очаквала, Байрън внимателно наблюдаваше лицето й. Усети, че реакцията й не го разочарова. Усмихна се и погледна картината, след това него, и отново картината, потресена от новите образи, които откриваше.

— Как го направи?! — възкликна тя, като все още не можеше да повярва. — Та, това е истинско чудо!

По някакъв невъобразим начин, с няколко маха на четката Байрън бе успял да пресъздаде руси и гарвановочерни кичури, така преплетени, сякаш се въртяха заедно във вихър.

— Е, щом ти я одобряваш, няма да я пипам повече. Част от занаята е да знаеш кога да спреш. Готова ли си да тръгваме?

— Мисля, че да.

Той я прегърна и излязоха. Колко много й се искаше да остане, сега и завинаги, но знаеше, че ще мине време, преди това да се случи, ако изобщо беше възможно. От една страна, тя оценяваше усилията на Байрън да уталожва напрежението помежду им. Той явно разбираше и се опитваше да й помогне да се овладее, нещо, което обикновено не се смята присъщо на един художник. От тях се очаква да са безумно разпуснати и своеволни, докато добрите тенисисти имаха железен самоконтрол. Те двамата, изглежда, си бяха разменили ролите.

Обедното слънце беше ярко, когато се отправиха с колата към къщата на Джини. Байрън си подсвиркваше весело.

— Сега разбирам защо ми каза, че нямаш музикален слух — пошегува се Джини. — Не мога да разбера дали това е от „Янки Дудъл“ или от „Кармен“.

— Не позна — погледна я Байрън престорено тъжно. — Това е от… — той внезапно спря ферарито петдесетина метра преди алеята за нейната къща.

— Какво има? — Джини замръзна, когато проследи погледа на Байрън. — О, не! — изплака тя. — Едно от малките ми котенца!

Отвори вратата и се втурна към жълтото коте, любимеца на Тим. То лежеше сковано и безжизнено в края на пътя. Тя го вдигна и го притисна до себе си. Сълзи се стичаха по лицето й.

— Горкото малко котенце — хълцаше тя. — Горкото мъничко същество — тя вдигна поглед към Байрън, който я прегръщате, за да я утеши. — Как, за Бога, според теб е успяло да излезе навън? Прекалено е малко да се изкатери по оградата.

— Съмнявам се, че ще разберем как е станало — каза тъжно Байрън и го погали. — Искаш ли да го погребеш?

— В задния двор — кимна Джини. — До азалиите на майка ми. О, Байрън, как ще кажа на Тим? Толкова обичаше това коте! Надяваше се днес да си го вземе, ако Порша намери време да му купи кутия.

— Тежко ще бъде — съгласи се Байрън. — Но ще измислим нещо да го утешим. Имаш ли лопата?

— Зад навеса за колата.

Тя намери малка кутия, в която погребаха котето. Буца бе заседнала в гърлото й. „Само някакво си коте“ — би казала майка й, но съществуваше ли такова „само някакво си“ живо същество? Тя се обърна бързо и се отправи с невиждащи очи към къщата. Байрън я настигна и я прегърна.

— Мисля, че видях останалите — каза той.

— И на мен така ми се стори — кимна Джини.

Тя отвори вратата и Кити се появи с останалите котета, като жално мяукаше.

— О, горкичката! Тя знае, че детенцето й е мъртво.

Джини чу как Байрън въздъхна дълбоко и го погледна. Очите му бяха насълзени, а лицето му беше сгърчено от болка.

— О, Байрън! Съжалявам, че така ти напомних за…

— Не е това — отвърна той. — Просто ми е мъчно, че си толкова разстроена.

Наистина ли беше само заради това? Трудно беше да се повярва. Беше голяма мъка да загубиш коте. А би ли могла да се понесе загубата на дете?!

— Сивото е много красиво. Дали Тим би го приел? — рече Байрън.

— Надявам се — сърцето на Джини се сви при мисълта за болката, която щеше да причини на детето.

— Имаш ли нещо против да поговоря с Тим? — предложи Байрън.

— Не, разбира се! — бързо отговори Джини. — Бих се радвала, ако успееш. Аз сигурно ще се разплача и само ще усложня нещата. Хайде, да приберем котетата.

— Чудя се — каза замислено Байрън, — дали да не вземем сивото коте с нас. По пътя ще спрем да купим отнякъде кутия и храна. Ако Тим се съгласи, можем веднага да му дадем котето, за да не тъгува много за жълтото.

— Чудесно! — съгласи се Джини. — Имаме кошница за котки на тавана. Можем да го сложим в нея.

— Къде е таванът? — попита Байрън.

— Има една стълба, която се спуска в коридора — Джини прекоси всекидневната и му показа къде се намира. — Къщата ни е малка и таванът също.

Ако издърпаш стълбата, аз ще се кача за кошницата. Ти няма да можеш да се изправиш горе.

Байрън вдигна рамене и дръпна дръжката на стълбата.

— Ако случайно не си забелязала, не изпадам във възторг от моята къща, с изключение на ателието. Купих я заради мястото. Тогава възнамерявах да се усамотя завинаги.

Нещо в гласа му накара Джини да вдигне поглед. Около очите му се бяха образували бръчки, а погледът му беше замъглен. Очевидно спомените отново го бяха завладели. Правеше всичко възможно да го прикрие, но Джини разбра.

— Безкрайно се радвам, че си променил решението си — каза тя, опитвайки се да намери думи, с които да облекчи страданието му.

— Аз също — каза Байрън и чертите му се отпуснаха. Той посегна да докосне косите й, след това внезапно я грабна в обятията си и я притисна към себе си. Очите му търсеха нейните, сякаш се надяваше да намери там вълшебната формула, която тя мечтаеше да му даде. Стори й се, че се кани да я целуне, но той само въздъхна дълбоко.

— Иди донеси кошницата!

Джини забърза нагоре по стълбата, от очите й се стичаха сълзи. Очевидно дори бурните чувства, които изпитваха един към друг, не бяха в състояние да разсеят тъгата на Байрън. Дали някога между тях щеше да се появи достатъчно силна връзка, която поне да притъпи страданието му? Ако това не стане, нямаше надежда.

— Намери ли я? — попита той.

— Да, бърша я от праха — тя слезе и му я подаде. — Ето я.

— Изглежда, ще свърши работа — каза той и сложи котето вътре. — А сега, ще отидем да купим храна.

Когато стигнаха къщата на семейство Доналдсън, Байрън беше възвърнал доброто си настроение. Прегърна я, докато вървяха към вратата на къщата и тя беше готова да се закълне, че между тях прехвърчат истински огнени искри. Те спряха усмихнати, преди да звъннат.

— Добре ли се чувстваш вече? — попита той.

Погледът му излъчваше такава топлина, че всички притеснения на Джини в миг се стопиха.

— Добре съм, когато ти си добре — Байрън целуна устните й кратко, но страстно.

— О, изглеждате чудесно! — отбеляза Порша, когато отвори. — Влизайте. Ние сме навън при басейна. Гледаме как Тим лудува. Трябваше да си донесете банските костюми.

— По-скоро бих погледала — каза Джини.

— Аз имам бански костюм в багажника си. Ще отида да го взема — забърза Байрън.

— Не изглеждаш много бодра — забеляза Джини, докато прекосяваха къщата към басейна.

— Не съм си доспала, малко махмурлук и ето резултатите — тя потри челото си и трепна. — Тим стана в седем часа и започна да ни убеждава за котето.

— О, Господи! — въздъхна Джини.

Тя обясни на Порша какво се беше случило и й каза за плана им да го разменят със сивото.

— Може би Байрън ще успее — каза Порша. — Тим много се възхищава от него. Ако аз се опитам, нищо няма да излезе.

— Оставете на мен — намеси се Байрън, който току-що ги бе настигнал. — Първо ще поиграем и ще се посмеем и след това ще му кажа.

Джини поздрави Марк и се настани в един шезлонг да гледа как Байрън се гмурка под водата и играе с Тим. За нея беше приятно изтезание да гледа как красивото полуголо тяло на Байрън се плъзга по водата.

— Умее да се разбира с деца — подхвърли Марк.

— Той е най-големият от петима братя и две сестри — обясни Джини и им разказа някои от нещата, които беше научила за него. Нямаше смисъл да споменава за загубата на детето му. Ако той искаше да им каже, това е друг въпрос. Отново беше поразена от приликата му с Тим, но забелязваше и различията помежду им. Тим се очертаваше по-дребен от него, косата му също беше различна — съвсем права и нямаше да му бъде лесно да я поддържа, ако я пусне дълга. Дори съвсем мокра, косата на Байрън падаше на гъсти, вълнисти кичури. Най-после двамата излязоха от басейна и се изсушиха.

— Хайде да се обличаме — каза Байрън. — Трябва да говоря нещо с теб.

— Какво? — попита Тим, пухтейки, хванал Байрън за ръка.

— Ако чуем вой, значи не е успял — каза сухо Порша.

Джини обясни на Марк защо Байрън ще разговаря с Тим и тримата останаха да изчакат резултата.

Мина почти половин час, преди да се появят отново. Байрън държеше Тим, а Тим — сивото коте, личеше, че е плакал, но сега се усмихваше лъчезарно. Джини отново беше поразена от приликата им. Погледна Порша, за да разбере дали е забелязала нещо, но сестра й носеше тъмни слънчеви очила и лицето й изразяваше пълно задоволство.

— Това е Серафина — Тим подаде котето на Порша. — Байрън е имал същото сиво коте като това и се е казвало Серафина.

— Серафина? — Порша свали очилата и вдигна учуден поглед към Байрън.

Байрън се усмихна и вдигна рамене.

— Тим настоява да се казва така — каза той. — Пък и котето едва ли ще има нещо против, стига да чувства, че го обичат.

— И аз няма да имам нищо против, стига да не ражда котета — обади се сухо Марк. — Подай ми го, синко. Изглежда хубаво коте.

— Така е — отвърна Тим сериозно. — Виж колко са му ярки очите. Байрън казва, че това е сигурен признак. Кажи им за пътуването с яхтата. И освен това може ли да се повозя в колата ти?

Джини се изсмя на изненадания поглед на Байрън.

— Май се е наложило да развържеш торбата с хитрините, а? — каза тя.

— Той беше много натъжен и аз му предложих да наемем някой пиратски кораб и да попътуваме. Разходка с колата не беше предвидена.

Докато говореше, Байрън нежно гледаше Тим. Погледът му излъчваше толкова обич, че сърцето на Джини се сви от болка. Дали той допускаше, че Тим е негов син? Или просто си мисли какво би могло да бъде. Тя отново погледна Порша. Този път тя местеше очи ту към Тим, ту към Байрън. Забелязваше ли приликата? За какво мислеше? Тя не знаеше за трагичната загуба на Байрън. Ако знаеше колкото Джини, нямаше ли да се замисли, че вселенските сили имат и други планове, освен да съберат Байрън и сестра й заедно? Още по-тежка мъка легна на сърцето на Джини. Порша и Марк ще бъдат съкрушени, ако някой им отнеме Тим. Също толкова голямо беше нещастието и за самата нея, ако се окаже, че в действителност съдбата е отредила Байрън да се блъсне в колата й, за да открие не нея, а изгубения си син.

Седма глава

Джини и Байрън останаха до късно у Порша.

— Ако Байрън няма нищо против, останете и си поиграете с Тим — предложи Порша на Джини. — Днес нямам сили за това, пък и Тим изглежда много доволен, сякаш се е сдобил с чичо.

— Не мисля, че Байрън ще има нещо против — каза Джини, която ги гледаше как строят замък от кубчетата на Тим.

Байрън посвети цялото си внимание на Тим този следобед и тя започна да недоволства. Излезе навън и се опита да чете списание под сянката на един огромен пъстър чадър, но не можа да се съсредоточи. Измъчваше я безпокойство, когато гледаше Байрън и Тим заедно. Усмихваха се един на друг, Тим сияеше, доволен, че е обсебил вниманието на Байрън и това я караше да мисли, че между тях съществува някаква мистична връзка. Казваше си, че започва прекалено много да прилича на Порша с нейните странни вярвания в невидими сили и че това не е на добро. Съмненията й за необяснимата нишка, която ги свързва, се подсилиха още повече, когато слагаха Тим в леглото. Той настоя Байрън да му прочете приказка, а след това така се вкопчи във врата му, сякаш не можеше да понесе мисълта той да си отиде. Очите на Байрън бяха замъглени, когато го зави и го целуна по мургавата бузка.

— Наспи се добре — каза му той с дрезгав глас. — Ще се видим другата неделя. С теб и леля ти Джини ще направим вълнуващо плаване с пиратски кораб. Грижи се добре за Серафина.

— Ще се грижа — тържествено обеща Тим.

Джини се надяваше, че Байрън ще и каже нещо след това и ще насочи мислите й в по-определена посока, но това не стана.

— Добро момче — беше всичко, което той каза, докато се сбогуваха с Порша и Марк.

Излязоха и Байрън отвори вратата на колата си, като покани Джини да влезе.

— Трябва да се разделим, колата ми все още е тук.

— О, да. Бях забравил — усмихна се виновно той.

Както беше забравил, че аз изобщо съществувам, помисли си Джини горчиво.

— Денят беше уморителен — сви тя рамене, опитвайки се гласът й да звучи леко и непринудено. — Искаш ли да спреш у дома и да пийнем по нещо?

Очевидното нежелание, изписало се по лицето му, съвсем развали настроението й и дори когато прие поканата й, тя не се почувства по-добре.

На път за вкъщи Джини караше бавно, мислеше си за отминалия ден и се почувства виновна, че изпитва ревност към едно петгодишно момче, при това собственият й племенник.

Защо пък да не се сближи с детето? Чудесно е, че Байрън проявява подобно желание, като се има предвид, че Тим сигурно постоянно му напомня за неговия син. Нямаше никакви доказателства, че Байрън го смята за свое дете. Успя единствено да се убеди, че Байрън ще бъде чудесен баща. Да можеше само някой ден да го види да се грижи с такава любов за собствените им деца! Но стига е мислила за толкова далечни неща. Точно сега трябваше да се опита да изглежда по-бодра иначе Байрън ще съжали, че се е съгласил да дойде.

Когато тя пристигна, той я чакаше при навеса на колата и я посрещна с думите.

— Мисля, че разбрах как е излязло жълтото коте. Когато дойдох, вратата на задния двор беше отворена. Сигурно някое съседско дете влиза да си играе при тях и забравя да затвори вратата. Или пък е изнесло жълтото коте и го е оставило навън. Отсега нататък ще трябва да заключваш.

— Естествено. Не бих искала това да се повтори.

Влязоха в къщата и Джини предложи да пийнат.

— Баща ми е оставил хубаво уиски и бренди.

— За мен уиски с лед — отвърна Байрън.

Джини приготви питието и се настани на стола срещу него. Той отпи и се загледа замислено в чашата си.

— Добро уиски — каза след малко, отпи отново и отметна глава назад.

На Джини й се искаше да изкрещи от отчаяние.

Очевидно Байрън все още бе твърде далеч от нея в мислите си. А тя искаше той да бъде тук. Смътно си помисли, че може и да не е права, но вледеняващата мисъл, че Тим е по-важен за него, я завладяваше отново и опъваше нервите й до крайност.

— Има ли паяжини по тавана? — попита тя заядливо.

Той се обърна. Беше присвил очи и сякаш гледаше през нея, когато отговори спокойно.

— Не зная. Мислех си колко много прилича Тим на собствения ми син. Къде е роден?

Открито зададеният въпрос шокира Джини. Мислите й бясно запрепускаха. Ако му кажеше истината, той можеше да се усъмни, че Тим е негов син. Ще разпита Порша. Не! Това не бива да се случи. Не можеше да му каже! Нямаше да му каже!

— В Лос Анджелис — отвърна без колебание тя, като то гледаше право в очите. — Майка му беше твърде млада и не можеше да го гледа. Мисля, че Тим има голям късмет да се окаже при такива чудесни родители.

Байрън сведе очи. В началото Джини не можа да разбере дали е била убедителна. След това той я погледна с ясен и пронизващ поглед, от който дъхът й секна.

— Разбира се, че Тим е имал голям късмет — усмихна се той. — И с такава изключителна леля! — Допи остатъка от уискито си наведнъж и протегна ръка с чашата. — Какво ще кажеш за още съвсем малко? Баща ти очевидно разбира от уиски. Каква марка е?

— Не зная — отвърна Джини, разтреперана от облекчение, че е успяла да отклони вниманието на Байрън от тревожния въпрос. — Прелято е в гарафата. Не съм видяла оригиналната бутилка.

— Когато се върне, попитай го.

Докато Джини приготвяше питието, той я обгърна с ръце и я издърпа на канапето.

— Ела, седни до мен. Боя се, че днес отново те пренебрегнах, в старанието си да ободря Тим.

— Аз нямах нищо против — бързо отговори Джини в желанието си да не й напомнят колко безсмислено се е цупила през целия ден. — Зная, че на Порша и Марк също им стана приятно.

— Но аз прекалих.

— Не бих казала — промълви Джини, като избягваше погледа му.

— Няма нужда да го казваш, прочетох го в очите ти. Уча се да вярвам на тях вместо на думите ти.

Джини потръпна от предупреждението, което долови в гласа му. Дали Байрън не намеква, че не е повярвал на историята й за произхода на Тим?

— Да не би да ме обвиняваш, че лъжа? — намръщи се тя.

— Не, за Бога! Просто се опитвам да те разбера. Имаш много сложен характер.

— Защо мислиш така?

— Да вземем танца ти снощи например. В началото си помислих, че всъщност изобщо не съм те познавал, но сега разбирам. Помислила си, че аз няма да ти донеса нищо добро и просто си опитала да се предпазиш от нова загуба. Толкова си чувствителна и уязвима! Дълбоко преживяваш всичко, което става с близките ти, независимо дали това е Кити, Тим или някой друг, когото обичаш.

— Мисля, че тук си прав — въздъхна Джини. — Трудно ли ти е да го приемеш? Опитвам да се поправя. Когато взех костюма и разучих танца, само се опитвах да налучкам някакъв възможен изход, вместо да стоя сама вкъщи и да се самосъжалявам.

— Не прекалявай с тия странни приумици. Ние може би прекалено много си приличаме.

Джини го изгледа недоверчиво, сетне премести поглед върху устните му. Струваше й се, че е минала цяла вечност, откакто я целуна за последен път. Трябваше й много малко, за да загуби контрол над себе си. Но Байрън като че ли не изгаряше от желание да я целуне. По дяволите, безгласно изруга тя.

— Изобщо не мисля, че чак толкова си приличаме — рече сърдито.

— Знаех, че така ще кажеш — засмя се Байрън. — Зная също, че предпочиташ да спра да философствам и да те целуна.

— Не е вярно! — разпалено отрече Джини. Може би наистина доста си приличаха, но тя определено не бе във възторг от умението му да чете мислите й като отворена книга. — Ако искаш да седиш тук цяла нощ и да приказваш, аз нямам нищо против. За какво ще си говорим? За бейзболния сезон? Мисля, че него не успяхме да обсъдим тази сутрин.

— Не ме интересува бейзболът, теб също, предполагам — усмихна се Байрън многозначително. — Защо отричаш, че искаш да те целуна? — той я хвана за брадичката и се взря в лицето й, след което поклати глава. — Не, мисля, че е по-добре да не го правя. Не съм сигурен дали ще съумея да се въздържа тази вечер, а също и ти.

— Може би това започва да ми омръзва — каза тя.

— Надявам се, че не е така — отвърна Байрън бавно, като очертаваше страната й е показалец. — Защото започвам да се убеждавам, че е по-добре да изчакаме. Трябва да се вземат под внимание много неща.

— Какви неща? — попита Джини с глух глас, изтръпнала от напрежение.

— Ти обърна моя свят с главата надолу, Джини. Изведнъж всичко се промени и ми е малко трудно да привикна.

— Все още ли се страхуваш? — попита Джини. Тя самата мислеше, че вече е готова да поеме риска, особено когато Байрън беше с нея. Той, както казваше Сондра, наистина си заслужаваше.

— Не гледай така тъжно! — стисна ръката й Байрън. — Нямам намерение да избягам. Трябва само малко да си изясня нещата, да подредя плановете си, и толкоз. След това ще бъда в състояние да забравя всичко, свързано с миналото ми, и да погледна напред към бъдещето.

— Боя се, че за разлика от теб аз изобщо не те разбирам — намръщи се Джини.

— Толкова по-добре — каза Байрън сериозно. — Може би не всичко, което искаш да прочетеш в мислите ми, ще ти хареса — той я целуна братски по бузата и стана. — Трябва да си вървя. Днес ме осени идея за нова картина и искам да нахвърлям скицата, преди да е отлетяло вдъхновението.

— Значи ли това, че отново дни наред ще бъдеш в транс? — попита Джини, безпомощна и сърдита, и стана да го изпрати до вратата. Едва се сдържаше да не го прегърне. Тъкмо когато бе решила да се втурне с главата напред, да потисне всякакви задръжки, той бе пожелал да я спре. Ако и това е работа на космичните сили, писнало й е от тях!

— Може би. Не зная как ще потръгнат нещата — отвърна Байрън. Спря на вратата и я погледна с присвити очи. — Казах ти, че съм особняк, Джини. Може би ще трябва многократно да премислиш, преда да решиш дали да се обвържеш с човек като мен.

— Може би — съгласи се тя, вдигна глава и го изгледа с леден поглед. Моментално съжали за необмислената си забележка. Гневният поглед на Байрън я пронизваше. Без да каже дума, той отвори вратата, излезе и я хлопна след себе си. Няколко мига по-късно се чу изскърцване на гуми и колата пое нагоре по хълма.

Това вече беше краят. Аз съм виновна, мислеше си Джини и сълзи на отчаяние и безсилен гняв пълнеха очите й. Но той сам си изпроси тези думи. Не, тя го бе предизвикала с глупавата си забележка. Трябваше да брои до двайсет, преди да го каже, но целият ден беше толкова напрегнат. През цялото време имаше чувството, че Байрън опитва да се отдръпне от нея, да заглуши чувствата им. Какво се бе случило? Може би бързаше да започне новата си картина. Но не бе имал нищо против да остане у Порша толкова до късно. Навярно Тим бе причината. Отново Тим.

В главата й се заредиха въпроси без отговори. Дали Байрън наистина повярва на историята, която измисли за Тим? Или все още подозираше, че той може да е негов син? Трудно би се отказал от тази идея. Дори разумът му да казва „не“, чувствата биха го подтиквали да вярва в илюзията. Дали той наистина се интересуваше от нея, или трябваше да си обясни вниманието му като мимолетно физическо привличане. Беше силно загрижен дали ще хареса картината му, а това беше надежден знак. Но през целия ден беше някак замислен, сякаш се опитваше да прецени нещо или да реши доколко иска да се обвърже с нея. Нуждаеше се от нея, за да може да бъде близо до Тим…

При тази мисъл Джини удари с юмрук по масата от гняв. Тя все повече се превръща в абсолютна параноичка! Просто се страхува. Страхува се, че след като се влюби в Байрън ще изгуби и него. Не че някога го е притежавала. Рядко предугаждаше мислите му. Беше толкова потаен. Цялата ситуация беше ужасно объркана! Да можеше да поговори с някого! С Порша. Изключено. Може би Сондра. Можеше да разчита на нея, че ще опази тайната й. Нищо чудно да се присмее на страховете й. Е, може би точно от това имаше нужда. Утре вечер след работа ще отиде у Сондра. Съмняваше се, че Байрън ще й се обади дотогава. На тръгване изглеждаше много ядосан.

 

 

Минаваше седем вечерта на другия ден, когато Джини почука на терасата на Сондра. Беше още по-безпомощна и нещастна от предишната вечер. Какво ще стане, ако е разочаровала Байрън и той не желае да я вижда повече? Най-лошото беше, че не би го упрекнала, държанието й беше толкова студено, отговорите й бяха лаконични и се цупеше за щяло и нещяло. На всичкото отгоре се издаде, че ревнува.

— Заета ли си? — попита тя, когато Сондра отвори вратата. — Май трябваше първо да се обадя…

— Не, не, няма нищо, влизай! — бързо каза Сондра и я въведе в стаята. — Опитвам се да декорирам саксии. Какво става? Изглеждаш доста, отчаяна.

— Съвсем точна преценка кимна Джини. Много са хубави! — рече тя и взе една украсена саксия.

— Но много трудно се правят. Какво ще пиеш?

— Нищо. Само седни и си работи. Имам нужда някой да ми каже дали наистина полудявам.

Сондра я погледна съчувствено и се зае със саксиите.

— Сигурно е нещо, свързано с Байрън да Стефано — каза тя. — Той успя ли да се съвземе след танца ти миналата вечер? По всичко личеше, че се чуди дали да те убие, или да те изнасили на място. Явно вече си успяла да го завъртиш на пръста си. Шегувам се, разбира се.

— Не, не съм успяла — мрачно отвърна Джини. — Мисля, че снощи развалих всичко. А може би… — тя въздъхна тежко. — Не зная. Ужасно сложно е.

— Цялата съм в слух — каза Сондра и изкусно залепи тънко червено цвете от сламки върху саксията. — Кое е толкова сложно? Опитваш се да разбереш великия художник? И аз бих могла да ти кажа, че той не е като другите хора.

— Откъде знаеш?

Сондра сви рамене.

— Нали непрекъснато работя с художници. Странни хора са те. Работят като бесни, после внезапно изоставят всичко, започват да пируват или хващат планината и пътуват на стоп, докато рухнат. Това ли е проблемът?

— Отчасти — каза Джини. — Но друго повече ме притеснява. Можеш ли да пазиш тайна? Това е наистина нещо много, много секретно.

— Разбира се, че мога — Сондра остави работата си и отметна косата си назад. — Какво има Джини? Да не си загазила?

— Не. Но може и това да стане. Не зная. Разбираш ли.

Джини описа отношенията си с Байрън и опита да си спомни всички подробности около интереса, който Байрън проявяваше към Тим още от първия миг, когато го видя.

— Аз ли съм луда или подозренията ми, че той мисли Тим за свое дете, са основателни? — попита накрая.

— Хм! — намръщи се Сондра и се замисли. — Имаш право, струва ми се. Той наистина може да подозира нещо такова. Казваш, че внезапно заминал за Мексико?

— Да — каза Джини и сърцето й спря да бие. — Но — добави тя, сграбчвайки спасителната сламка, — той беше виждал Тим само веднъж преди това.

Сондра въздъхна.

— Да, но ако приликата между Тим и онази снимка на Байрън е толкова поразителна, колкото твърдиш, това би могло да се окаже достатъчно, за да го подтикне да проследи всяка възможна следа. А както знаеш, хората с много пари могат всичко.

— Зная — Джини прехапа устни, като едва сдържаше сълзите си. — Какво да правя, Сондра? Толкова се безпокоя за Порша в Марк и не мога да продължавам така, без да съм наясно дали Байрън наистина иска да има нещо общо с мен, или се интересува само от Тим.

— А! Какво чувам! — остро я прекъсна Сондра.

— Какво каза накрая? Мислиш, че той се интересува от теб само доколкото го свързваш с Тим?

Джини кимна и изтри една сълза от бузата си.

— Това вече е пълна глупост — заяви Сондра твърдо. — Видях го как те гледаше на бала у Порша. Този мъж е влюбен до уши в теб. Проблемът за родителите на Тим само усложнява нещата, ако въобще съществува такъв проблем, но това няма нищо общо с отношението му съм теб.

— Има, Сондра, не разбираш ли? Не бих могла да се омъжа за Байрън, ако той отнеме на Порша детето й. Просто не бих могла.

— Значи предпочиташ да го вземе и да се ожени за някоя друга, така ли? — попита Сондра и вдигна въпросително вежди.

— Е, не. Мисля, че не — отвърна Джини. — О, Сондра, такава каша е. Продължавам да мисля, че може би си въобразявам всичко това, но щом си повярвам, се случва нещо, което отново ме разстройва. Какво да правя?

— Отговорът е очевиден. За собствено успокоение, ако не заради нещо друго, ще трябва накрая да попиташ Байрън какво мисли. Но не прибързвай. Изчакай подходящ момент да повдигнеш въпроса спокойно.

— Ето от това се страхувах. Най-трудно ще ми бъде да запазя спокойствие.

— Вземи едва от тези саксии! — усмихна се широко Сондра. — Тя и каквато и да са там вселенски сили, които Порша призовава, трябва да свършат работа.

Джини взе малкия съд и го погледна недоверчиво.

— Не вярвам в магии, но ако се получи, ще препоръчвам навсякъде саксиите ти и ще се продават като топъл хляб.

Джини се прибра и постави саксията в средата на масата.

— Направи така, че Байрън да се появи! — предложи тя. След разговора със Сондра се поуспокои, но имаше нужда да види Байрън, за да се убеди, че не се е отдръпнал от нея. Тя определено се съмняваше в думите на Сондра, че той е лудо влюбен в нея. В момента не беше наясно със собствените са чувства към него.

Минаха още два дни без нито дума от Байрън. В сряда вечерта Джини беше толкова потисната, че престана да се храни. Приготви вещо за котките и взе най-малкото, любимеца на Байрън.

— Ще взема да те занеса да Байрън, но ако той е погълнат от картината си, може и да не се зарадва много. Може би трябва да се обадя. Каза, че няма да се разкрещи, ако звънна. Но това беше, преди да…

Джини остави котето и решително се изправи. Не можеше да издържа повече. Ще му се обади и ще разговаря с него. Веднага! Къде сложи картичката с телефонния му номер? Трябва да е в чантата й.

— По дяволите — ядоса се тя. — Не може да съм я загубила — обърна чантата си и изсипа цялото съдържание върху масата, но нямаше и следа от визитната картичка. Напълно безпомощна, тя грабна портмонето си и го запрати към вратата. Чантата го последва, чу се силен шум като удар от юмрук.

— Господи, какво направих? — извика Джини и се втурна към вратата. Как успя меката й кожена чанта…

Трябваха й няколко минути, за да осъзнае, че някой чука. Джини въздъхна от облекчение и я открехна.

— Байрън! — изненада се тя и отвори вратата широко. — Какво ти се е случило?

Той изглеждаше дори по-зле от първия път, когато го видя. Ризата и джинсите му бяха в петна от боя, а лицето му беше измъчено и небръснато. Личеше, че е прокарал безброй пъти омазаните с боя пръсти през косата си. Очите му горяха върху бледото лице като огнена жарава. Джини не можеше да определи намеренията му и заотстъпва назад с разтуптяно сърце.

— Ти ми се случи, ето какво — изръмжа Байрън. — За нищо не ме бива. И престани да отстъпваш като подплашен заек — каза той по-нежно. — Няма да ти сторя нищо. Ти наистина се боиш от мен — каза той невярващо. Огледа се, потърка брада и продължи: — Съжалявам. Просто не издържах, скочих в колата и дойдох, без да се замисля. Може би ще е по-добре да си отида вкъщи и да…

— Не! Недей! — усмихна се Джини, а след това прихна да се смее. Байрън я погледна въпросително и тя се опита да обясни. — Много е смешно. Ти дойде… Аз тъкмо се канех… Не можех да намеря… и тогава хвърлих чантата към вратата в същия момент, в който ти започна да чукаш. Помислих си, че моята чанта… — Джини избухва в неудържим смях, прегърна Байрън и зарови лице в рамото му.

— Все още не съм сигурен, че нещо съм разбрал — каза тихо Байрън, — но това посрещане повече ми харесва. Не знаех как ще ме приемеш след онази вечер. Дойдох да проверя. Не можех да понеса мисълта, че ще ме намразиш.

— Аз се чувствах по същия начин — каза щастлива Джини.

— Непрекъснато мисля за теб — призна Байрън и с очи изпиваше лицето й, сякаш я виждаше за първи път. — Каквото и да подхвана, виждам само теб. Започнах да си мисля, че си ме омагьосала. И тогава… — той обхвана врата й и сведе глава към нея.

— Тогава разбрах, че наистина съм омагьосан.

Щом устните му докоснаха нейните, Джини почувства, че цялото й тяло се преобразява в една от вихрените, пластични форми от картината му. Дори небръснатото му лице й доставяше удоволствие. Миризмата на боя се смесваше с аромата на тялото му и й се струваше по-приятна от всеки парфюм, защото беше неповторима. Той плъзна длани по гърба й, след това ги спусна към талията й и я притисна към себе си. Джини изстена от удоволствие. Усещаше колко е желана и тялото й несъзнателно откликна. Искаше да усеща кожата му, да го милва.

— Джини? — промълви Байрън, целувайки брадичката й.

— Да?

— Прегърни ме и се хвани здраво за врата ми. Джини се подчини и той я взе на ръце, усмихнат и развеселен от замечтаното й изражение. — Мисля, че си спомням къде е спалнята ти.

— Надявам се — опря тя глава на рамото му. — Защото аз нямам някакъв спомен.

Тя имаше чувството, че се намира в друг свят, много далеч от всекидневните грижи и тревоги.

Байрън я занесе в стаята й и я остави внимателно на леглото. Впи устни в нейните и започна да разкопчава блузата й. Движенията му бяха бавни, сякаш му доставяше огромно удоволствие бавно да разкрива тялото й пред погледа си. Когато свали дантеления сутиен, той зацелува връхчетата на гърдите й. Джини вкопчи пръсти в раменете му, едва сдържайки ликуващия вик на удоволствие, разтърсена от силно желание. С разтуптяно сърце тя го гледаше как легна до нея, свали меката й пъстра пола.

— Всяка жена трябва да играе тенис — усмихна се той и поглади дългите й стройни бедра. — Имаш най-красивите крака, които съм виждал някога.

Устните на Джини внезапно пресъхнаха. От докосването му цялото й тяло копнееше до болка за него, но когато започна да осъзнава какво беше на път да се случи, тя внезапно охладня. Все още не се чувстваше готова. Но защо? Преди две беше устремена към върховния миг. Трябваше просто да се остави на чувственото удоволствие и да му се наслаждава както толкова много други жени? Ако само не беше спрял да се съблече…

— Какво има, Джини? — свъси вежди Байрън.

— Н-нищо — отвърна тя.

— Нищо? Не е вярно и ти много добре го знаеш. Не искаш ли да продължим? Ако забременееш, ще се оженя за теб веднага.

Ако забременее? Думите отново и отново прозвучаха в главата й като ехо. Какво искаше да каже той? Че не би се оженил за нея при други обстоятелства или че е решил при всички случаи да се ожени за нея? Боеше се да го попита. И все още стоеше неразрешен въпросът с Тим. Тя събра цялата си разколебана воля, за да изрече:

— Мисля, че е по-добре да спрем дотук.

Байрън отпусна глава и затвори очи. Джини изпита ужас, че този път наистина е сложила край на всичко. За нейна изненада обаче не след дълго Байрън направи опит да се усмихне.

— Тази вечер беше твой ред, скъпа. Честно казано, не дойдох да те поставям отново на изпитания. Бях твърдо решен да се въздържам. Може би причината е в това, че въобще не съм спал снощи. А сега си облечи нещо, преди да изгубя контрол над себе си.

Джини наметна халата си и когато приближи до леглото, той взе ръката й и я допря до устните си.

— Толкова силна, малка ръка! Как само успя да ме обвърже! Хубаво е, че каза „не“ тази вечер. Когато съм уморен не съм добър любовник. Не зная дали ще имам сили да се добера до вкъщи тази вечер. Ще ми позволиш ли да спя на дивана?

Джини поклати глава. Дори с небръснатата си брада и тъмните сенки под очите той изглеждаше невероятно привлекателен!

— Остани на това легло. Само се пъхни под завивките.

— Надявах се да го кажеш — каза той с дяволито пламъче в очите. — Не мисля, че ще дойдеш при мен.

— Защото идеята не е добра — отвърна тя.

— Знаех си, че ще ми откажеш. Легни отгоре тогава и ми позволи да те прегърна! Така ще сънувам хубави сънища.

Джини се поколеба за момент, след това се излегна до него.

— Обърни се с гръб — нареди и той. — Не мога да затворя очи, като гледам красивото ти лице.

— Аз пък мисля, че едва ги държиш отворени.

След няколко минути Байрън заспа и Джини усети как ръката му се отпуска. Тя се измъкна внимателно, загаси лампите и се сгуши на канапето под плетената завивка на майка си.

Тази ситуация, мислеше си тя, започва да става смешна. И взе твърдо решение, това да е последният път, когато тя спи в едната стая, а Байрън в другата. Последният път! Време е да бъдат искрени един към друг. Очевидно Байрън беше мислил да се ожени за нея. Тя също. Време е да събере смелост я да постави открито въпроса за Тим.

Осма глава

На следващата сутрин Джини се събуди първа. Влезе на пръсти в стаята, където спеше Байрън, за да си вземе дрехи. Той лежеше по корем с лице към нея. Силните му рамене бяха отвити, а едната си ръка беше пъхнал под възглавницата. С черната си небръсната брада и тъмната дълга коса, която се спускаше по лицето, той наистина приличаше на пират. Нейният любим разбойник, на когото трудно би устояла, ако тази сутрин пожелае да бъде негова завинаги.

Тя се усмихна. Снощи бе решила никога вече да не се противи, а ето че сега предишната неувереност отново надделяваше. Още една причина да изяснят нещата помежду си, преди и двамата да се поболеят от тъй дълго потискани желания. Отвори гардероба и посегна да си вземе джинсите, но дрънченето на металните закачалки за малко да събуди Байрън. Може би беше по-добре да сложи кафето, преди да се облече, помисли тя. Байрън имаше нужда от сън. Тя се отправи на пръсти към вратата, когато дрезгав глас я спря.

— Къде отиваш?

Когато се обърна, Байрън се бе подпрял на лакът и я гледаше с такова нескрито и силно желание, че в нея пламнаха искри.

— Бях… бях тръгнала да сложа кафето — каза тя колебливо.

— Добра идея — рече той, — но аз имам още по-добра.

— Каква? — попита тя и се приближи.

— Седни! — каза Байрън и Джини неусетно се озова в прегръдките му. Страстната му целувка я замая. Опиянена се вкопчи в раменете му, когато изведнъж Байрън се отдръпна.

— По дяволите! — гневно избухна той. — Не мога да понеса това още дълго, но дотук проявихме разум и ще бъде добре, ако издържим още малко — каза той, като отметна завивките и се изправи. — Трябва да взема душ.

— Ще ти донеса хавлия.

— Господи, как си могла да ме гледаш такъв? Трябва ми самобръсначка и шампоан, — чу се гневният му глас от банята.

— Там са — извика Джини и побърза да му занесе хавлията. Показа му къде стоят тоалетните принадлежности. — Имаш ли нужда от нещо друго?

Байрън погълна крехкото и тяло с поглед.

— Не питай! Иди да направиш кафе! — той леко, но решително я избута от банята и заключи след нея.

— Божичко! — промълви Джини. Това беше някакъв друг, непознат за нея Байрън ди Стефано. Той беше на път да изгуби контрол над себе си всеки момент. Най-добре да побърза да се облече, преди да е направила кафето. Така беше по-безопасно, защото и двамата се намираха на прага на изкушението. Тя бързо обу джинсите си, облече широка памучна фланелка и се огледа в голямото огледало.

Реши, че не изглежда особено привлекателна в тези дрехи, но може би Байрън ще я хареса. Той смяташе, че изглежда ужасно тази сутрин, докато за нея нямаше никакво значение дали е облечен хубаво, дали е избръснат… Всякак беше чудесен. Може би, мислеше си тя, това е любовта. В такъв случай би било добър знак, ако той я хареса в тези дрехи. Без да губи повече време, тя отиде в кухнята и сложи кафето.

Тъкмо пъхаше в микровълновата печка замразени кифлички, когато Байрън се появя изкъпан и избръснат с хавлиената кърпа, опасана през кръста му.

— Не мога да облека онези мръсни дрипи от снощи. Баща ти няма ли тук нещо подходящо?

— Не зная — каза Джини, като се опитваше да измисли някоя дреха на баща й, която да съответства по размери на този прекрасен и силен мъж пред нея. — Баща ми е по-нисък и по-дебел от теб, но… Ще проверя — тя влезе в стаята на родителите си и зарови в гардероба им. На дъното на едно чекмедже откри чифт пъстри хавайски бермуди с ластик на кръста, прекалено ярки за консервативния й баща. — Какво ще кажеш за това? — попита тя и ги вдигна към Байрън.

— Идеално! — заяви той и без да се смути, смъкна кърпата и ги обу. Джини се опря на спалнята, останала без дъх при вида на красивото му голо, мъжко тяло.

— Добре ли изглеждам? — попита той.

— Повече от добре.

— Ти също изглеждаш чудесно — усмихна се Байрън. — Фланелката придава много загадъчен вид на възхитителните ти форми.

Джини преглътна с усилие.

— Явно не си много претенциозен. Хайде! Кафето е готово. Ела да закусим на верандата! — предложи тя, вдъхновена от хрумването си. Там беше по-хладно и по-безопасно.

— Добра идея — съгласи се Байрън.

Той й помогна да изнесат кифличките, кафето и портокаловия сок на масата отвън, седна и лакомо започна да се храни, без да откъсва жадния си, все още сънен поглед от лицето на Джини. Тя опита да съсредоточи вниманието си върху закуската, но не можеше да отмести очи от широките, голи рамене на Байрън. Както винаги той прочете мислите й по лицето и бавно се усмихна.

— Сигурно имаш тренировки.

— Да — отвърна бързо тя и погледна часовника си. — Трябва да тръгвам след около четирийсет и пет минути.

— Дали не можеш да си вземеш почивен ден днес? — попита той.

— Не мога, без да съм предупредила по-рано. Няма да е честно спрямо учениците ми.

— А ако си болна? — настояваше Байрън.

— Да, но не съм. Чувствам се съвсем здрава. Байрън, моля те, престани! — сопна се тя внезапно и се изправи. — Зная за какво си мислиш, но по-добре го забрави — нервите й се опъваха все повече. — Най-добре ще е да тръгна веднага за клуба, така ще имаш време да поохладиш страстите.

Тя се отправи решително към стаята да си вземе чантата, но след миг Байрън я сграбчи. Обърна я към себе си, вдигна я на ръце и я отнесе, ритаща и протестираща, на шезлонга.

— Пусни ме! — каза тя със стиснати зъби, когато той седна, притискайки я в желязна прегръдка.

— След малко — прошепна той, като усмири тялото й и я целуна.

Отначало тя се съпротивляваше, но след това устните й се разтвориха да посрещнат неговите и тя отново се пренесе във вълшебния свят, който Байрън създаваше щом я докоснеше.

— Стига! — каза тя с пресипнал глас и извъртя глава настрани. — Моля те, Байрън! Не ме измъчвай така! Не мога! Все още не.

Байрън въздъхна и погали шията й.

— Съжалявам — каза нежно. — И аз се измъчвам колкото теб, но това не е извинение — той зашари по лицето й с поглед, от който се излъчваше почти осезаема топлина. — А довечера? — вдигна той въпросително вежди.

О, Господи, простена мислено Джини. Колко й се искаше да каже „да“. Но тя все още държеше да изяснят отношенията си, а и бъдещето на Тим.

— Аз все още не съм готова — поклати глава тя. — Първо трябва да си изясня някои неща относно нас двамата, да разбера други.

Лицето на Байрън помръкна. Тя го погали с ръка, просълзена, и прошепна:

— Моля те, не ми се сърди! Зная, че се държа като невероятна страхливка, подвеждам те и след това… Но, изглежда, не съм в състояние да мисля, когато си наблизо.

— Това чувство ми е познато — каза Байрън навъсено. Той се взря напрегнато в нея, след това лицето му се отпусна и той се усмихна. — Разбирам, ние сме много страстни натури, но ни трябва време, за да се убедим, че сме на прав път. И все пак не трябва да отлагаме прекалено дълго, защото това изтормозва и двама ни.

— Все пак не съм сигурна, че това ми е чак толкова неприятно — каза Джини, доволна, че Байрън не се ядоса.

— Нито пък на мен — усмихна се той и замислено погали бузата й. — Кога можеш да си вземеш почват ден? Имам едно любимо място горе в планината. Искам да ти то покажа.

— Не работя в понеделник.

— Понеделник. Звучи добре. Ще заведем Тим на пътешествие с кораба в неделя. Ще бъде много забавно. Наел съм яхта. Ще отплаваме до Каталина и ще се върнем.

— Тим ще бъде много доволен — каза Джини, но за себе си не беше толкова сигурна. След смъртта на Кърт избягваше водата, но се надяваше, че ще преодолее страха си. — Време е да тръгвам — каза тя, като погледна часовника си.

Байрън скочи на крака и й помогна да се изправи.

— Ще те чакам тук, когато се върнеш — каза той. — Ще отидем да вечеряме някъде заедно. По съдържанието на хладилника ти съдя, че не си особено запалена готвачка.

— Много меко казано — каза Джини и забърза да вземе чантата и ключовете си от къщата. — Едва мога да сваря вода, какво остава за нещо друго. Ще трябва да изкараш колата си назад, за да мога да изляза.

Байрън кимна.

— Ще ида до вкъщи да си облека по-представителни дрехи и ако ми дадеш ключовете си, ще се върна и ще те чакам тук.

Джини му ги подаде.

— Можеш да направиш нещо за мен, ако нямаш нищо против — каза тя. — Написах обява за котетата. До телефона е и щях да се обаждам във вестника да я публикуват тази сутрин, но не остана време.

— Ще се обадя аз — съгласи се Байрън. Наведе се и я целуна по челото. — Не се преуморявай днес. Може довечера да ми се прииска да танцувам.

— Аз ще бъда на линия — обеща тя с усмивка качи се в колата си и махна на Байрън. Събитията от последните дванайсет часа все повече я убеждаваха, че Сондра е права — интересът му към нея нямаше нищо общо със загрижеността му за Тим.

— Госпожа Байрън ди Стефано — произнесе Джини на глас и се засмя. Звучеше чудесно. Кога ли Байрън ще се почувства готов да поиска ръката й?

Часовете до обяд едва се влачеха. Джини бе обзета от радостно очакване и нямаше търпение да приключи с тренировките, за да бъде отново с Байрън. Порша и Тим се отбиха и настояха да обядват заедно на терасата в клуба.

— Тим с нетърпение очаква неделното пътешествие — каза Порша и се усмихна на сина си. — Предупредих го да бъде много послушен и да прави точно каквото му кажете. Зная колко е опасно навътре в морето.

— Не се притеснявай, ще го пазим — каза Джини и усети как доброто й настроение помръкна.

Порша ще се съсипе, ако трябва да се раздели с Тим. Вероятно скоро ще научи, ако Байрън има някакви сериозни намерения. Джини не можеше да си представи как ще преживее сестра й подобно разкритие, ала и собствената си реакция беше трудно да предвиди. Не вярваше, че нещо е в състояние да промени чувствата й към Байрън, но подобно разкритие определено ще усложни отношенията им.

— Сигурна съм, че ще се грижите добре за него. Просто се безпокоя.

— Готов съм, мамо — бутна чинията си Тим. — Мога ли да си поиграя на люлките?

— Разбира се. Тичай! — каза Порша и когато Тим се отдалечи, тя се наведе към Джини. — Не исках да говоря пред Тим, но наистина е много мило от страна на Байрън. Разбира се, след като той е загубил малкия си син, сигурно е добил по-особено чувство към децата.

Гърлото на Джини се сви.

— Откъде знаеш? — попита тя, като се опитваше да запази спокоен вид.

— В неделя, когато бяхте у нас, стана дума. Не си ли спомняш? Или ти тогава беше навън? Тим попита Байрън къде е роден и след това му разказа, че е роден в Мексико и родителите му са загинали при земетресението. Горкият Байрън, изглеждаше като ударен от гръм. Сигурно още страда при спомена за нещастието. После той разказа на Тим, че е бил там по време на земетресението и е загубил жена си и малкото си момченце в същия ден. Не успели да намерят детето. — Порша внезапно млъкна. — О, Боже… — тя заекна и пребледня.

— Какво има? — попита Джини, въпреки че безкрайно добре разбираше какво проумя Порша едва сега. Господи, помисли си тя, гледайки обезумялото лице на сестра си, да можех да й спестя това! Но нямаше начин, Порша вече знаеше фактите, които Джини старателно прикриваше.

— Това е невъзможно! — прошепна Порша и поклати глава. — Мислех, че съдбата се намесва, за да ви посочи пътя един към друг, а то какво излиза? Ще загубя детето си!

— Порша, за Бога, това са невероятни предположения! — каза Джини и я прегърна. — Тим не е син на Байрън. Та той не е оставил камък необърнат по време на спасителната акция. Претърсил е всичко. Тим е твой син!

— Но те си приличат — упорстваше Порша през сълзи. — Много си приличат. И ти казваш, че жена му е мексиканка.

— Съдиш предимно по тена и по цвета на очите им — каза Джини, като се опитваше да измисли всякакви аргументи, за да отклони подозренията на Порша. — Освен това, ако Байрън смяташе Тим за свой син, сигурна съм, че би ми го казал, а той не ми е споменавал нищо.

— Наистина ли? — попита Порша с надежда.

— Да — каза Джини, — излишно се притесняваш.

— Мисля, че имаш право — въздъхна Порша с видимо облекчение. Тя стисна устни и загледа замислено Джини. — Все пак би могла да го попиташ дали не му е минавала през ума подобна мисъл.

— Добре, ще поговоря с него — обеща Джини. Бездруго вече бе решила.

— Разчитам на теб — каза Порша. — Не зная защо, но само при мисълта за това просто обезумявам. Може би на моменти аз самата не вярвам, че това прекрасно дете наистина ще бъде наш син. Знаехме толкова малко за него, когато го взехме.

— Разбирам те — увери я Джини.

По-късно на път за вкъщи тя си блъскаше главата как да повдигне въпроса уж между другото. Изпитваше силно желание да помогне на Порша и в същото време я гнетеше опасението, че едва ли е в състояние да направи нещо. Вече беше сигурна, че Байрън допуска вероятността Тим да е негов син. Но за нищо на света не можеше да разбере защо я попита къде е роден, след като вече е знаел и защо не я изобличи, когато измисли онази история. Вместо това той изглеждаше доволен от отговора й.

Сложен човек, помисли си тя и въздъхна. Сложен и любвеобилен, надарен и чувствителен. Тя все още не можеше да го разбере напълно. И може би никога нямаше да успее, но не искаше да направи нещо, с което да смути разбирателството помежду им, което с всеки ден се задълбочаваше. В случай че изникне подходяща възможност да говорят за Тим, тя ще се възползва, ако не, ще изчака Байрън сам да постави въпроса. Със сигурност първо ще разговаря с нея, а след това с Марк и Порша. И какво ще му каже тя, ако той е открил, че Тим е негов син и иска да им го вземе?

— Ето кой се притеснява излишно — промърмори тя на себе си. Тормозеше се за нещо, което можеше никога да не се случи.

Тя все още беше напрегната, когато се прибра, но един поглед към Байрън, който я очакваше, и на сърцето й олекна. Когато той я грабна в обятията си и я целуна страстно, тя забрави всичките си тревоги и опасения.

— Изглеждаш великолепно — каза му тя, когато той й позволи да си поеме дъх. — Аз нямам нито един тоалет, който да може да се сравни с твоя.

— Съблечи се и ходи гола като нимфа! — предложи той ухилен.

Вечеряха в ресторант с изглед към океана, чийто собственик французин посрещна Байрън като стар приятел.

— Има ли от онова крехко филе? — попита Байрън.

— Разбира се — отвърна мъжът с грейнало лице. — Не бих допуснал да си вземеш картините обратно. Привличат много клиенти.

— Казах на Густав, че ще са прибера картините, ако качеството на храната в ресторанта му спадне — обясни Байрън.

Обстановката беше много изискана, стените бяха покрити с блестящи огледала, а зад бара висяха няколко картини на Байрън.

— Густав притежава ли тези картини или ги е взел на заем? — попита тя, докато пиеха коктейлите си на кръгла огледална маса.

— Само две от тях са негови — отвърна Байрън.

— Надявам се да купи останалите, когато се замогне достатъчно, за да си го позволи.

— Разбирам — Джини внезапно си припомни, че мъжът срещу нея е известен художник, чиято творби се продават на астрономически цени. Тя се усмихна дяволито. — Ще ми позволиш ли да направя малка предварителна вноска за картината, която ми показа миналата седмица? Току-виж съм я изплатила някъде към стотния си рожден ден.

— Вече е твоят — каза Байрън нежно. — На никои друг не бих я дал.

Джини го погледна просълзена.

— О, Байрън! — прошепна тя. — Не зная какво да кажа, как да ти благодаря.

— Вече то направи — усмихна се Байрън в отговор.

Би трябвало много да държи на нея щом й прави такъв подарък, мислеше Джини. Остава само да й каже, че я обича и нищо не би могло да застане на пътя им.

След вечеря отидоха да танцуват в малък нощен клуб, където оркестърът свиреше латиноамерикански ритми.

Джини никога не беше танцувала танго, но Байрън й показа стъпките и скоро се понесоха в танц.

— Беше чудесна вечер — каза Джини на прага, когато Байрън я изпращаше. — Не съм се забавлявала така от години.

— Това исках да чуя — целуна я леко той и въздъхна. — Мисля, че ще се прибера у дома тази вечер. Не вярвам, че ще издържа още една нощ като миналата.

— Аз също — отвърна Джини, въпреки че я натъжаваше мисълта да прекара нощта сама. Тя прехапа устни и се взря в него. — Ще те видя ли утре?

— Можеш да бъдеш сигурна — каза Байрън. — Ако пак ми дадеш ключовете си, сутринта ще те събудя.

— Лека нощ — тя му подаде връзката.

— Лека нощ — отвърна Байрън.

Джини го проследи с поглед как се отдалечава. Любовта, мислеше си тя, наистина е чудесно нещо.

На сутринта тя се събуди от миризмата на пържен бекон. Намери Байрън в кухнята, където той явно чудесно се оправяше.

— Може би ще трябва да се науча да готвя — каза Джини, като се чудеше дали той не й намеква, че това е желателно, ако иска да бъде негова жена.

— Полезно умение — каза той и Джини реши да си купи някоя хубава готварска книга и веднага да започне да се учи.

А когато същата вечер той я посрещна с чудесно ухаещ сос за спагети, тя се убеди, че трябва да изпълни намерението си.

— Започвам да вземам уроци, но готварство още сега — обяви тя.

Вечеряха, после гледаха телевизия и разговаряха до полунощ. Байрън си тръгна с обещанието да я събуди отново на следващата сутрин. Джини спа толкова дълбоко, че се събуди едва когато той седна на леглото й и се наведе, за да я целуне. Беше прекрасно — все едно изобщо не беше си тръгвал.

— Готова ли си за закуска? — попита той и я обгърна с ръце.

— Ммм — измърка тя сънена, притисна се към него и погали косата му. Байрън се излегна до нея и я притисна още по-силно.

— Сигурна ли си, че трябва да ходиш на работа днес? Бихме могли да прекараме заедно цели три дни. Три прекрасни дни.

Звучеше божествено. Джини обсипа меките устни, които я изкушаваха, с безброй целувки.

— Подай ми телефона — каза тя. — Ще се обади, че съм болна.

Байрън нададе тържествуващ вик и подаде слушалката.

Едва бе приключила разговора си и той отново я придърпа към себе си.

— Три дни е много по-добре от два — каза той и потри буза в лицето й. — Мисля, че до края на тази своеобразна почивка ще разполагаме с отговорите на всичките си въпроси, нали?

Сърцето на Джини прескочи и заби лудо от надежда и тревога. Какво искаше да каже Байрън? Готов ли е да признае любовта си и да я помоли да стане негова жена или се надяваше тя да отстъпи, стига той да продължи да я обсипва с внимание и доказателства за своята привързаност? „Всички отговори“ за нея би означавало да постави въпроса за Тим. Какво ще се случи след това, тя нямаше представа, но предстоеше да узнае отговорите на съдбоносните въпроси.

— Не чух отговора ти — каза Байрън.

— Съгласна съм с теб — въздъхна дълбоко тя.

— Не, не си — вдигна глава Байрън и се взря в лицето й. Дълбока бръчка преряза челото му.

— Напротив, съгласна съм — Джини вдигна ръка и погали челото му. Може много пъти през живота си да е била кротка и отстъпчива, но този път ще се бори докрай. Ще узнае истината, колкото и да боли.

Всяка помощ от небесните сили на Порша е добре дошла, помисли си тя.

Девета глава

До неделя Джини беше почти убедена, че ще получи очаквания отговор на първия въпрос, който я измъчваше. Байрън все повече я обвързваше в живота си. Прекараха съботния следобед в неговата къща и той й показа някои от елементарните похвати в работата си, дори я накара сама да опита.

— Постарай се да предадеш чувствата си към нещо, което много добре познаваш — каза й той и великодушно похвали опита й да изобрази на платното пълзящите по планината сутрешни мъгли във вид на боричкащи се сиви и бели котки.

Тези котки напомниха на Джини, че няма да си бъде вкъщи, ако някой звънне за обявата. Когато спомена за това на Байрън, той засрамено призна, че не я е пуснал.

— Реших да ги задържа — каза той виновно като малко момченце, спипано насред някоя пакост. — Свикнах да ги гледам в твоята къща. Освен това ще страдат много, ако ги разделим.

— Но, Байрън — каза Джини едновременно ужасена и зарадвана, — много скоро те ще пораснат. Как ще се грижиш за тях?

— Тъкмо икономката ми ще си заслужи заплатата — вдигна рамене Байрън. — Ако наистина по-нататък ни се видят прекалено много, тогава ще му мислим. Това загатнато „ние“ изопна нервите на Джини. Дали искаше да каже, че скоро ще заживеят заедно, в неговата къща? И ако е така, защо не й го каза направо?

Същата вечер бяха поканени на своеобразно увеселение, организирано от група художници на брега на морето.

— Байрън още ли не е изплюл камъчето? — запита я Сондра.

— Не — намръщи се Джини. — Щях да ти кажа.

— Струва ми се, че всеки момент ще го направи — усмихна се широко Сондра. — Гледа те така, сякаш вече му принадлежиш.

По-късно вечерта, докато стояха прегърнати на верандата и гледаха звездите, тя отчаяно се опитваше да намери начин да заговори за Тим, без думите й да прозвучат като обвинение спрямо Байрън. Нищо не успя да измисли, но раздразнението й накара Байрън да попита какво я тревожи.

— Мисля си за разходката с яхтата утре — уклончиво отвърна тя. — Избягвах водата след смъртта на Кърт, въпреки че много обичам морето. Но всичко ще бъде наред.

Байрън прие обяснението й с такава топла загриженост, че Джини се почувства по-виновна от всякога, задето го е излъгала.

— Какво мога да направя, за да го понесеш по-леко? — попита той.

— Просто бъди там — отвърна Джини. — С теб се чувствам в безопасност.

— Не се ли боиш вече?

Дълбокият му глас подсказа на Джини, че зад съвсем обикновения въпрос се крие нещо много важно за Байрън и отвърна.

— Не! Вече не се боя. А ти?

Байрън мълча известно време и накрая каза.

— Не се страхувам вече за бъдещето. А мисля, че и проблемите ми от миналото всеки момент ще намерят разрешение.

— Чудя се дали бих могла да ти помогна, с нещо? — рече колебливо тя. Силно се надяваше, че ако проблемите му имат нещо общо с Тим, той щеше да й каже.

— Не — въздъхна той. — Това е нещо, за което ще трябва сам да се погрижа. Ще ти кажа веднага щом стане възможно.

Джини отметна глава и го погледна. Лицето му беше сериозно и замислено, почти тъжно.

— Сигурно проблемите ти са много сложни — опита се да го извади от вцепенението тя.

Той се усмихна и тъгата му се изпари.

— Не чак толкова. Когато те държа в прегръдките си изобщо не изглеждат толкова сложни.

— Звучи много мило, но потайно — сбърчи нос Джини. — Опитай пак!

— Съжалявам — каза Байрън. — Не трябваше да ти споменавам. Бих искал да ти кажа повече, но сега не е моментът, става късно.

След като той си отиде, Джини се въртя и мята в леглото, опитвайки се безуспешно да си представи какъв би могъл да бъде трудният му проблем.

На другата сутрин, докато приготвяше палачинки в дома на Байрън, под неговите вещи напътствия, телефонът иззвъня.

— Трябва да е Елиса — каза Байрън. — Ще се обадя от другата стая. Обърни палачинките, когато в средата се образуват мехурчета.

Джини се намръщи. Името на сестрата на съпругата му й напомняше за един доста злополучен ден. По какъв начин елегантната дама беше свързана с проблемите на Байрън от миналото му? Може би проследява нишките към произхода на Тим? Или пък заедно разрешаваха някакъв сложен и безобиден проблем, свързан с имота на жена му?

Байрън се върна угрижен и сериозен.

— Лоши новини? — попита тревожно Джини.

— Всъщност не. Никак не са лоши — каза той, като огледа критично палачинките. — Някои дори са кръгли.

— Благодаря. Ще опитаме ли дали стават за ядене?

По време на закуската Байрън беше разсеян, но когато се приготвиха и тръгнаха да вземат Тим, вече се бе отърсил от лошото си настроение и Джини също се развесели. Байрън се бе издокарал е памучна фланелка на червени и бели райета и бе пристегнал косата си с червена кърпа, за да впечатли Тим с пиратската си външност. Тръгнаха с нейната кола, за да има място за детето, макар че личицето му помръкна щом разбра, че няма да се повози на ферарито.

— Имах чувството, че Тим ще се поболее от вълнение — каза Порша на Джини, когато ги изпращаше. — Попита ли го… — погледна я тя многозначително.

— Не. Но не се притеснявай, утре ще разбера.

— Сърцето ми се е свило от лоши предчувствия — рече Порша.

— Няма смисъл да се притесняваш — твърдо заяви Джини.

— Приятно прекарване! — успя да се усмихне Порша. — Тим, бъди послушен! Днес е доста ветровито. Не искам да чуя, че си паднал зад борда.

— Не се тревожи! — усмихна се Байрън. — Той ще бъде със спасителна риза, а и възнамерявам да го вържа с въже през кръста. Ние, пиратите, не изпускаме от око пленниците си.

— Аз пленник ли съм? — попита Тим с широко отворени очи.

— Ще видиш — каза Байрън. — Преди да се усетиш, ще си измил палубата.

Джини прекара следобеда като зрител, който наблюдава вълнуващо приключение на истински пиратски кораб, въпреки че луксозната яхта по-скоро би подхождала на кралското семейство.

Байрън позволи на Тим да я управлява, да я върже, когато спряха на пристанището Авалон в Каталина, за да се поразходят. Върнаха се малко преди залез.

— Хареса ли ти пътешествието? — попитаха Тим, който от умора час по час се прозяваше, докато напускаха пристанището.

— Много, но ми се искаше и мама и татко да можеха да дойдат. Те никога не са виждали истински пиратски кораб.

— Ще помислим за това следващия път — обеща Байрън. — Ще доведеш цялото семейство.

— И Серафина? — попита Тим.

— И Серафина.

Когато пристигнаха в къщата на Порша, Тим спеше дълбоко, гушнал пъстрия плюшен папагал, подарък от Байрън.

— Ето един изтощен малък моряк — рече той от прага. — Да го занеса ли в леглото?

— Разбира се — каза Порша и тръгна след него.

Джини остава да поговори с Марк.

— Имаш ли представа за какво се тревожи Порша? — попита той — Толкова е раздразнителна през последните няколко дни. Не мога да повярвам, че причината е това неочаквано пътешествие, както твърди тя.

— И аз забелязах — поклати глава Джини.

— Дано сега се успокои — вдигна рамене Марк. — Добре ли прекарахте? Ти за първи път излизаш в морето след смъртта на Кърт, нали?

— Да — Джини изведнъж осъзна, че през целия ден изобщо не се бе сетила за това. — Така е, но изобщо не се притеснявах.

— Радвам се за теб. Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че си допаднахте с Байрън. Той е чудесен. Разбира се, взимам под внимание факта, че всеки, който харесва теб и Тим, има отличен вкус — той се изсмя. — Харесва ли казах? Съвсем очевидно е, че той изпитва нещо много по-силно към теб.

Джини се усмихна и не каза нищо. Също толкова очевидно беше, че изпитва нещо много по-силно и към Тим.

Байрън отклони поканата на Марк да остане да пийнат по нещо с извинението, че грижите за петгодишния Тим са го изтощили.

Когато спряха до къщата на Джини, той отново беше изпаднал в лошото си настроение от сутринта.

— Добре ли си? — попита го загрижено Джини.

— Просто съм уморен. Ще се прибера вкъщи. Трябва да направя някои планове за утре. Ще ти се обадя, преди да дойда да те взема, но не се тревожи, ако е след десет. Трябва да свърша някои неща преди това.

— Добре — каза Джини, като се стараеше да не издаде разочарованието си. Щеше да прекара една дълга вечер без Байрън, а и въпросът, който я вълнуваше, остана неразрешен. Какви бяха тези тайнствени планове за утре? Имаха ли нещо общо с обаждането на Елиса?

— Лека нощ! — каза той на прага и я целуна бързо. — Хубаво ли ти беше днес?

— Да, много — отвърна тя. — А на теб?

— Това беше един от най-хубавите дни в живота ми, струва ми се.

Какво имаше предвид с това „струва ми се“. Омръзнаха й двусмислените му забележки. Утре или ще й каже точно какво се е случило, или тя ще му даде да разбере какво мисли за потайното му поведение. Може да извини внезапните му безследни изчезвания, когато работи върху някоя от прекрасните си картини, но нямаше да се примири с тази всекидневна липса на истинско общуване помежду им. Особняк или не, трябва да разговаря с нея. Години наред това е единственият начин да се разбират един мъж и една жена.

Джини спря насред стаята и се усмихва. Какво ставаше с нея през последните няколко седмици? Вече не се чувстваше плаха и боязлива като преди. Сега Порша разчиташе на нея. Освен това беше решена Байрън да стане неин съпруг на всяка цена и нищо не беше в състояние да я спре. Може би, защото никога през живота си не е искала нещо толкова много. Може би съдбата го въведе в нейния живот, но сега Джини щеше да вземе вещата в свои ръце, защото знаеше какво иска.

А Тим, нашепва й вледеняващ вътрешен глас. Ако предчувствията на Порша в нейните собствени подозрения се окажат основателни? Какво ще направи тогава.

— Ще премина този мост, когато стигна до него — промърмори тя и стисна юмруци, сякаш й предстоеше битка с въображаем противник. Утре щеше да изясни всичко и да се справи със ситуацията каквото и да й струва. Тя и Байрън бяха създадени един за друг.

Вярваше в това толкова силно, сякаш го виждате написано от звездите на небето.

Тя се приготви за сън. Вярата в свръхестествените сили, независимо дали съществуваха, вдъхваше известна сигурност. Може би ще бъде най-добре утре да й се притекат на помощ.

Десета глава

На следващата сутрин Джини се събуди рано и повече не можа да заспи, развълнувана като пред важен тенис мач. Стана и облече джинси и синя риза с дълъг ръкав. Байрън й беше казал да бъде с плътни дрехи, защото щяха да ходят на поход в планината. Чувстваше се доста напрегната, въпреки че едва минаваше седем. Можеше да й се наложи да чака три часа, докато се обади Байрън. Тя седна да изпие сутрешното си кафе, но не можа да хапне нищо от притеснение. Времето се точеше бавно, стрелките на часовника едва се местеха. Стана и започна да крачи из стаята.

— Кога, по дяволите, ще се обади? — каза тя и за стотен път погледна към часовника. Беше само девет часа, а имаше чувството, че е станало пладне. След пет минути телефонът звънна и тя едва не си счупи крака в бързината да вдигне слушалката.

— Ало!

— Джини, трябва веднага да дойдеш — изхлипа Порша.

— Защо? Какво се е случило? — попита Джини, обзета от неописуем страх.

— Не мога да ти кажа по телефона — ридаеше Порша. — Моля те, ела!

Вземи се в ръце, Джини, каза си тя твърдо, потискайки инстинктивното си желание веднага да хукне да успокоява сестра си.

— Не мога да тръгна веднага. Очаквам Байрън да дойде всеки момент.

— Не ми споменавай това име! — изкрещя Порша. — Ако знаеш какво е направил, никога повече няма да поискаш да го видиш.

— О, Господи! — на Джини й прилоша. Най-големите й страхове, които така упорито се бе опитала да пропъди, се бяха превърнали в действителност. Какво, за Бога, да прави сега? Искаше да успокои Порша, но в същото време трябваше да знае точно какво се е случило, преди да се срещне с Байрън. — Байрън ли ти се обади? — попита тя.

— Не. Служителка от агенцията по осиновяването. Госпожа Рамирес. Някакъв адвокат ровел и се интересувал, задавал много въпроси… Някой, който имал връзка с Байрън ди Стефано. Каза, че е станала някаква грешка… — Порша се разрида.

— Какво друго каза? — попита Джини със свито сърце. Страданието на сестра й я измъчваше и в същото време можеше да си представи радостта и облекчението на Байрън, че е открил сина си.

— Не я разбрах много добре — успя да промълви Порша. — Говореше с такъв ужасен акцент! О, Джини, ще загубя детенцето си!

— Дръж се — каза Джини, като се опитваше да си придаде спокойствие, въпреки че по лицето й се стичаха сълзи. — Чула си единствено, че е станала някаква грешка. Не е ясно каква.

— О, достатъчно е само да се направи едно изследване на кръвта, за да се докаже, че Байрън е баща на Тим — извика истерично Порша. — Просто съм сигурна.

— Не бъди толкова сигурна — каза Джини, макар че беше убедена почти колкото сестра си. Тя въздъхна тежко и изтри сълзите си. — Къде е Марк? Той знае ли?

— Не — изстена Порша. — Замина на някаква конференция в Бейкърсфийлд и ще се върне чак довечера. Слава Богу, Тим отиде сутринта с наши приятели на плажа и не ме чу как крещя по телефона. Какво ли ще си помисли горкото дете, когато научи?

— Порша, за Бога, още не му казвай нищо! Поне, докато не разбереш подробностите.

— Не съм имала намерение да го разстройвам излишно — каза Порша с болка в гласа. — Мислиш ли, че съм толкова глупава? Имам нужда от теб, Джини. Не мога да преживея сама този ден. Ще полудея от притеснение!

— Зная — Джини имаше чувството, че тялото й се разкъсва. — Но ти трябва да разбереш нещо. Аз обичам Байрън. Давам си сметка и за това как се чувства той. За мен е много трудно да реша какво да правя. Мисля, че е най-добре да разговарям с него веднага. Порша? Порша, чуваш ли ме? Добре ли си?

След кратка пауза гласът на Порша прозвуча дрезгав и гневен:

— Обичаш Байрън?! След всичко, което ти казах! Не си ми никаква сестра!

— Мили Боже! — Джини с недоумение се взря в слушалката, след като сестра й затвори.

Загледа се с невиждащ поглед в пространството, а в главата й се заредиха образите на Байрън, на Тим, на Порша. Отчаяно се опитваше да намери някакво логично разрешение, което да я изведе от тресавището на безизходицата. Можеше да отиде при Порша, но това нямаше да помогне много. Не искаше да слуша как сестра и обяснява, че няма право да обича мъжа, в когото беше лудо влюбена. Трябваше да разговаря с Байрън веднага. Нямаше друг избор.

Когато Джини спря пред къщата му, сърцето й бясно биеше. От това, което видя, й се зави свят. Не е възможно, повтаряше си тя. Пред къщата бе спрял голям камион и някакви мъже товареха мебелите му. Колата на Байрън не се виждаше никъде. Джини като насън приближи до един от мъжете.

— Тук ли е господин Ди Стефано? — попита тя, макар да знаеше отговора.

— Не, госпожо — отвърна той.

— А знаете ли къде е? Или къде ще се пренася?

— Имаме поръчка да закараме мебелите му в нашия склад. Това е всичко, което зная.

— Благодаря — прошепна Джини.

Тя се върна при колата си напълно вцепенена. Байрън беше заминал. Не е имал смелостта да й каже истината и е избягал. Отишъл е някъде далече и ще отнеме Тим от разстояние. Джини се почувства безкрайно самотна. Мина край къщата на родителите си, без дори да я погледне. Искаше да се махне, да отиде някъде далеч, където нищо няма да й напомня за Байрън. Зави на юг по крайбрежната магистрала и измина километри, преди да съзре един скалист нос на безлюдния бряг. Спря несъзнателно колата. Излезе, изкатери се по скалите и едва тогава си даде сметка, че това е мястото, където идваше да се успокоява някога, преди смъртта на Кърт. Тук плачеше, след загубата на някой турнир или когато умря любимият й котарак. Но сега, сгушена до скалите, изложена на студения океански бриз, тя не можа да се разплаче. Мислеше си само, че иска да умре, да избяга завинаги от непоносимата болка. Какво ще стане, ако падне долу?

Може би ще си разбие главата о някоя скала и неизбежно ще потъне на дъното. Няма да е чак толкова лошо. Само няколко мига болка и после вечен сън. Може да е страхливо, но беше толкова уморена. Уморена да губи всичко, което обича. Тя се приближи до ръба на скалите, опита да се изправи и седна изненадана. Една чайка прелетя толкова близо до нея, че почти я докосна с крилете си, направи кръг и кацна на няколко стъпки. Гледаше я с ярките си очи и клатеше глава напред-назад.

— Съжалявам, мило — каза Джини, — но нямам нищо за ядене. Някога донасях бисквити, но ти сигурно не си спомняш. Предполагам, много хора са го правили след мен.

Чайката продължи да наблюдава Джини, след това се обърна и загледа водата. След малко отлетя, за да се гмурне за нещо, което само тя можеше да съзре в морето. Джини въздъхна и облегна глава на коленете си. Всъщност и без това нямаше да скочи, но все пак беше много хубаво, че точно тогава се появи птицата. Но какво да прави сега без Байрън…

Сълзи се стичаха от очите й, раменете й се разтърсиха в ридания.

— Искам да се върне — хлипаше тя. — Искам да се върне.

Тя плака дълго, после стана и се загледа в океана. Вълните се издигаха и се разбиваха в брега една след друга. Времето беше спряло. Чу далечни гласове зад себе си и бе смътно изненадана, когато осъзна, че на планетата съществуваха и други хора.

Все пак не можеше вечно да стои тук. Трябва да се върне, да успокои Порша и да разбере какво се е случило. След това по някакъв начин да проучи къде е Байрън и да отиде при него. Сега не беше време за фалшива гордост. Ще падне на колене пред него, ако е нужно, и ще го убеди, че каквито и да са плановете му спрямо Тим, тя щеше да остане с него.

Джини погледа как вълните се разбиват о скалистия бряг. Идва приливът, помисли си тя механично. Гласовете приближаваха.

— Ето я! — извика непозната жена.

— Виждам я — отекна дълбок, познат до болка глас.

— Байрън! — въздъхна тя и рязко се обърна.

— Джини! Не мърдай! — извика той, изкатери се и затича към нея. — Какво, по дяволите, правиш? — попита той сурово.

— Просто си седях тук — отвърна тя, като все още не вярваше на очите си. Изглеждаше измъчен като нея. Очите му бяха червени и подути, на едната буза имаше дълбока кървава драскотина.

— Какво се е случило? — докосна нежно страната му Джини.

— Нищо, одраска ме котката. И както обикновено случи ми се ти — каза той и за част от секундата изглеждаше вбесен. После изведнъж лицето му се отпусна. — Господи, Джини! — преглътна болката си той. — Никога, никога повече не ме плаши така! Не бих могъл да живея без теб.

Вцепенена, Джини се притисна в него.

— Успокой се, любов моя. Никъде няма да отида без теб.

— Кажи го отново — вдигна глава Байрън.

— Никъде няма да отида без теб — повтори Джини.

— Не това. Първата част.

Джини трескаво се опитваше да си спомни какво е казала. Всичко й изглеждаше нереално.

— „Любов моя“ ли имаш предвид? Не знаеше ли, че те обичам?

— Не бях сигурен — усмихна се Байрън и я притисна в обятията си. — А ти не знаеше ли, че те обичам?

— Аз също не бях сигурна. Мислех…

— А какво според теб означаваше онази картина? Излях в нея цялата си любов. Мислех, че си разбрала.

— Съжалявам — каза Джини. — Стори ми се по-скоро израз на страстните ти желания.

— Е, имаше и такъв момент.

Те дълго стояха, загледани един в друг. Усмихваха се, след това се разсмяха и Байрън се наведа да целуне Джини, след което не остана и следа от предишната и мъка.

— Господи, толкова те обичам! — усмихна се щастливо Байрън. — Ще ти го казвам по хиляда пъти на ден.

— Сто, двеста са достатъчни — каза Джини с насълзени от щастие очи.

Изведнъж я обзе чувство за вина, задето е толкова щастлива, когато сестра й страдаше. „Ти не си ми сестра“, отекнаха думите на Порша в ума й. Трябваше на всяка цена да го попита, и то сега. Тя вдигна очи и срещна напрегнатия му поглед. Преди да успее да каже нещо, той въпросително вдигна вежди.

— Порша?

— Трябва да зная — кимна Джини.

— Разбира се, че трябва да знаеш — усмихна се Байрън нежно. — Имаме да говорим за много неща. Да се връщаме в твоята къща! Вярно е, че ще отнеме време, но у вас ще се чувстваме далеч по-удобно.

Тя се съгласи и се сгуши в прегръдката му.

— Как ме откри? — попита тя на път за вкъщи.

— Когато разбрах какво се е случило и видях, че те няма… Порша ме упъти къде бих могъл да те потърся. Каза, че обикновено тук си идвала да се цупиш.

— Да се цупя! — намръщи се Джини. — Аз по-скоро щях… — тя не продължи. Нямаше смисъл да признава колко близо е била до смъртта.

— Зная — взе ръката й той. — Вината е моя. Поставих ви на адски изпитания с Порша, въпреки че през цялото време се опитвах да ви спестя всякакви притеснения. Съжалявам.

— Не разбирам съвсем ясно, но оставам с впечатлението, че си разговарял след мен с Порша и тя вече не е толкова сърдита?

— Нека ти обясня всичко, когато стигнем у вас. Искам да те държа в прегръдките си, докато ти разказвам. Има и други неща, които трябва да обсъдим. Много е важно.

— Добре — съгласи се Джини.

Джини отвори очи едва когато пристигнаха.

— Уморена ли си, скъпа? — попита Байрън и я взе на ръце.

— Не, по-скоро съм гладна. Не съм яла от сутринта.

— И предполагам, хладилникът ти е празен. Господи, Джини, как смяташ да направиш щастлив як и здрав мъж като мен, след като дори себе си не можеш да нахраниш? — Джини го погледна с широко отворени от изненада очи и той добави. — Мисля, че малко избързах, но не ми казвай, че не си помисляла, че искам да се оженя за теб.

— Мислех си го известно време — отвърна Джини, — но когато видях сутринта камиона да изнася мебелите ти, илюзиите ми моментално се изпариха. А сега би ли ми обяснил всичко?

— Първо ще поръчам нещо за ядене.

— Густав — обади се той по телефона, — изпрати гощавката у госпожица Комптън веднага — той остави адреса и затвори. Грабна я в прегръдките си и я притисна към себе си. — Сега си там, където искам да бъдеш. Ще ти разкажа всичко, а след вечеря…

— След вечеря?

— Е, зависи дали искаш да се омъжиш за мен.

— Искам — каза тя простичко.

— Сигурна си, дори без да си чула това, което имам да ти кажа! Може да решиш, че съм прекалено глупав, за да се омъжиш за мен.

— Никакъв шанс — каза тя и го придърпа към себе си. — Ние си принадлежим. Вече съм го решила.

— О, любов моя! — Байрън се наведе и я целуна. Отначало нежно и леко, стараейки се да се въздържа, но секунди след това изригна буря от страсти и помете и двамата. Дълго потисканите желания избухнаха неудържимо. Нетърпеливи ръце разкъсваха дрехите, както вятърът брули листата от дърветата. Топли и влажни, телата им се сляха. Джини стенеше от удоволствие, изпаднала в екстаз.

— Толкова е хубаво — повтаряше тя.

Следваше го с нарастваща страст, докато накрая с радостен вик той я пренесе през най-върховното усещане до блажената отмала. Изтощен се отпусна до нея и я прегърна, я тя се наслаждаваше на докосването му със затворени очи.

— Струваше си чакането, нали? — каза той.

— „Струваше си“ е слабо казано — отвърна Джини. — Но аз и преди не се съмнявах, не ще бъде божествено. А ти?

— Аз също — каза Байрън.

— Кажи ми какво се случи — започна нежно Джини. — И моля те да ми обясниш защо през цялото време не ми каза какво става. Може би това щеше да улесни нещата.

— Може би — отвърна Байрън и я целуна по челото. — Но ако нещата се бяха развили така, както исках, това не би имало никакво значение. Но може би ще трябва да започна от началото.

— Така е най-добре — усмихна се Джини насърчително.

— Самото начало беше денят, в който блъснах колата ти. Карах надолу по хълма, видях твоята кола и двама души в нея. Теб и Тим. Не зная кой от двамата ме впечатли повече. Ти беше необикновено красива, а Тим… Стори ми се, че виждам себе си. Така се бях загледал, че докато осъзная какво става, блъснах колата ти. Реагирах твърде късно — той направи гримаса. — Сега поне знаеш истината за злополуката.

— Много съм изненадана, защото тогава ти изглеждаше страшно ядосан.

— Наистина бях ядосан. Никога не бях губил контрол върху себе си. Когато се върнах и те видях, ти ми се стори още по-прекрасна.

— Не съм прекрасна — прекъсна го Джини.

— Напротив — сложи той показалец на устните й. — Мога да разпознавам прекрасното, когато го видя. А Тим е точно мое копие, въпреки че е по-тъмен и косата му е права. Не можех да пропъдя и двама ви от мислите си. Добре, че си спомних къде бях срещал името ти. Исках да те видя отново колкото може по-скоро и да разбера кои са родителите на Тим.

— Дълго време се чудех дали Тим е единствената причина да се интересуваш от мен, особено след като видях онази твоя снимка в библиотеката.

— Тим никога не е бил причината да искам да съм с теб. Това само усложни нещата. Веднага щом разбрах, че той е осиновен, а майка му е мексиканка, се обадих на Елиса да се заеме с това. Тя възнамеряваше да пръска парите на семейство ди Кордова, да изнудва кого ли не, само и само да получи отговора. Затова отидох с нея в Мексико. Трябваше да се убедя лично, че няма да ми създаде неприятности с местните закони.

— Но нали каза, че е адвокат.

— Да, но обикновените задръжки я бяха напуснали заради загрижеността й да разбере какво се е случило с детето на Кони. Опитах, се да й обясня, че трябва да мислим и за другите хора, които са замесени. След като научих какво е станало с родителите на Тим от самия него, реших да говоря с теб. Ти обаче много бързо скалъпи някаква измислена история, за да ме отклониш от мисълта, че Тим може да е мой син. Тогава разбрах, че и ти имаш своите подозрения и си готова на всичко, за да защитиш Порша. Това ми даде повод за дълбок размисъл. Не исках да те наранявам. И без това беше достатъчно трудно да реша дали имам право да се намесвам в живота на едно дете, което е израснало с чувството, че си има родители и им принадлежи. Освен това бях осъзнал, че те обичам и реших, че каквото и да узная след своеобразното проучване, ще го задържа за себе си и няма да спомена никому. Не мислех, че Порша подозира нещо и се надявах, че ти ще отпъдиш всички подобни мисли, след като решим бъдещето си. А колкото до мен, щях да приема нещата като част от миналото и да ги оставя както са.

— Мисля, че си ме подценил, любов моя — Джини нежно погали бузата му. — Предпочитам да ми беше казал. Щях да ти помогна.

— Да, така щях да се облегна на теб, когато разбрах, че Тим не би могъл да бъде мой син.

Джини съзря в очите му дълбока тъга.

— О, Байрън! Толкова съжалявам! — прошепна тя. — Но той много прилича на теб. Как разбра, че не е синът ти?

— Елиса проучи дневниците на болницата, в която е лежал Тим и установи, че той е занесен там от някакъв свещеник. Издирила свещеника и той и казал, че родителите на Тим били бежанци от Салвадор и потърсили убежище в неговата черква. Когато тя рухнала от земетресението, цялото семейство на Тим загинало, а той бил ранен. След възстановяването му, бил даден на агенцията по осиновяване.

Джини едва сдържаше сълзите си.

— Трябва да съм щастлива заради Порша, но ти все още не знаеш…

— Аз ще се справя, скъпа — усмихна се той. — С всеки ден свиквам все повече с тази мисъл. Ще продължа да бъда любимия чичо на Тим и ще му се радвам, без да съществуват проблемите, които биха възникнали, ако беше мой син. Сега изцяло ще се отдам на мисълта за децата, които нямам търпение да създадем ние двамата.

— О, да — усмихна се Джини, изтръпнала от щастие. — Ти ще бъдеш чудесен баща.

— А ти ще бъдеш идеалната майка! Сега, изглежда, остава само да обясня кашата от тази сутрин или предпочиташ да не знаеш.

— По-добре ми кажи за какво беше това обаждане от Елиса. То причини всички неприятности, нали?

— Така е — кимна Байрън. — До последния момент се надявах да задържа всичко в тайна. За какво им беше да безпокоят Порша и Марк? Но бюрократите са си бюрократи, а и в агенцията съществува неотменим закон да съобщават всяка нова информация на осиновителите. Освен това щяха да изпратят писмо, което подробно обяснява източниците на информацията и щеше да ме постави в нежелана ситуация. Затова тази сутрин се обадих на госпожа Рамирес от агенцията. Тя е най-неразумната жена на света. Елиса ме бе посъветвала да й се обадя лично, но въпреки това също бе ходила там. Госпожа Рамирес помисли, че се опитваме да прикрием някаква нечиста следа и реши веднага да се обади на семейство Доналдсън. Опитах пръв да се свържа с Порша, но както сама можеш да се досетиш, не успях. Порша нищо не разбрала от това, което и наговорила госпожа Рамирес и изпаднала в отчаяние. Отне ми повече от час, докато я успокоя. Сега вече всичко е наред, но съм сигурен, че Порша едва ли ще ми прости някога, че така я изплаших.

— Ще ти прости — каза Джини. — Скоро ще убеди себе си, че вселенските сили нарочно са й погодили този номер, за да й напомнят колко скъп й е Тим.

— Не ми е ясно защо ти е трябвало да го правят. Не съм виждал по-всеотдайна майка от нея. След като се успокои за Тим, тя изведнъж изпадна в истерия, като си спомни какво ти е казала по телефона. Опита да се свърже с теб, за да ти се извини, но те нямаше, а беше почти единайсет и аз се втурнах да те търся. Ужасих се, че след разговора с Порша си отишла до нас и си добила съвсем погрешна представа за…

— Само един момент — прекъсна го Джини. — Снощи, след като си отиде дълго размишлявах и взех решение. Няма да се примиря с твоите уклончиви обяснения и мистериозни изчезвания. Всичко това можеше да се избегне, ако беше разговарял е мен. Нямам нищо против да се заключваш в ателието си и да рисуваш, но за да имаме хубав семеен живот, ще трябва да ми казваш какво мислиш. Не мога да чета мислите ти толкова добре, колкото ти моите.

Байрън целуна ръката й.

— А би ли ми обяснила тогава как успя да измислиш толкова бързо онази история за Тим?

— Случайно — отвърна Джини. — По принцип трудно схващам някои неща. Например все още не мога да си представя, защо онези мъже изнасяха мебелите от къщата ти тази сутрин.

— Това трябваше да бъде приятна изненада — усмихна се Байрън. — Не съм луд. Не ме гледай така, просто съм романтичен. Мразех стерилната обстановка и модерните мебели в къщата си. Ще я пренаредим заедно и ще направим от нея приятен, уютен дом, където, ще отгледаме децата си. Оставих само моята спалня и ателието, за да имаме къде да спим засега. Тази вечер възнамерявах да те поканя у дома на много романтична вечеря, да ти пусна тиха музика, да те поканя на танц и да те помоля да се омъжиш за мен. След това, в случай че си се съгласила, те грабвам в обятията си и те занеса в леглото.

— Чудесна идея! — възкликна Джини. — Съжалявам, че я развалих, но вечерята на Густав няма да бъде чак толкова лоша и тук, нали?

— В никакъв случай — целуна я Байрън. — И така, до къде бяхме стигнали? — той замълча, защото някой звънна на вратата. — Вечерята пристигна! — Байрън се изправи със скок. — Стой тук и не надничай.

Джини облече халата си и зачака. Най-накрая Байрън се появи.

— Готова ли си, любов моя? — усмихна се той и протегна ръка.

Тя излезе в коридора и възхитено възкликна.

— Колко е красиво!

Дървените решетки на входа бяха обкичени с копринени рози. Джини влезе и огледа смаяна познатата й стая.

— Харесва ли ти? — попита Байрън.

— Дали ми харесва?! Прекрасно е! — отвърна тя с просълзени от щастие очи.

Цялата стая беше отрупана с азалии. В средата на масата имаше букет от рози, а около него беше подреден сервиз от севърски порцелан.

— Моята всекидневна щеше да прилича на градина — каза Байрън. — Но тук е дори още по-ефектно и уютно.

— Чудесно е! Никога няма да забравя деня, в който поиска да стана твоя жена — тя прегърна Байрън и зарови лице във врата му. — Толкова те обичам!

— Аз те обожавам! — каза той и я целуна нежно по устните.

След това отвори шампанското с гръм и напълни специално приготвените чаши.

— Да пием за нас! — вдигна той чашата си.

— За нас! — съгласи се Джини. Тя гледаше силния, необикновено привлекателен мъж срещу себе си и сърцето я преливаше от радост. — Обичам те, Байрън ди Стефано. И мисля, че ще бъдем много, много щастливи заедно.

— Ти си наистина великолепна! Мисля, че бог те е създал специално за мен. Никога няма да се уморя да те гледам.

— Мислиш ли, че Порша беше права, въпреки всичко? За съдбата, която ни събра заедно онази сутрин?

— Тя ли ти каза?

— Още същия ден — кимна Джини. — Само няколко дни по-късно предрече, че ще се оженим до края на годината.

— Доста странно. А каза ли ти колко деца ще имаме?

— Не, но мисля, че зная как да се погрижа за това — усмихна се дяволито Джини.

Байрън се засмя и я притисна в обятията си.

— Да, любов моя. Сигурен съм, че наистина знаеш как.