Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (8)

Глава 7

Замъкът Помрой

— Е, какъв е проблемът с лъва? — обърна се Гейбриъл към Уик, докато крачеше бързо през външния двор към импровизираната менажерия, красяща задната стена.

— Нямам ни най-малка представа. Изглежда не може да спре да повръща — отвърна му той.

— Горкото старче — промърмори Гейбриъл, застанал до клетката на животното. Звярът седеше в дъното, а гърдите му се издуваха болезнено. Притежаваше го само от няколко месеца, но очите му обикновено бяха пълни със светлина, сякаш мечтаеше да изскочи от клетката и да изяде наблюдаващия го.

Вече не изглеждаше така. Очите му бяха изцъклени и нещастни. Ако беше кон, щеше да…

— Не е достатъчно стар, за да умре — изрече Уик, сякаш чул мислите му.

— Огъстъс ми каза, че няма да издържи повече от година.

— Великият херцог вече не желае менажерия, така че може да е преувеличил възрастта на животното. То е само на пет години и би трябвало да живее още много, доколкото съм запознат.

— Как са останалите? — Гейбриъл подмина клетката на лъва, приближи тази на слоницата и откри Лиса да се клатушка кротко вътре. Тя имаше мил характер. Когато го видя, дружелюбно издуха малко слама в негова посока. — Какво прави маймунката вътре с нея?

— Станаха приятели по време на плаването през океана — отвърна Уик. — Явно са по-щастливи заедно.

Гейбриъл се приближи и погледна към дребното животинче.

— Проклет да съм, ако знам какъв вид е. Ами ти?

— Доколкото разбрах, нарича се джобна маймунка. Великият херцог я е получил от един паша.

— А слоницата е дошла заедно с онзи индийски раджа, нали? Ще ми се хората да спрат да подаряват животни. Този двор смърди.

Уик шумно подуши въздуха.

— Вярно е. Можем да ги преместим в градините зад лабиринта от жив плет.

— Лиса ще е самотна там. Предполагам, че не можем да я изкарваме от клетката й от време на време, нали?

— Ще проверя дали бихме могли да оградим овощните градини — отвърна Уик.

Гейбриъл погледа още малко невероятната двойка. Маймунката стоеше върху главата на слоницата и галеше едно от големите уши с възлестите си пръстчета.

— Успя ли да намериш някой, който да се грижи за животните и в действителност да знае нещо за слонове и други подобни?

— Не — отвърна Уик. — Опитахме да привлечем един мъж от цирка на Питърман, но той отказа да изостави собствените си лъвове.

— Не можем да се грижим и за лъвовете на Питърман наред с нашия, горкото болно копеле — той се върна до първата клетка. — Какво, по дяволите, може да му има, Уик?

— Принц Фердинанд предположи, че може би е свикнал да се храни с човешка плът, но според мен ще е най-добре да игнорираме заключенията от този коментар.

— И вместо това, с какво го храним?

— Говеждо — отвърна Уик. — И то добро.

— Може би, менюто му е прекалено богато. Какво яде чичо ми след пиянска вечер?

— Супа.

— Опитай с това.

Уик изви вежда, но кимна.

— И докато сме на тази очарователна тема, къде е чичо ми?

— Негово Височество работи върху битката при Креси^[1] тази сутрин. Завзе свинарника, който за щастие няма обитатели, и го прекръсти на Императорски военен музей. Четиридесет или петдесет бутилки от мляко представляват различните полкове и водачите им. Изложбата му — добави Уик — е много популярна сред децата на прислугата.

— Значи е щастлив — отвърна той. — Предполагам…

Беше прекъснат от висок мъж с крака като на щъркел, който се тътреше през двора. Косата му приличаше на глухарче, стърчеше нагоре и леко се развяваше при всяко негово движение.

— Като говорим за вълка — каза Гейбриъл и се поклони.

— На теб също, скъпо момче — отвърна небрежно чичо му, принц Фердинанд Барлукова. — На теб също. Виждал ли си някъде бедното ми куче?

Уик се придвижи, така че да застане почти зад рамото на Гейбриъл и каза тихо:

— Носи се слух, че лъвът го е изял.

— С козината и всичко останало?

— Може да обясни сегашното състояние на животното.

— Не съм виждал кучето ти — отвърна Гейбриъл на чичо си.

— Вчера изяде цяло плато с мариновани ябълки — отвърна принц Фердинанд с леко сълзливо изражение. — Храня го само с маринована храна, всичко е мариновано. Мисля, че така е много по-добре за храносмилането му.

Маринованите ябълки може да не се бяха отразили добре на кучето… а от друга страна — и на лъва.

— Може би е избягал — отвърна той и се обърна към голямата арка, водеща обратно към вътрешния двор. — Вероятно не е оценил новата диета.

— Кучето ми обожава маринована храна — заяви Фердинанд. — Наистина я обожава, особено мариновани домати.

— Следващия път опитай с маринована риба — с ъгълчето на окото си Гейбриъл забеляза, че две от лелите му приближават към тях. Явно излезли на разходка, те размахваха пръсти в тяхна посока и се усмихваха надменно. Той ускори крачка, заобикаляйки детето на готвача в последната минута и най-накрая влезе в покоите си с чувството, че се е измъкнал на косъм.

Проблемът с притежаването на замък бе, че е пълен с хора. И всички бяха негови хора, по един или друг начин — неговите роднини, неговия лъв, неговата слоница, неговите слуги… дори ядящото мариновани храни куче беше негова отговорност, макар да изглеждаше, че може да е отишло във великите ловни полета на Небето. Вероятно с благодарност.

— Ще взема една пушка и ще потърся птици — каза той на прислужника си, мрачен мъж на име Поул, който беше изхвърлен от двора на брат му, защото знаеше твърде много за сексуалните наклонности на всеки от царедворците.

— Отлично — отвърна Поул и извади сако за езда и бричове. — На младия Алфред ще му се отрази добре малко чист въздух. Господин Беруик го обучава да служи à la française^[2], а той не възприема лесно. Ще се справи с носенето на птиците.

— Ясно.

— Може ли да предложа да помолите Почитаемия Бъкингам Тулуз да ви придружи? — каза Поул и постави чифт чисти чорапи в идеална успоредна линия до бричовете.

— Кой, за бога, е той?

— Пристигна вчера с писмо от кралица Шарлот. Щяхте да се запознаете с него тази вечер, но предполагам, че вечерята ще е en famille, като се има предвид предстоящото пристигане на племенника ви. Така че би било любезно да поздравите джентълмена сега.

— А той как ти се стори?

— Бих предположил, че е от проповедническия тип…

— О, не — отвърна Гейбриъл. — Дворът на брат ми беше залят от религиозни персони. Не искам никакви такива тук. Ти също не го искаш, Поул. Ако стана като брат си, и ти, и лъвът ще останете на улицата.

Прислужникът се усмихна леко дистанцирано, сякаш му бяха разказали изключително неприлична шега.

— Вярвам, че Ваше Височество няма да се поддаде на очарованието на странстващ проповедник, както направи Негово Величество Великият Херцог Огъстъс. Господин Тулуз проповядва в друга област. Предупредил съм всички по-млади прислужнички да стоят далеч от източното крило. Той е доста забавен, упражняваше се върху принцеса Мария-Тереза тази сутрин, но мисля, че тя остана равнодушна.

Гейбриъл си представи шестдесетгодишната си леля — с буйни вежди и характер, твърд и достопочтен като немски кораб.

— Мисля, че за това си прав — съгласи се той. — А какво прави господин Тулуз в домакинството ми?

— Моето предположение е, че се е оттеглил в провинцията заради дълговете си в Лондон — отбеляза Поул. — Чорапите му са доста интересни — ярко оранжеви с часовници — а жакета му струва повече от средно голям изумруд.

Щом Поул казваше това, значи беше истина. Той знаеше всичко за изумрудите.

— Добре — отвърна Гейбриъл. — Кажи на Беруик, че съм в оръжейната и прати съобщение до Тулуз, че моля за компанията му. Вярвам, че чичо ми също може да поиска да дойде.

Долу в оръжейната, той се зае да смазва цевта на своя Хаас. Беше прекрасно оръжие, една от малкото въздушни пушки, които бе виждал, притежаващи седем нареза. Позволяваха на човек за секунда да премине от преследване на елени към преследване на селяни.

Немската ловна пушка беше всичко, което животът не беше — красива, икономична, декоративна. В действителност той самият не се интересуваше от стрелба по нищо друго, освен пернат дивеч и зайци. Но това не значеше, че се отнася с презрение към красотата на това оръжие; все пак цевта му бе гравирана с герба на Херцогството на Варл-Марбург-Баалсфелд. За да бъде по-точен, с герба на по-големия му брат.

Старото чувство на облекчение, което познаваше толкова добре, колкото и сутрешната набола брада, заля гърдите му. Още преди години бе решил, че е много по-добре да бъде принц, отколкото велик херцог.

И въпреки че Гейбриъл смяташе по-големия си брат за глътнал бастун сухар, той го и съжаляваше. Не беше приятна задача, да управляваш малко княжество, особено като се вземат предвид тримата братя между Гейбриъл и Огъстъс, всеки, от които също би искал да притежава корона.

А ако не корона, то тогава наследница. Предишния ден бе получил писмо, намекващо, че Рупърт, най-привлекателният от братята му, се забавлява със сестрата на Наполеон.

Той стисна устни. Ако Огъстъс не си бе загубил ума преди няколко месеца, сега Гейбриъл щеше да бъде в Тунис и да спори със стария професор Бигитстиф относно разкопките на легендарния град Картаген.

Нямаше да стои във влажен замък насред летен дъжд, заобиколен от застаряващи членове на семейството и задлъжнели царедворци, а щеше да се поти под слънцето, убеждавайки се, че разкопките няма да се превърнат в алчно ограбване на историята.

Гейбриъл погледна надолу и откри, че полира цевта на Хааса достатъчно силно, за да заличи герба.

Проклетият Огъстъс с проклетите му идеи. Гейбриъл беше готов да замине за Тунис, когато религиозната страст на брат му се възпламени, вдъхновявайки Великия Херцог да пропъди от двора си всеки, когото сметна за покварен, малодушен, неприятен или луд.

Или на практика всички. И това само за да се спаси лицемерната малка душица на Огъстъс.

Един по един всеки от по-големите му братя бяха отказали да се намесят или защото угаждаха на Огъстъс, или защото — като Рупърт — просто не даваха пет пари.

И накрая всичко зависеше от Гейбриъл. Можеше или да приеме забравения от бога замък в Англия, достатъчно голям, за да побере всички, смятани за недостойни да красят двора на Огъстъс, или да замине за Тунис и никога да не погледне назад.

Да забрави за Уик и Фердинанд, ядящото маринована храна куче, и всички останали.

Не би могъл да го стори.

Така че… избра дъжда пред ослепителното слънце. И невеста от Русия с достатъчно голяма зестра, за да издържа замъка. Избра замък, пълен с еретици и саможивци, а не разкопки с натрошени камъни и части от скулптури, които преди векове, може би са представлявали величествения град Картаген.

Не че вярваше, че това там е бил Картаген. Беше се борил за място на разкопките, точно защото не вярваше в Дайдо, прочутата кралица на Картаген, или дори в съществуването на самия град. Всичко беше мит, измислен от Вергилий.

А сега Бигитстиф беше в Тунис, ликуваше и наричаше половината камъни в околността „Картаген“. По дяволите, досега вероятно беше идентифицирал предполагаемата погребална клада на Дайдо. Следващата стъпка щяха да са статии с детайли за немарливите му предположения и още по-немарлива теренна работа. Гейбриъл стисна зъби при тази мисъл.

Но той нямаше избор, не и наистина. Не беше Огъстъс, с неговите религиозни принципи, несмекчени от чувство за хумор. Не можеше да гледа как всички, с които бе израснал, от чалнатия си чичо до шута на баща си — който беше поне на седемдесет и пет — биват изхвърлени на улицата, само защото брат му счита, че ще му потъмнят ореола.

Единственото, което можеше да направи, бе да се моли избраната от Огъстъс невеста — вероятно набожна и с мустаци — да има достатъчно характер, за да управлява замъка, така че той да може да замине за Картаген.

Не го бе грижа коя е, стига да ръководеше замъка в негово отсъствие. Привлекателна би било хубаво, покорна — необходимост. Ако беше привлекателна щеше да е плюс, но да е покорна бе необходимост.

Той отново се наведе над Хааса.