Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (39)

Глава 38

Гейбриъл носеше сако от тежка бродирана коприна, ушито за представянето му в австрийския двор. Той знаеше какво трябва да направи — и щеше да го направи. Като мъж.

Не, като кралска особа.

Направи крачка към Татяна, грациозно протегнал длан с дълбок поклон — поклон, на който го бяха учили джентълмени, прекарали живота си във френския двор. Принцесата бе красиво облечена в скромна бяла бална рокля. Но дрехата беше украсена с истинска брюкселска дантела и ръкавите й бяха обточени с лебедов пух.

Радостта й извираше от всяка усмивка, от всеки небрежен поглед, насочен към него, от всеки бляскав взор, който отправяше към другите дами.

Татяна беше уверена, каквато и трябваше да бъде.

Той танцува с нея, както и с други дами, танцува със Софонисба, която го прокле, че пречупи едно от перата, украсяващи тюрбана й. Проведе странен кратък разговор с Тулуз, който го изгледа с нещо подобно на ярост в очите и каза ненадейно:

— Тя факлите край нея учи как да осветяват околния мрак.^[1]

— Това не е ли от Ромео и Жулиета? — попита Гейбриъл, объркано мислейки за сбогуването си с Кейт.

Тулуз кимна към Татяна, чиито трапчинки се появиха, докато се усмихваше на чичото на Гейбриъл.

— Шекспир може да е научил всичко, което е знаел, само от един поглед към очите й — и после се отдалечи, без да каже нищо повече.

Гейбриъл сви рамене и танцува с Хенри, която му се усмихна с искрено веселие и каза:

— Сигурно вече сте видели кръщелницата ми.

— Нямах това удоволствие — заяви той.

— Е, значи сте единственият в балната зала — обяви тя жизнерадостно. — Мили боже, принце, лицето ви е бяло като мрамор. Надявам се да не се чувствате зле. Всички си прекарват толкова добре.

— Радвам се да го чуя — каза той сковано.

— Вероятно не го осъзнавате. Човек обикновено не успява да прецени дали един англичанин се забавлява, докато не припадне пиян в ъгъла — добави тя. — Ще се сключат още много годежи тук, освен вашия, Ваше Височество.

Той се усмихна, макар в този миг да я мразеше заради думите й. Защото начинът, по който очите й го преценяваха, начинът, по който спомена годежа му, начинът…

Начинът, по който очите й блестяха предизвикателно.

Гейбриъл изтърпя танца, поклони се, изправи се — и тогава я видя.

Неговата Кейт. Сияеше като факла, великолепна, чувствена, силна жена. Като истинска принцеса.

Роклята й бе разкошна, косата й — прекрасна. Той се взираше в невъздържания смях в очите на Кейт, в силата на малката закръглена брадичка, в ъгловатата извивка на скулите й.

Видя и наследената доброта в лицето й, и дълбоката чувственост в начина, по който се извиха устните й.

Можеше да си проправи път през върволицата мъже около Кейт и да забие юмрук в брадичката на онзи, който й се усмихваше сякаш умира от глад, а тя е манна небесна.

Но Татяна бе до него, а Кейт не беше, и той имаше своя дълг. Своя дълг, своя дълг. Обърна й гръб, чувствайки как слепоочията му туптят както никога преди и точно в този миг началните акорди на валса прозвучаха в балната зала.

Трапчинките на Татяна се появиха.

— Миналата нощ чичо ми се съгласи да танцувам валс, но след неразположението ви, реших да не танцувам изобщо.

Той се поклони. Татяна постави върховете на пръстите си върху рамото му. Двамата се понесоха по дансинга.

Беше относително празен. Много от гостите или все още не бяха научили стъпките на танца, или се въздържаха заради порочността му, или избраха да останат до стените и да клюкарстват за тези, които се бяха осмелили.

Татяна беше лека като перце в ръцете му, предчувстваше всяко движение на крака му. Наистина бе удоволствие да танцува с нея. Откриха, че са в единия край на дансинга. Той я погледна и вдигна вежда.

— Да, да го направим! — каза тя засмяна. Бузите й бяха порозовели и очите й сияеха.

И с това Гейбриъл остави музиката да ги води, въртейки се отново и отново, и отново, докато се носеха надолу по балната зала. Докато се въртяха в съвършени кръгове, Гейбриъл улови възхитените погледи на гостите си. Знаеше какво виждат — той изглеждаше като съвършения чаровен принц, а тя наистина беше принцеса от приказките.

Достигнаха другия край и той отново погледна към партньорката си.

— Може би трябва да сме малко по-въздържани за останалата част от танца.

— Беше прекрасно — отвърна Татяна сияеща. — Ако можех, щях да танцувам валс всяка нощ.

Усмихнат, той я обгърна малко по-силно. Кракът му докосваше нейния. Беше също толкова чувствено, колкото да се докосва до крака на коза. Със студена безпристрастност откри, че се чуди дали ще успее да се справи със задълженията си в брачната им нощ.

Какъв скандал би било това… принц, разобличен като неспособен.

— О, боже — възкликна Татяна, отново привличайки вниманието му. — Опасявам се, че не всеки е толкова опитен в танца колкото вас, Ваше Височество.

Той проследи погледа й. Беше Кейт, разбира се. Танцуваше с лорд Ормскърк. И те се придвижваха към дъното на залата. Но за разлика от леката елегантност и тихата грация, показани от него и Татяна, Кейт и Ормскърк се въртяха прекалено бързо. Главата й беше наклонена назад и тя се смееше със заразително удоволствие. Великолепната й коса се стелеше около раменете й, докато Ормскърк я въртеше непрестанно.

Когато той и Татяна танцуваха, се докосваха леко. Благоприлично.

Но за да запазят свирепото темпо, Ормскърк държеше Кейт притисната до тялото си. Гейбриъл почувства как прилив на ярост се заражда в гърдите му.

Музиката спря. Кейт и Ормскърк изтанцуваха едно последно завъртане в тишината, усмихвайки се един на друг сякаш имаха някакво тайно споразумение.

Дланта на Татяна се озова върху ръкава му. Уик бе отворил големите врати на балната зала. Беше време за оттегляне в градините, където щяха да бъдат показани фойерверки, изстрелвани от лодки в езерото.

Гейбриъл почти дръпна ръката си, за да се освободи, но не го направи. Вместо това, придружи принцесата, минавайки през големите врати и надолу по дългите бели мраморни стъпала.

Нощта беше хладна и Уик бе наредил метални урни, пълни с горящи дърва, за да пазят топлина на гостите. Езиците на пламъците се съревноваваха с лунната светлина и оцветяваха с жълти отблясъци лицата на хората, събрани около ръба на езерото.

— Никога не съм виждала фойерверки! — извика Татяна с момичешки ентусиазъм.

Гейбриъл си помисли за годините, прекарани в различни кралски дворове, за първите си фойерверки, когато беше на десет.

— Радвам се да бъда с вас за този повод — каза той.

Сигурно имаше нещо неискрено в тона му. Татяна го погледна, след което го дръпна игриво към чичо си и една голяма група.

— Чичо! — извика тя.

— Ето те и теб, сладкишче — възкликна принц Димитри. — Видях как се представяш на дансинга. Добре, че майка ти не е тук.

Гейбриъл се поклони.

— Принцесата е удивително изящна танцьорка.

— Така е — каза чичо й. Татяна се бе присъединила към предната част на малката група и стоеше до ръба на езерото, гледайки лодките настойчиво. — Е, какво сте планирали за нас, принце?

— Лодките ще се плъзнат до центъра на езерото и ще се завържат една за друга — обясни Гейбриъл. Той видя Кейт и графа на Ормскърк отляво. — По сигнал на Беруик, ще започнат да изстрелват фойерверките си в такъв ред, че да създадат удивителна гледка.

— Или поне така се надява човек — каза Димитри. — Винаги е сложно с тези фойерверки, нали?

— Наистина — съгласи се Гейбриъл. — Ако ме извините, Ваше Височество, искам да се уверя, че всички приготовления са направени.

— Със сигурност няма нужда — започна принцът, но Гейбриъл вече се отдалечаваше. Вървеше зад гостите си, скупчени около езерото и после започна да си проправя път… наляво.

Естествено.

Тя стоеше в задната част на групата, за щастие точно пред входа на лабиринта от жив плет. Той тихо се приближи иззад нея и плъзна длан върху извивката на талията й, без да каже и дума.

Кейт му хвърли един поглед, но беше тъмно и не успя да разчете изражението й. Без да се освободи от ръката му, тя измърмори нещо на графа и отстъпи назад.

С едно бързо движение Гейбриъл я придърпа към входа на лабиринта и двамата преминаха през първия завой. Тук нямаше огньове, нямаше факли, осветяващи тъмнината. Мракът бе плътен и кадифен до лицата им.

— Гейбриъл — изрече тя. За негово облекчение, чу развеселена нотка на смях в гласа й. — Какво правиш?

— Ела — каза той и пое дланта й по-здраво, отправяйки се към тъмнината.

— Не мога — възрази Кейт. — Стъклените ми пантофки… не мога да вървя в тази трева!

Без да се колебае, той падна на колене пред нея и пое едното малко стъпало в дланта си.

— Милейди.

Тя повдигна крак и той изхлузи обувката. Безмълвно докосна другия й крак и взе и другата пантофка, поставяйки ги внимателно върху скамейката, която стоеше от вътрешната страна на лабиринта.

— Чувствам се като дете, танцуващо в ливадата по чорапи — промълви Кейт с дълбоко задоволство в гласа.

Гейбриъл крачеше уверено напред и се опитваше да си припомни посоката. Наистина беше доста лесно, ако човек знаеше пътя. С лявата си ръка леко докосваше стените на лабиринта, а с дясната бе стиснал нейната. Кейт го следваше. Препъна се леко веднъж, но той я задържа здраво.

— Стигнахме — прекосиха последния завой и откриха центъра. Беше окъпан от лунна светлина и без огньовете, които да й съперничат, въздухът бе сребрист, къпещ стените и морските коне с вълшебен прашец.

— Прилича на магия — каза Кейт, отправяйки се към фонтана. — Какво кара водата да избликва от тези статуи?

— Въпрос на гравитация и тежестта на водата, държана под повърхността. Ако завъртя този лост — той демонстрира, — водата едва ще капе.

— Бих искала да седна, но се страхувам, че струята е намокрила камъка — изрече със съжаление Кейт, — а не трябва да мачкам роклята си.

Тя се обърна и го погледна, но той остана безмълвен. Страхуваше се, че нищо няма да излезе от устата му, освен елементарни думи и тежко дишане, стоновете, които мъжете и жените споделяха в най-дълбока интимност. Вместо това, той се протегна и прокара длан надолу по извивката на бузата й. Почувства гладкостта на кожата, ъгълчето на извитата в усмивка уста. Замени пръстите с устата си.

— Гейбриъл — започна тя, извръщайки лице от неговото.

Сърцето му подскочи.

— Трябва.

— Не можеш.

— Кейт! — сърцето го болеше даже, когато изричаше името й. В същото време то бе като мед в устата му, сладко и познато, като приспивна песен, звучаща в сърцето му.

— О, Гейбриъл — прошепна тя.

— Само още един последен път — замоли се той. — Моля те, моля те. Умолявам те.

— Аз… — тя спря и отново опита. — Страх ме е, Гейбриъл. Ще разбиеш сърцето ми.

— Моето вече е разбито.

Ето, истината бе казана помежду им. Очите й заблестяха от нещо повече от лунна светлина.

Той я целуна собственически. Нямаше друг начин да го опише, начинът, по който и двамата се впуснаха в някакъв безименен мрак, някакво безсрамно пространство на вълшебна приказка, където той не беше принц, а тя не беше дама.

Просто две тела, възбудени, топли, полудели едно за друго.

— Роклята ми — измърмори Кейт след известно време. Очите й сияеха с лукаво веселие. — Това е толкова погрешно.

Той се пресегна, издърпа лоста и клокоченето на водата спря напълно. После й показа как да постави длани върху главата на мокрия, смеещ се морски кон. Внимателно, много внимателно, Гейбриъл повдигаше пласт след пласт от плата, отхвърляйки ги към гърба й, докато красивото й дупе не се появи под ръцете му, обвито единствено в чифт долни гащи, толкова деликатни, че можеше да види кожата й през тях.

Той се поколеба, сякаш това, което лежеше пред него, бе прекалено красиво за човешки ръце. После я оголи на лунната светлина, наклони се и се притисна в нея, а дланите му сякаш сами се извиха към гърдите й.

Кейт не бе казала и дума, но в момента, в който пръстите му докоснаха зърното й, извика и се притисна към него. Сякаш бе уловен в снежна буря и временно бе загубил зрение. Чувстваше се така сякаш всички усещания идваха от дланите му, единствено чрез тялото му.

Сладостта на гърдите й, твърдата пъпка на зърното й, накъсаното дишане, което разтърсваше тялото й, дълбоката извивка на дупето й срещу него, раят, който лежеше по-надолу.

Отново я погали и тя отново извика. Той позволи на пръстите си да се плъзнат надолу в сладката долина. Кейт изплака и изви гръб.

Дланта му трепереше, докато се покриваше с предпазното средство. А после… плъзнаха се заедно сякаш бяха правили любов така стотици пъти, сякаш телата им бяха създадени за този миг. Той се тласна по-дълбоко. Тя се изви с вик, който полетя към нощното небе.

Беше почти твърде много. Гейбриъл стисна зъби и се концентрира върху проникването в тялото й, постара се да не изгуби себе си, остави деликатния й парфюм, сладкия мед на кожата й, накъсания звук на дишането й, да се запечата в паметта му, така че да може да го запази — да запази нея — завинаги.

За известно време не съществуваше нищо друго, освен звука от телата им, срещайки се в копринено, почти свирепо удоволствие. Вик от Кейт, стон от Гейбриъл…

Но беше прекалено дълбоко, прекалено алчно, за да продължи. Той започна да се тласка по-бързо и сега тя викаше, извиваше се силно към него, а после стигнаха върха заедно, разкъсвайки време и мълчание, и всяка молекула пространство помежду си, сливайки телата си в една плът, едно сърце.

Гейбриъл остана така, надвесен над нея като всяко друго животно с партньорката си, докато тя не издаде тих звук и не се изправи.

В този миг съскащ звук прозвуча в далечината и когато и двамата се обърнаха, за да видят, експлозията бе последвана от дъжд от изумрудено зелени искри, падащи обратно към земята.

Кейт започна да оправя полите си, но спря и очите й срещнаха неговите. Сърцето му блъскаше в гърдите.

— Толкова съм доволна — каза тя, — че тези фойерверки не започнаха минута или две по-рано. Би било абсурдно.

Още една експлозия… Рубинени искри се разтопиха, превърнаха се в розови и умряха.

Той не можеше да се насили да й отговори, да каже и една дума. Вместо това, й помогна да оправи косата си и пръстите му се задържаха в гъстото злато, открадвайки едно последно докосване. После пое дланта й и я изведе от центъра на лабиринта.

Кейт вдигна лице към неговото, докато подминаваха последния завой. Той не помръдна, така че тя трябваше да намери устата му със своята. Кейт взе — или подари? — тази последна целувка, с хладна преднамереност, сякаш му даваше послание, което Гейбриъл не можа да разбере.

В последните метри на тъмнина, той отново коленичи в краката й, превил коляно, както би направил всеки средновековен рицар пред своята дама.

Малкият й крак почиваше доверчиво в дланта му, докато плъзваше обувката й по извивката на стъпалото. Последва и другата, и той трябваше да се изправи. Не можеше да остане тук в тъмното завинаги.

— Кейт — каза Гейбриъл, щом се надигна. Протегна се отново към нея, хватката му се стегна.

Оркестърът започна да свири… бяха се преместили до езерото и звуците на валса се понесоха в тихата нощ като радостен вятър. Той промени захвата си, едната длан падна върху талията й.

— Ти каза — прошепна тя, — че всеки, който ни види да танцуваме валс, би узнал, че сме любовници.

— Не — отвърна й яростно. — Ще узнаят само, че съм влюбен в теб. Моля те, танцувай с мен, Кейт.

Тя постави ръка в неговата и се усмихна. Очите й блестяха от непролети сълзи. Без да каже и дума, Гейбриъл повдигна високо глава и я понесе в бавен валс. Тя не го следваше идеално, така че той я придърпа близо до себе си, показвайки й мълчаливо да почувства натиска на тялото му и накъде щеше да се насочи.

И ето… тя се учеше, учеше се. Миг по-късно танцуваха така, сякаш въздухът бе решил да прегърне вятъра, сякаш двамата бяха две цветчета, хванати в топлия му полъх.

Музиката достигна края си. Гейбриъл не бе свалил очи от лицето й, нито веднъж не бе погледнал през рамо, за да види дали имат публика. Не го беше грижа.

Тя направи реверанс, протегнала ръка за целувка.

Гейбриъл остана в сянката на живия плет, наблюдавайки как Кейт внимателно си проправя път през тревата към Хенри, която се обърна към нея и бързо я целуна.

Вечерта изглеждаше безкрайна. Най-накрая бяха извикани обратно в трапезарията от Уик, който бе разпоредил лакеи да обикалят с горещи напитки за гостите, на които им беше студено и мънички възхитителни сладкиши за онези, които бяха гладни. Гейбриъл остана до Татяна. Чувстваше се безжизнен, но остана там, придружавайки я от място на място, смееше се, когато тя се кикотеше, усмихваше се, когато тя се усмихнеше.

И извръщаше очи от яркия пламък, който представляваше Кейт.

Внезапно осъзна, че Татяна му говори:

— Ваше Височество — повтори тя.

— Извинете ме — отвърна й, обръщайки се към нея. Ормскърк стоеше до Кейт пред камината, накланяше се над нея… Изглеждаше така, сякаш Кейт се сбогува с Хенри и Лем, но това не можеше да е истина. Тя не можеше да си тръгва… той трябваше да я види утре сутрин, да я види още веднъж.

Татяна го погледна. Беше миниатюрно създание, но в брадичката й имаше твърдост, а в очите — сила.

— Бихте ли бил така добър да ме придружите до покоите ми?

— Разбира се — каза Гейбриъл и обърна гръб на Кейт.

Татяна постави деликатно пръсти върху ръката му и те се отдалечиха. Тя имаше съвършени маниери, усмихваше се и кимаше на многобройните гости, дори когато изричаше:

— Във вас има тъга, принце.

Той прочисти гърлото си.

— Сигурен съм, че сте разбрала погрешно…

— Не — спря го тя. Бяха достигнали вратата, а после и коридора. Татяна го привлече към сянката отдясно на голямата еркерна врата, отворена към градината. — Не съм разбрала погрешно. Виждам, каквото виждам.

Гейбриъл нямаше представа какво трябваше да каже.

— Видях ви да танцувате с тази прекрасна жена. Предполагам — продължи тя замислено, — че имате история.

Той примигна.

— Любовна история — поясни принцесата. — Имате история, или поне така се нарича. Много, о, много от моите роднини имат история в миналото си. Ние сме страстни, ние, кавказците. Обичаме да сме влюбени. И виждам, че вие също имате такава история.

Изглежда нямаше причина да го отрича. Татяна не бе ядосана, нито особено разстроена.

— Нещо подобно — призна той.

Тя кимна. В очите й имаше симпатия и много доброта.

— Ние в Кубан познаваме собствените си вълшебни истории — изрече Татяна.

— Аз също ги познавам — отговори Гейбриъл, осъзнавайки точно какво му казва. — Всички истории свършват — той се наведе и я целуна по носа. — Вие сте много сладка личност, принцесо.

Чу се слаб звук, като приглушен хлип, потракване на токче украсено със скъпоценни камъни… той повдигна глава навреме, за да види как късче кремава тафта изчезва през арката отдясно.

Гейбриъл изруга и се втурна след Кейт, без да помисля как изглежда това в очите на Татяна и на всеки, който гледа. Тя тичаше през двора, през арката, водеща към стълбите на външния двор, без да поглежда назад.

Той затича по-бързо.

Но твърде много закъсня.

Дворът бе празен на лунната светлина. В далечината можеше да чуе трополящия звук от колелата на карета, втурнала се по чакълената пътека.

Твърде късно, твърде късно, твърде късно.

Той направи крачка напред, мислейки си да затича след каретата, да тича като луд, по-луд, отколкото вече беше. Кракът му докосна нещо.

Наведе се.

Беше една от стъклените пантофки на Кейт. Сияеше в дланта му, деликатна и абсурдна като всяка друга женска глупост, която някога бе виждал в живота си.

Каза го на глас, защото нямаше причина да мълчи:

— Аз съм… погубен. Тя ме погуби.

И дланта му се затвори около стъклената пантофка.