Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (41)

Глава 40

„Бих предпочел да не се хвърлям в погребална клада.

Моля те, върни се при мен.“

Бележката падна от пръстите на Кейт и тя пристъпи към прозореца, взирайки се в настъпващата тъмнина.

И сега успя да види… един мъж. Един висок мъж с широки рамене, застанал пред кладата. Ръцете му бяха скръстени.

Чакаше.

Хенри вдигна бележката от килима, Кейт обаче не се поколеба.

Затича. Тичаше надолу по стълбите, през мраморното антре, през входната врата и през улицата. Там сграбчи желязната ограда, дланите й инстинктивно се извиха около ледения метал.

— Гейбриъл — ахна тя.

— Здравей, любима — каза той, без да помръдне. — Идваш да ме спасиш ли?

— Какво правиш? Тук? Огънят?

— Ти ме напусна, както Еней е напуснал Дайдо — отвърна й. — Помислих си, че това ще ти привлече вниманието.

— Не съм те напуснала. Не можехме… ти трябваше да…

— Напусна ме.

Беше типична мъжка глупост, така че тя зададе единствения въпрос, който имаше значение:

— Все още ли си сгоден? Женен ли си?

— Не.

Кейт пусна оградата и затича към вратата на градината, но забави крачка, осъзнала, че ще се втурне напред като Фреди, когато му се предлага сирене. Успя да закрачи спокойно, до момента, в който бе достатъчно близо, за да види лицето му, а след това Гейбриъл затича също като нея…

— Боже, толкова много ми липсваше — той изръмжа думите и после намери устата й. Имаше вкус на горящо дърво, на зимен въздух, на любов.

Време, минути, часове минаха, докато двамата стояха пред кладата, притиснати в прегръдките си, без да говорят. Само се целуваха… заради всеки един от тези четиридесет и един дни без целувки, нощи без целувки, сутрешни целувки, обедни целувки, целувки по здрач.

— Обичам те — каза той накрая като отстъпи назад.

Кейт чувстваше устните си подпухнали, сочни като кайсии. Искаше още. Дланите й се плъзнаха по широките му рамене, заровиха се в косата му, придърпаха главата му отново до нейната.

— Аз също — прошепна му. — Аз също.

Той се отдръпна и ръцете й се отделиха от врата му. Гейбриъл свали шапката си и светлината на огъня затанцува в косата му. След това с едно просто движение падна на коляно пред нея.

— Катрин Далтри, ще ми окажеш ли огромната чест да станеш моя съпруга?

Кейт едва осъзнаваше, че в градината има хора, че Хенри бе пресякла улицата, че слуги и зяпачи и вероятно по-голямата част от Лондон надничаха през оградата. От тях се чуваше слабо мърморене, като смях, заразяващ целия град.

Тя протегна ръка.

— Твърде висока чест ми оказваш — каза му.

Гейбриъл остана на мястото си.

— Да — прошепна тя. — Да, да, да!

Той скочи и я завъртя в кръг. Златисти искри полетяха през потъмнелите клони, понесоха се лудешки във въздуха, докато тя се смееше. Хенри се смееше и Лем също беше в парка, и най-накрая, Гейбриъл се смееше. Дълбок, радостен смях с нотка на триумф и собственическо чувство, което накара сърцето й да забие по-бързо.

— Имам — каза той миг по-късно — специално разрешително за брак — и го извади от джоба си.

В следващия миг Хенри беше до тях и прегръщаше Кейт. Същото стори и Лем, който миришеше на бренди с подправки.

— Утре сутрин — нареди кръстницата й.

Значи така щеше да бъде.

За свой срам, Кейт дори не си спомни да попита с какво ще се издържа замъка. Всички бяха около масата на обяд, когато Хенри подхвана темата. Кейт се опитваше да не обръща внимание на факта, че Гейбриъл потриваше крака си в нейния.

— Е, принце — каза кръстницата й, — как възнамерявате да издържате кръщелницата ми, да не споменаваме този ваш замък, по начина, по който тя има право да очаква? Сега не се жените за пари — добави тя, хвърляйки на Кейт дяволит поглед.

Но Кейт имаше свои собствени идеи за момента, в който щеше да съобщи на Гейбриъл за зестрата си.

— Получих пари от издаването на моя книга — каза спокойно той. — Имам огромен аванс, достатъчен, за да издържа замъка и Кейт повече от година, дори тя да си угажда със стъклени пантофки. Дотогава земите около имението ще са достатъчно доходоносни, за да поддържат сносно замъка, ако не и повече.

Устата на Кейт остана отворена.

— Книга за археология?

— За археологическите разкопки на Картаген — потвърди той. — С много подробности за живота на обикновените хора по онова време.

— Това е от особено голям интерес за Гейбриъл — обясни Кейт на Хенри и Лем. — Той е един от много малкото археолози, които смятат, че животът на обикновения човек е също толкова интересен, колкото и на един крал.

— Зависи от човека — каза Хенри. Но очите й бяха заинтригувани. — Не съм осъзнала, че издателите въобще плащат на хора, за да пишат книги. Мислех, че те просто го правят — тя размаха ръка — заради любовта към книгите, или нещо подобно.

— Дори аз знам това! — възкликна Кейт, смеейки й се.

— Не съм чела книга от години — отвърна Хенри невъзмутимо. — Но ще направя изключение.

— Със златно заглавие в три тома е — каза Гейбриъл. — Само с абонамент.

— В такъв случай, определено ще я прочета — обяви тя. — Ще купя две бройки. Както и всеки, когото познавам — увери го Хенри.

— Ти си брилянтен — каза Кейт, сияеща срещу него. — Просто съм толкова… толкова горда.

— Какво, за бога, се случи с онова малко руско момиче? — попита Лем.

— Връчих я на Тулуз — съобщи с гордост Гейбриъл. — Отне ми две седмици да ги събера. След това той дойде при мен и ми съобщи, че трябва да се върне в Лондон, защото не би могъл да понесе повече, така че го дръпнах в лабиринта и му казах да стори най-лошото, на което е способен. Ден по-късно чичото на Татяна ме дръпна настрана с многобройни цветисти извинения.

Една длан се плъзна по бедрото й под покривката на масата.

— На практика си моя съпруга — прошепна Гейбриъл в ухото й. — Това значи, че опипването е позволено.

— Удивително е как дори един принц може да придобие изражение на похотлив свещеник — каза Хенри на съпруга си.

Но Кейт не слушаше.

 

 

В полунощ тя отново си каза, че Гейбриъл бе джентълмен. Принц. Разбира се, че нямаше да се промъкне по коридора в къщата на Хенри, сякаш наистина бе похотлив свещеник.

Явно тя бе тази с поквареното въображение.

Чу се шум.

Но не идваше откъм вратата.

Кейт затича към прозореца и отвори крилото.

— Слава богу — каза Гейбриъл, издърпа се нагоре и преметна крак през рамката. — Почти паднах в градината.

— Тихо — прошепна Кейт и го дръпна вътре. — Не съм сигурна, че Хенри и Лем са заспали.

— Не са — отвърна той. — Долу в библиотеката са и утре сутрин наистина се налага да им кажем, че развлеченията върху килимчето пред камината трябва да се правят при спуснати завеси.

Кейт лудо се закикоти.

— Не!

Устата на Гейбриъл също си изви, но в погледа му имаше диво напрежение, което не оставяше много място за смях. Без да каже нищо повече, той започна да разхлабва връзката си.

— О — промълви нервно тя. И след това попита: — Няма ли да ми кажеш повече за книгата?

— Не.

— Татяна имаше ли нещо против, че те загуби?

— Тя видя лудия ми бяг, когато ти си тръгна. Мисля, че имаше съмнения за щастието на брака ни и с право. Освен това Тулуз е толкова по-елегантен от мен. Красиви са като картинка заедно.

— Тичал си след мен?

Лицето му придоби изражение на измъчена ярост.

— Никога повече не ме напускай, Кейт. Не бих могъл да го понеса.

— Не те напуснах — възрази тя. — Така де, нямах избор. Да не би да сваляш сакото си?

— Свалям всичко. И освен ако не искаш аз да те съблека, можеш да сториш същото.

— Не трябва ли да изчакаме до утре? — попита го, чувствайки се необяснимо срамежлива.

— Не.

Той беше стигнал до бельото си.

— О — промълви слабо тя, — бях забравила…

— Аз не съм забравил нищо — отвърна Гейбриъл със задоволство, пресегна се и издърпа колана на робата й. Смъкна го от раменете й и тя видя блясък на одобрение в очите му. Тъй като Кейт нямаше настроение да се показва в обществото, Хенри бе наредила половината модисти в Лондон да посетят дома й.

Носеше творение, толкова деликатно и въпреки това толкова еротично, че можеше единствено да е направено за принцеса. Гейбриъл преглътна с усилие.

— Това е много порочна дреха — в гласа му имаше нотка на възхищение.

Кейт се пресегна за обикновената проста лента, която придържаше цялото творение от дантела и прозрачна коприна, носещо се около тялото й. Той не каза нищо повече, така че тя го развърза, а после просто пристъпи напред, оставяйки го да падне като облак около стъпалата й.

Гейбриъл я вдигна и я понесе към леглото. Положи я толкова нежно, сякаш бе едно от неговите строшени парчета керамика.

— Не съм забравил нищо, нито един детайл от първия път, когато правихме любов — каза й той. — Но имаше едно нещо, което така и нямах шанс да направя.

— Какво? — попита Кейт, чувайки как гласът й секва.

— Това — отвърна той. Прокара длани надолу по тялото й и без колебание завладя напълно най-интимното й място.

— Какво правиш? — извика тя и се изви нагоре. А когато устата му последва дланите, спря да пита, защото всичко, което можеше да направи, бе да простене. А после да извика. И най-накрая, да изкрещи.

Часове по-късно тя си спомни какво трябваше да му каже. Лежеше почти върху него, косата й бе разпръсната по гърдите му, а дланта му несъзнателно си играеше с къдриците й.

И двамата бяха упоени, пияни от любов и удоволствие и все пак никой от тях не искаше все още да спи.

— Трябва да ти кажа нещо — прошепна Кейт.

Гейбриъл увиваше къдриците около пръстите си.

— Косата ти е като златна нишка — каза той. — Като онова нещо, което Румпелстилскин е изпридал от слама.

— Имам зестра — съобщи Кейт и вдигна глава, така че да може да види лицето му.

— Това е хубаво — каза й, увивайки друга къдрица около пръста си. — Знаеш ли, че гърците са оставяли малка купчинка коса в…

— Гейбриъл.

— … гробовете — довърши той. — Имаш зестра. Това е чудесно. Уик и аз измислихме всичко, но и малкото ще помогне. Знаеш ли колко много всички в замъка искаха да избера теб, вместо Татяна?

— Не — отвърна усмихната.

— Фердинанд ми каза, че ще продаде колекцията си от оръжия. Софонисба каза, че ще се откаже от брендито си, макар да съм принуден да ти съобщя, че по-късно размисли.

Кейт се смееше радостно.

— А Уик — продължи Гейбриъл.

— Уик?

— Уик каза, че ще работи като иконом безплатно.

Кейт почувства как усмивката й угасва.

— О, Гейбриъл, това е най-милото нещо, което някой някога е предлагал да направи за мен. Или за теб, в този случай.

— За нас — отвърна той, привличайки я към тялото си, така че да може да докосне устните й.

— Чудесното нещо е — успя да изрече Кейт, — че имам зестра.

Гърдите й се триеха в тези на Гейбриъл и той изглежда спря да я слуша, така че тя се премести нагоре и внезапно се намери седнала върху гърдите му.

— Ммм — измърмори той и я тласна назад, така че да се плъзне по-надолу по тялото му.

— Не! — извика тя и примигна.

— О, да — отвърна Гейбриъл. Гласът му беше копринено обещание.

— Първо ме изслушай.

— Каквото поискаш.

Но той не слушаше. Кейт се наклони напред. Чувстваше се дръзка и красива, когато каза:

— Гейбриъл, аз съм… — но накланянето напред я бе поставило в уязвимо положение. Дланите му ловко я насочиха и секунда по-късно тя сграбчи раменете му за опора, докато от устните й се откъсваше вик.

— Този път без крещене — предупреди той и се тласна в нея.

— Не — ахна Кейт.

— Чух Хенри и Лем да се отправят заслужено към леглото си преди няколко минути.

— Не, няма — ахна тя. — Моля те, не спирай, Гейбриъл.

Той се хилеше.

— Мисля, че трябва да проведем този разговор. Нямаше ли да ми казваш нещо, скъпа?

Кейт присви очи към него и опита няколко собствени движения. Повдигна се на колене.

Очите му диво заблестяха.

— Не искаш ли да чуеш какво имам да казвам? — попита го, докато се движеше внимателно, достатъчно, за да накара лицето му да се сгърчи с нещо подобно на агония.

Беше негов ред да простене.

— Не и в момента. Можеш ли само… о, да… точно така.

— Аз съм…

Тя се притисна към него, дълбоко, алчно и след това отново се изправи на колене.

— Аз съм една от най-богатите…

Той не слушаше. Бедрата му се надигнаха, но Кейт ги избегна.

— Тц-тц — промълви тя.

— Кейт!

— Аз съм една от най-богатите жени в Лондон — каза му тя, потъвайки надолу, оставяйки удоволствието да нахлуе в тялото й.

Той се раздвижи толкова внезапно, че Кейт изпищя. Преобърна я по гръб, тласкайки се в нея с жадни, дълбоки движения, които погълнаха и двамата в дълбока, топла тъмнина, където съществуваха единствено те двамата — искайки, обичайки, притежавайки.

По някое време по-късно се отпуснаха един до друг, отмалели и щастливи.

Тишина.

— Каза ли това, което си мисля, че каза? — внезапно попита Гейбриъл.

Тя се престори на заспала, но той успя да я събуди.

И начинът, по който отпразнува събитието, събуди Хенри и Лем.