Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (5)

Глава 4

Кейт знаеше много добре, че може да разчита на персонала. Беше по-силно от тях, заложено в кръвта само на най-добрата прислуга. Бяха обучавани да обслужват дами и джентълмени, а не хората от собствената си класа. Очевидно бяха усетили, че произходът на Мариана не е благороднически. Самата Кейт бе предполагала, че мащехата й е дъщеря на търговец, която се е омъжила за полковник. Не беше допускала, че може да е…

Но беше такава.

Лека жена. Любовница на баща й. С други думи, повлекана.

Нищо чудно, че бедната Виктория носеше дете. Майка й едва ли притежаваше нужните качества, за да я напътства по време на сезона й. Като ставаше дума за това, самата Кейт не беше напълно сигурна как да се държи в изисканото общество. Бе едва на дванадесет години, когато майка й се разболя и остана на легло, и на шестнадесет, когато най-накрая почина, а баща й се ожени повторно. Макар да се бе научила как да използва правилно приборите за хранене, тънкостите на поведението в изисканото общество й убягваха.

Взимаше уроци по танци в продължение на една година, но сякаш това се бе случило в друг живот. Например, нямаше ли правила как да се говори с принцове? Трябваше ли да отстъпва назад, без да им обръща гръб, докато излиза от стаята, след края на разговора? Или това правило важеше само за крале и кралици?

Тя откри Розали, прислужницата на Виктория, в дрешника на сестра си. Преди години спалнята служеше като стая за гости, но по някое време Виктория натрупа толкова много рокли, че се превърна в гардеробна. Така или иначе, никой не ги посещаваше.

Кейт се огледа с любопитство. Покрай стените се редяха шкафове от черешово дърво, очевидно претъпкани с рокли. Дантелени волани и ъгълчета бродиран плат се подаваха от полуотворените чекмеджета. Стаята миришеше на рози и свеж ленен плат.

— Черидери ме информира за вечерята днес, а шивачките ще дойдат утре сутрин — каза Розали. — Прегледах всички рокли на госпожица Виктория — това не бе лека задача, като се има предвид, че сестра й имаше почти толкова много, колкото и мащехата й, макар да бяха по-спретнато подредени. — Мисля, че трябва да носите това тази вечер, защото няма да има нужда от повече от един-два бода около корсажа.

Тя вдигна рокля от бледорозова коприна. Не беше особено ниско изрязана, но изглеждаше пристегната точно под бюста, където горния набор образуваше къдри и се диплеше, разкривайки тъмнорозова подплата.

Кейт я докосна с пръст. Баща й бе починал, преди да успеят да започнат с посещенията при модистите, за да съберат подходящ гардероб за дебюта й. Беше преминала директно от траурно черното към практичните батистени рокли, подхождащи на промененото й положение в домакинството.

— Couleur de rosette^[1] — изрече бързо Розали. — Мисля, че ще отива на косата ви. Няма да имате нужда от корсет, след като сте толкова слаба.

Тя започна да разкопчава дрехата, но Кейт отблъсна ръцете й.

— Моля, позволете ми… — започна Розали.

Кейт поклати глава.

— От години се справям сама, Розали. Можеш да ми помогнеш да навлека тази рокля, ако е необходимо, но сама ще се съблека — което и стори, докато не остана само по долна риза. Притежаваше два корсета, но бяха прекалено неудобни за носене, след като прекарваше цял ден на седлото.

Розали не каза нито дума, а само огледа износената, прекалено къса риза, закърпена не много сполучливо от Кейт.

— Господин Далтри… — започна прислужницата и спря.

— Се обръща в гроба си и така нататък — отвърна Кейт. — Да приключваме с това, Розали.

Прислужницата започна да издърпва фибите от косата й и да цъка с език също като човек, който брои дребни монети.

— Никога не бих си помислила, че имате толкова много коса! — най-накрая възкликна тя, след като освободи и спусна всички къдрици на Кейт.

— Не ми се занимава с нея — обясни тя. — Пречи ми, докато работя.

— Не би трябвало да работите! — възкликна Розали. — Всичко това е погрешно. Включително и тази риза, която прилича на кухненски парцал. Не знаех… — прислужницата хвърли четката за коса и издърпа едно дълбоко чекмедже. Вътре имаше купчини чисто бели долни ризи.

Розали грабна една.

— Госпожица Виктория дори няма да забележи, не че би я интересувало, защото не е като майка си. Тя харесва копринени — каза момичето, докато изхлузваше ризата на Кейт и я захвърляше настрана. — Но те изключително лесно се зацапват от потта. Аз лично предпочитам хубавия памук. Но в крайна сметка, ако не сте облечена подходящо, чак до бельото, няма да бъдете истинска дама.

Долната риза обви Кейт като прозрачен облак. Имаше украса от фина дантела.

Ако баща й бе жив и тя беше направила дебюта си, щеше да носи подобни неща през цялото време, а не оръфани, износени дрехи в убито сиво и синьо, които я караха да изглежда като бедната роднина, в каквато се бе превърнала.

Майка й беше оставила някаква малка зестра, но без възможност да срещне подходящи мъже, това едва ли имаше значение. От години се увещаваше да напусне къщата, да отиде в Лондон, да си намери работа като гувернантка… каквото и да е, за да избяга. Но това значеше да остави арендаторите и слугите на нехайните грижи и коравосърдечието на Мариана.

Така че не си тръгна.

Един час по-късно косата й бе накъдрена, подредена и вдигната нагоре в прическа, почти като тази на Виктория. Лицето й беше напудрено с оризова пудра, за да наподобява нежната кожа на сестра й. Беше цялата в бледорозово, а устните й — оцветени в подходящ нюанс.

Стоеше пред огледалото в очакване внезапно да види приликата. Да осъзнае, че наистина прилича на Виктория, че и тя ще бъде призната за голяма красавица.

Но не само че не приличаше на сестра си, но и би била призната за красавица само от някой слепец. Изглеждаше прекалено кльощава, а роклята висеше странно на раменете й.

Розали подръпна единия ръкав.

— Ръцете ви са по-едри от тези на госпожица Виктория — измърмори тя.

Кейт погледна надолу към въпросните крайници и разбра много добре какъв беше проблемът. Прекарваше поне два или три часа на ден върху седлото, опитвайки се да ръководи имението по начина, по който го бе правил управителят на баща й, преди мащехата й да го изхвърли от къщата. Ръцете й бяха добре оформени и леко потъмнели от слънцето. Не можеше да си представи, че другите млади дами се изправят пред точно такъв проблем.

Освен това, скулите й бяха прекалено изпъкнали, а веждите — твърде смръщени.

— Не приличам на Виктория — каза тя с известна печал. Таеше слабата надежда, че модерните дрехи щяха да я преобразят, да я направят красива като сестра й. Жена, която всички в обществото смятат за диамант.

Приличаше повече на остър камък, отколкото на диамант. Приличаше на себе си.

— Стилът не ви отива — призна Розали. — Розовото не беше добра идея. Имате нужда от ярки цветове, така мисля.

— Осъзнаваш защо трябва да заприличам на Виктория, нали? — Кейт знаеше много добре, че Черидери я бе последвал нагоре по стълбите, за да се спотайва пред вратата на спалнята на мащехата й, решен да чуе целия разговор.

Розали стисна устни.

— Нищо, което не би трябвало да знам, надявам се.

— Ще съпроводя лорд Димсдейл на едно посещение в замъка Помрой и трябва да накарам всички да помислят, че съм Виктория.

Очите на прислужницата срещнаха нейните в огледалото.

— Няма да се получи — продължи Кейт, приемайки истината. — Тя е твърде красива.

— Вие също сте красива — отвърна Розали решително. — Но по различен начин.

— Устата ми е прекалено голяма, а и кога отслабнах толкова?

— Откакто баща ви почина и започнахте да вършите работа за десетима. Госпожица Виктория, благословена да е душата й, е пухкава като възглавница, но така и трябва да е, нали?

Кейт огледа надиплената около бюста й материя. Или по-точно, около мястото, където би трябвало да се намира бюста й.

— Не можем ли да направим нещо за гърдите ми, Розали? С тази рокля изобщо не изглежда да имам такива.

Прислужницата подръпна висящия плат.

— Имате хубав малък бюст, госпожице Кейт. Не се тревожете. Не мога да направя много за него с тази рокля, но ще намеря друга, която ще ви подхожда повече. Слава на бога, госпожица Виктория има повече рокли в покоите си, отколкото една модистка след цяла година усилена работа.

Миг по-късно напъха два навити дълги чорапа в предната част на ризата на Кейт.

Странно, макар да притежаваше подобни черти с тези на Виктория, при нея те създаваха различно впечатление. Разбира се, беше пет години по-голяма. С всички набори къдрици, и грим изглеждаше като отчаяна застаряваща девица.

Паниката бе ново усещане. Без да има възможност да се облича като дама, поне не от години, Кейт беше забравила, че подходящата й за женене възраст отминава.

Щеше да стане на двадесет и четири след няколко седмици, а се чувстваше като застаряваща вдовица.

Защо не бе забелязала, че вече не е закръглена, очарователна и хубава? Кога се бе появила горчивината и… кога я бе превърнала от младо момиче в нещо съвсем различно?

— Това няма да се получи — каза тя внезапно. — Не приличам ни най-малко на млада дебютантка, която веднага е завладяла обществото.

— Въпрос на подходящи дрехи — отвърна Розали. — Тази рокля не показва най-доброто от вас, госпожице. Но ще ви намеря по-хубава.

Кейт нямаше какво друго да стори, освен да кимне. Мислеше си…

Е, не бе мислила много за това. Но знаеше, че иска да се омъжи и да има свои деца.

Остра паника се надигна в гърлото й. Ами ако вече беше прекалено стара? Ами ако никога…

Тя не довърши мисълта си.

Щеше да направи това посещение заради новооткритата си сестра и след това да замине за Лондон, където да предложи на брачния пазар скромното наследство, което майка й бе оставила.

Жените правеха това от години, тя също можеше да го стори.

Кейт изправи рамене. След смъртта на баща си бе научила какво е да бъдеш унижавана — да криеш ръцете си, щом видиш познати, от страх, че ще забележат зачервените ти пръсти. Да притискаш ботушите си до тялото на коня, за да не види никой колко са износени. Да се преструваш, че си забравила бонето си у дома, отново и отново.

Това просто беше нов вид унижение — да бъде облечена като девица, когато се чувстваше като старица. Щеше да го преживее.