Франсоаз Дорис
Забулено слънце (7)

VII

Едва легнала, Кей чувства огромно облекчение. Но чак след като всички части на тялото й се отпускат, тя потъва в дълбок сън.

Когато се събужда, не може добре да осъзнае къде се намира. Колко ли може да е часът? Набързо оправя тоалета си и удостоява с внимание леката закуска, която я чака на една масичка. Напуска палатката. Никой от хората, които наоколо вършат своята работа, като че ли не й обръща внимание. Колко ли е часът?

В центъра на нещо като полянка ниско, закръглено човече — мазно и лъскаво като черна маслина — се върти около една тенджера. Кей се осмелява и се приближава до него. Изчаква малко и го пита колко е часът. Човечето съмнително я заглежда. После с хиляди жестове и учудваща словоохотливост подхваща, започва да нарежда. Тя не разбира нищичко от думите му, казани на непознат за нея език. Тогава навежда глава. Тихомълком се отдалечава. Нов опит — с някакво момиченце — също безплоден. Примирена, незнаеща какво да прави, тя започва да се скита из лагера. Приближава се до езерото. Водата е прозрачна, съблазнителна. Дърветата се отразяват в нея. По повърхността й се носят треви и чудни цветя, изпълнени със светлина. Водата е като огледало. В което игриво се преплитат кадифе и коприна. Движещ се изумруд. Кей се отдалечава, връща се пак при палатката си. Къде е Доминго? Снощи съвсем смътно й се стори, че чува буйния галоп на някакъв кон, препускащ към скалистата клисура.

И отново същата мисъл започва да я измъчва. Колко време трябва да чака, докато се спусне нощта? Дали Доминго не я е забравил? Ще се опита ли да открие къде е Люис?

Върху походното си легло намира книги и съвсем нови списания. Усмихва се. Колебае се в началото, после ляга и се зачита. Но мисълта й не се задържа на думите. Те се носят в съзнанието й, сякаш са хиляди палави дяволчета. Без да може да вникне в техния смисъл. Очите й отново се връщат на същото изречение. Отново… и отново. Напразно. Невъзможно е да концентрира вниманието си. В крайна сметка, тя се отказва. Притваря клепачи. Чувства се изморена, празна, натъжена.

„Люис, къде си? Може би толкова далече или толкова близо до мен… И аз да не зная. Ще те видя ли отново, любов моя? Струва ми се, че всичко, което става с мене, е безсмислено, невероятно, че всичко е породено от моята треска и моето отчаяние. Дали аз наистина съм твоята Кей. В самото сърце на тази дива й враждебна природа? В този лагер на хора, борещи се за справедливост? Няма ли отново да се събудя в нашия малък дом? В Грийн Хаус? Да, точно така е. Аз те чакам. Свита в един фотьойл. Дебна твоите стъпки. След малко вратата ще се отвори. Ще се спусна към теб, за да се сгуша в прегръдките ти. Люис… Толкова ми липсват твоите ласки… любов моя! Ох, дано те намеря отново! Не мога повече да издържам. Не мога повече! Обичам те, толкова много да те обичам, толкова много!“

Закрила с ръце лицето си, разтърсвана от ридания, Кей плаче. Хапе пръстите си, за да заглуши скръбта, която напира в нея. Най-сетне мъчителната й страст се успокоява. Тя бавно потъва в съня.

Когато Доминго се връща в лагера, незабавно пита за пленничката. Почти не са я виждали. Била напуснала палатката рано следобеда. Върнала се обратно малко след това. И повече не излизала.

— Изпълнихте ли моите нареждания?

— Да, господарю. Получи и книгите, и закуската.

Черните вежди се смръщват. Доминго внимателно се вглежда в острия конусовиден връх на палатката, в която е настанена Кей. Отправя се към нея. Замислено, момченцето го проследява с поглед. А след това послушно обръща гръб, за да отведе коня в конюшнята и да го избърше.

„Господарят като че ли е в лошо настроение“ — мърмори си то, потупвайки лъщящия от пот гръб на прекрасното животно.

Доминго тихичко повдига брезента и наднича в палатката. С учудване забелязва легналата Кей. Приближава се. Зад него брезентът тежко се спуска. Дали не е болна? Спи ли? Мъжът, прекарал своя живот в опасности, се навежда над това лежащо тяло. Съвсем отблизо разглежда красивото лице, което в съня си се е отпуснало. После се изправя.

— Плакала е — прошепва.

Ъгълчето на устната му се свива печално. Той отстъпва, колебае се. След една секунда отново се свежда над нея. Прави няколко бързи движения около лицето на Кей. После много бързо излиза. Юмрукът му конвулсивно се свива в джоба. Върху черните му длани две червеникави петънца са се появили. С тежки стъпки се прибира в своята палатка и дълго не излиза оттам. А когато отново се появява, гласът, който издава сурови заповеди, е станал още по-рязък от обикновено. Постепенно парещата горещина, задушаваща лагера, намалява. Нощта се спуска.

Бавно, Кей се изтръгва от лапите на съня. Тъмно е. Тя се обръща на другата страна, обмисля нещо за миг. Дали Доминго се е върнал? Защо се беше поддала на отчаянието? Та нали то е недостойно за една смела жена — такава, каквато тя иска да бъде! В един момент й се бе сторило, че вижда мургавото лице на Доминго да се надвесва над нея. И дори, като че ли тъжно се беше усмихнал. Като че ли в очите му светеха непоносимо вълнуващи пламъчета. Но не… Било е просто сън. Съвсем за кратко…

Тя прекъсва потока на мислите си. Става, оправя прическата, тоалета си и излиза. Дали не са чакали единствено нейното появяване? Някакъв мъж изскача от сянката. Силният му акцент напомня на Кей за конника, който я е довел в лагера.

— Бихте ли ме последвала?

Тя върви след него до палатката на началника. След като е повдигнал брезента, за да може Кей да влезе, мъжът се оттегля. Кей отново се озовава окъпана в златистата светлина на лампата — пред бюрото, на което пише Доминго. Все едно, че никакви часове не са минали от тяхната раздяла. Като че ли двамата с нея са се върнали назад. И започват разговора оттам, откъдето снощи са го прекъснали. И все пак, има нещо, което се е променило. Кей веднага го осъзнава. Когато чува гласа на Доминго. По-сух е. И по-глух.

— Седнете, госпожо Морган.

Защо говори по този начин? Така сурово? Без да я гледа? Обезпокоена, със забавени движения. Кей се подчинява.

— Успяхте ли да поспите?

Защо още не иска да я погледне? Нима наистина е толкова зает? В края на краищата, не гледа в картата, разгъната пред него на масата! Взрял се е в празното, в някаква точка зад Кей. Дали й се сърди за нещо? Дали, без да иска не го е засегнала? Със свито сърце, тя чака.

Изненадващо, Доминго въздиша. Погледът му като че ли за миг се спира на нея, едва-едва я докосва. За да се отклони отново.

— Много ли държите да откриете съпруга си, госпожо Морган?

Той едва чува нейното дрезгаво потвърждение. Продължава.

— Ами, ако… ако не успеете да го откриете? Ако е било невъзможно да се разбере какво е станало с него?… Тогава какво ще правите?

Тя издава тежка въздишка.

— Люис… Дали той е…

Лицето му бавно се променя. Губи целия си блясък. А тя побледнява. Устните й съвсем се обезцветяват. Като че ли започва да губи съзнание. Той не може повече да понася тази болка, която е предизвикал у нея. Изправя се.

— Извинете ме. Как може да съм такъв грубиян… Лошо се изразих.

Малко руменина избива по побледнелите като на мъртвец скули. Кей повдига посърналото си лице. Останало в полусянка. В зениците й блестят натежали сълзи.

— Значи… Той не е…

— Мъртъв ли? Не.

Гласът все още е сух. Въпреки утешението. Кей дълбоко въздиша.

— Толкова се страхувах.

— Исках просто да знам — подхваща Доминго, — ако…

Той прави пауза, продължава с тих глас, като натъртва на всяка следваща дума:

— Наистина ли… толкова… много… го… обичате?

Съвсем тихо Кей признава:

— Повече от всичко на света!

Внезапно мъжът се отдалечава, обръщайки й гръб. Кей започва да го умолява.

— Имайте милост… Кажете ми, научихте ли нещо за него?

Доминго не бърза. Сяда отново зад грубо скованата маса, затрупана с книжа. С учудване Кей забелязва, че стиска юмруци. И че юмруците му лекичко потреперват. Въпреки това, по суровото му лице не трепва нито едно мускулче — остава непроницаемо. Той обаче като че ли изпитва усилие да произнесе думите, които я изпълват с безумна надежда. И я карат да се изправи с лудо туптящо сърце.

— Наистина, аз научих нещо важно. Тази вечер, когато луната изгрее, един мъж ще дойде на левия бряг на езерото. Ако той самият пожелае, ще ви предаде сведения за вашия съпруг.

— О! Благодаря ви! Благодаря!

Тя машинално се насочва към него. Но се сблъсква с твърдата маска. Отстъпва леко. Колебае се. С някакво отегчение той произнася:

— Скоро ще стане време да отидете на езерото. Вървете, госпожо Морган!

Кей се спуска към изхода. Неудържимо. Устремно. Подобен на статуя, той не мръдва от мястото си. И когато вече не чува нищо друго, освен тихите нощни шумове, навежда глава. И я захлупва тежко в свитите си длани.

Кей тича. Непрекъснато повтаря едно и също. Мъж. Левият бряг на езерото. Луната. И усилва още повече темпото. Още по-бързо. Бързо. Да не го изпусне. След малко ще разбере. Ще узнае. „Люис. Мой мили Люис…“ Някакво необикновено чувство я води. Което й помага да преодолее препятствията. Тъмнината, която обикновено я изпълва с неясен страх, вече не й изглежда заплашителна. А окъпана в нежна светлина. С наслада вдъхва от благоуханията на зеленината. „Люис!“ По-бързо! Все едно, че са й пораснали крила.

С напредъка на нощта горещината става все по-тежка. Все едно, че се надига от центъра на земята. Подклаждана от някакъв първичен огън. Трескава възбуда завладява Кей. Засилвана от горещината. И от нейното очакване.

Под луната, изтъкано от сребристите и лъчи, езерото изглежда заспало. Водата, толкова близка в светлината, трептяща в мараня, е необикновено чиста. Кристална. Преливаща в цветове и отблясъци.

Задъхана, Кей се е спряла на брега. Ще дойде ли този човек, който трябва да я свърже с Люис? Тя трябва на всяка цена да го убеди! Той трябва да й разкаже всичко, което знае. Как да намери своя съпруг. От силата на своята любов, тя ще почерпи пламенни слова. За да успее да го убеди!

Нищо не трепва. Всичко изглежда заспало. Листата и клоните тихо прошумоляват. Единствено ревът на някое диво животно в далечината нарушава възцарилата се тишина. Кей се обляга на ствола на едно дърво. Сърцето й лудо тупти, до болка бие. В тъмнината роклята й изглежда като млечнобяло петно. Чудно и непознато цвете. От колко ли време очаква така?

Внезапно й се струва, че е доловила някакъв лек шум. Тя се напряга. Опитва се да проникне в мрака. Очите, които се разширяват от взиране, започват да я болят. И тогава… съвсем в края на езерото, вижда към нея да се приближава неясна фигура. Висока. Ритмичните й стъпки я стряскат. Като при сблъсък.

Още преди да разбере причината на това вълнение, идващият се спира. Лъч светлина играе върху черните му коси, плъзвайки вълни от разтопено злато. Със задавен глас Кей се впуска напред.

Хвърля се срещу него. Импулсивно, мъжът разтваря ръце, за да я посрещне. Поема я в обятията си. Тя хълца на гърдите на този, когото инстинктивно е разпознала. Дори още преди да го види.

— Ти! Ти!… Люис!

Неговият дрезгав, треперещ глас — този незабравим глас, свързан с толкова вълнуващи спомени, — отговаря като ехо на нейния радостен вик.

— Кей…

Тя се е притиснала в него. В такава силна прегръдка, че почти я боли. Неочаквано той я отблъсква. Със сила. Държи я за раменете. Далече, настрани от него.

— Какво правите тук? Не ми ли причинихте достатъчно мъка? Нали ви казах, че не искам повече да ви виждам?

Но тя направо бълнува от радост… Протяга към него треперещи ръце.

— Люис! Любов моя! Ти си жив! Жив!… Ох, ако знаеш само! Толкова се страхувах!

Стиснал зъби, той се отвръща от нея. Не желае повече да я гледа. Не желае повече да се губи в догадки и да изпада във вълнения. Не желае да се предаде и да отстъпи.

— Вървете си! Между нас всичко е свършено.

Тя поклаща глава. Буйно, със страст. Извива се в ръцете му. Косите й се разпиляват, увиват се около нея. Ухаещи вълни, в тъмни и златисти отблясъци. Които се разливат върху неговите пръсти. Като някаква съкровена милувка. Кей се смее. И плаче.

— Нищо не е свършило! Люис, ти все още ме обичаш! Знам го! Ти ме обичаш! Ти ме притисна до себе си!… Недей да ме лъжеш!… О, любов моя!…

Той й обръща гръб. С усилие се опитва да направи това смешно нещо — да избяга. Когато всичко го привлича. В тази жена; Неговата съпруга. Толкова красива на лунната светлина. В мекия полъх на тази вълнуваща нощ. Не, той не е забравил вълшебството на огромните й очи, нежните линии на нейното чувствено тяло, разтапящата се милувка на нейните устни… нейните устни… Но глухо проговаря:

— Вървете си! Между нас вече нищо не може да има!…

Тогава тя се вкопчва в него, увива се около него, насилва го да се обърне с лице срещу нея.

— Люис, погледни ме!… Погледни ме в лицето, в очите! Те никога не са те лъгали! Бях обвързана с клетва. Днес вече всичко мога да ти обясня. Аз винаги и единствено теб съм обичала!

— Какво?

Той навежда към нея глава, объркан, поглежда я. И повтаря, едва сдържайки се да не извика:

— Добре ли чух? Или отново искате да ме излъжете?

Тя се повдига на пръсти. Горещите й устни се докосват до неговите. Той притиска раменете й с големите си, силни и треперещи ръце.

— Аз никога не съм те лъгала. Слушай…

И тя му разказва за леля Алиса, за „Забуленото Слънце“, за срещата си с Джек…

— Всичко е истина. Джек е жив и ще потвърди моите думи. Леля Алиса също.

Той се подпира в дънера на една палма. Като че ли е напълно изтощен. Изчерпал докрай своите сили. Въпреки слабата светлина, тя долавя как той пребледнява, как лицето му се изпъва.

— Кей!…

Най-сетне! Тя чува гласа му. Неговият дълбок, звучен и пламенен тембър.

— Мила моя Кей! Възможно ли е това?… Значи всичко е било ужасен кошмар?…

— Ти не искаше да ми повярваш. Струваше ми се, че ще умра. Трябваше да имаш вяра в мен. Въпреки всичко. Ти винаги трябва да ми вярваш.

— Не можах. Помислих си, че ти си една друга Лидия. Прости ми… Но ми стана толкова болно… Ако можеше само да разбереш…

Безпокойството, което до този момент е стягало гърдите й, изчезва. Той й вярва. Тя го е убедила. Победила го е. И неочаквано, изпълнена с плам, се изправя насреща му. И изстрелва в лицето му своите буйни, разпалени упреци.

— А ти се осмели да направиш всичко това! Да изоставиш по този начин мен и майка си, без да се обадиш! Искаше да ни накараш да страдаме!… Мислех, че си ранен, че си мъртъв… Не можех повече да издържам! Беше невъзможно да се открият следите ти. Ох, Люис, как можа да ни причиниш толкова мъка?

Той взема в ръцете си обляното в сълзи лице, което тя трескаво търка в рамото му. Но я заставя да го погледне.

— Значи майка ми нищо не е получила? Но аз й писах! Писах й, че известно време ми е било невъзможно да водя нормален живот… че страдам твърде много. Писах й, че искам да ми прости и че един ден ще се върна.

— Тя никога не е получавала това писмо.

— Значи писмото се е загубило. Не съм си помислял, че нещо такова може да се случи.

— А на моите писма, Люис? На моите? Защо никога не отговори на тях? Помисли ли за моята мъка, далече от теб… без теб… Без да знам дали ме разбираш, дали ми прощаваш?

Той свежда чело, търси опора в нейното рамо. Движение, което знае, че ще я омилостиви.

— Съкровище мое… Сърдех ти се прекалено много. Никога не отварях писмата ти. Късах ги…

— Люис!

— Никога не можах да изтрия от съзнанието си онзи спомен — ти в прегръдките на Джек. Не можах!

Тя леко докосва с пръсти блестящите му очи. Гънката, която мъчително се оформя край устните му. Като че ли се опитва да я изтрие.

— Замълчи…

— Кей…

— Не казвай повече нищо. Всичко това ни причинява болка. Сега вече аз съм тук.

— Ти дойде. Ти го направи. Предприе сама това пътуване. Знаеше ли за всички опасности, на които се излагаш, мила моя?…

Тя мисли за онова, което не му е казала, което ще му разкаже по-късно — за Перес, за Умберто, за затвора. Простичко му отговаря:

— Изложих се на всички опасности, само и само, за да те намеря. Не се уплаших дори и от смъртта, Люис.

— Ох, Кей! Заради мен! Заради моята липса на вяра!

— Всичко това вече е минало. Утре ние отново ще бъдем заедно.

— Утре… — думата като че ли го връща към действителността.

Той се изправя. Кей чувства неговото отдръпване. Започва да се безпокои.

— Какво има?

Той я привлича до себе си. Притиска я буйно.

— Ще те накарам отново да страдаш, скъпа. Аз не мога да напусна острова. Обещах. За мен обещанието също е свещено.

Тя се опитва по-добре да го види в нощта. Да отгатне, преди той да е заговорил отново.

— Какво си обещал, Люис?

— Бях нещастен. Разбирах, че борбата може би ще ме излекува от тебе, от спомена за теб, от липсата на твоето присъствие, което постоянно желаех. Бях като силно прегладнял човек, когото храната щеше да избави от смърт… Един човек забеляза моята дълбока скръб. Без нищо да ме пита, без да търси причината за моите мъки, предложи ми своето приятелство. И тази борба, която аз търсех.

На един дъх Кей проговаря:

— Доминго?

— Да. Доминго…

Сред тях се промъква гордото лице на бореца за справедливост, неговата силна личност. След известно мълчание, почти с плачещ глас, Кей пита:

— Какво смяташ да правиш?

— Ще му разкажа всичко… И ще удържа своето обещание. Ще остана още една година. После, той ще ме разбере. Ще ме освободи. Той е честен, достоен човек. Неговата кауза е справедлива.

— И аз ще остана с теб.

— Не можеш да го направиш, любов моя. В лагера няма нито една жена. Доминго изрично е забранил.

Кей дълбоко въздиша.

— Тогава, какво ще правим?

— Ще се върнеш в Грийн Хаус, скъпа моя. Ще ме чакаш.

— Да те напусна още веднъж? Не бих могла да го направя! Не искай това от мен!

— Кей!

— Ох, Люис, Люис! Толкова те обичам!

От земята се носят тежки изпарения, горещината на вълни се надига. И ги забулва с вълшебства. Люис се навежда над прекрасното, развълнувано лице. Устата му открива отново вкуса на тези устни, който никога не е могъл да забрави. И не може да се откъсне от тях. Те нежно си шепнат. И се опияняват. Колко ли е часът? Какво значение има за тях? Утрото е далече. Важен е единствено настоящият момент, това главозамайване…

— Кей, ела…

— Люис!

— Ела. В моята палатка.

Лагерът се е смълчал. Те минават през него, спирайки се на всяка крачка. За да могат до насита да се целуват. Внезапно в очите на Люис се появява изненада. Погледът му става подозрителен.

— Сигурен съм, че загасих преди малко — след като излязох. Преди да отида до езерото и кажа на Пабло резултата от моето пътуване… Какво означава това?

Със забързана крачка той увлича Кей след себе си. Повдига брезента на палатката. Викът на жена му го кара да подскочи.

— Моите куфари. И ковчежето.

Те се споглеждат. Единствено Доминго е знаел, че ще се срещнат. Погледът на Люис обаче бързо открива сгънатата бележчица, забодена с карфица за възглавницата на походното легло. Взема я. Кей се навежда над рамото му. Притиснати един до друг, те четат едновременно.

„Скъпи приятелю,

Знам, че вие отново намерихте щастието. Пазете го добре. Когато човек има късмета да притежава такова съкровище, когато една жена дотолкова ви обича, че се решава да откупи живота ви — дори с цената на собствената си смърт — никой няма правото да засенчва една такава любов. Известен за вашето пристигане, защото аз не се и съмнявах, че ще се сдобрите. «Рапас» ви очаква в пристанището. Заминавайте. Незабавно. Конете са готови. Мануел ще ви отведе. Разрешавам ви да публикувате за мен репортажа, който искахте, като ви пожелавам това да ви донесе успехи. Известно ми е вашето приятелство. Както и на вас моето. Може би по-късно отново ще се срещнем. Господ да ви пази!

Доминго.“

Сълзи са се появили в очите на Кей. Люис хапе долната си устна. Доминго! Каква прекрасна личност! Каква изтънченост под тази привидна суровост. Той ги връща един на друг. Те няма какво да си кажат. Просто се споглеждат. Дълбоко развълнувани.

Зад тях Мануел ги вика. Конете пръхтят. Трябва да натоварят багажа. Да тръгват. Ала Кей не желае да вземат ковчежето. Написва няколко думи на един лист. Подава го на Люис. Той се съгласява, поклащайки бавно глава. Тогава тя поставя листа върху малката дървена кутия.

„Оставям ви го, Доминго. Оставям ви тази част от «Забуленото Слънце». За да може благодарение на него и благодарение на вас да има повече щастие и повече справедливост в този край на земята. Ние никога няма да ви забравим!

Кей“

Още веднъж Мануел ги вика отвън. В последния момент Люис и Кей се разколебават. Обръщат се и тръгват към палатката, която в центъра на лагера блести със светлината на опал. Нежен. Мил.

Мануел се досеща за намеренията им. Спира ги.

— Идвайте! Господарят нареди никой да не го безпокои.

Със свито сърце двамата се подчиняват.

Конете навлизат в клисурата. И докато се катерят нагоре, на Кей и Люис им се струва, че в тях започва да струи някаква нова светлина. Тази, която завинаги ще осветява техния живот. Те обръщат погледи един към друг. Дълго се гледат. И ръцете им се търсят.

Там — долу, прикрит в тъмнината, далече от своята палатка, в която всъщност би трябвало да се намира, Доминго не е пропуснал нито един от техните жестове. Клепките му се бяха разтреперили, когато Кей и Люис се бяха обърнали и натъжени го затърсиха с поглед. Но той бе стиснал зъби. А сега слуша… Тропотът на конете се долавя все по-слабо. Те вече са минали през скалистата клисура. Навлезли са под тунела от листа и клонаци… След един час ще се спуснат към пристанището… Към края на техните изпитания.

Това е, край… повече нищо не се чува.

Доминго силно притиска клепачи, за да задуши своето вълнение.

В дланта си, сякаш е някаква плячка, стиска една мека и нежна къдрица — с тъмни и златисти отблясъци. Тази къдрица, която неотдавна бе отнел от заспалата Кей… От недостижимата си мечта. А той остава тук, където е животът. Дългът.

После вдига рамене и бавно се връща към лагера, който започва да се пробужда. Някъде там, в ниското, небето се озарява от първите проблясъци на утрото.