Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (37)

Глава 36

Гейбриъл изглеждаше толкова красив, докато ги чакаше до вратата на параклиса, че Кейт почувства как главата й леко се замайва. Но ако имаше едно нещо, което Катрин Далтри никога, никога не би направила, то беше да си загуби ума заради някой мъж. Или да припадне. Или да се хвърли в погребална клада.

Така че вдигна високо глава и го поздрави с реверанс, представи го на сестра си и се държа така сякаш не бяха нищо повече от случайни познати.

И след като и той стори същото, нямаше причина за болката, която изпита. Беше толкова силна, колкото ако имаше забита в тялото стрела, помисли си тя мрачно, докато следваше бързите стъпки на Гейбриъл през параклиса до задната стая, където зад гоблените бе открита червена врата.

Уик също беше там и от двамата братя той бе единственият, който изглежда не се правеше на ням.

— Нямахме представа, че вратата е тук — обясни той на Виктория, — докато Негова Светлост не я забеляза от страната на градината.

— Открих ключа — каза Гейбриъл, проговаряйки за пръв път, откакто бяха разменили поздрави. Извади голям ръждясал ключ и го вкара в ключалката. Той се превъртя, но вратата не се отвори.

Гейбриъл се облегна на нея и я натисна с изненадващ ярост, което накара Виктория да изпищи и да отскочи назад. И все пак, вратата не помръдна. Тогава Уик пристъпи до него. Едва когато и двамата натиснаха с рамене вратата, тя се отвори с ужасен скърцащ звук.

— Ръждясала е — изрече Гейбриъл. Гласът му бе студен и дистанциран, сякаш се обръщаше към група селски пияници.

Кейт го подмина, без да каже нищо.

След мокрото утро, слънцето светеше колебливо през клюмналите клони на дъба в градината.

— Колко е неподдържано — каза потресено Виктория, докато внимателно преминаваше през вратата. — Мили боже, Ваше Височество. Може би трябва да накарате няколко градинари да поработят тук.

— Всички са заети в селото да оправят покривите — отвърна Гейбриъл. — Времето не е подходящо да оставям хората без подслон.

— Ела — промълви Кейт, улавяйки ръката на Виктория. — Ще ти покажа статуята.

— Каква статуя? — попита Виктория и я последва. — Ужас, полата ми се закачи за розовия храст. Чакай ме, Кейт!

Но Кейт вървеше напред в отчаяното желание да се отдалечи от Гейбриъл. Спря пред Мери и после се наведе, за да й каже здравей, изтривайки една дъждовна капка от мраморната й буза.

— Какво сладко бебе — изгука Виктория. — О, само виж очарователните й пълнички пръстчета и трапчинките й.

— Името й е Мери — обясни Кейт. — Била е незаконородена, Виктория. Името на майка й е било Еглантин.

— О!

— Не се знае кой е баща й… но се знае едно.

— Какво? — Виктория се пресегна надолу и махна листо от рамото на Мери.

— Била е обичана, разбираш ли? Има своя собствена градина, собствен паметник.

Големите сини очи на Виктория се напълниха със сълзи.

— Мери е умряла?

— Мери е живяла през 1500 г. — каза Кейт, принуждавайки се да го изрече търпеливо. — Разбира се, че е умряла.

— Но…

— Искам да кажа, че майка й я е обичала също толкова много, колкото би обичала и друго дете. И баща ми те е обичал по същия начин. Така че грозотата на думата незаконородена няма значение. Защото баща ми те е обичал достатъчно, за да се ожени за Мариана, Виктория. Бил е син на граф и се е оженил за любовницата си, жена, която не е била дама. Заради теб.

— О — промълви тихо Виктория. — Не съм мислила за… сигурна ли си, Кейт?

— Напълно съм сигурна. Той е знаел, че аз ще съм добре и че майка ми е оставила зестра. Убедил се е, че и ти ще си добре като се е оженил за майка ти и е оставил зестрата ти в нейни ръце.

От очите на Виктория закапаха сълзи и небето също започна да плаче. Така че Кейт обви ръка около раменете на сестра си и я поведе обратно към параклиса, подминавайки мъжете, застанали мълчаливо до голямата червена врата.

Тя се усмихна на Уик и кимна на Гейбриъл, защото човек не се усмихва на някой принц, сякаш е обикновен човек.

И определено не сякаш единственото нещо, което искаше да направи, бе да го целува, докато от лицето му не изчезнеше това измъчено изражение.

— Той е толкова красив — прошепна Виктория по пътя към стълбите.

— Кой, принцът ли? — попита Кейт. — Да, ако харесваш тъмните и мрачни мъже.

— Е, не е Алджи — каза Виктория, изричайки съвършената истина. — Но, Кейт, видя ли начина, по който те гледаше? Очите му със сигурност горяха!

— Тази вечер той открива бала с годеницата си, принцеса Татяна — равно отвърна Кейт. — Очаквам брака им да бъде отпразнуван след две седмици.

— Това е толкова жестоко — промълви сестра й. — Не ми харесва. Искаш ли да си тръгнеш сега, Кейт? Прислужницата ми вече приготвя багажа. Може да ни няма след час-два.

— Няма да бягам и да се крия. Ще присъстваме на бала и имам намерение да танцувам с всеки мъж, който има два здрави крака, макар да не умея. После ще тръгнем за сватбата ти, а след това към Лондон. Ще забравя за него.

— Аз никога не бих могла да забравя Алджи — каза със съмнение Виктория.

— Но ти и той сте сгодени. Това са различни обстоятелства. Двамата ще бъдете родители. Аз едва познавам принца — възрази Кейт, упорито опитвайки да звучи небрежно.

Виктория не отговори, но плъзна длан в тази на Кейт и я стисна.