Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (2)

Глава 1

Яроу хаус

Резиденцията на госпожа Мариана Далтри, дъщеря й Виктория и госпожица Катрин Далтри

Госпожица Катрин Далтри, позната на почти всички като Кейт, слезе от коня си кипяща от ярост.

Не й бе за пръв път. Новата й мащеха я изкарваше от търпение и преди баща й да умре, седем години по-рано. Но едва след като го бяха загубили, а новата госпожа Далтри — притежаваща това име само от няколко месеца — започна да раздава заповеди, Кейт научи истинското значение на думата гняв.

Гняв, задето наблюдаваше как арендаторите на земите им са принудени или да плащат двойна рента, или да напуснат фермите си, където бяха живели през целия си живот. Гняв, задето виждаше как посевите вехнат, а живите плетове обрастват, защото на нейната мащеха й се свидеха парите, нужни за поддръжка на имението. Гняв, задето ставаше свидетел как парите на баща й отиват за рокли и бонета, и дрехи с къдрички… толкова многобройни, че мащехата й и доведената й сестра не можеха да намерят достатъчно дни в годината, за да носят всичките.

Гняв, заради жалостивите погледи на познатите, които не я видяха на вечеря никога повече. Заради това, че бе изгонена в стая на тавана, с износени мебели, които показваха нищожната й стойност за домакинството. Заради отвращението към себе си, защото не можеше да намери сили да се махне. Беше гняв, подхранван от унижението и отчаянието, и с абсолютната увереност, че баща й сигурно се обръща в гроба.

Тя изкачи предните стъпала готова за битка, както би казал той.

— Здравей, Черидери — поздрави Кейт, когато милият стар иконом отвори вратата. — Сега на лакей ли се правиш?

— Нейна Светлост изпрати лакеите до Лондон, за да доведат лекар — отвърна той. — По-точно двама лекари.

— Получила е пристъп, така ли? — Кейт внимателно свали ръкавиците си, защото кожата се разшиваше от подплатата около китките. Имаше време, когато в действителност можеше и да се зачуди дали мащехата й — позната на домакинството като Нейна Светлост — не се преструва на болна, но вече не. Не и след години на фалшиви спешни случаи и гласове, крещящи посред нощ за пристъпи… които обикновено се оказваха лошо храносмилане.

Макар че, както спомена веднъж Черидери, човек можеше единствено да се надява.

— Този път не е за нея, а за госпожица Виктория.

— Ухапването?

Той кимна.

— Устната й е увиснала, така ни каза прислужницата й тази сутрин. Има и подуване.

Колкото и зле да се чувстваше, Кейт изпита известно съчувствие. Бедната Виктория нямаше много преимущества, освен хубавото си лице и още по-хубавите тоалети. Ако останеше обезобразена завинаги, това би разбило сърцето на доведената й сестра.

— Трябва да говоря с Нейна Светлост за съпругата на свещеника — каза тя и подаде палтото си на Черидери. — Или по-точно, за съпругата на покойния свещеник. След смъртта му преместих семейството в отдалечената къща.

— Лоша работа — отвърна икономът. — Особено за него. Свещениците не бива сами да отнемат живота си.

— Остави я с четири деца — каза Кейт.

— Не забравяйте, че не е лесно за един мъж да преодолее загубата на крайник.

— Е, сега те ще трябва да преодолеят неговата загуба — отвърна му без никаква симпатия. — Да не споменавам, че вчера мащехата ми изпрати документ за отнемане на имуществото на вдовицата.

Черидери се намръщи.

— Нейна Светлост казва, че ще вечеряте с тях тази вечер.

Кейт спря по пътя към стълбището.

— Какво е казала?

— Ще вечеряте с тях тази вечер. Лорд Димсдейл също ще дойде.

— Сигурно се шегуваш.

Но икономът поклати глава.

— Така каза. Освен това реши, че плъховете на госпожица Виктория трябва да се махнат, но поради някаква причина ги заточи във вашите покои.

Кейт затвори очи за миг. Денят бе започнал зле, но щеше да стане още по-зле. Не харесваше глутницата кученца на доведената си сестра, наричани любящо, или не толкова любящо, плъховете. Не харесваше също и Алджернон Бенет, лорд Димсдейл, годеникът на Виктория. Той прекалено лесно се усмихваше. А дори още повече мразеше идеята да присъства на тази вечеря en famille^[1].

Обикновено успяваше да забрави, че някога бе господарка на това домакинство. Все пак майка й прекара на легло години преди да умре и беше болнава през по-голямата част от живота на Кейт. Тя бе свикнала да стои срещу баща си на масата, да обсъжда менюто с госпожа Суалоу, икономката… Беше очаквала да направи дебюта си, да се омъжи и да отгледа свои деца в тази къща.

Но баща й си отиде, а Кейт да се превърна в обща прислужница, прокудена на тавана.

И сега трябваше да присъства на вечерята в старомодна рокля и да понася любезностите на ухиления лорд Димсдейл. Защо?

Тя се втурна по стълбите, а стомахът й се присви от лошо предчувствие. Мащехата й седеше пред тоалетната си масичка и изучаваше отражението си в огледалото. Следобедната светлина падаше върху рамото й и озаряваше косите й. Имаше блясък в тази ярка руса коса, сякаш кичурите бяха направени от минерали. Носеше сутрешна рокля с плисиран корсаж от лилав тюл, прихванат под гърдите с панделка. Беше прекрасна рокля… за дебютантка.

Но Мариана не можеше да приеме факта, че вече бе прехвърлила тридесетте. Всъщност, така и не бе приела, че вече не е на двадесет. Така че се обличаше приблизително както го бе правила на тази възраст. Едно нещо несъмнено важеше за мащехата на Кейт — притежаваше безразсъдна смелост и силно пренебрежение към условностите, отнасящи се до женската възраст.

Разбира се, тоалетите на Мариана не бяха само външен израз на амбицията й, но и убежище от провалите. Защото все още никоя двадесетгодишна дама не можеше да изглежда като нея, когато всъщност бе на четиридесет и дори съблазнителните чувствени рокли не можеха да върнат младостта.

— Виждам, че си приключила със скитането при приятелите си и си благоволила да се прибереш у дома — каза кисело тя.

Кейт огледа будоара на мащехата си и реши да отмести една купчина дрехи от това, което бе почти сигурна, че представляваше стол. Стаята беше отрупана с купища от леки памучни дрехи и обсипана с пайети коприна. Бяха нахвърляни на купчини по столовете. Или поне където човек би предположил, че би трябвало да се намират те. Помещението приличаше на пастелен снежен пейзаж с планини от меки платове тук и там.

— Какво правиш? — попита мащехата й, докато Кейт събираше роклите.

— Сядам — отвърна й тя и пусна дрехите на пода.

Мариана изпищя.

— Не се отнасяй с роклите ми така, глупаво момиче! Тези отгоре бяха доставени едва преди ден-два и са великолепни. Ще те накарам да ги гладиш цяла нощ ако открия и най-малката гънчица по тях, дори съвсем малка.

— Аз не гладя — отвърна Кейт равно. — Не си ли спомняш? Изгорих една бяла рокля преди три години.

— О, от персийската коприна! — извика мащехата й и плесна с ръце като една деликатна лейди Макбет. — Пазя я… там — тя посочи с дългия си пръст към ъгъла, където се извисяваше купчина дрехи, висока почти до тавана. — Ще поръчам да я преправят някой ден — заяви и седна отново.

Кейт внимателно избута камарата рокли малко по-далеч от крака си.

— Трябва да говоря с теб за семейство Крабтрий.

— Боже, надявам се, че си успяла да изгониш тази жена — отвърна Мариана и запали пуретата си. — Знаеш, че проклетия адвокат ще дойде следващата седмица, за да прецени как управлявам имението. Ако види тази порутена къщурка ще вдигне голяма врява. Последният път говори толкова дълго, че едва не умрях от скука.

— Отговорността да поддържаш къщите в добро състояние е твоя — каза й Кейт и стана, за да отвори прозореца.

Мариана размаха пренебрежително пуретата си.

— Глупости. Тези хора живеят в моята земя на практика безплатно. Най-малкото, което могат да сторят, е да приведат домовете си в приличен вид. Тази жена Крабтрий живее в кочина. Бях там онзи ден и се ужасих.

Кейт отново седна и обходи с поглед стаята, която приличаше на кочина. Но след миг осъзна, че Мариана не бе забелязала мълчаливата й обида, защото отваряше малък съд и оцветяваше устните си в тъмно меден нюанс.

— Откакто съпругът й почина — обясни Кейт, — госпожа Крабтрий е изтощена и изпълнена със страх. Къщата не е кочина, просто е разхвърляна. Не можеш да я изгониш. Тя няма къде да отиде.

— Глупости — отвърна Мариана и се наклони по-близо до огледалото, за да види устните си. — Сигурна съм, че вече си е намерила убежище някъде. При друг мъж, най-вероятно. Мина повече от година, откакто Крабтрий сложи край на живота си. Сигурно вече си е намерила някой друг. Ще видиш.

За Кейт разговорите с мащехата й бяха като да ползва външна тоалетна. Човек нямаше представа какво може да изпълзи от вътрешността, но знаеше, че няма да му хареса.

— Това е жестоко — тя нарочно повиши глас, за да прозвучи авторитетно.

— Те трябва да се махнат — заяви Мариана. — Не мога да толерирам мързеливци. Специално отидох до дома на енорийския свещеник, нали знаеш, на сутринта, след като съпругът й скочи от моста. Поднесох съболезнованията си.

Мариана предпочиташе да избягва всички хора, работещи в имението или в селото, освен в редките случаи, когато развиваше внезапен интерес към ролята на господарка. Тогава обличаше екстравагантен тоалет, замислен така, че да обижда обикновените хора, слизаше от каретата и след това тълкуваше смаяните изражения на арендаторите си като израз на мързел и глупост. Накрая инструктираше Кейт да ги изхвърли от домовете им.

За щастие обикновено забравяше за нарежданията си след около седмица.

— Тази жена лежеше върху канапето и плачеше. Отвратително многобройните й деца, бяха пръснати из цялата стая, а тя стоеше там и раменете й се тресяха като на някоя долнопробна актриса. Плачеше. Може би трябва да се присъедини към пътуващ театър — каза Мариана. — Не е грозна.

— Тя…

Мащехата й я прекъсна.

— Не мога да понасям мързеливци. Мислиш ли, че съм лежала и съм плакала така, след като първият ми съпруг, полковникът, умря? Да ме видя да пролея и една сълза, когато баща ти почина, макар че се насладихме едва на няколко месеца съпружеско блаженство?

Кейт не бе видяла сълзи, но Мариана не се нуждаеше от отговора й.

— Макар госпожа Крабтрий да няма твоята душевна сила, тя има четири малки деца, а ние сме поели известна отговорност за тях…

— Отегчена съм от темата и освен това трябва да говоря с теб по важен въпрос. Тази вечер лорд Димсдейл ще дойде на вечеря и ти ще се присъединиш към нас.

Мариана издуха облаче дим. Заприлича й на мъгла, излизаща от малка медна тръбичка.

— Така каза и Черидери. Защо? — тя и мащехата й отдавна се бяха отказали от любезностите. Ненавиждаха се една друга и Кейт не можеше да си представи защо присъствието й на масата бе необходимо.

— Ще се срещнеш с роднините на Димсдейл след няколко дни — Мариана отново дръпна от пуретата си. — Слава на бога, че си по-слаба от Виктория. Можем да преправим роклите й много лесно. Би било по-трудно ако беше обратното.

— За какво говориш? Не мога да си представя, че лорд Димсдейл проявява и най-слаб интерес да вечеря с мен, какво остава да ме представи на роднините си. И освен това чувството е взаимно.

Преди Мариана да успее да изясни заповедта си, вратата се отвори със замах.

— Кремът не действа — проплака Виктория и се хвърли към майка си. Дори не забеляза Кейт, просто падна на колене и зарови лице в скута на майка си, която веднага остави пуретата си и обви ръце около раменете й.

— Тихо, бебчо — изгука тя. — Разбира се, че кремът ще подейства. Просто трябва да почакаме малко. Обещавам ти, мама ти обещава, че ще подейства. Лицето ти ще бъде красиво както преди. Но за всеки случай, пратих да извикат от Лондон двама от най-добрите лекари.

Кейт започна да проявява слаб интерес към въпроса.

— Какъв крем използваш?

Мариана я изгледа с неприязън.

— Едва ли си чувала. Направен е от стрити перли заедно с други неща. Действа като магия за всякакви лицеви несъвършенства. Използвам го ежедневно.

— Само погледни устната ми, Кейт! — извика Виктория и наклони глава назад. — Съсипана съм за цял живот — очите й заблестяха от сълзи.

Долната й устна наистина изглеждаше обезпокоително. Беше странно виолетова и подпухнала, което предполагаше инфекция, а устата й съвсем леко се бе изкривила на една страна.

Кейт стана и се приближи, за да огледа по-добре.

— Доктор Бъсби прегледа ли те вече?

— Дойде вчера, но той е стар глупак — отвърна Мариана. — Не може да се очаква да разбира колко важно е това. Нямаше и една-единствена полезна отвара или крем, който да ни предложи. Нищичко!

Кейт обърна главата на Виктория настрани, за да може светлината да пада върху лицето й.

— Мисля, че ухапването се е инфектирало — каза тя. — Сигурна ли си, че този крем е хигиеничен?

— Да не би да се съмняваш в преценката ми? — изкрещя Мариана и се изправи.

— Напълно — отвърна й Кейт. — Ако Виктория накрая се окаже с деформирана уста, защото ти си я намазала с някакво фалшиво лекарство, което са те подмамили да купиш в Лондон, искам да е ясно за всички, че вината е твоя.

— Нагла жаба такава! — изрече Мариана и пристъпи напред.

Но Виктория протегна ръка.

— Майко, спри. Кейт, наистина ли мислиш, че има нещо нередно с крема? Устната ми тупти ужасно.

Виктория беше невероятно хубаво момиче, с красива външност и големи, нежни очи, които винаги изглеждаха леко влажни, сякаш току-що е проляла сантиментална сълза или е на път да го стори всеки момент. След като беше проливала сълзи, сантиментални или не, през целия ден, в това имаше смисъл. Сега две от тях се изтърколиха надолу по лицето й.

— Мисля, че може би има някаква инфекция вътре в раната — отвърна Кейт и се намръщи. — Устната ти се излекува бързо, но… — тя леко я натисна и Виктория извика. — Ще се наложи да я сцепят.

— Никога! — изрева Мариана.

— Не мога да позволя лицето ми да бъде рязано — каза Виктория и се разтрепери.

— Но не искаш и да имаш деформация — отвърна Кейт търпеливо.

Виктория примигна, докато обмисляше въпроса.

— Нищо няма да се прави, докато не пристигнат лекарите от Лондон — обяви Мариана и отново седна. Тя изпитваше силен възторг от всичко и всеки от Лондон. Кейт подозираше, че това бе резултат от детство, прекарано в провинцията, но след като тя дори не загатваше за миналото си, беше трудно да се разбере със сигурност.

— Е, нека се надяваме, че ще пристигнат скоро — каза Кейт и се зачуди дали една инфектирана устна създава опасност за инфекция на кръвта. Вероятно не. — Защо искаш да се присъединя към вас за вечеря, Мариана?

— Заради устната ми, разбира се — отвърна Виктория, подсмърчайки шумно.

— Устната ти — повтори Кейт.

— Не мога никого да посетя, нали така? — добави Виктория с характерна, макар и подлудяваща липса на яснота.

— Сестра ти трябва да направи много важно посещение при един член от семейството на лорд Димсдейл след няколко дни — намеси се Мариана. — Ако не беше толкова заета да се размотаваш из имението, за да слушаш сълзливите истории на некадърни жени, щеше да си спомниш за това. Той е принц. Принц!

Кейт отново потъна в стола си и изгледа и двете. Мариана бе студена и бляскава като чисто нова монета. Противно на нея, чертите на Виктория бяха някак по-ненатрапчиви. Косата й имаше прекрасен блед червеникав оттенък между русо и червено и се къдреше очарователно около лицето й. Докато тази на майка й бе съвършена — прислужницата й бе прекарала три часа с машата в ръка, за да постигне желания от господарката й резултат.

— Не мога да проумея какво общо има с мен тази отложена визита — каза Кейт, — макар да ти съчувствам за разочарованието, Виктория — и наистина й съчувстваше. Дори да ненавиждаше мащехата си, никога не бе изпитвала подобни чувства към доведената си сестра. От една страна, Виктория имаше твърде мил нрав, за да я мрази който и да било. От друга, Кейт я харесваше. Докато самата тя бе оскърбявана от Мариана, любвеобилността, която мащехата й проявяваше към дъщеря си, според Кейт, бе дори по-лоша.

— Е — изрече Виктория печално, докато сядаше върху купчина рокли с височината на стол, — ще трябва да се престориш, че ти съм аз. Отне ми известно време, за да го разбера, но майка е планирала изкусно всичко. И съм сигурна, че скъпият ми Алджи ще се съгласи.

— Изобщо не мога да го направя, каквото и да означава — отвърна равно Кейт.

— Да, можеш — настоя Мариана. Беше изпушила пуретата си и палеше втора от фаса на първата. — И ще го сториш — добави тя.

— Не, няма. Не че имам и най-малката представа за какво говориш. Да бъда Виктория в какъв смисъл? И с кого?

— С принца на лорд Димсдейл, разбира се — каза Мариана и я изгледа през малкия облак дим. — Не ме ли слушаше?

— Искаш от мен да се престоря, че съм Виктория? Пред един принц? Кой принц?

— И аз не разбирах първоначално — отвърна Виктория и прокара пръст по наранената си устна. — Виждаш ли, преди Алджи да може да се ожени за мен, ние се нуждаем от одобрението на някакъв негов роднина.

— Принцът — намеси се Мариана.

— Алджи спомена, че той е принц на някаква малка далечна страна. Но е единственият представител на семейството от страна на майка му, който живее в Англия, а тя няма да му позволи да използва наследството си, ако не получи одобрението на принца. Завещанието на баща му — довери й Виктория — е ужасно нечестно. Ако Алджи се ожени, преди да навърши тридесет години без одобрението на майка си, губи част от наследството си — а той все още дори не е навършил двадесет!

Много умно от страна на татко Димсдейл, помисли си Кейт. От това, което бе видяла, Димсдейл младши беше толкова готов да управлява имението, колкото и плъховете да се научат да пеят в хор. Не че беше нейна работа.

— Лекарите ще те прегледат утре сутрин — каза тя на Виктория, — а после ще можеш да се срещнеш с него, както Пепеляшка със своя принц.

— Не може да отиде в този вид! — сопна се Мариана.

Кейт за пръв път я чуваше да говори с подобно отвращение на дъщеря си.

Виктория извърна глава и погледна майка си, но не каза нищо.

— Разбира се, че може — заяви Кейт. — Този план ми изглежда глупав. Никой няма да повярва дори за миг, че аз съм Виктория. А дори да повярват, не мислиш ли, че по-късно ще си спомнят? Какво ще стане, когато принцът се изправи в църквата и прекрати церемонията, защото булката не е тази, с която се е срещнал?

— Това няма да се случи, дори само защото Виктория ще се омъжи веднага, след като получи одобрението му, със специално разрешително — отвърна Мариана. — Димсдейл е поканен за пръв път в замъка и не можем да го пропуснем. Негово Височество организира бал в чест на годежа си и ти ще отидеш като Виктория.

— Защо просто не отложите визитата и не се срещнете с него след бала?

— Защото се налага да се омъжа — намеси се Виктория.

Сърцето на Кейт потъна като камък.

— Налага се да се омъжиш?

Виктория кимна. Кейт погледна към мащехата си, която сви рамене.

— Компрометирана е. От три месеца.

— За бога — възкликна Кейт. — Едва познаваш Димсдейл, Виктория!

— Обичам Алджи — отвърна тя. Големите й очи бяха пълни с искреност. — Дори не исках да правя дебют, не и след като го видях в Уестминстърското абатство онази неделя през март, но мама настоя.

— Март — повтори Кейт. — Запознала си се с него през март, а сега е юни. Кажи ми, че миличкия Алджи ти е предложил брак, о, да кажем преди три месеца, точно след като сте се влюбили, и ти си го запазила в тайна?

Виктория се изкикоти при думите й.

— Знаеш точно кога ми предложи, Кейт! Казах първо на теб, веднага след майка. Беше само преди две седмици.

Бръчките между носа и устата на Мариана не биха могли да се загладят с чудотворния мехлем, направен от стрити перли.

— Димсдейл беше малко муден в действията си.

— Не е бил муден в онези си действия — отвърна Кейт. — Изглежда е бил удивително бърз в тази област.

Мариана й отправи ненавистен поглед.

— Лорд Димсдейл съвсем почтено предложи брак щом разбра за ситуацията.

— Ако бях на твое място, щях да го убия — каза й Кейт.

— Така ли? — тя се усмихна тайнствено. — Винаги си била глупачка. Виконтът ще разполага с титла и добро състояние, веднъж щом се добере до него. Той е напълно запленен от сестра ти и е решен да се ожени за нея.

— Какво щастие — беше коментарът на Кейт. Тя отново погледна Виктория, която леко потупваше устната си отново и отново. — Казах ти да наемеш придружителка, Мариана. Тя можеше да има, когото си поиска.

Мащехата й се обърна отново към огледалото, без да отвърне нищо. Честно казано, Виктория вероятно не беше подходяща за всеки мъж. Бе прекалено мека, чак приличаше на пудинг. Плачеше твърде много.

Но пък беше ужасно хубава и, очевидно, плодовита. Плодовитостта винаги се смяташе за добродетел при жените. Баща й определено се бе отчаял от липсата на син. Очевидно неспособността на майка й да има повече деца бе довела до този брак, състоял се едва две седмици след смъртта й… изглежда, бе имал изключително силно желание да създаде ново семейство.

Вероятно си бе мислил, че Мариана е толкова плодовита, колкото се бе оказала дъщеря й сега. Във всеки случай той почина, преди да го разбере.

— Значи ме молиш да посетя принца и да се престоря, че съм Виктория — изрече Кейт.

— Не те моля — веднага отвърна Мариана. — Заповядвам ти.

— О, майко — намеси се Виктория. — Моля те, Кейт. Моля те. Искам да се омъжа за Алджи. И наистина трябва да… не го разбрах съвсем и… е… — тя приглади роклята си. — Не искам никой да знае за бебето. Алджи също не иска.

Разбира се, че Виктория не бе разбрала, че носи дете. Кейт би се изумила ако доведената й сестра дори е разбрала акта на зачеването, какво остава за последствията от него.

— Молиш ме — обърна се тя към мащехата си, без да обръща внимание на Виктория за момента. — Защото, макар да можеш да ме напъхаш в каретата с лорд Димсдейл, със сигурност не би могла да контролираш какво ще кажа, когато се срещна с принца.

Мариана се озъби.

— Още по-важно е — продължи Кейт, — че Виктория имаше забележителен дебют само преди няколко месеца. Със сигурност хората на бала са се запознали с нея или поне са я видели.

— Затова пращам теб, а не някое момиче, което съм намерила на улицата — отвърна Мариана с обичайната си любезност.

— Малките ми кученца ще бъдат с теб — изрече Виктория. — Те ме направиха прочута, така че всички ще те помислят за мен — и тогава, сякаш току-що си бе спомнила, още една голяма сълза се търкулна по бузата й. — Макар майка да казва, че трябва да се откажа от тях.

— Очевидно те са в стаята ми — отвърна Кейт.

— Сега са твои — каза й Мариана. — Поне за посещението при принца. След това ще… — тя замлъкна, докато хвърляше поглед към дъщеря си. — Ще ги подарим на някои послушни сираци.

— Горките дечица ще ги обикнат — сълзливо отвърна Виктория, без да обръща внимание на факта, че на въпросните сираци можеше да не им хареса да бъдат хапани от новите си домашни любимци.

— Кой ще ме придружава? — попита Кейт, оставяйки настрана за момент проблема с плъховете на Виктория.

— Нямаш нужда от придружител — изрече Мариана с презрение, — като се има предвид как скиташ наоколо сама.

— Жалко, че Виктория не е била с мен — отвърна й Кейт. — Щях да се уверя, че Димсдейл не се отнася с нея като с обикновена повлекана.

— О, предполагам, че си запазила добродетелта си — сопна се Мариана. — Ще ти бъде от голяма полза. Няма нужда да се тревожиш, че лорд Димсдейл ще посегне на тази прашасала скъпоценност. Той е влюбен във Виктория.

— Да, така е — потвърди доведената й сестра, подсмърчайки. — И аз го обичам — още една сълза се плъзна по бузата й.

Кейт въздъхна.

— Ако се появя сама в една карета заедно с лорд Димсдейл и се преструвам, че съм Виктория, ще предизвикам скандал и този скандал ще има последствия за нея, а не за мен. Накратко, никой няма да се изненада, когато детето й се появи твърде скоро след венчавката.

Последва миг мълчание.

— Добре — каза Мариана. — Бих придружила Виктория, разбира се, но не мога да я оставя сама, като се има предвид колко е влошено състоянието й. Можеш да вземеш Розали с теб.

— Прислужница? Даваш ми прислужница за придружителка?

— Какъв е проблемът? — настоя Мариана. — Може да седне между двама ви в случай, че си загубиш ума и се хвърлиш върху му. Ще бъдеш и с прислужницата на плъховете, разбира се.

— Кучетата на Виктория си имат собствена прислужница?

— Слугинчето Мери — обясни Виктория. — Тя чисти камините, но също и ги къпе всеки ден, и ги реше. Домашните любимци — добави тя — са си отговорност.

— Няма да взема Мери с мен — заяви Кейт. — Как, за бога, очакваш госпожа Суалоу да се справи без нея?

Мариана само сви рамене.

— Няма да повярват — продължи Кейт, опитвайки се да върне разговора отново към здравия разум. — Ние дори не си приличаме.

— Разбира се, че си приличате! — сопна се мащехата й.

— Е, всъщност, не е така — намеси се Виктория. — Аз… е, аз съм си аз, а Кейт, е… — тя внезапно замълча.

— Това, което се опитва да каже Виктория, е, че тя е удивително красива — изрече Кейт. Чувстваше сърцето си като камък в гърдите. — А аз не съм. Прибави това към факта, че нямаме кръвна връзка и си приличаме не повече от две случайни англичанки озовали се на едно място.

— Имате един и същи цвят на косата — отвърна Мариана и дръпна от пуретата си.

— Наистина ли? — попита със съмнение Виктория.

Всъщност, Мариана вероятно бе права. Но косата на Виктория бе подстригана така, че хубавите й къдрици обрамчваха главата й в най-модерната прическа, прихванати с нежна панделка. Кейт бе сресала своите сутринта, а после ги вдигна и закрепи здраво.

Нямаше време да си придава изискан вид. По-точно нямаше време изобщо да се грижи за външния си вид.

— Ти си полудяла — заяви Кейт, взряла се в мащехата си. — Не можеш да ме представиш за своя дъщеря.

Сега Виктория се мръщеше.

— Опасявам се, че тя е права, мамо. Не бях помислила за това.

В очите на Мариана имаше напрежение, което Кейт от дългогодишен опит знаеше, че бе признак на истинска ярост. Но този път не знаеше причината за нея.

— Кейт е по-висока от мен — продължи Виктория, броейки на пръсти. — Косата й е малко по-жълтеникава, да не споменаваме, че е по-дълга, а и двете съвсем не си приличаме по принцип. Дори да облече моите дрехи…

— Тя е твоя сестра — каза Мариана със стиснати устни, които напомниха на Кейт за сплескана медна тръба.

— Тя ми е доведена сестра — отвърна Кейт търпеливо. — Фактът, че се омъжи за баща ми не ни прави кръвни роднини, а първият ти съпруг…

— Тя е твоя сестра.