Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (36)

Глава 35

Изкъпаха се и отново правиха любов, бавно и сладостно, сгушени под одеялата, докато нощният въздух захладня, а после стана съвсем студен.

— Трябва да вървя — прошепна тя по някое време в тази дълга нощ.

— Чувствам се като в проклетата пиеса за Ромео и Жулиета — каза Гейбриъл. — Не започвай да ми говориш за чучулигата, Жулиета, защото те не летят толкова нависоко.

— Трябва да вървя — повтори Кейт, полагайки леки целувки по врата му.

— Не — звучеше като упорито малко момче. — Не.

Тя се разсмя във врата му и вмъкна крак по-удобно между неговите. Никога не си бе представяла, че ще се чувства толкова щастлива, в такава безопасност.

— Никога няма да те забравя — прошепна му, защото трябваше да бъде казано. Длъжна бе да спомене подходящи думи на сбогуване, да каже благодаря, да си тръгне. — И винаги ще помня тази нощ.

Ръцете му се стегнаха около нея.

— Превръщаш ме в Ромео.

— Ромео не е ругаел толкова много както правиш ти — каза тя и изрисува фигура върху гърдите му с пръст. — Не подобава на един принц.

— Нищо, което правя, не подобава на един принц, откакто те срещнах — отвърна той. — Нито тази нощ, нито… нито всичко останало.

Тя не можа да се възпре.

— Просто не ме забравяй.

Гейбриъл не продума и сърцето й пропусна един удар.

— Знаеш ли какво казва Ромео на невестата си, когато тя лежи там в гробницата? — попита я той.

— Не си спомням — призна Кейт.

— Той обещава да остане с нея завинаги. Може би имаше и нещо друго, а после той казва: „Аз ще остана в мрачния му замък“. Имам замъка, Кейт, имам замъка и все пак не мога да остана с теб.

— В този момент той не се ли самоубива? — попита внимателно Кейт.

— Да.

— Бих предпочела да не участвам в това — заяви тя. — Трябва да кажа, Гейбриъл, че литературата, която харесваш, изглежда много мрачна.

— Предполагам, че има паралел между Дайдо и Жулиета — продължи той.

— Абсурдна жена — изкоментира тя и опря брадичка в гърдите му. — Обожавам те, но не възнамерявам да построя погребална клада в близко бъдеще.

Почувства смеха му, преди да го чуе, почувства усмивката му в целувката, която положи в косата й.

— Това е моята Кейт.

— В мен няма и капка романтика — изрече тя без съжаление.

— Бих се обзаложил, че мога да те накарам да пищиш в рими — а после отново започна да я целува.

Но Кейт нямаше нужда от пееща чучулига, за да осъзнае истината. Години на ставане с пукването на зората й казваха, че утрото е близо, че трябва да се върне в покоите си.

— Гейбриъл — прошепна му.

— Не.

Тя се изви настрани.

— Трябва — смъкна се от леглото и отново облече робата му, присвила пръсти срещу студа на каменния под.

Той също стана. Лицето му беше пусто и от това сърцето я заболя.

Но Кейт прехапа устна и не проговори. Нямаше смисъл, нямаше смисъл… това не можеше да се разреши с още една целувка или с обещание.

Две минути по-късно бе увита в черна дантела и сгушена в ръцете му.

— Не носиш леля си из замъка по този начин! — ахна тя.

— Ако срещнем някой, ще кажа, че Софонисба е получила фатална апоплексия след прекалено много бренди.

Би го укорила, но тонът му беше дистанциран, студен като лед.

— Вината не е нейна — каза тя и наклони глава до гърдите му, заслушвайки се в ритъма на сърцето му.

— Кое?

— Че никога не се е омъжила и накрая е била изхвърлена като нежелана дреха. Вината не е нейна, Гейбриъл, и трябва да го запомниш.

— Никога не съм казвал, че е — той премина по още един коридор, отново зави… сега трябваше да са близо до вратата на стаята й. — Това е Съдба, този проклет безочлив демон, който е провалил Ромео и Жулиета.

На Кейт й прозвуча много драматично, но разбра какво иска да каже.

— Обичам те — каза му, когато той я остави да стъпи на пода пред вратата на стаята й. Рискувайки всичко, тя отметна воала и го погледна в лицето.

— Аз… — но думите изглежда заседнаха в гърлото му и сърцето й заблъска в гърдите при мълчанието му.

Вместо това, той се наведе и я целуна, а после… бързо се обърна и си тръгна.

Кейт изчака, да се скрие зад ъгъла на коридора, после бутна вратата на стаята си. Фреди беше там, чакаше я в средата на леглото. Той повдигна сънливо муцунка и обичливо изджафка. Там бяха свещите, трепкащи по лавицата над камината. Там беше книгата й и пантофките й, и нощницата, която я чакаше.

В тази стая беше истинският живот, а зад нея не се намираше нищо повече от вълшебна приказка и щеше да е по-добре да го запомни.

Можеше да се приучи към ограниченията на реалността на следващата сутрин. За момента, тя гушна топлото телце на Фреди под брадичката си и го остави да оближе солените сълзи, които се плъзнаха към муцунката му.

Няколко часа по-късно Розали се вмъкна през вратата, шумно движейки се из стаята, докато дърпаше завесите.

— Не — простена Кейт. — Моля те, върви си. Не мога да стана все още.

— Няма нужда да ставате — отвърна жизнерадостно младата прислужница. — Имам такива прекрасни новини, че…

— Вън! — каза Кейт и седна, осъзнавайки, че очите й все още са подпухнали. — Вземи кучетата с теб, моля те. Ще ти позвъня по-късно — и с това тя отново падна назад, издърпа възглавница върху главата си и се престори, че е в безсъзнание.

Не стана до два следобед. Приближи се апатично към звънеца, позвъни на Розали и после се втренчи в огледалото. Със слаб интерес забеляза, че дефлорираната жена изглеждаше точно като всяка друга.

Всъщност, помисли си тя, като се наклони по-близо, изглеждаше по-добре от преди седмица. Кожата й сияеше, а устните й…

Сигурно беше от цялото това целуване, което ги караше да изглеждат алени и леко подути.

Розали влезе с поднос със закуска, последвана от върволица лакеи, носещи гореща вода.

— Имам такава изненада за вас! — отново каза тя.

— Кажи ми, след като се изкъпя — отвърна Кейт изморено, седна пред тоалетната масичка и взе една препечена филийка.

— Изпийте това — Розали й подаде чаша чай. — Миналата нощ стомахът ви беше много зле. Чувствах се ужасно, че не мога да се погрижа за вас, но господин Беруик каза, че просто не може без мен. Аз наистина съм добра с цветята. И той обеща да ви изпрати прислужница. Тя помогна ли ви?

— Напълно. Беше… беше съвършена.

— Ето, това ще ви накара да се почувствате по-добре.

Едва след като излезе от ваната, изсуши се, напудри се и се облече, Розали попита обнадеждено:

— Сега бихте ли искала да узнаете за изненадата си?

— Извинявам се — каза Кейт. — Разбира се, искам.

— Доведената ви сестра е тук! — изпищя тя. — Устната на госпожица Виктория се е подобрила и тя пристигна късно вчера, но, разбира се, вие бяхте болна и не биваше да ви безпокоим. Искате ли да почукам на стаята й? Тя е точно до вас. Господин Беруик премести господин Фенуик на горния етаж, така че двете да сте заедно.

— Виктория е тук? — повтори Кейт и седна. — С мащехата ми?

Розали поклати глава.

— Не. И не е ли това благословия? Лейди Димсдейл я доведе, но нейна светлост си тръгна веднага, защото се подготвя за сватбата на госпожица Виктория — тя се втурна през вратата. — Ще я доведа веднага. Знам, че копнее да ви види.

Виктория влезе в стаята доста предпазливо, сякаш не бе сигурна дали е добре дошла. Кейт стана и се приближи, за да я поздрави.

Не можеше да се каже, че са израснали заедно. Бяха живели на един и същи етаж в Яроу хаус само няколко месеца преди баща им да почине, след което Мариана веднага премести Кейт от детската стая в таванското помещение.

На шестнадесет Кейт бе твърде стара за детската стая, бе казала Мариана, а нямаше нужда една бедна роднина да живее на основния етаж.

Но Виктория притежаваше вродена доброта, която липсваше у майка й и никога не се присъедини към подигравките и униженията от страна на Мариана.

— Розали, ще ни донесеш ли още чай? — попита Кейт.

Прислужницата излезе от стаята и Кейт седна до сестра си пред огъня. Фреди се приближи и скочи в скута й.

— Как е устната ти?

— Добре е — отвърна Виктория и я потупа. — След като я цепнаха, още на следващия ден беше много по-добре.

— На мен ми изглежда идеално — каза Кейт.

— Този замък не е ли странен? Толкова е огромен. Помислих, че ще умра от студ снощи, поне докато Цезар не дойде в леглото с мен.

— Цезар! — промълви Кейт стресната. Дланта й замръзна върху главата на Фреди. — Дори не осъзнах, че не е в покоите ми.

— Можех да го чуя как лае — обясни Виктория. — Не можах да го понеса, така че най-накрая се промъкнах тук и го отведох в моята стая. Фреди изглеждаше съвършено удобно, така че го оставих в леглото ти.

Тя се заигра с роклята си изчервена. Кейт я погледна и осъзна какво точно означава това.

— Не спах в леглото си снощи — каза тя с въздишка.

— Аз не съм тази, която да те съди — отвърна Виктория.

— Защо дойде? — попита Кейт, смекчавайки въпроса с усмивка.

— Алджи продължаваше да ми пише — и когато веждата на Кейт литна нагоре, допълни: — Той ми пише всеки ден. Аз също му пиша всеки ден, откакто се срещнахме за първи път през март в Уестминстърското абатство.

— Наистина?

Виктория кимна.

— Понякога са страници и страници. Алджи — каза тя с гордост — е превъзходен кореспондент. Аз нямах гувернантка, нали знаеш, така че съм доста по… е, той не възразява много.

Кейт никога не се бе замисляла за това как образованието на Виктория е било засегнато от склонността на Мариана да се освобождава от прислужниците. Сестра й не изглеждаше като някой, на когото много му липсва ученето. Но бузите й бяха розови и тя все още диплеше роклята си.

— Съжалявам. Трябваше да се боря повече, за да запазя гувернантката — каза Кейт.

— Направи всичко каквото можа. Майка е… е, каквато си е. Мислех… от години мисля, че бе прекрасно как защити Черидери и госпожа Суалоу и повечето от хората във фермите. Не можеше да задържиш и гувернантката.

— Можех да се боря повече — повтори Кейт. Просто не бе мислила много за Виктория, скъпоценната, глезена дъщеря. — Какво ти каза Алджи — попита тя.

— Той каза, че трябва да дойда — отвърна Виктория и очите й отново се насочиха към скута й. — Каза, че ти си… че си се влюбила в принца и това няма да свърши добре, и че трябва да дойда, за да те спася — изрече последната дума предизвикателно, вдигайки поглед. — Знам, че прекара години в спасяване на всички хора в имението и в къщата, и Алджи е съгласен с мен, че понякога хора като теб трябва да спасят себе си.

Кейт за секунда остана вкаменена, а после започна да се смее. Смехът не беше жесток, а пречистващ, от вида, който идва, след като годините на самота са свършили и откриваш, че имаш семейство.

Това не бе нормално семейство: Хенри нямаше претенциите да е пример за добродетелност. Виктория бе незаконородена, ако и добросърдечна, а Алджи бе истински глупчо. И все пак го беше грижа за нея.

Виктория се оживи от смеха й.

— Значи не си ядосана? — попита я обнадеждено. — Тревожех се, че ще си раздразнена от пристигането ми, но Алджи…

Кейт се пресегна и прегърна сестра си.

— Мисля, че е ужасно мило от твоя страна. Щастлива съм да бъда спасена. Макар да нямам намерение да оставам още дълго. Имаш ли нещо против?

— О, не, защото ние трябва да си тръгнем след бала, още тази вечер — обясни Виктория. — Налага се да се оженим.

— Разбира се.

— Ако си тръгнем в полунощ тази вечер, можем да сме в енорията на Алджи в седем сутринта. Би ли… би ли ни придружила?

— Да пътувам през нощта? — възкликна Кейт.

— Е, принцът казал на Алджи, че трябва да присъства на бала. Но Алджи казал на майка си, лейди Димсдейл, че ще си бъде у дома навреме, за да се ожени на сутринта — Виктория я погледна с надежда. — Майка ми вече е в имението Димсдейл.

Алджи очевидно не се противопоставяше на директна заповед.

— Разбира се, че ще дойда с теб. Той каза ли ти, че имам кръстница, лейди Рот?

— Да… тя се нарича Хенри, нали? И ще те вземе да живееш с нея?

— Точно така — потвърди Кейт усмихната.

— Защото винаги можеш да дойдеш да живееш с нас — отвърна Виктория притеснено. — Майката на Алджи се мести в самостоятелна къща и ние двамата направо ще се гоним в голямото имение сами. С удоволствие ще те приемем.

И наистина го мислеше.

— Толкова се радвам, че открих, че си моя сестра — каза Кейт.

Виктория кимна. Очите й бяха леко навлажнени.

Кейт стисна ръката й.

— Само ми се иска баща ни да се беше проявил повече като джентълмен — изрече Виктория забързано. — Иска ми се… иска ми се Алджи да не трябваше да се жени за мен под фалшив претекст — една сълза се плъзна по бузата й.

— Не го прави — спря я Кейт. — Жени се за теб, защото те обича и защото ти го обичаш. И това е всичко, което другите ще узнаят.

Виктория подсмръкна и някак си, за изненада на Кейт, направи очевидно усилие да спре да плаче.

— Винаги съм вярвала в баща си, имам предвид, в полковника, който мислех за баща. Тя дори имаше негов портрет, знаеш ли. Само че той не е съществувал.

— Неудобно е — каза Кейт. Слабо казано.

— Незаконородена съм — повтори Виктория. — Събудих се посред нощ и мислих за това. Тази дума. Ужасна дума, с всички тези срички и никоя от тях не е хубава.

— Обстоятелствата около раждането ти не са твоя вина.

Виктория прехапа устна.

— Но когато майка ми се омъжи за баща ти, ти загуби наследството си и тя го даде на мен… не е честно! Не спирам да мисля за това. Сякаш съм някакъв паразит. Изглеждам като дама, но не съм нищо повече от незаконородена, крадлива фръцла! — и тя избухна в искрен плач.

— Фръцла? — попита Кейт, чувствайки се доста замаяна. — Какво, за бога, е фръцла?

— Ненужен багаж — зави Виктория. — Повлекана. Аз съм… нося дете, без да съм омъжена. Точно като майка ми съм!

— Не, не си — възрази твърдо Кейт, протегна се, дръпна една носна кърпичка от тоалетната масичка и й я даде. — Един мъдър стар човек от този замък ми каза, че добротата е най-важното нещо и беше прав. Ти си добра, Виктория, а майка ти, за съжаление, не е. Ти не си крадла. Татко е искал ти да имаш тези пари.

— Не, той ги остави на майка ми и тя… тя…

— Той ги остави директно на Мариана, знаейки много добре, че тя ще ги даде на теб. Моята майка ми остави зестра, знаеш това.

— Просто съм толкова благодарна, че въобще се е оженил за нея — промълви Виктория през сълзи.

Кейт се бе чудила с години защо баща й се е оженил за Мариана. Но сега, гледайки своята хубавка, глупава, сладка сестра, знаеше защо.

— Искам да ти покажа нещо — каза тя. Скочи и изтича до малкото писалище. — Само ми позволи първо да напиша една бележка.

— Какво? — попита Виктория и извади още една носна кърпичка от чантичката си. — Знам, че се дразниш, когато плача, Кейт. Съжалявам. Има нещо в това да носиш дете. Плача повече от когато и да било.

— Всичко е наред. Свикнала съм.

— Алджи казва, че съм лейка и ще ме сложи в градината — каза Виктория печално.

Кейт съчини бележка до Гейбриъл.

„Ваше Височество,

Мога ли да покажа на сестра си статуята на Мери в градината на параклиса? Чичо Ви мисли, че може да имате ключ за параклиса. Сигурна съм, че Беруик би успял да ни помогне да намерим вратата.

Искрено Ваша и така нататък:

госпожица Катрин Далтри.“

— Какво ще облечеш тази вечер? — попита Виктория като прибра кърпичката си.

— Не съм мислила за това — отвърна тя. — Розали е избрала нещо. Иска ми се да беше донесла още нещо за ядене. Умирам от глад.

— Трябва да помислиш за това — каза Виктория. — Това е твоето представяне в обществото, Кейт! Аз съм тук, така че можеш да отидеш на бала като себе си.

Кейт примигна.

— Не бях помисляла за това.

— Донесох пристегнат корсет — съобщи Виктория, — така че ще изглеждам по-слаба. И ще нося перука и ще взема кучетата с мен.

Точно в този миг Розали влезе в стаята с обяда на табла, така че Кейт я отпрати да занесе съобщението до принца.

— Толкова е странно да си мисля как разменяш любовни писма с принц — каза Виктория, вдигнала вилица пълна с пилешко към устата си.

— Защото бях прислужница в Яроу хаус ли имаш предвид?

— Никога не си била прислужница! — запротестира Виктория. — Майка беше сурова, но не чак толкова сурова. Ти беше… беше…

— Няма значение как го наричаме — прекъсна я Кейт. — Аз също мисля, че е странно да пиша до един принц. Дори не бях сигурна как да го наричам в бележката, ако трябва да съм честна. Какво ще правя тази вечер, Виктория? Не мога да танцувам, знаеш го.

Устата на Виктория остана отворена.

— Разбира се, че не можеш да танцуваш. Майка само на мен осигури учител по танци, когато отидохме в Лондон за сезона. А нямахме време Алджи да те научи.

— Алджи?

— Алджи е чудесен танцьор — каза Виктория с гордост. — И е толкова добър учител, толкова е мил и търпелив. Научи ме на толкова неща.

— Вие двамата… — започна Кейт, но вратата се отвори.

— Принцът чака в параклиса и двете ви — изписка Розали.

— Искам да ти покажа нещо — каза Кейт и протегна ръка към Виктория. — Нещо, което ще ти хареса.

— Никога не съм срещала принц — продължаваше да си мърмори Виктория, докато се тътреше зад Кейт надолу по стълбите. — Иска ми се Алджи да беше тук. Наистина ми се иска Алджи да беше тук. Просто ми се иска той…