Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (24)

Глава 23

Кейт почисти и последните бурени от статуята на детето. Представляваше дундесто засмяно пеленаче, стъпило на земята и облечено в ризка.

— Здравей — измърмори Кейт на малкото каменно момиченце. — Чудя се…

Издърпа бръшляна от пиедестала и откри съвсем просто посвещение: Мери, съкровището ми.

— Ръкавиците ти са съсипани — дойде един глас зад рамото й.

— Прислужницата ми донесе купища кутии с ръкавици — отвърна тя. — Виж, Гейбриъл. Не е ли сладка? Има си букли.

— И крила — изтъкна Гейбриъл. — Тя е ангелче.

— Мислиш ли, че тя самата е била Мери — или може би Мери е била обичано котенце? Напомня ми на купидончетата в северния коридор. Може би е направена от скулптора, който бил откраднат от Италия. Избягалият в гюм за масло.

— Нима човек издига статуя за едно котенце? Предполагам, че това е паметник, ако не и гроб — той се наведе и махна белия равнец, свел цветчетата си до бузата на детето.

— Колко тъжно — промълви Кейт.

— Хората инстинктивно искат да запомнят детето, докато си играе и се смее — отвърна той. — Когато бяхме на разкопки в Северна Африка преди две години, открихме, че детските гробове са пълни с играчки, така че да могат да играят щастливи в отвъдното.

Кейт кимна.

— Предполагам, че не е толкова различно от това да издигнеш статуя на Мери в градината.

— В стаята си имам малък керамичен съд, над който работя. Бил е в гроб и по принцип в него е имало ашици. Вероятно са били играчки на момче. Някой ден ще ти го покажа.

— Звучи прекрасно — отвърна Кейт и наистина го мислеше.

— Старият ми професор Бигитстиф е пълен дръвник и изхвърли съда заедно с ашиците, и всичко останало. Всъщност, той накара мъжете да затрупат с пръст гроба, след като откри, че вътре няма злато.

— Той само от злато ли се интересува?

— Честно казано, не. Но е запленен от славата. Иска голямо, вълнуващо откритие. Нещо толкова незначително като гроб на бедно дете никога не би привлякло вниманието му. Това ме притеснява в разкопките на Картаген. Той ще се развилнее, ще търси гроба на Дайдо и без съмнение ще унищожи всякакви интересни артефакти.

Гласът му отново се бе отдалечил и тя погледна през рамо, за да открие, че Гейбриъл разпъва одеяло на относително чисто място върху тревата.

— Ела да ядеш — извика той.

Кейт се изправи и се присъедини към него.

— Цяло пиршество е — каза тя със задоволство.

— Свали тези мръсни ръкавици — нареди Гейбриъл и размаха една пилешка кълка към нея.

— Ммм — промърмори Кейт и махна ръкавиците си. — Всичко е толкова по-ароматно на открито, забелязал ли си? — тя захапа пилето.

Той не отговори, просто й подаде чаша вино, което се плъзна — леко и газирано, по гърлото й.

Докато не изяде пилешката кълка, една тарталета с месо, парче вкусно сирене чедър и мариновано пъдпъдъче яйце, не забеляза, че Гейбриъл не й отговори. Всъщност, той дори не ядеше. Просто я гледаше, подпрял се на лакът. И й подаваше храна.

Тя присви очи към него над парче бадемова торта.

— Какво? — настоя Кейт.

Гейбриъл повдигна вежда.

— Нищо.

— Какво си намислил?

— Опитвам се да те охраня — отвърна той с готовност. — Прекалено слаба си, дори и да не си била болна през пролетта.

— Никога не съм била закръглена — заяви Кейт.

— О, но се нуждаеш от нещо повече от тази великолепна коса, за да си хванеш съпруг — подразни я той. — Най-хубавите англичанки са пухкави. Дори пищни. Виж лейди Рот, кръстницата ти. Тя е като великолепна сочна кифличка, дори на нейната възраст.

Кейт изяде останалата част от тортата си и се смъмри мълчаливо за раздразнението си, задето той очевидно не я намира за изкусителна.

Гейбриъл се бе претърколил и лежеше по гръб с кръстосани крака, докато ядеше пилешка кълка. Бричовете му бяха прилепнали по мускулестите бедра. Погледът й се плъзна по широките рамене. Очите му бяха присвити срещу слънцето и миглите му лежаха върху бузите подканващо.

— Не исках да кажа, че си късал крилата на пеперуди — призна тя внезапно, прогонвайки от ума си атрибутите на принца.

— Ами незаконните деца, които съм имал от дузини доячки? Това мислеше ли го? — попита я заинтересуван, макар да не си направи труда да отваря очи. Вместо това, просто протегна ръка. — Може ли да получа една от онези малки пастички?

Тя сложи тарталета с месо в дланта му.

— Бих предположила, че принцовете могат да имат колкото си искат копелета — каза тя. — Коя жена би могла да ти устои? И не го казвам като комплимент.

— Разбрах те — отвърна той. Остана мълчалив за миг.

— Не искам да кажа, че би използвал сила — добави Кейт, чувствайки пробождане на съвестта си. Той беше толкова красив, че дори не се нуждаеше от титла, за да падат жените в краката му.

— Знам.

И отново протегна ръка. Широка, но с тънки пръсти, силната ръка на мъж. Тя постави втора тарталета по средата на дланта му.

— Брат ми Рупърт — каза Гейбриъл, — има безброй копелета. Той е хубав младеж.

— Ти си… — Кейт спря тъкмо навреме.

— Не толкова хубав — довърши той. — Рупърт прилича повече на принц от мен. Трябва да го видиш, когато е наконтен и напудрен. Ще те докара до сляпа ярост, без съмнение.

— Наистина?

— Изглежда като излязъл от вълшебна приказка и се държи като герой от книгите на Аретино — потвърди Гейбриъл, обърна се и се облегна на лакът.

— Аретино? Сякаш си спомням името, но не съм сигурна…

— Определено не си спомняш името. Той не е автор, познат на повечето дами. Аретино е бил италианец. Специализирал е в книги с неприлични рисунки, които ме научиха на много като младеж. Баща ми има копие преведено на английски, макар да трябва да кажа, че езикът не е важен. Попитай съпруга си за тази творба някой ден.

Кейт потисна едно ухилване. Тя знаеше точно от къде си спомня това име. Бе открила „Училището на Венера“ на Аретино в библиотеката на баща си преди две години. Илюстрациите бяха откровение.

— Ето, пийни още вино — каза Гейбриъл. То се изля в чашата й като втечнено цветно стъкло — златисто, ароматно и опияняващо.

— Външният вид на Рупърт заедно с титлата имаха лош ефект върху него — той се подсмихна. — Знам, трудно ти е да се съгласиш с мен, че една титла може да има лошо влияние върху човек.

Тя се разсмя гласно. Гейбриъл, който се надсмива над себе си и титлата си, беше смайващ. Кейт почувства пробождане в областта на сърцето и прогони усещането.

— Тренираше с жените от домакинството още откакто навърши четиринадесет, докато не започна да прилага наученото в цялата околност. Баща ми мислеше, че е забавно.

— Но ти не.

— Рупърт никога не успя да проумее, че имаше вероятност жените да се страхуват да не загубят работата си, ако не се съгласят. За него всичко беше забавление — омайваше ги със сладки приказки и без съмнение им доставяше удоволствие в леглото. Но…

— Какво ставаше с децата му?

Гейбриъл сви рамене.

— Няколко от тях са в замъка с нас. Заедно с майките си, разбира се. Когато Огъстъс прочисти замъка си, изхвърли и падналите жени без значение кой ги е направил такива.

— Това е просто погрешно — каза Кейт, отхапвайки яростно от парче захаросана круша. — Но ти нямаш никакви твои деца — знаеше го инстинктивно. Гейбриъл беше арогантен, колкото можеше да бъде един мъж, но крепеше цял замък на раменете си като доказателство, че не бяга от отговорностите си.

— Уик би ме убил, ако започна да произвеждам фалшиви монети — отвърна той провлачено. — Иначе сега бих съблазнявал някоя доячка — и я дари с преувеличена похотлива усмивка, която не остави съмнение коя бе въпросната доячка.

Кейт се пресегна и грабна още едно парче круша от ръката му.

— Значи Уик те държи в правия път. Това ми харесва. Той е добър човек.

Гейбриъл пресуши чашата си.

— Вярваш или не, Катрин, аз обичам да правя любов с жени, които няма да бъдат наранени от това, че съм ги съблазнил. Иначе… — той я дари с усмивка, която самият дявол с удоволствие би изимитирал. — Иначе сега щеше да си по гръб в тревата, а ти, момичето ми, щеше да ми позволиш да правя каквото си поискам с теб, със или без титла. Дори да бях свинар.

Устата й остана отворена.

— Очарователно! Ти си арогантно животно!

— Става ми навик да бъда честен — Гейбриъл се наклони по-близо до нея. — Ти си тази, която ми каза, че англичаните предпочитат неудобните истини.

— Не мога да разбера какво общо има това. Ти не си англичанин. Не си и неустоим.

— Нека да се преструваме на англичани и да си разменяме неудобни истини. Може да си първа. Или след като ти само такива изричаш, кажи ми някоя друга.

— За какво говориш?

— Кажи ми нещо, което мислиш, че не искам да чуя.

— Има толкова много неща, които не искаш да чуеш — отвърна тя, позволявайки си в гласа й да се прокрадне лека подигравка.

— Ако ще ми казваш, че съм безобразно привлекателен, вече знам, че не е истина.

— Каза истини — отговори Кейт. И без това носът му беше твърде голям, за да е безобразно красив.

Той се разсмя.

— Вярно е, коравосърдечна малка Кейт. Продължавай тогава.

— Мисля, че си… — тя се поколеба.

— Арогантен? — предложи й Гейбриъл.

— Това го знаеш.

— По-лошо?

— Мисля, че ще разбиеш сърцето на съпругата си — каза тя събирайки смелост.

Това го изненада и той извърна глава. Косата се изплъзна от опашката му и се изви върху рамото.

— Защо?

— Защото смяташ да я изоставиш и да отидеш да разкопаваш този древен град, за който ми разказа. Мога да го видя, всеки знае, че тук само чакаш благоприятния момент.

— Сам ти го казах. Не можеш да претендираш, че си прозряла в характера ми.

— Ще заминеш за Картаген — каза тя равно, — а това не е правилно. Не е уважително към брачните обети.

Той повдигна една вежда.

— Да обичаш и уважаваш — каза тя. — В болест и здраве. Щом като си в Картаген, как ще разбереш, ако съпругата ти се разболее? Ако умре при раждане?

— Името й е Татяна. И не бих я изоставил, ако чака дете!

— Как би могъл да знаеш? Жените често не разбират с месеци. За да бъда дори още по-пряма, планираш ли да не спиш с Татяна за три месеца преди да побегнеш към Картаген? Защото това ще бъде друг проблем.

Гейбриъл седна.

— Има жени, които не искат съпруг, душещ около фустите им през цялото време, нали знаеш. Изглежда имаш много романтична представа за брака, а повярвай ми, такъв не се среща сред кралските семейства.

— Чела съм за династичните бракове. Виж нашия крал Джеймс. Той така и не обикнал съпругата си. Живели разделени и според някои хора, обичал херцога на Бъкингам повече от нея.

— Сега ме шокира — отвърна небрежно той. Но очите му избегнаха нейните.

— Няма да го направиш — каза тя, внезапно осъзнала къде греши. — Няма да можеш да си тръгнеш.

— Да си тръгна?

Кейт кимна.

— Определено ще си тръгна — отвърна той с цялото упорство на малко момче, настояващо, че иска да поязди понито си още веднъж.

— Не, няма. Не е присъщо на Гейбриъл Принцът.

— Да го вземат дяволите — каза й и с едно бързо движение се хвърли към нея, поваляйки я върху одеялото.

— Хрх! — изхърка Кейт и дъхът й секна.

Той просто погледна надолу към нея, сякаш топлината на тялото му не изгаряше крайниците й.

— Шокиращо — каза Кейт. Звучеше като глупаво, блеещо агне. Но отнемаше цялата й енергия да не се сгуши в него и да не замърка. Вместо да увие ръце около врата му, тя се насили да го блъсне в раменете.

— Вие, сър, сте регенерат!

Гейбриъл наведе глава на една страна и тя почувства дъха му по бузата си.

— Регенерат? Регенерирам. Хм.

— Махни се от мен — каза тя през зъби. — Ти обеща.

— Обещах да не те целувам — съгласи се с готовност Гейбриъл. — И няма да го направя — главата му се наклони, докато тя буташе раменете му. — Ние дегенератите не си даваме труд да целуваме — и след това нежно, порочно, влажният му език се плъзна по бузата й. — Или имаше предвид, че аз съм ренегат?

— О! — тръпка премина надолу по тялото на Кейт като вид предупреждение, последвано веднага от вълна топлина. — Махни се от мен! — изкрещя му. — Обеща да не…

Езикът се плъзна по врата й и тя не можа да се въздържи, заизвива се срещу твърдото му тяло и тихо скимтене се откъсна от устните й.

— Целувките като косата ти ли са? — въпросът беше толкова тих, че тя почти не го чу, изгубена в чувствената мъгла. — Само за един мъж… запазени за мъжа, за когото ще се омъжиш?

— Да, и двете са запазени — каза Кейт и леко ахна, опитвайки да си върне самообладанието. Някак си ръцете й бяха уловени между телата им, така че не можеше да го избута по начина, по който искаше.

— Ами облизванията? — попита Гейбриъл.

Кейт едва го чу заради дивото биене на сърцето си. Самият му мирис бе опияняващ. Кой да знае, че мъжете — или бяха само принцовете? — миришеха така, като тайна подправка с лек примес на кожа и сапун?

— Нелепо е да мислиш, че ако видя косата ти, това ще отложи бъдещото ти семейно щастие — казваше Гейбриъл в извивката на врата й. — Абсурдно е.

Шепотът му изгори кожата й, изпращайки малки тръпки надолу по тялото.

— Не е ли така? — попита той, като вдигна глава и я погледна. Очите му сияеха с някакво опасно задоволство. Тя знаеше, че бе опасно и все пак…

— Предполагам — промълви Кейт, чудейки се с какво точно се съгласява.

— Класов предразсъдък — продължи Гейбриъл. Устните му се плъзнаха по извивката на бузата й. — И не си мисли, че това е целувка, Кейт, защото не е. Глупост е да мислиш, че не можеш да показваш косата си на никого, докато не се представяш със собственото си име.

Тя ахна. Устните му галеха ухото й.

— О! — не можа да се въздържи и обърна глава настрани, така че той да може…

— Това ти харесва — каза Гейбриъл. Гласът му беше дрезгав, мелодичен.

Гласът на дявола, помисли си Кейт замаяно, но не я бе грижа.

— Ако обещая да не те покварявам, Кейт, може ли да те целуна? Моля те?

Тя усещаше само тежестта на изкусителното мъжко тяло и сладкия глас, но с мъка си наложи да мисли ясно. Имаше ли значение дали е целунала принц в градината? Това променяше ли факта, че щеше да си намери добър мъж и да се омъжи за него?

Не мислеше. Не и една целувка. Ако всичко приключеше с една целувка.

— Не трябва да ме прелъстяваш — каза тя и замръзна при звука на гласа си, някак си снижил се до нисък и чувствен тембър, който никога не бе чувала до сега.

Той също реагира на звука. Тялото му изведнъж сякаш стана по-тежко върху нейното. Изправи се на лакти и ръцете й се освободиха, но не го удари или отблъсна. Вместо това двамата просто се взираха един в друг, там в слънчевата обител, заобиколени от заплетени диви цветя и няколко полуизядени пая с месо.

— Не искам да ме прелъстяваш — каза Кейт, призовавайки опита си в пазаренето с търговци. Трябваше да го изясни, преди да я е връхлетял с цялата си красота на принц. — Аз съм… аз съм девица и възнамерявам да бъда такава и в брачната си нощ.

Гейбриъл кимна и кичур коса отново падна над очите му. Беше толкова красив, толкова абсолютно мъжествен, че гърлото й се сви и тя не можеше да си спомни какво друго щеше да каже.

— Няма да ти отнема девствеността — отвърна той. Дълбокият му глас беше непоколебим. Тогава устата му се изви и отново докосна с устни нейните. — Дори да ме молиш.

— Арогантна свиня — измърмори Кейт. — Не съм ти забавление, Гейбриъл. Не мога да си представя защо си тук с мен, но знам, че би трябвало да си в замъка с гостите си.

— Поради някаква причина съм луд по целувките ти, Кейт.

Погледът му улови нейния и тя притихна както заек пред жизнерадостна лисица.

— Не знам на какво се дължи. Не мога да спра да мисля за теб. Да те целувам бе първото нещо, за което си помислих тази сутрин, когато се събудих — каза той разговорливо.

Тя примигна.

— Сънувах нашата целувка на лодката, когато ти беше мокра и сгушена в ръцете ми.

— Звучи така, сякаш съм първокласна пъстърва!

— Искаше ми се да оближа всяка капка езерна вода — продължи Гейбриъл и устните му се плъзнаха отново по бузата й. — Ако беше моя, щях да те увия цялата, а после бавно да те разопаковам пред камината.

Кейт опита да намери думи, но изглежда ги изгуби в бурята от усещания — грубия тембър на гласа му, вълнуващия натиск на тялото му, дори случайната песен на чучулига вплетени в магията, която я държеше неподвижна.

— Събудих се тази сутрин — каза Гейбриъл — и не мислех за нищо друго, освен да те претърколя, да те взема в обятията си и да те целувам отново. Да те целувам — само да те целувам. Сякаш съм недорасло четиринадесетгодишно момче. В случай, че не го осъзнаваш, Кейт, целуването не е обичайното желание на един мъж сутрин.

Тя му се намръщи.

— О, за бога — възкликна той, — та ти си девица.

— Няма нищо лошо в това да си девица — каза тя смело. — Сега, ако си приключил с преразказването на непристойните си кошмари, имаш ли нещо против да станеш? Отнасяш се с мен като с пухен дюшек.

— Ако се отнасях с теб като с пухен дюшек, Кейт — а повярвай ми, няма нищо друго, което бих искал да направя — щеше да викаш от удоволствие.

Кейт изсумтя.

— Няма ли край суетата ти?

— Предизвикваш ме да се докажа ли?

— Не! — веднага отвърна тя и толкова решително го бутна, че той се изтърколи на една страна и тя успя да се отдръпне.