Франсоаз Дорис
Забулено слънце (5)

V

Забулена в горещи изпарения, виолетовата ивица море около „Рапас“ видимо намалява. Все по-ясно отвъд се очертава назъбеният бряг с кафеникав пясък и неподвижно застинали палмови горички. Скоро ще се появи пристанището; пристанището на острова на края на света.

За кой ли път Перес се е появил. Разхожда се нагоре-надолу по палубата. От време на време погледът му се насочва към Кей. Тя не трепва, но свежда глава. Очите й са подпухнали. Навярно е спала лошо. Човек трябва да е свикнал с такава горещина. Трудно е да се понесе.

Подобие на усмивка разтяга лицето на метиса. Той не чувства потта, която се стича по слепоочията му, по целия му гръб. Размишлява. Обмисля. В очите му проблясва алчно желание. През стиснатите му устни долита тихо, приглушено изсвирване. Като че ли някаква натрапчива мисъл, някаква фиксидея, обзела го и преследваща го постоянно. Той отново си спомня за пътничката. За нейните потъмнели, позлатени от отблясъците на слънцето коси, разпилели се по раменете й. Спомня си за нейното развълнувано лице. В момент, в който тя си мисли, че е сама. До един разтворен куфар. И белите й ръце. Повдигнати нагоре, като че ли извършва жертвоприношение… Сеща се и за пръстите й, през които се изплъзват онези скъпоценни камъни, онова богатство, което като че ли тя презира. А през пръстите й изтича злато. Скъпоценности. Коя е в действителност тази жена?… Богата е. И красива. Мечтаната плячка.

Усмивката още повече разтяга лицето на метиса. Той прокарва ръце в косите си, с войнствен вид издава брадичка напред. Вече предвкусва своето удоволствие. Представя си лицето й. Когато се озове пред стената, която той ще издигне насреща й. Стена, която ще й е невъзможно да преодолее.

Сякаш се наслаждава на рядко лакомство. С бързо движение прокарва език по устните. Зареяни някъде напред, очите му блестят от удоволствие. Да… това е. Трябва на всяка цена да се срещне с Умберто. Колкото е възможно по-бързо. Преди още някой от пътниците да е стъпил на брега. Трябва да види Умберто.

Той обмисля още един миг със сключени вежди. Злобната усмивка не напуска лицето му. Усмивка, която не се предава в очите. Която Кей не може да види, без да потрепери. Перес подготвя и изглажда до крайност своето отмъщение. Още няколко мига, а после се отправя към мястото, където знае, че ще намери капитана. Не бърза. Разполага с време. Сега, когато вече е сигурен.

Капитан Даур се е успокоил. И въпреки това, не може да се овладее. Едва забележимо потръпва, когато на две педи от себе си забелязва мургавото лице на Перес. Измърморва нещо през зъби. Започва да дъвче лулата си. Прехвърля я от десния в левия ъгъл на устата. А после презрително се намръщва и повдига нос. Другият като че ли не забелязва това.

Кратко мълчание. След което морякът ръмжи неразбрано.

— Пак ли вие? Предполагам, че след като предпочитате моята компания, вместо да съзерцавате госпожа Морган, то не е единствено, защото ме намирате за красив. Или че сте дошъл да ми се любувате!

Очите на Перес отскачат от него. Обхващат за миг пътничката. И отново се връщат. Все едно, че метисът не е чул хапливите думи. И тогава лукаво пита:

— Мислите ли, че ще е възможно скоро да слезем на брега?

— Не знам… Така ми се струва.

Отговорът е сух. Няма почти никаква благост в него. Но не отчайва метиса. Той настоява.

— Все пак, капитане, нямате ли нещо предвид? Струва ми се, че пристанището е малко претоварено. Поне доколкото се вижда оттука… Може би ще мине повече от час, докато успеем да си пробием път. Има няколко индиански ладии. А вие знаете колко са флегматични островитяните. Отдръпват се от пътя само когато им скимне. Ще бъдете принуден да изчакате.

— Ще изчакаме — мърмори капитанът. — Имаме достатъчно време.

Метисът изпуска лека въздишка. Играе си с кърпичката. Внимателно обърсва слепоочията си. После старателно я сгъва и пъха в джоба си. Бавно.

— Не съм напълно съгласен с вас, капитане — възразява с онази фалшива кротост, която толкова дразни стария Годфри. — Не съм напълно съгласен с вас.

— Какво искате да кажете?

— Нямам време.

Погледите на двамата мъже се пресрещат. С някаква спотаена враждебност. По-възрастният се засмива. Подигравателно. Прикривайки се зад лулата си.

— Трябва, все пак, да промените мнението си. Както всички останали.

— Не мисля да правя така.

Челото на капитана се набраздява. Той изведнъж се заглежда в метиса с подозрение. И отмества фуражката си назад с тежката си, мазолеста ръка.

— А-ха, така значи. И какво смятате да направите? Ако ви е хрумнало да стигнете до брега с плуване, трябва само да ми го кажете. Държа да присъствам на зрелището. Не всеки ден може да се наблюдава такова нещо. Особено, ако се има предвид акулите, от които така гъмжат тия места, че направо вонят. Това ще е истинско спортно състезание. Моите поздравления!

Усмивката не напуска дебелите устни на Перес. Подигравката не може да стопи неговата увереност. Обезкуражен от липсата, на каквато и да е реакция, старият моряк присвива очи. После, подтикван от любопитство, се мъчи да разбере.

— Какво ви е хрумнало, сеньор? Трябва да ви предупредя! На борда аз командвам. И в качеството си на такъв ще се противопоставя на всяка неуместна прищявка. Дори ако тя има една-единствена цел — да унищожи вашето прекрасно тяло.

Тихо, подигравателно свистене се изплъзва от устните на младия островитянин. За първи път той поглежда своя съперник. Право в очите.

— Нужно е на всяка цена да сляза на сушата. Колкото е възможно по-бързо, капитане. Мисля, че няма да ми откажете. Искам да използвам спасителната лодка, онази, която се полюлява ей там… Струва ми се, че няма да ми откажете и компанията на един от вашите моряци. Само до пристанището. Човекът ще върне после лодката обратно, ако прецените, че ще е необходима на борда.

— Но…

— Тази лодка е толкова изкорубена и очукана. От толкова време не е използвана… Надявам се, че поне няма да почне да се пълни отвсякъде с вода.

Едва отърсил се от своята изненада, капитанът избухва.

— И дума да не става!

— Наистина ли?

Без да губи нито грам от своето спокойствие, Перес вади чекова книжка от джоба си. През присвитите клепачи очите му силно блестят.

— Колко?

Объркан, морякът внимателно впива поглед в него. Свива рамене.

— Вие сте луд. Ще ми плащате, за да… за да слезете на сушата?

Перес остава невъзмутим. Не отмества поглед от него. Повтаря:

— Колко? Цената няма значение. Повтарям — искам да сляза на сушата. Незабавно. Това, за което ви моля, е една съвсем дребна услуга. И си плащам за нея. Значи? Впрочем, вижте, оправете вие сам…

Той надрасква някаква цифра, слага дата, подписва се. Протяга чека към широката длан, която инстинктивно се разтваря.

— Как ви се струва, достатъчно ли е?

Капитанът внимателно се вглежда в чека. После прехвърля вниманието си на своя странен събеседник. Любопитство и подозрение се борят в погледа му. Защо този авантюрист предлага такава сума? Единствено за да стигне до сушата един час по-рано от другите? Не може да разбере. Настойчиво се мъчи да проникне в невъзмутимите черти на лицето, което вече може да види само в профил. Какво иска този човек? Какво е скроил? Колкото и да размишлява, все не може да намери отговор; решение, което да противопостави на това негово желание. Особено когато то е изразено в цифри… Също така съдържателни.

Поклаща глава. Нахлупва отново фуражката над очите. В края на краищата, след като на този Перес му харесва да пръска пари заради някакъв си негов каприз, той ще е пълен глупак, ако не се възползва от случая!

Дали другият бе почувствал, че събеседникът му отстъпва? Метисът се обръща…

— Е, какво става? Размислихте ли достатъчно, капитане? Съгласен ли сте? Ще ми дадете ли тази изкорубена лодка и един матрос?

Капитанът се колебае. Само за част от секундата. А после се примирява, отстъпва.

— Съгласен съм. Пригответе се. След пет минути вече ще гребете към острова. Но дяволите да ме вземат, ако мога да разбера, какво толкова ви привлича там!

Зениците на Перес престават да се прикриват зад завесата от тежки клепки — черни, гладки като сатен и проблясващи с онези пламъчета, които карат девиците от неговата страна да премаляват от нега. Но в момента тези огънчета блестят дяволито. Жестоко. От тяхната настойчивост на капитана му става зле. И той обръща гръб.

Когато се отправя към вътрешността на „Рапас“, за да даде някои наставления, струва му се, че все още чува отговора на метиса. Все едно, че думите се блъскат в дървените стени на тесния коридор. За да достигне отговора до него, увеличен до безкрайност.

— Това, капитане, си е моя работа. Съветвам ви да не се опитвате да разберете каква.

 

 

Малкото пристанище изгаря под слънцето. В края на дъсчения вълнолом е закотвено прастаро дървено корабче с един комин. Близо до един хангар, Кей току-що е подминала един негър, облечен в дрипи, нашарени дотолкова, сякаш светлината на петна се бе разляла по тях. С боси крака. Началникът, със сламена шапка, пробита и избеляла, седи неподвижен. Прилича на статуя с празни, без съдържание очи.

На няколко крачки от него — едно измършавяло куче. Което търси нещо за ядене в кофата за боклук, направена от стар бидон за бензин.

Първото впечатление от острова на края на света. Необикновено впечатление. Почти непривлекателно.

Кей с мъка преглъща. Поема тежко и бавно по прашния път, водещ към града. Покрай набързо издигнати бараки от дърво и кирпич. Които слънцето също изгаря. С натежала глава, вече останала съвсем без сили, тя се влачи. В ръцете й двата куфара я дърпат надолу с цялата си тежест, която й се струва удвоена.

Затваря очи. Олюлява се. Ще може ли да издържи този климат? Тази ужасна горещина? Тази атмосфера? Да… Човек към всичко привиква. И тя ще свикне с това. Трябва да го направи.

С бързо движение се изправя. Повдига брадичка, изпъва раменете си назад. И озадачена спира.

На няколко крачки от нея се е изпречил един мъж, внимателно я наблюдава. Не го е чула да се приближава. С бърз поглед тя го оглежда. И леко отстъпва. Защо този човек така изпитателно се е втренчил с толкова настойчив и пронизващ поглед? И почти… да, точно така е — почти подигравателен.

Прави се, че не го забелязва. Тръгва напред — една-две крачки. Тогава мъжът мълчаливо се измества. Присъствието му, точно по средата на пътя, й пречи да премине и да продължи. Кей се намръщва. Главата й високомерно, надменно се повдига.

— Сеньор, бихте ли ми направил място да мина? Ако обичате!

Разкрачил късите си крака, дебелият мъж продължава да стои неподвижно, не мръдва от мястото си. Усмихва се, усмивката му става все по-широка. Усмивка, в която няма никаква радост, никаква приветливост и която извива устните му наопаки, разкривайки прогнили, изкапали зъби.

— Вие идвате от „Рапас“, нали? — пита той.

Кей иска да мине, да продължи по-нататък. Но него това не го интересува. Той продължава да чака. За миг само Кей го оглежда. Сърцето й почва да бие. Неочаквано ударите стават все по-силни. В почти болезнен ритъм. И прекалено се учестяват.

— Да — отговаря тя.

Оглежда по-добре своя събеседник. Забелязва, че дрехите, които носи, приличат на униформа. Огромният му корем изпълва до пръсване риза, която навярно някога е била бяла. Но сега е сива от мръсотия. Коремът е изскочил над колана, стегнал панталона на кабалеро, извезан на места с потъмнели сребристи конци. Широко разтворените зеници на момичето се издигат до лицето, потънало в мазнини. Търсят някакво снизходително изражение в блясъка на малките, хлътнали очички.

— Какво искате от мене, сеньор?

Другият се захилва. Пъха ръце в джобовете си.

— Да ви помоля да ме последвате. Невъзможно е да ви оставя да се придвижвате сама.

Кей застива на място с пресъхнало гърло. Започва да се съмнява в себе си. Дали правилно е разбрала. Струва й се, че всичко това е било мираж, предизвикан от задушаващата горещина. Едва успява да отговори.

— Моля? Не ви разбрах добре. Какво искате да кажете?

— Че трябва да ви държа под око за известно време, прекрасна госпожо.

Кей се възмущава. Червена вълна залива бледото й лице, разлива се по врата й, чак до гърба.

— Но вие нямате право! Кажете ми, каква е причината? Какво съм направила?

Той не проронва и думичка. Тогава тя повишава глас. Започва почти да вика.

— Ще се оплача на властите. Аз съм англичанка. Вие нямате право да ме задържате просто така! Без никакви основателни причини!

Мъжът се поклаща на извитите си крака. С мръсен нокът започва да чопли зъбите си. Без да бърза. Запалва къса цигара, оглаждайки я със смешните си дебели пръсти. И флегматично отговаря:

— Свободна сте и можете да правите каквото поискате… Само че това вероятно ще ви отнеме време… Без да се има предвид…

Прави пауза. И заключава:

— Без да се има предвид крайния резултат… Ще бъде по-добре, ако нищо не предприемете и ме последвате.

Отчаяна, тя настървено се изправя пред него.

— Но в края на краищата, в какво ме упреквате? Ще ми кажете ли? Кой сте вие?

Той се изпъва. Поглежда я отвисоко. И надменно изпуска през зъби:

— Казвам се Умберто. Работя в митницата. От сигурен източник знам, че се опитвате да внесете контрабандно в тази страна бижута с голяма стойност.

Смаяна, тя се опитва да протестира:

— Но аз не знаех, че трябва да се декларира…

— Хайде, хайде! Липса на добра воля! Нас никога не могат да ни излъжат. Знаела сте го. Като начало, ще ме последвате в кабинета ми. И ще ми предадете тези бижута!

Болка свива прекрасното женско лице. С импулсивно движение Кей умоляващо протяга ръце. Към невъзмутимата фигура. И насмешливата физиономия.

— Не! Не! Само това не! Не трябва!… Ако знаехте! Викът й като че ли още повече развеселява дебелия мъж. За миг той се вглежда в нея. Мълчаливо. След което й прави знак да го последва.

— Безполезно е да протестирате. Изпаднала сте в неизгодно положение. Ще ми дадете тези бижута. А после, ще видим какво ще правим…

Той се завърта на късите си крака.

— Къде искате да ме отведете?

Обръща се към нея. С някаква жлъчна радост. Която сякаш е отправена към нейната красота, към нейния чар на жена. И думите му я зашлевяват право в лицето:

— В затвора! Ще ви е малко топличко там, естествено… Там не е като в удобните хотели, каквито навярно обичате. Слънцето постоянно жари. Но ще свикнете.

Отново тръгва. И продължава да мърмори през зъби:

— Аз също свиквам…

Кей го следва. С треперещи крака. Този нов удар на съдбата, който покосява нейните надежди още в самия зародиш. Възможно ли е това? Под широкополата сламена шапка, която не може добре да я предпази от пронизващите слънчеви лъчи, лицето й цялото е плувнало в пот. Край слепоочията, сякаш бисер, проблясващ на слънцето, се стича дребна капчица, следвана от още една. Продължава своя искрящ път чак до яката на роклята от бял плат. Но Кей сякаш не забелязва това. Двамата с офицера от митницата подминават седналия под хангара негър. Без той да наруши своята дълбока вглъбеност. Ала когато двамата вече са се скрили от погледа му, той се размърдва. Оглежда се наоколо. Поклаща глава. Като че ли се колебае. Все едно, че не може да се реши. Рови в дрипите си. Вади оттам плоска бутилка. Килва глава назад и поднася гърлото й до напуканите си устни. Докато пие, адамовата ябълка подскача нагоре-надолу под изпънатата кожа на шията му. Рязко престава да пие. Оставя шишето до себе си. Прокарва хилавата си ръка по лъсналото от пот чело, още един път се оглежда. Изчаква за миг. После, малко след това, започва пискливо, да свири на някаква флейта, която е измъкнал от шарените си дрехи — този негов неизчерпаем източник на приказни съкровища. Отмерва такта с поклащане на главата. Нещастен, безобиден човечец, потънал в своите мечтания…

Ала пет минути по-късно, едно момченце се появява край хангара. Промъква се в сенчестия ъгъл. Клекнал, негърът все още е там. Дали музиката на флейтата е привлякла момчето? Дали до такава степен то я обича? Но не… След още няколко такта инструментът спира своята песен… С приведени глави, шепнейки си един на друг така, че никой да не може да ги чуе, мъжът и момчето започват да си разменят странни послания…

Безучастна, неподозираща за тези събития, които навярно щяха да й се сторят незначителни и маловажни, Кей е застинала неподвижно. Повдигнала глава към прозорчето, което осветява тясната килия. Откакто този грубиян я задържа, след като й отне куфарите и я напъха тук, никаква мисъл не може да я завладее. Дълбока скръб се е напластила в душата й. Значи всичко е свършено. Преди още да е започнало. Какъв ужасен удар на съдбата! Защо? И откъде са разбрали, че има тези бижута? Освен ако…

Очите й се разширяват, но не трепват под заслепяващата светлина, промъкваща се през тясното прозорче. Вливат се в този блясък от нажежената пещ. Като че ли без да страдат от това. Гледат „отвътре“. И онова, което виждат, е едно мургаво, сякаш изпечено лице. С дебели устни. С черни очи. Прекалено лукави. Очи на одалиска^[1], забулени от лъскави мигли и мазни клепачи.

Перес… Възможно ли е да е скроил всичкото това? И то само защото го е отблъснала? Защото не бе пожелала да търпи неговите оскърбителни ухажвания? Дали той е подготвил това долно отмъщение? Възможно ли е друг да я е предал по този отвратителен начин? Не, това би могъл да стори само някой от кораба. И кой друг, освен метиса, би се осмелил да го направи? Тя не бе разговаряла с никого. Никои не я познаваше. Освен стария капитан, който й бе засвидетелствал своята симпатия… Всъщност, какво й беше казал този моряк?

Всичко е една безкрайна умора. Кей прокарва ръка по горещото си чело. Влажна, трепереща ръка. Да си спомни… Господи мили! Как я боли главата… Той й бе, казал… Беше й говорил за Доминго! Но кой е Доминго? Да си спомни!

Кей въздиша. Намества се върху твърдото дървено легло, което е единствената мебелировка в килията й. Блуждаещият й поглед се спира на стоманените пръчки, поставени на прозорчето в горната част на вратата. Да издърпа, да свърже нишките на една памет, която й изневерява. Да търси, да намери? И внезапно дебелата завеса, която й пречи да си спомни, се разкъсва. Затваря очи, за да изникне сцената по-ярко в съзнанието й. Нощ е… Тя се разхожда по неравната палуба на корабчето, търсеща хладина, някакъв свеж полъх. Заради съня, който й убягва в каютата. И точно в този момент неочаквано се озовава лице в лице със стария капитан. Той измъква лулата от устата си. Поздравява я почтително. Неговите сиви очи, изпълнени с искрено възхищение, които се спират на нея. Тя се усмихва. Този човек й харесва. Неговото загоряло, нагънато от бръчки лице й изглежда почтено. Когато е близо до него, изпитва чувство за сигурност.

— Не сте могла да заспите, нали, госпожо Морган? Човек трябва да е свикнал с този климат. Дори и тогава е трудно. А на острова е още по-лошо. Трябва да знаете, че…

Той я поглежда. Поклаща глава. Размишлява.

„Защо такава жена — красива, очарователна като ангел — е поела съвсем сама риска на едно толкова дълго и мъчително пътуване, за да дойде в този затънтен край? На този остров, с това адско слънце? Защо идва тук? Какво търси?“ Но не изразява гласно мислите си. Само леко се обръща, като кашля. А след миг отново подхваща, с престорено спокоен глас:

— Елате тук, госпожо Морган. Май че ще подухне лек ветрец. Възползвайте се.

Тя послушно минава пред него. Заема мястото, което й е посочил… Тогава, съвсем неочаквано, усеща тежката му длан върху голата си ръка. Само за една секунда. После ръката му се отдръпва. Но усещането за изгаряща рана остава. Той казва с бърз глас, почти шепнещ:

— Госпожо Морган, извинете ме, ако се намесвам в неща, които не са моя работа. Но… но… не слизайте на сушата. Послушайте ме и ми повярвайте! Недейте да ходите там!

Тя разбира, че това е просто един приятелски съвет. Може би от съчувствието, което той изпитва към нея. Разбира и безпокойството му. Поклаща глава. Съвсем спокойно. И с тих глас произнася:

— Аз трябва да отида там, капитане!

Той дълго я наблюдава. С леки дръпвания смуче лулата си. После въздиша.

— Трябва да отидете… Питам се, какво ли една красива жена като вас може да търси на този остров с чумави… В крайна сметка… Във всеки случай, госпожо Морган, внимавайте! Пазете се от всичко. Това място е свърталище на най-долни инстинкти… Хубаво е, че Доминго…

Той рязко е престанал да говори. Хвърля леко обезпокоен поглед около себе си. Завладяна от любопитство, тя настоява, иска да разбере докрай мисълта му.

— Кой е Доминго?

Капитанът потупва парапета. С нервна ръка.

— Май не трябваше да ви говоря за него. Остарявам. Започвам да бръщолевя разни глупости. Но вече е много късно. Трябва да знаете, че Доминго е твърде потаен човек. Наумил си е всичко да промени на острова. Хората, нещата, законите. Нещо като рицар-авантюрист. Единствените закони, които признава, са неговите. Справедливостта — единствено неговата. И знае много добре как да я пази. Никой не знае кой е. Но започват да се плашат от него. Уви, май че се е нагърбил с непосилна задача. От много отдавна законните власти са престанали да се грижат, за какъвто и да е ред в този край на земята: Навярно са си затворили очите. Та трябваше този Доминго да се появи…

Замислена, Кей промълвя:

— Чувала съм да се говори за него.

Заинтригуван, капитанът се накланя към нея. Търси погледа й в тъмното.

— Вече? Значи славата му е стигнала толкова надалече? Невъзможно! Казвате го, но явно нещо бъркате. Да знаят за Доминго? Доминго — от острова на края на света?!

Гласът на Кей се огъва. Но колкото и да е развълнувана, капитанът не забелязва това.

— Да — повтаря тя. — Зная за Доминго.

— Тогава, госпожо Морган, трябва да знаете и това, че ако се озовете в опасност, той ще е единствената ви надежда. Човек може да моли за неговата справедливост и помощ, ако има основателно право за това. Ала в противен случай, той остава непреклонен. Непреклонен!

На свой ред гласът на стария човек заглъхва. Потъва в размисъл.

Кей не се и опитва да го извади от него. Малко след това, тя се прибира в каютата си. И вече не чувства мъчителната задушна горещина. Дали капитанът бе казал истината, като твърдеше: „Човек може да моли за неговата справедливост и помощ, само ако има основателно право за това…?“

Онази вечер очите на Кей блестяха като звезди. Но сега…

Сега тя се върти на твърдото легло. Ужасът от безизходната ситуация я стяга за гърлото. Колко време ще я държат затворена в тази тясна килия? Без въздух? Да, колко време?… И после, ако я пуснат, ще може ли да направи нещо без бижутата? Тя е луда! Луда! Луда! Защо бе настоявала толкова да предприеме това пътуване? Такъв безумен опит? Предварително обречен? Като че ли единствено желанието й можеше да преодолее препятствията!

Като че ли единствено силата на нейната огромна любов щеше да преобърне планините! Загубена някъде сред този остров. Люшкана в морето по време на буря. Какво да прави? На кого да се надява?

С някакво конвулсивно, инстинктивно движение, дошло от дъното на душата й, тя сключва длани. В търсене на единствената подкрепа, която би могла да очаква — от боговете! Пръстите й се преплитат трескаво. На безименния пръст на лявата ръка тя забелязва своята венчална халка. Не я е сваляла никога — от момента, в който Люис я сложи там. В деня на тяхната сватба. Една сълза се спуска през склопените й клепачи. Чак до тръпнещите й устни, които се изпълват с ридания.

 

 

В някакъв лайтмотив, остър и писклив, отвън флейтата отново подхваща своите жални мелодии. Неочаквано Кей потреперва. Тялото й се напряга. Кой свири така? И толкова близо до стените на нейната килия… В очакване на… — и тя не знае на какво. Родена от треската й, безумна надежда я кара да се надигне на лакът. Опитвайки се да различи едно любимо лице, изникнало от маранята… Но не. Не, Това е невъзможно. Тя го знае много добре. Това е просто онзи клет негър, криещ измършавялото си тяло под дрипите с цвета на пурпура и блясъка на слънцето.

Дълбока въздишка повдига гърдите й. Отново се отпуска назад. Разочарована. Главата все по-силно започва да я боли. Горещината става непоносима. Задушаваща. Тя жадно поглъща от тежкия, застоял въздух. Който като че ли се разреждах всяка измината минута.

Навън флейтата отронва още няколко звука. И още. За секунда те застиват в пространството. След което инструментът ненадейно секва.

С пулсиращи от треската слепоочия, със сплъстени лъскави кичури коси, полепнали по силно зачервените й бузи, Кей затваря очи. Смътно е доловила, точно толкова, колкото е необходимо, за да разбере връзката между тези слаби звуци и онези, които едно време се извисяваха съвсем близо до Грийн Хаус. Родени от флейтата на едно болно момиченце, живеещо в съседната ферма.

Флейтата свиреше в деня, когато Люис замина. След смъртта на Лидия. Замина за три дълги месеца. Време, в което къщата изглеждаше опустяла, безжизнена, лишена от неговото присъствие. Време, в което Кей се страхуваше — и тя самата не знаеше защо, — че е забравена, заради някоя по-красива и по-нежна от нея. Или че нещо друго го разделя от нея. Тогава, когато привидно вече нищо не ги разделяше. „Люис, колко дълги са часовете без теб!… Колко дълги са дните, разделящи ме от твоето завръщане“.

Тогава нежните звуци на флейтата също така се отронваха. Далечни. Почти нематериални. В деня, в който той се завърна.

Тя видя как високата му фигура се приближава по пътя край реката. Сърцето й подскочи. Искаше й се да се затича. Но се почувства възпряна от някаква необичайна срамежливост. Беше като че ли в някакъв сън. Някакво очарование. Магическо вълшебство. Най-сетне Кей бавно се бе отправила към него. Тя не можеше да знае, колко трогателна изглежда така. Разбра го по-късно, много по-късно, когато след техния брак, Люис й бе признал за изпитаното чувство в онзи момент, виждайки я да идва към него.

„Обляна в светлина, ти ми приличаше на огромно разцъфнало цвете. Бялата ти рокля се увиваше около теб, като венчелистчета. На високо вдигнатото ти лице беше изписано неизразимо очарование. Очите ти блестяха като звезди. А ти ме гледаше… Протягаше към мен ръцете си. Несъзнателно. Все едно, че ми даряваше нещо. Твоите прекрасни ръце, любов моя…“

Нейните ръце. Тя си спомня. Той нежно ги беше поел в своите. Беше ги обърнал. Без да престава да гледа пламенно нейното омайно лице, той бе потопил жарките си устни в нейните длани.

Кей се върти върху дървеното легло. Стене. Бавно, постепенно, пръстите й достигат челото. Отмахват косите, които са се спуснали там. Но движението застива. Ръката се поваля, дланта се полюлява във въздуха, като че ли изоставена в края на китката, сякаш е ръка на мъртвец. Ще погине ли тя в тази горещина? Не… Не, тя има все още своите спомени. Нейните скъпи спомени. За да ги извика, тя се връща назад във времето. Като че ли те са бистра изворна вода. Вода, с която да утоли своята жажда. „Люис, скъпи мой Люис! Защо не ми повярва? Защо тръгна така, без дори да поискаш да ме изслушаш?… Знаеш много добре, че аз те обичам, че без теб…“

Тя си спомня. Спомня си вечерта след тяхната сватба. Моментът, преди да тръгнат на сватбено пътешествие. Качва се в колата. Люис се извинява за момент. Забравил е нещо в своята стая. Тогава Мод се навежда през прозореца на автомобила, необикновено възбудена.

— Кей, дете мое, трябва да ви кажа…

Тя говори неразбрано, колебае се. После изведнъж се решава.

— Струва ми се, че знаете за това. Но мисля, че трябва да ви го повторя. Да ви кажа, че трябва да внимавате. Познавам добре Люис. Вас също познавам. Може би още преди вас двамата усетих силата, която ви подтикна един към друг. Щастлива съм, че стана така. Винаги съм желала вашето щастие. Вашият брак ме изпълва с радост. И все пак, Кей… Искам да ви предупредя. Чувствителността на Люис силно бе накърнена. Опитът му с Лидия бе твърде жесток. За малко да загуби вяра в любовта. В предаността. В жената. Внимавайте. Следвайте винаги този път, не се променяйте. Нека откровеността между вас ви обвързва винаги. Никога не му давайте поводи да се съмнява във вас! Пазете се. Любовта, която сега той изпитва към вас, ще го накара още по-болезнено да изживее душевния срив. А аз се опасявам, че тогава ще е способен на всичко. Разбрахте ли ме, Кей?

Люис се връщаше. Усмихвайки се, Мод Морган бе поставила пръст върху устните си.

От този ден, в който те се обвързаха, всичко бе станало прекалено красиво. Прекалено съвършено. С такава съвършеност, че понякога Кей се плашеше от това изобилие на щастие. Тя беше „чудесно обичана“, точно така, както една вечер старата прислужница в Хаскъм й беше предсказала.

Хаскъм. Леля Алиса. Обещанието на Кей да се върне един ден при нея, ако тя я повика. Можеше ли да предполага, когато се обвързваше по този начин, че един ден нейното щастие ще зависи от това обещание? Тя бе обещала от състрадание към клетата жена, чийто живот бе наблюдавала, а също и от признателност, заради малкото, което другата беше направила за нея. Тя бе обещала. За свое нещастие.

Изминали са малко повече от три години, откакто се е омъжила. Животът й тече спокойно, без сблъсъци и сътресения. Тя е щастлива. Миналото за Кей е някакъв друг живот. Живот на някоя друга. Който не й принадлежи. И не обичаше ли точно заради това да повтаря на Люис:

— Преди да те срещна, аз не съществувах!

Тя обича гласа му, който постепенно заглъхва. Който поражда у нея едва доловими вълнения. И който като ехо отвръща на нейната пламенна фраза:

— Кей, нежна моя любов, дали и аз самият съм съществувал? Не ми се вярва. Всичко около мен беше лъжа. Ти си моята истинска любов. Имам такова доверие в теб, като в някакво друго мое аз. И ако един ден разочароваш това мое доверие…

Смехът на Кей. Гърлен смях на жена, преизпълнена с щастие. И сгушването й до него.

— Люис! Любов моя! Какви ги измисляш? Доколкото зависи от мен, ти ще бъдеш щастлив. Имай ми доверие. Можеш да ми вярваш. Аз те обичам.

Мод правилно беше предвидила, че дълбоко в душата на Люис завинаги ще остане някакво чувствително място. Което да подкопава неговото доверие. Но не. Кей е сигурна в себе си. Доколкото зависи от нея, нищо няма да наруши покоя на нейния съпруг.

Ала не знае ли тя, че съдбата присъства навсякъде? И че на нея й харесва да ни подлага на изпитания? Да разтваря бездната под краката ни?

Кей винаги ще си спомня за този ден. В който всичко се свързва. И като че ли се развързва. За да я овърже още по-силно след това. В мрежа, която е невъзможно да се разплете. И която ще я постави в съвсем безизходно положение, ще я отчае напълно.

Четвъртък е. Тя е радостна. Скоро те ще се върнат отново в Грийн Хаус. Ще напуснат малкия апартамент, които Люис е наел наблизо, до редакцията на вестника. Той вече няма да бъде толкова ангажиран и ще може пак да разпределя времето си между журналистиката и управлението на имението в Грийн Хаус. Мод ще остане доволна. Но днес на Люис му се налага да отсъства. Трябва да направи спешен репортаж. Който ще го задържи до късно вечерта.

След като лениво се е изтягала в леглото, противно на своите навици, Кей става. Обзема я някаква меланхолия, с която тя не може много добре да се справи. Дали пък не е от мисълта, че ще види Люис чак вечерта? Макар и да не й е за първи път. Случвало се е често да остава сама и винаги се е справяла. Колкото и дълъг да е за любовта й, денят бързо минава.

По-късно тя ще се пита, дали това не е било някакво предчувствие. В дневната поща намира дълъг сив плик. Този дребен почерк, струва й се, че го разпознава. Леля Алиса. Какво ли иска от нея? Тя оглежда плика внимателно. Без да се сети, че трябва да го отвори. Най-сетне се решава да го направи. Чете писмото, прочита го още веднъж. И погледът й започва да блуждае в празното. След заминаването й от Хаскъм, само два пъти бе получавала по една малка бележчица. В отговор на нейните писма. Само че днес…

Днес „сивата дама“ й напомня за нейното обещание. Онова обещание, което тя се е заклела да удържи. Моли я да дойде и да я види — два дена, след като получи писмото.

„Твоят настойник няма да бъде тук. Спомни си, че обеща. И най-вече, постарай се никой никога да не узнае за това!“

Защо толкова държи на такова прикриване? Кей се приготвя. Дълбоко обезпокоена. Без да разбира защо. По-скоро да се озове там. Веднага. Много влакове могат да я откарат бързо до Хаскъм. После такси, което ще я чака, за да я върне обратно на гарата. След като Люис го няма, никой не й пречи да го направи. Но защо е тази тайна? Това прикриване? Да отидеш на посещение у някой роднина е нещо съвсем обикновено.

Кей повдига рамене. Усмихва се леко насмешливо. Клетата леля Алиса. Дали тя пък сега не се страхува от своята сянка? Или в нейния толкова мрачен живот тази тайнственост е символ на романтичното?

В момента, в който се готви да напусне апартамента, Кей се спира. Някакво притеснение е легнало на плещите й. Тя не върши нищо лошо. И все пак действа без знанието на своя съпруг. И то в момент, когато точно тази сутрин… Тя си спомня за техния разговор. Докато той привършваше тоалета си в банята.

— Скъпа, какво ще правиш, за да скъсиш деня? Ще ходиш по магазините?

Тя се беше засмяла, изтягайки се в хладните чаршафи.

— Не съм чак толкова суетна. Не, това наистина не ме изкушава. Нямам какво повече да желая. Ти и Мод сте ми напълно достатъчни.

Тя се бе прозяла в шепите си, докато той си подсвиркваше. По-късно се чу мъркането на електрическата самобръсначка. После отново подсвиркване. И отново гласът на Люис:

— Не искаш да си го признаеш, скъпа. Имаш някакви тайни от мене. Дали не се готвиш да направиш някой удар в мое отсъствие?

Смеховете им се бяха слели.

— Какво да ти кажа? — говори Кей апатично. — Не знам… Ще те чакам. Когато въобще не те виждам, дните са дълги.

Тя беше потръпнала след неговата целувка.

— Не ми ли го каза вече тази сутрин? Ох, трябва да тръгвам… Имам толкова работа. Но повярвай ми, скъпа, денят, в който и аз не съм те видял поне за малко, за мен е нерадостен.

И в последния момент, просто за да се закачи с нея, той отново бе започнал да я разпитва.

— Значи, не искаш да ми кажеш какво ще правиш този следобед?

— Наистина ли искаш да разбереш? Добре тогава. Ще плета. Ръкави за пуловерите на моя съпруг. Дълги, дълги, много дълги…

Те бяха прикрили под нови целувки тъгата, която винаги ги мъчеше, дори и при кратките им раздели.

И ето че преди да тръгне, тя си спомня за този разговор. Съвестта й я мъчи. Да действа скришом от Люис! Когато той толкова е настоявал да разбере, какво ще е нейното разпределение на времето. Дано да не разбере! Иначе какво ще му обясни? Точно днес. Искаше й се всичко да запази в тайна.

След като излиза от таксито, което трябва да я изчака скрито сред дърветата, Кей се отправя към Хаскъм. Избягвайки всякакви срещи по пътя. Както е пожелала нейната леля.

„Каква ли глупава мисъл й е хрумнала!?“ — продължава да се възмущава тя, изпаднала в лошо настроение.

Масивната постройка на имението Хаскъм. Главната кула. Кей не може да се сдържи. Потръпва. Само за една секунда изживените прекрасни години се изличават. Тъгата от едно време пак се заражда. Напластява се в нея. Както някога. Тук всичко, е сиво. И тъжно.

Тя е изненадана. Леля Алиса е там. Озовала се е насреща й. Седнала на една пейка до входа, съвсем като вцепенена. Когато забелязва Кей, някаква трескавост ненадейно проблясва в помътнелите й очи.

— Бързо, ела! — шепне тя.

Заинтригувана, Кей се вглежда в нея. С нарастващо безпокойство. И я следва. Без да срещнат никого по пътя си, те се озовават в стаята на леля Алиса.

Нищо не се е променило. Всичко е както преди. Голо. Сурово. Пусто и тъжно. Само в една тъмносиня керамична ваза има няколко цветя. Дали тя самата ги е набрала? Кой й ги е донесъл? Сухата ръка на леля й я дърпа навътре.

— Влез. Седни.

Тя е забравила колко скъпа на думи може да бъде леля й. Кей започва да се безпокои. Оглежда фигурата й, станала още по-слаба. Още по-сгърбена. Лицето е побледняло. Очите хлътнали… Ръцете измършавели. И треперят, обхванати от някакво необичайно вълнение.

— Ти си тук, Кей. Това е хубаво.

Кей не може да се сдържи. Пита.

— Какво е станало със старата прислужница?

Леля Алиса не се учудва, че тя може да е в течение.

Потъмнелите й очи търсят тези на Кей.

— Мъртва е — отвръща лаконично.

Мъртва. Кей размисля. Свъсва вежди. Нов въпрос изниква.

— Знаехте ли за тъмницата, лельо Алиса?… Вие ли дойдохте да ме спасите?

Някакъв проблясък се мярва в помътнелите зеници. Старицата навежда глава.

Кей не може да разбере. Бедната жена. Смилява се над нея. Но защо е тази тревога в погледа й?

— Страхувах се, че няма да си спомниш за своята клетва. Че няма да поискаш да я изпълниш.

— Винаги удържам на обещанията си. Но защо толкова тайни? Щеше да бъде така просто да дойда и да ви видя! От какво трябва да се страхувам сега?… Освен ако… вие…

Тя млъква. Леля Алиса поклаща глава. Бавно. Става. Съвсем се изправя. Поглежда към черния кръст, който, както преди четири години, разсича голата бяла стена. Кей мълчи. Чака. Най-сетне старицата свежда очи. Вглежда се в ръцете, отпуснати неподвижно на коленете й.

— Не е толкова просто, Кей… Не. Не е толкова просто. Но ти ще разбереш. След малко. Слушай. Извиках те да дойдеш, защото… Чувствам се болна. И би могло…

Тя поема дълбоко дъх. И продължава. Много бързо.

— Имам задължение, от което трябва да се освободя. Преди да си отида… На времето не постъпих хубаво. Никак. И бях наказана за това. Приех това наказание. Търпях всеки ден. Но никога няма да е достатъчно за онова, което направих.

— Лельо Алиса…

— Остави ме да говоря. Трябва. Ако искам да почивам в мир.

Измършавелите ръце се превиват една срещу друга. Думите следват с усилие. Бавно, Монотонно.

— Аз никога не съм била красива, Кей. Съдбата беше лишила от красота лицето ми. И тялото ми. Красавицата в нашия род беше майка ти — Дженифър. И аз винаги съм била ревнива. Беше въпреки волята ми. Опитвах се да се съпротивявам, но не можах. Завиждах й за всичко. Намирах я за толкова съвършена. Тя беше мила с мен. Винаги усмихната. И беше смела. Като теб. А аз се срамувах. Потисках чувствата дълбоко в себе си. Не разбирам как тя никога не успя да прочете това в очите ми. Когато се омъжи, повече нищо не й липсваше. А и баща ти. Аз обичах баща ти. Тя и за това не можа да узнае. Нито пък той. Никога. Ала аз изгарях от отчаяние, от безсилие и от ярост. Когато тя замина с него, пожела аз да наглеждам имението в Хаскъм. Да, виждам, не си знаела, че Хаскъм е люлката на рода ни. Тук ние израснахме — майка ти и аз. Но тогава беше различно. Не можеш да разбереш. Днес е толкова грозно, толкова тъжно. Въпреки подобренията, които направи Бремон.

— С парите на моите родители.

— Ще разбереш. Това беше като възнаграждение за мене. Струваше му се, че има право на това. Смяташе, че всичките негови несгоди и злощастия са заради твоите родители, заради тебе. Чакай… той ви мразеше. Ще… ти… кажа… всичко.

Изплашена от бледността на лицето й, Кей се накланя към леля си, но тя я спира с протегната ръка. Изчаква за миг и продължава.

— Когато се омъжи, Дженифър пожела аз да наглеждам Хаскъм. Остави ми своята част от наследството върху имението. За нея остана твоят баща. За мен — Хаскъм. Явно смяташе, че това е компенсация. Намираше ме за прекалено грозна. Мислеше си, че няма да мога никога да се омъжа. Това наистина можеше да се случи. Но съществуваше „Забуленото Слънце“.

— Забуленото слънце?

На Кей й се струва, че отново чува зад себе си гласа на старата прислужница и нейния скърцащ смях. Беше забравила. Внимателна, цялата изпълнена с любопитство, тя се накланя към леля си.

— Преди да ти обясня, Кей, трябва да ти кажа нещо. Знаеш, че още от средновековието, всеки път, когато някоя област е била завладявана от неприятеля, хората са укривали своето семейно съкровище. Там, където са смятали, че няма да могат да го открият. На съвсем необикновени места. С тайни и загадки, повече или по-малко лесни за разрешаване. „Забуленото Слънце“ е точно това. Война. Скрито съкровище. Мястото е смътно посочено от тогавашния наследник. В часа на неговата смърт. И така се ражда легендата. В която поколения след това никой вече не вярва. Майка ти и аз направихме онова, което много от младите навярно са правили преди нас. Нашето детство премина с мисълта за тази загадка. Живеехме с надеждата да намерим богатството на нашия далечен предшественик. Дженифър се отказа. Подиграваше ми се с това. Вече не вярваше. Но не и аз. Аз, която нямах нищо друго, с което да подхранвам своите надежди, продължих да търся. В съзнанието си. Въпреки моята воля.

— Но… „Забуленото Слънце“…

— Легендата разказваше: Ще намериш съкровището там, където се разчупва „забуленото слънце“. Ох, не беше никак лесно.

— Повярвай ми. Нещо трябваше да се случи, за да можех да го намеря. За мое нещастие.

Изтощена, леля Алиса се отпуска назад. Подпира се на високата облегалка на стола. Прекалено твърда за нейното отпаднало тяло. Кей не смее да мръдне. Не смее и нищо да каже. След миг ускореното дишане на леля й се нормализира. Тя поглежда към нея, после отново свежда клепачи. Преди да продължи.

— И аз разбрах. Открих. Сред развалините на параклисчето в гробището. В онова, което едно време е било гробище на Хаскъм. Там вече всичко беше унищожено. Опустошено. Бях се подслонила в параклисчето или по-скоро в това, което беше останало от него. По време на една буря. Когато бурята престана, аз продължих да стоя там, да размишлявам. Да прехвърлям в главата си всякакви мрачни мисли. След като дъждът престана и облаците се разпръснаха, слънцето отново се появи. Изведнъж. Промуши се през останките на разбития висок прозорец и счупените стъкла. Призрачната сянка от прозореца се очерта на пода. За миг останах неподвижна. Не можех да повярвам. Не можеше да бъде! Значеше ли това, че аз — Алиса, бях разбудила тайната? Слънце! Едно забулено слънце се очертаваше върху разбитите плочки. Цялостно, почти истинско слънце, с неравномерни лъчи. Можеше много добре да се види. Помислих, че ще умра от вълнение. Не знам как успях да се сдържа и на никого да не кажа. Обясних на всички, че не се чувствам добре тази вечер. Прибрах се в моята стая. Дженифър нищо не разбра. По-късно старата прислужница, която ти видя, разбра всичко. Но беше станало много късно. Премълча. Когато майка ти ми отстъпи Хаскъм, аз нямах законно право върху имението. Но тогава се радвах на плода на своето откритие. „Забуленото Слънце“ ми беше разкрило мястото на скривалището. Майка ти имаше право над съкровището. Толкова, колкото мен. Нищо не й казах. Просто си помислих, че тя е красива, че притежава баща ти. Че аз също имам право на нещо друго, не само на този стар замък, съсипан от годините, готов да се срути всеки момент.

Старицата млъква. Този път вперва очи в прозореца. Денят си отива. Завладяна от нейния разказ, Кей чака. Широко разтворените й очи не изпускат хлътналото лице. Развълнувано от своите спомени.

— Тогава се запознах с Бремон — приглушено подема гласът. — И не можах повече да издържа. Една вечер загатнах пред него за „Забуленото Слънце“. Дадох му да разбере, че не става въпрос за обикновена легенда. А че е действителност. Реална действителност. Бремон започна да ме ухажва. Разбрах на следващия ден след нашата сватба. Разбрах, че се беше оженил за мене, само защото бе повярвал, че съм богата, че съм открила съкровището. И беше точно така. Той искаше единствено това. Единствено него. Тогава осъзнах, че ме беше излъгал. Че не беше се свързал с мен, за да ми помага в стопанисването на земите и защото ме обича, както ме уверяваше, а именно, за да се домогне до парите… Намерих сили у себе си и му се присмях. Казах му, че се е излъгал. Че „Забуленото Слънце“ наистина е легенда. Че съм споменала за него, защото съм искала да му стана интересна. Но че няма да му преча, ако поиска да търси. Обградих се с мълчание. Затворих се в моето разкаяние. В продължение на дълги години. Бях изпълнена с угризения, които не ми даваха покой. Може би, ако Дженифър беше разбрала, щеше да престане да работи. Баща ти също. Можеха да го направят. И нямаше да са мъртви. Такова приказно богатство, Кей… Бремон дълго търси. И още продължава. Прихваща го от време на време. Но няма да намери нищо. Никога. Високият прозорец вече го няма. На мястото му е останала просто една дупка. Парите, които успя да скрие от твоите родители, това е нещо ужасно. Както е ужасно и отношението на Бремон към тебе самата. И онова на неговите деца. Дълбоко в себе си той все още вярва, че Дженифър е заела за „Забуленото Слънце“. И оттам идва неговата омраза. Но аз не можах да се намеся. Или съвсем малко. В противен случай, щеше да разбере истината. А аз не исках да узнае. Кей, това е. Това съкровище, аз го запазих… за тебе.

— За мене?

— Остави ме да довърша. Можех и по-рано да те спася. Да ти го предоставя. Да ти помогна да избягаш. Но не посмях. Изплаших се заради тебе. Това съкровище причини моето нещастие. Щеше да причини и твоето. Може би щеше да ти попречи да срещнеш мъжа на твоя живот. Единственият, Кей? Нали не се лъжа?

— Не, лельо Алиса. Единственият.

— Ти не можеш да си представиш какво очарование може да изпита човек, когато го види. А аз знам какво е. Но щом разбрах какво представлява човекът, за когото се омъжих… Кей, ще ти дам една част от съкровището. Ти ще го отнесеш със себе си. То е твое. Сега вече от нищо не можеш да се страхуваш. По-късно, но само тогава, когато мен вече няма да ме има, можеш да кажеш на твоя съпруг, че си идвала тук. И това, за което ти разказах. И ще отидеш да потърсиш остатъка от съкровището. С него. Няма как да се заблудиш. Сред развалините на параклисчето. Плочата е гравирана от мене: „In memoriam“.

— Лельо Алиса!

— Не искам благодарности. Нито пък съжаление. Искам само опрощение от Бога. Струва ми се, че го заслужих. Толкова много изстрадах. Хаскъм и Бремон. Моето чистилище. Моят ад…

Объркана, без да знае какво да мисли, Кей наблюдава втренчено квадратната кутия. Леля й току-що се е отдалечила. Поставила е крак върху кутията. Сякаш е стъпила върху някаква табуретка. И действително — кутията прилича на такава. Стара, дървена, от много старо дърво. Заключена с катинар.

— Вземи ключа. Отвори я.

Кей се подчинява. Пръстите й се колебаят. Повдигат капака. И тя сякаш се вкаменява. Диаманти! С несравним блясък. Скъпоценни камъни! Златни монети!

— Пълна е — съобщава леля Алиса равнодушно. — Надявам се, че ще можеш да я отнесеш. Така трябва. Аз не мога повече да я държа тук. Опасно е. Представи си в какво може да се превърне всичкото това в ръцете на Моли и Тиби. В дяволско семе. В зло. А ти, аз знам, че ти ще го използваш за добро.

— Възможно ли е…

Заекването на Кей. Треперещите й ръце. Които не смеят да се докоснат, да се протегнат напред. Като че ли имат огън пред себе си, който ще ги изгори.

Тя не усеща върху себе си погледа на своята леля. Загадъчен.

— Затвори я, Кей. И скрий ключа. Нека никой да няма възможността да отвори тази кутия. Не трябва… Скрий ключа в дебелата кожена яка. Ето ти игла. Закопчай цепката.

Наблюдава я как го прави. После се изправя.

— Ела. Трябва да тръгваш.

Кей продължава да се подчинява. Онова, което става, й се струва чуден сън. Леля й се оглежда наоколо. Няма никой. Навън е почти нощ. Дали таксито все още я чака? Без съмнение. Да. Тя е казала, че може да се забави. Предупредила е шофьора. Не знаеше какво я очаква. Не можеше и да си го представи.

Близо до пътя, тя усеща по лицето си бързото докосване на една суха, костелива ръка. Която изгаря от треска.

— Върви, Кей. Ти си добро момиче. И Господ да те пази!

Кей се накланя. Нещо в гърдите. Някакво вълнение. Някаква нежност. Не е очаквала, че е способна на такова нещо към своята леля. Навежда се към залинялата фигура, изтерзана от годините и угризенията.

— Лельо Алиса! Трябва да се лекувате. Грижи ли се някой за вас? Искате ли пак да се върна?

Няма никакво вълнение в гласа, станал отново студен. Клепачите забулват безцветните очи.

— Недей да се тревожиш за мене. Недей да говориш на никого за тази наша среща. Това е всичко, което искам. Докато умра. И нищо друго. Заради Бремон и неговите деца.

— Но… Люис…

— Ти обеща, Кей. Сбогом.

— Сбогом, лельо.

Стягане в гърлото. Тази тежест, която къса ръката й. Кутията, напъхана в нейната пътническа чанта. Тя не си спомня как се е добрала до таксито. Мисли се въртят в главата й. Вече не са свързани. И въпреки всичко, тя трябва да се овладее. След малко ще пристигне на гарата. Трябва да плати таксито. Да вземе влака. Да се върне при Люис. Ще може ли да прикрие вълнението си от него? Та той я познава толкова добре.

Пред гарата тя се спира за миг, зареяла поглед в празното. Безучастна към тълпата, която се носи около нея. Безучастна и към движението на колите. Една от тях минава край тротоара. Съвсем близо до нея. Вятърът от преминаването я връхлита. За нейно учудване, спортната кола спира. Връща се назад точно пред нея.

— Кей? Но какво, по дяволите, правите тук?

Изненадана, за миг тя онемява. После възкликва:

— Джек!

— Откъде идвате? Вкъщи ли се връщате? Елате! Ще ви откарам!

Кей е очарована. Изпитва симпатия към брата на жената на най-добрия приятел на семейството й. Много пъти е имала случаи да се среща с него. С удоволствие тя се настанява на меката седалка до него. Без да чака повече, той потегля. Буйно, с плам, както всичко, което прави. С такава жар, заради която сестра му го е нарекла „живак“.

— Ще ми кажете ли какво правехте тук, сама на гарата?

Кей хвърля поглед към усмихващото се лице. Отговаря неопределено.

— Чаках влака. Идвам от една приятелка… Ами вие?

— Аз ли? Бях при клиент на фирмата — наложи се да отида у тях. Спешно трябваше да се уреди една подробност. Какъв късмет, че ви срещнах! Къде е Люис? Какво правят един без друг вечните влюбени?

— Люис има работа. Готви репортаж.

Разговорът им продължава, прекъсван от леки инциденти по пътя. Или просто от приятелски паузи. Джек и неговата веселост. Радостта му от живота…

Неочаквано става непредвиденото. Жестокият пръст на съдбата. Точно в момента, в който се смеят на някаква закачка. С голяма скорост колата се спуска по някакъв склон. Трактор, натоварен тежко със сено. Прави завой в обратна посока. Бавно. Почти го е направил. Джек натиска спирачки. Много късно. Избягва трактора. Но колата, въпреки ловкостта му, продължава метри нататък. За да се блъсне в едно дърво. Последният рефлекс на Джек е да обгърне с ръцете си Кей. За да я предпази, да я защити.

Ужасен, с прегракнал от страх глас и треперещи от вълнение крака, селянинът изскача от трактора. Тича към тях и крещи.