Франсоаз Дорис
Забулено слънце (3)

III

Корабът се поклаща.

В своето легло Кей върти зачервеното си от плач лице. Вече не знае къде се намира. Кой е настоящият момент. Миналото я е завладяло изцяло. Както и преди, сълзи се стичат по трескавите бузи.

— Никой не ме обича — прошепва тя с дрезгав глас. — Никой. Леля Алиса… Забуленото Слънце… Боже Господи… И Люис… Люис… Къде си, любов моя?

Тя винаги ще си спомня за деня, в който за първи път срещна Люис. Отново се вижда надвесена от тесния и висок прозорец, издълбан в дебелата стена като някаква бойница. В кухнята с отворена врата. Така, както е пожелал Бремон. За да може да наблюдава какво става отвътре. Да чува, какво се говори. Викът, който тя надава, кара готвачката да се обърне.

— Какво има?

— Някакви непознати. Вървят по централната алея. Идват насам.

— Не е възможно!

— Погледнете сама.

— Наистина. Това е необичайно.

Лий се отдръпва. Погледът й пресреща този на Кей. Какво става? Никой никога не идва в Хаскъм. Освен някои приятели на Бремон. И то рядко. Които той посреща съвсем тайно. С които играе на карти и пие до късно през нощта.

— Може би са приятели на господин Тиби? — пошушва Лий. И отново подхваща своята работа, неспокойно поглеждайки към вратата.

— Не мисля, че е така. Откакто се върна от последната си ваканция в Ирландия, никой не е идвал. Тук никой никога не идва. Ако Тиби пожелае да се срещне с някого, то той заминава за два или три дена.

— Може би е за госпожица Моли. Тя е в такава възраст, че скоро ще й дойде време да се ожени.

Кей отново поглежда през прозореца. С мъка ги забелязва. Една елегантно облечена жена в зряла възраст. Един млад мъж. Със сигурност не е неин съпруг. В крайна сметка — какво я засягат тези посетители?

— Толкова малко неща се случват тук в Хаскъм — въздиша Лий. — Човек става любопитен. Какво пък — за развлечение.

Тя млъква, уплашено се нахвърля над тенджерите.

— Идва някой — пошепва.

Кей не отговаря. Започва отново да чисти зеленчуците. Моли влиза забързана с широко разтворени очи. Някаква нервност, някаква непривична възбуда карат гласа й да трепери.

— Кей!

Без да каже нищо, момичето я поглежда.

— Кей! Тази вечер ти ще сервираш на масата. А вие, Лий, трябва да надминете себе си. Всичко да бъде изрядно! И не както обикновено.

— Разбрано, госпожице Моли. За колко човека?

— За още двама.

Тя се извърта, за да излезе, променя решението си.

— Ела тук.

Без да бърза, Кей отива при нея до вратата.

— И се помъчи да бъдеш спокойна, ясно ли е?

— Какво искате да кажете?

— Знаеш какво искам да кажа. Не се прави на наивна!

Изпълненият с омраза поглед на Моли обхваща нежната фигура, задържа се върху лицето, косите.

— Не се прави, че не знаеш. Ти и твоите кокетливи физиономии! Да не съм те видяла да се въртиш около гостите!

— Но ще бъда принудена. След като ще сервирам на масата… — подсмихва се Кей.

— Стига! Разбра ме! Има един млад мъж. Да не съм те видяла да го погледнеш.

— Да не би да е… годеник?

— Може би…

Големите очи на Моли стават замечтани, пресметливи. Тя отново измерва Кей с поглед. Тежко. Имитира баща си.

— Само ако го погледнеш, мисли му. И се помъчи да скриеш косите си. Прибери ги под това шалче. Вземи го. Дръж. Нито един кичур да не се показва навън. Не искам да ги виждам. В противен случай, ще ги острижа.

Кей повдига рамене. Свикнала е с гнева на Моли. Макар че не трябва да приема заплахите й за празни приказки. Опитва се да мисли за нещо друго. След като иска да скрие косите си, ще го направи, не вижда никакви пречки за това. И все пак, подчинявайки се на това наставление, когато започва да сервира масата, тя не може да се сдържи и хвърля обезпокоен поглед в старото огледало. Макар и да е почти неизползваемо, образът, който то отразява, вероятно няма да е по вкуса на Моли.

Моли не се бе замислила, когато й бе подхвърлила своето шалче. Коприненият плат с полузеленикав, полусинкав оттенък като че ли бе нарочно подбран, за да подсили цвета на очите на Кей. Те изглеждат огромни сред нейното тясно лице. Блестят. Преливат от блясък. Милват. На сянка под черните мигли. Гъстите мигли. Извити нагоре по краищата и които нежно искрят. Силно пристегната от шала, облата й глава е приела кралска осанка, която подчертава грацията, дължината на шията. Лицето й е станало още по-изтънчено. Красотата му се проявява с чистотата на камея^[1].

Кей се намръщва. Не, Моли навярно няма да остане доволна.

И действително, когато се появява за първи път в трапезарията, Кей чувства, сякаш физически сблъсък, тежестта на погледите, обърнати към нея. Внезапно се възцарява тишина. Започва да тегне. И всеки път е едно и също. Когато отново се връща. Тя не може да направи така, че да остане незабелязана. Разговорите секват, замират. Настава някакво напрежение. Очи следят нейните най-малки движения. Тя избягва да поглежда към лицето на Моли. И към това на Бремон — цялото почервеняло. Тя знае, че последният е напрегнал всички усилия, че едва се сдържа, за да остане безмълвен и да не избухне пред своите гости. Единствено Тиби я гледа без озлобление. Но тя не харесва неговата полуусмивка. Нито блясъка в погледа му. Напразно се опитва да намери подкрепа в леля Алиса, която както обикновено, гледа в празното пространство. Тя нищо не е видяла. Или нищо не е пожелала да види.

Когато вечерята е приключила — истинско мъчение за нея — тя отново се връща в кухнята. Но да изпълнява и нарежданията на Лий — това вече не може. Ще се опита да се измъкне за миг. Да подиша малко чист въздух извън тези стени. Далече от всичко. И от всички.

Почти е успяла. Стигнала е почти до вратата. В този момент, почервеняла от гняв, Моли се появява в хола.

— Къде си се разбързала така, мръснице? Успя все пак да се справиш! Успя да направиш така, че да те забележат! Кой ти позволи да се забраждаш по този начин? Не можа ли да си оставиш нормална прическа?

Такива упреци! Такава несправедливост! Колко пъти ги е търпяла! Но сега вече е прекалено. Малката капчица прелива чашата и я кара да загуби спокойствието, което от години е проявявала. В много по-неизгодни и мъчителни условия. Слисана, Моли се отдръпва назад. Тя не може да познае този изпепеляващ поглед. И това лице — с втренчени в нея блестящи очи.

— Как смеете да ми заявявате, че съм поискала да оценят красотата ми? Какво ме засягат хората, които вие каните на гости? И вашите родители? И вашият брат? Ако забрадих косите си, то беше, защото вие го пожелахте. Или вече не познавате вашето шалче? Оплаквате се от едно подчинение, за което сте настоявала толкова години!

— Млъкни! Лъжкиня!

— Достатъчно дълго мълчах. Достатъчно дълго търпях. Стига вече! Стига! Не мога повече да издържам. Край! Сега всичко вече е свършено.

Моли се оправя от своята изненада. Изглежда я надменно, събрала отново у себе си своето високомерие.

— Какво говориш? Полудяла ли си, нещастнице? Нима си забравила, че те взехме при нас само от…

— Съжаление! Знам. Знам също и какво представлява това ваше съжаление — желанието постоянно да карате някого да понася болката! Да носи върху себе си бремето на една омраза, за която не знае причината. Да го правите свидетел на разорението на неговите родители и на вашето благосъстояние, благодарение на парите, откраднати от родителите му.

— Няма ли да престанеш, най-сетне?

Пред нейния гняв Моли отново отстъпва. Хвърля обезпокоителни погледи около себе си. Не знае докъде може да доведе това отчаяние.

— Млъкни!

Гласът й е глух. Дали се опасява за своя красив гостенин? Кей търси зад нея вратата. Ръцете й треперят. Подхвърля подигравателно:

— Не се страхувайте! Не викам толкова силно! Няма да ме чуят. Драгоценният мъж, с когото флиртувате, нищо няма да разбере. Аз няма да унищожа вашето започнато дело. Няма да ви отвърна на злото със зло. Но съм сигурна, че един ден Господ ще ви накаже. Всички! Сто пъти повече от онова, което аз не бих могла да направя!

Моли неочаквано е пребледняла. Запъхтяна, Кей е избягала.

Нощният въздух я успокоява. Тя прави няколко крачки в тъмнината. Търси малко нежност. Малко въздух, да диша на воля. Като че ли ще се разрази буря. Небето е разкъсвано от неспирни светкавици. Да замине… Да избяга. За пореден път неосъществимата мечта я обсебва. Както толкова често досега. По време на всичките тези тежки години страдание.

Неочаквано тя потръпва. Сподавен вик се изтръгва от гърлото й. Две ръце са я хванали за лактите. Привличат я в настойчива прегръдка.

— Пуснете ме!

Мигновено пръстите покорно се разтварят. Светкавица разкъсва небето. Достатъчно, за да открие кой е там. В тъмнината. Толкова близо до нея. За да я докосне. Леко сухо драсване. Пламъчето от запалена клечка кибрит, осветява енергичните черти на лицето — тъмния поглед на гостенина на Моли.

— Простете. Изплаших ви. А не искам да ви причиня никаква болка.

Кей се отдръпва настрана.

— Моля ви, останете. Радвам, се, че сте тука. Исках да ви видя отблизо. Да поговорим. Един вид, аз ви привлякох на това място. Със силата на моето желание.

Кей горделиво повдига брадичка.

— Страхувам се, че вашето желание няма нищо общо в случая. Аз просто имах нужда да подишам малко чист въздух. В това е цялата логика. Извинете ме, ако обичате.

Той повтаря повелително:

— Не си тръгвайте! — пръстите му едва докосват Кей по голата ръка. Тя леко отстъпва. Прави несъзнателно няколко крачки. Към осветените прозорци. Той веднага се озовава близо до нея. Настоява. Кротко. С нежност.

— Не си тръгвайте! Аз искам да поговорим.

Тя се колебае отегчена. Но не може да окаже съпротива на тази нежност. Толкова малко е свикнала с нея.

— Поне ми кажете вашето име — подема отново той.

— Кей.

Тя е отговорила. Дали от умора? Не. Разбира, че той не е настроен враждебно. Той не иска да й създава неприятности. Вдъхва й доверие. Клетата Моли… Отново се е заблудила. Този мъж не е за нея. Възможно ли е между тях двамата да съществуват общи планове за брак? Та те толкова се различават един от друг.

— Щастлив съм, че дойдох в Хаскъм — проговаря той ненадейно. — Ако това не бе станало, никога нямаше да се запозная с вас.

Тя не може да разбере до каква степен казва истината. Толкова е откъсната от света в това имение. Повдига глава. Въпреки своята воля, прошепва:

— Не трябваше ли да се сгодявате с Моли?

Той рязко изтръпва. След което тихичко се засмива.

— Да се сгодяваме? С Моли?… От къде на къде ви дойде тази безумна идея? Впрочем, до преди малко, аз не я познавах. Не успях да взема един завой. Колата ми е в канавката на няколко километра оттук. Падаше здрач. Домът се виждаше на хоризонта. Дойдохме да потърсим помощ. Настояха да останем и аз се съгласих, заради майка ми. Ще отпътуваме утре.

Начинът, по който ръкомаха с цигарата. В нощта. Сякаш прави полукръг. Магически. Пламнало червено. Настойчивата миризма на тютюн. И нещо ефирно, което опияняван въздуха. Кей притваря очи. Някакво странно усещане, което не може да определи, я завладява до този непознат. Тя се чувства добре — спокойна, отпусната, почти щастлива.

— Как бих могъл да ви видя отново? — пита той.

Тя се стряска.

— Не мога. Има ли смисъл?

— Не се страхувайте от мен. Кажете да. Ако познавахте живота ми, щяхте да разберете онова, което ме подтиква. А не познавате дори и мен самия. Но именно заради това, би трябвало да кажете да… Къде отивате?

Кей е смаяна. Иска да се прибере. Не знае защо. Неочаквано се е отказала повече да го слуша. Започва да тича.

На вратата той я застига. Пръстите му отново се вкопчват в ръцете й, над лактите. В ухото си усеща дъха му. Все едно, че устните му едва-едва я докосват. Тя потръпва. Съвсем неочаквано й е станало студено.

— Кей, аз ще се върна! Ще се върна пак тук… Заради вас!

Поразена, Кей замира неподвижна. Сърцето й бие. Като лудо. Защото Моли е там. И ги гледа. Сигурно всичко е чула. Очите й са пълни с омраза, в тях няма нищо друго.

Кей се страхува от утрешния ден. От няколко часа събитията се нижат едно след друго. Какво ли ще измисли Бремон, за да я накаже? За онова, за което ще отсъди — че е виновна? Бе се научила да се плаши от възможностите на неговото въображение.

Блъсвайки Моли, тя избягва. Тича към своята стая. Лий я вика от кухнята. Търси нейната помощ. Но тя не я чува. Спуска се към стълбището. Към таванската стаичка. Да се заключи. Да забрави. Да потъне в страха си. Но явно й е било писано да издържи още едно изпитание. На един от завоите на стълбището се блъсва в някого. Две ръце я притискат. Силно. До задушаване. Лицето на Тиби се свежда над нея. Неговите алчно блестящи очи. Неговите яркочервени устни. Които търсят лицето й… устата й. Не!

Тя се съпротивява с всичките си сили. Ужасно разстроена. Ръката й се стоварва върху близката буза. Докато се изплъзва, Кей чува гласа му. Натежал от заплаха.

— Ще ми платиш за това, моето момиче. И знай, че винаги получавам онова, което искам.

Да заключи вратата. Да се строполи на кревата. Ах, това отчаяние. Може би много по-лошо от онова, което след смъртта на своите родители, никога досега не е изпитвала. Чувството, че е обградена. Че се намира сред някакви стени. Които се издигат нагоре, все по-високо и по-високо, че е задържана в затвор. И пропада в него. Стени, сред които няма нищо друго, освен гадна кал. В която затъва. Калта изпълва устата й. Започва да я дави. Да замине… Да се озове далеч от тези ужасии. Далече от тези мерзки чувства. От тези подли същества. Да изготви план. В най-скоро време… Колко е непредпазлива. Трябваше да се пази. Надигна срещу себе си вълна от омраза.

Неочаквано се пробужда в нощта. Не разбира какво става. Заслепена от светлината, присвива очи. И веднага ги отваря. Над нея — Моли и Тиби. Със злобни усмивки. С тържествуващи погледи.

Как са успели да влязат тук? Снощи беше заключила вратата. Какво искат от нея? Тя се съпротивява.

Опитва се да стане. Изтощена, отново се поваля на леглото. Използвайки, че спи, те са я завързали към стария железен креват. Тя се готви да извика. Но Моли се навежда над нея.

— Мълчи! Мисли му, ако мръднеш или извикаш! Впрочем, кой ли ще ти се притече на помощ?

С бързо движение тя поднася към устните си цигарата, която държи в ръката. И се смее. Кей напразно се оглежда около себе си за подкрепа. Тиби се усмихва. Наслаждава се на нейния страх, на нейната безпомощност.

Какво да направи? Какво искат те от нея? Дошли са тук. Влезли са в стаята й. Наблюдават я, без да помръднат. Тя чувства как под тежестта на техните погледи крайниците й започват да се вледеняват.

— Какво искате от мене?

Нейният давещ се глас разчупва царящото напрежение. Тиби на свой ред започва да се смее. Приглушено. Тя потръпва от страх. Да замълчи. Но при тяхното приближаване, започва да се дърпа назад.

— Жалка гадина! Осмелила си се да удариш брат им! Ти! Значи не ти е било достатъчно онова, което направи на мен! Онова, което ми направи? Което ми наговори! След малко Тиби ще те целуне. Толкова дълго, колкото пожелае. Няма да можеш да му попречиш. И ще прави с теб каквото си поиска.

Ужасена, Кей се извива. Още малко и ще загуби съзнание. Не може да се освободи от въжетата. Двамата добре са поработили. Тя стене.

— Можеш да плачеш — подиграва се Моли. — В ръцете си ни. Аз никога не успях да те прекърша докрай. И най-черната работа не можа да пречупи твоята гордост. Но сега ще те накажа, дяволско изчадие! Сега аз вече знам онова, което най-силно ще те нарани. И никой няма да ти дойде на помощ. Особено в този час на нощта! Можеш да викаш и да виеш. Това ще ми достави още по-голямо удоволствие.

Тиби се навежда.

— Наблюдавай я, Моли!

Върху ушите си Кей усеща изпотените длани на Тиби. Които притискат главата й неподвижно като в менгеме. С нарастващо отвращение тя вижда как очите му се приближават, устата му, която се извива. Той сяда до нея на леглото. Тогава тя започва да крещи. С всички сили. И продължава.

Усеща подскачането на Тиби. Неприятното лице на сестра му пребледнява. Вратата на стаята се е отворила без шум.

— Достатъчно! Излезте!

Изправила се като статуя, на прага е застанала леля Алиса. Гласът й е останал спокоен. Но е суров и властен, нетърпящ възражение. Зениците й — толкова посърнали обикновено, сега са изпълнени с блясък. Гласът е още по-заплашителен от нея самата, но в него няма насилие. Костеливата ръка се протяга към вратата.

— Казах излезте!

Тиби се опитва да възнегодува.

— Вие защо се бъркате? Какво ви прихваща? Тази работа не ви засяга. Когато татко научи за вашето държане…

— Съветвам те този път да замълчиш, Тиби. Иначе… Много неща знам за теб, които никак няма да се харесат на твоя баща. Ти също, Моли. Подчинявай се! Капризите ти ми понамирисват на мелодрами и нищо няма да променят. Прекалено си грозна, за да привлечеш някой мъж — и прекалено злобна. Ще свършите зле. И двамата.

Властен, жестът към вратата се повтаря. Озадачени, те прекрачват прага. Леля Алиса. В тези няколко мига тя е говорила повече, отколкото през всичките години.

Ала в мига преди да изчезне, Тиби се обръща. Смътен проблясък се прокрадва в очите му.

— До утре, Кей.

По бузите на Кей се стичат сълзи. Тихомълком, леля Алиса развързва въжетата, които я стягат. После остава в стаята. Без нищо да каже. Просто, за да я наблюдава. Погледът на Кей среща нейния. Момичето въздиша.

— Вече няма никакъв изход.

— И аз мисля така.

Без да си казват нещо друго, те са се разбрали. Кей не може повече да остане. Те отново ще започнат. Тя трябва да замине. Още тази нощ. За да се измъкне от капана. Набързо стяга багажа си. Не притежава почти нищо. Всичко се е побрало в малък картонен куфар. Без да помръдне, леля Алиса я е наблюдавала, как се приготвя. Когато забражда косите си със сивия шал, който завързва под брадичката, Кей се обръща:

— Благодаря, лельо Алиса.

Другата гледа в пода. Пръстите й мачкат роклята.

— Не можех да ги оставя да продължат. Този път вече бе прекалено. Прекалено много ужас за теб. И за мен.

Някаква боязън завладява Кей.

— Ако успея… Ами вие… Какво ще направят с вас?

Подобие на усмивка разтяга тънките устни. Със свито сърце Кей за първи път открива смътна прилика с майка си в това измършавяло, сухо лице. Устните й потреперват.

— Лельо Алиса…

— Върви, малката. На мен нищо не може да ми се случи. Но ти трябва да ми обещаеш… в памет… на майка ти… — думите с мъка се изтръгват от нея. Тя е развълнувана.

— Направи така, че да знам, какво става с теб. И ако един ден те помоля да се завърнеш, направи го. Обещай ми. Но нека никой от твоите близки да не знае за това. Никой. Тук — също. Постарай се никой да не те вижда, когато пристигнеш отново. И ми обещай, че ще се върнеш.

Без да разбира какво я е трогнало, Кей поклаща глава. Развълнувана е.

— Обещавам ви, че ще го направя, лельо Алиса.

— А дотогава, ето, вземи това.

В ръката й прошумоляват банкноти. Едно последно благодаря. Един последен поглед. Едва тогава Кей се устремява напред. Тихо. С биещо до полуда сърце. Слиза по стълбището. А сега — вратата. Резетата, които скърцат. Ами ако някой се появи? Тя се спира. Трепери. Вслушва се. Няма нищо. Тогава поема в нощта. Бягаща от този дом, който не е нищо друго за нея, освен неприязън и отвращение. С изключение на леля Алиса… Ехото от нейния глас… Нейните последни думи… „Господ да ти е на помощ!“

Появил се е вятър. Станало е студено. Кей зъзне в своите съвсем износени дрехи. Страхът! Страхът, че някой я преследва. Че ще я хванат. Дъхът й стърже в гърлото. Тя бърза, колкото може. Тича. Хълбоците я болят. Умората. Изтощението. Къде да отиде?

В главата й се въртят всякакви мисли. Безумни. Които не могат да бъдат подхванати. Да се лута в пустеещите земи. Рано или късно ще я застигнат. Не. Остава й едно-единствено нещо. Да излезе и тръгне по пътя. Да дебне за някоя кола. Въпреки опасността, която тя може да представлява за едно самотно момиче в такъв ранен утринен час. Да се опита да я спре. И ако може, да я отведат много, много далече…

Стъпките следват една след друга. Колко ли е часът? Времето е сиво, навъсено. Зората отдавна се е спуснала. Толкова отдавна. А тя продължава да върви. Сълзи изгарят очите й — от слабост, от страх. Пътят е безлюден. Би трябвало да стане чудо. Силите й са се изчерпали. Не може да продължи повече. Сяда край канавката. Подпира се на каменния бордюр, който на това място огражда пътя. Устата й е пресъхнала, ръцете й обгръщат лактите и тя се люлее напред-назад, напред-назад. Със затворени очи. Ето че започва да вали. Да се върне обратно в Хаскъм. Хаскъм! Не, по-скоро ще умре.

Отчаяна, тя напусто търси около себе си някаква помощ. Но това не е ли шум? Като че ли някакъв далечен тътнеж? Кола? Трябва на всяка цена да я вземат!

С един скок Кей се изправя. Застанала е в средата на пътя. Чака с вдигнати ръце. Отчаяно ръкомаха. Дали колата ще спре? Изглежда, че не. Но, да. Колата намалява. Спира. И точно в този момент, студена пот я облива. Кей се олюлява. Пребледнява. Като мъртвец. Хлопва врата. Викове. Мократа земя се надига към нея. Главозамайващо бързо.

— Но какво става? Какво правите тук? Дръжте се… Подпрете се на мен. Седнете върху възглавниците.

Тя като че ли съвсем е обезумяла. Всичко е свършено. Всичко е било напразно. Тя е открита. Сега ще я върнат в Хаскъм. Тя прошепва в полусъзнание:

— По-скоро ще умра…

— Но какви ги говорите? И какво правите на този път далече от вашия дом? С този пакет? Къде ви изпращат?

Неспособна да проговори, тя поклаща, глава. Клепачите й остават затворени.

— Кей, отговорете! Къде отивате? Защо направихте знак и ме спряхте?

Гласът на мъжа, настойчив. После един друг глас, този път на жена. Нежен, равномерен.

— Дай й малко време да се оправи, Люис. Не виждаш ли, че е останала съвсем без сили? По-добре нека да глътне това.

Кей усеща до устните си допира на някаква чаша. Извръща глава. Той настоява. Тя се оставя, предава се, отпива малко от някаква течност. Силна е. Плъзва в нея като огън. Внезапно усеща как бузите й пламват.

— По-добре ли сте така? Отворете очи! Погледнете ме!

Кей прави движение с ръката. Безкрайно бавно. Все едно, че залага всичко на карта. Намества тила си върху възглавниците. Без да отваря клепачи, признава:

— Избягах. Не мога повече да остана в Хаскъм.

Съседът й възкликва изненадано. Или сдържа изблик на възмущение.

— Какво толкова се е случило?

Тя го поглежда. Неговото ведро лице. Изпълнено с енергия. Откровено. Трябва да му се довери.

— Моли беше побесняла. И Тиби… Бяха ме завързали за леглото. За да си отмъстят. И Тиби искаше… Ако не беше леля Алиса… Трябваше да замина. Те щяха отново да започнат.

— Майко, чувате ли? Но това е невероятно!

— Наистина, стори ми се, че има нещо странно в цялата тази работа. С нетърпение чаках кога ще си заминем. Тези хора не ми вдъхваха никакво доверие. Бедното малко момиче!

Кей хлипа.

— По-скоро бих умряла? Отколкото да се върна там! — ненадейно тя се накланя. Вкопчва се в ръкава на своя спътник. Опитва се да види зад себе си лицето на жената. Сякаш се е загубила и не знае какво да направи.

— Умолявам ви! Не ме връщайте там! Не ме оставяйте да попаднат отново в ръцете им. Те от години ме карат да страдам. Отведете ме! Моля ви! Ох, умолявам ви!

Дъждът плющи по пустия път. Напрегнала цялото си същество, Кей трепери. В колата е настанала тишина. Те се колебаят. Няма да се съгласят. Тя се отпуска назад, обляга се. С примирението на човек, почувствал, че е настъпил последният му час: Да, точно така е. Мъжът се отдалечава. Заобикаля колата. Сяда зад волана. Вратата хлопва.

— Съгласна ли си, мамо?

— Съгласна съм, синко.

Сега той ще обърне колата. Ще се върне обратно в Хаскъм. Тя не бе успяла да ги убеди. Простенва глухо. Една ръка докосва премръзналите й пръсти.

— Успокойте се. Да вървим. Всичко ще се оправи.

Тя отваря очи. Сред каменните бордюри и потъналите в зеленина плетища, калносив, пътят се носи под гумите на колата. С широко отворени очи тя за миг се вглежда в него. После, близо до себе си, различава тъмната фигура. И едно красиво лице. Черни лъскави коси. Едва забележимо посребрели. Около слепоочията. Бе й се сторило, че е по-млад. Но е съблазнителен.

— Но… Къде отиваме? — шепти тя с усилие.

Колата не е завила обратно. Лети право напред. Сърцето на Кей бие. Обезумяла птица. Която би искала да повярва в своята свобода. Шофьорът се усмихва, без да отговори. Зад нея гласът на жената спокойно обяснява.

— У дома. Нали точно това искате? Да избягате от Хаскъм. Отвеждаме ви у дома.

Неспособна да говори — дотолкова облекчението и благодарността са я завладели — Кей се отпуска назад. Сълзи — този път наистина от облекчение — се стичат по бузите й. Тласната от своя водач, колата се е втурнала напред. Сякаш е обзета от радост.

По време на пътуването спътниците й говорят малко. А тя — напротив — разказва им за всичко: целия си живот след смъртта на родителите й. Остави от сърцето й да се излее цялата мъка, насъбрала се там. От време на време зад нея учудени възклицания доказваха дълбокия интерес на пътничката. Когато Кей изтощена млъква, тя прошепва:

— Изглежда напълно необяснимо. В наше време. Да има такива хора. Горкото дете!

Със стиснати зъби и поглед, вперен напред, шофьорът е хванал здраво волана.

— Та дори и прислужниците, които се подчиняват на този мъж. Човек би си помислил, че все още се намираме в средновековието. Не могат ли да си заминат? Да реагират, да се противопоставят по някакъв начин? Както леля ви? Защо е това тяхно държане? Според онова, което разказвате, държането на леля ви не е нищо друго, освен поведение. Когато я видяхме, майка ми и аз си помислихме, че е душевно болна. Изглежда така, все едно, че я няма. Човек може да си помисли, че е парализирана, ако не бяха нейните бавни, отмерени жестове. Странна личност.

— По-късно трябва да й се обадя. Да й дам някакъв знак. Обещах да го направя.

— Разбира се.

Люис Морган се обръща към нея. Усмивката му е топла, добра. В очите му проблясва нежно, сърдечно пламъче.

— Надявам се, че ще бъдете щастлива с нас. Мама тъкмо има нужда от някой, който да е до нея, за да й помага по малко. Да й прави компания. Има неприятности със здравето.

— Преувеличаваш, Люис. Много добре разбра, професор Кигсън ти обясни.

— Нали точно, за да се успокоя, предприехме това пътуване, мамо. Което не попречи на професора да каже, че не бива да злоупотребяваш със себе си. И ти ще го направиш. А ако не бъдещ разумна, Кей ще ми каже.

Той отново я поглежда. Дяволито пламъче закачливо трепти в очите му. Кей отвръща на усмивката му.

— Ще направя всичко, за да бъда полезна. Но никога няма да мога да ви се отблагодаря достатъчно. Без вас… те щяха да ме хванат. И тогава…

— Ш-т, малката… — нежно я прекъсва Мод Морган. — Не говорете повече за тези тъжни неща. Опитайте се да ги забравите. Доколкото можете.

— Точно така. А като начало…

С внезапно натискане на спирачките, Люис Морган спира колата. Загубила равновесие, Кей полита напред. Но ръката на нейния спътник я прихваща. Той се смее.

— Какво ти става, Люис? Заради това, че някой е пожелал да щадя себе си, заради това ли рефлексите ти са станали резки и груби?

— Извини ме, мамо. Но трябва да направя нещо. От толкова време го желая!

Той въздиша. Устните му се извиват някак си насмешливо. Обръща се към Кей. Заинтригувана и малко обезпокоена, тя го наблюдава. Очите й се уголемяват. Защо я изучава толкова внимателно? Защо погледът му е станал толкова сериозен?

Той повдига към нея ръце. Развързва бавно грозния черен шал, който продължава да закрива косите й. После отново въздиша. Но този път това е съвсем лека въздишка. В която има нещо затрогващо. Както и в погледа, който се впуска да изучава подробностите. Кей потръпва. Има чувството, че прониква до дъното на душата й. Но това не й е неприятно. По-скоро вълнуващо. Все едно, че двамата са сами в затворената кола. Сами на света. Какво необикновено усещане!

— Люис?

Тихият глас на Мод Морган разчупва магията. С последно движение мъжът изхвърля шала през отворения прозорец.

— Така — казва той. — Сега е по-добре… Да. Много по-добре. Не можех повече да понасям този грозен шал.

С присвити очи гледа косите на Кей. Разливащи се по нейните рамене. На вълни от бронз и злато. Разкошни коси.

— Снощи, с тъмносиньото шалче на главата, вие бяхте възхитителна… — продължава. — Но така… така изглеждате по-човешки. И сте още по-привлекателна.

Отново тишина. Мод Морган се втренчва в лицето на своя син. Отдавна не го е виждала такъв. Ако въобще някога го е виждала. Той е развълнуван. Зъбите му прехапват горната устна. Движение, което не може да я излъже. За секунда тя затваря очи. И решава да се намеси.

— Люис, скъпи мой! Не мислиш ли, че е по-добре да тръгваме? Не сме чак толкова далече от Хаскъм, Не знам, дали този Бремон няма да се опита да потърси Кей.

— Да ме потърси? Мислите ли? — изведнъж лудостта я обзема. Тя започва да се оглежда. Мъчително безпокойство отново я завладява. Но върху тръпнещите си ръце чувства допира на дългите мъжки пръсти. Топли. Успокояващи. Поглежда към тях. Обича тяхната издължена форма и тяхната сила.

— Спокойствие, Кей. Дори това да стане, обещавам ви, че ще се изплъзнем. Вие вече нищо не рискувате. Мама напразно се безпокои. Макар че много добре познава Беси.

— Беси?

Люис потегля. Усмихва се. И обяснява.

— Беси е колата ми. Истинска жива личност. Изключителна механика. И знае как да поглъща километрите. Много по-добре от всяка друга.

Освен едно кратко спиране в някаква странноприемница, Беси не бе престанала да лети. Когато пристига до местоназначението си, нощта отдавна се е спуснала. Кей спи. Мод Морган е потънала в дрямка или размишлява. Зад волана, неподвижен, Люис се е слял изцяло с колата. Не е проговарял от часове. Единственото му развлечение е било от време на време да хвърля по някой поглед към Кей.

Леко, той спира колата. Обръща се назад.

— Ето че пристигнахме, мамо. Спеше ли?

— Не. Но съм малко изтръпнала. Шофираше, без да спираш. Като побеснял.

Тя поглежда към Кей, която продължава да спи.

— Мисля, че така трябваше да стане. Нищо не й казах. Но ти беше прав. Ние не знаем какви са възможностите на тези подлеци.

— Горкото момиче! Не можехме да не се заинтересуваме от нея и да я оставим ей така, на произвола на съдбата, нали мамо?

— Да. Не можехме да не го направим.

— Надявам се, че при нас ще бъде на сигурно място — погледът на Люис срещна този на майка му.

— Да се надяваме. При положение, че никой не разбере за това.

Мод въздиша, обръща глава настрани. Дългата бяла фасада изниква в нощта. Хармонична постройка. Красива. Затваряйки очи, Мод усеща сладостното ухание на розите. Пълно е с розови храсти, които обграждат отвсякъде къщата. С хиляди пъпчици, едва-едва разцъфтели. Мод обожава розите. Те са нейната стихия и нейната лудост. Тя гледа сина си, който на ръце отнася Кей, все още спяща. И се усмихва. След преживяното в Хаскъм, сега бедното дете ще се почувства в рая.

 

 

Рай. Точно това е думата, дошла в съзнанието на Кей, когато на другата сутрин се събужда. Стаята е в златисторозово; леглото меко, сапунът ухаещ, кърпите пухкави. И изгледът през прозореца с великолепните розови храсти, разстилащи се по хълма, плъзнали към гората. Съвсем в ниското, посипан с чакъл е пътят, лъщящ сред изрядно окосените морави. Кадифени площи от изумруд, върху които без стеснение се разхождат пауни с разкошни пера и във феерия от цветове. Възможно ли е това? Дали не сънува? Тя е щастлива, щастлива! Да, това навярно е сън. Както е сън и роклята от розов сатен, поставена на фотьойла до леглото. И бельото. И златистите сандали. Които тя опитва дали й стават. И които, о, чудо! — отлично й прилягат. Една бележчица върху роклята:

„Сбогом Хаскъм! Добре дошла в Грийн Хаус! Надявам се, че всичко това тук ще ви бъде по мярка. В очакване, вие сама да си изберете!

Люис“

Тя вече не си спомня какво каза на Мод Морган. Изрази й своите благодарности, своята радост. Сякаш бълнуваше. Мод се усмихваше мило. Със снизхождение. И някаква нежност, която изпълваше с благост сърцето на Кей. След смъртта на майка си, тя не бе срещала никой, който да й се усмихва така. Когато вижда, че малко се е успокоила, Мод започва да й разказва за Грийн Хаус.

— Мъжът ми пожела да бъде така — обяснява тя. — Искаше за мен всичко да бъде прекрасно, но му се струваше, че нищо не отговаря на желаната красота. Усети слабостта ми към розите. Опустоши храсталаците и намери от най-редките цветя. Грийн Хаус отвсякъде е покрит с рози. Вие обичате ли розите, Кей? Да, кой не ги обича, разбира се! Рядко напускам този дом. Трябваше да го направя, заради безпокойството на сина ми. Желанието му да ме заведе на консултации при известен кардиолог ме накара да се реша и да заминем за няколко дена. Тук аз живея. На друго място имам чувството, че повяхвам. Както става с моите рози.

Кей обича миловидното и усмихващо се лице, едва-едва засегнато от възрастта. Тя обича побелелите коси, които се разливат около това лице. И който му придават още едно очарование. Върху роклята от много нежен розов плат, фините ръце се кръстосват. После се разделят, търсят ръката на Кей.

— Надявам се, че тук ще ви хареса. Знаете ли, Люис правилно забеляза. След смъртта на мъжа ми, въпреки Грийн Хаус, аз се чувствам самотна. Самотата не ми се отразява никак добре. Иска ми се вие да останете с мен. Да не търсите работа на друго място. Харесвате ми. Имам нужда от вас, Кей.

И животът на Кей постепенно навлиза в нормалния ритъм. Кореспонденцията на Мод Морган. Четенето. Да й прави компания. Да пазарува, каквото й е необходимо. Да предава нейните заръки на прислугата. Всичко е толкова различно от Хаскъм. Наистина ли е преживяла този кошмар? Или сега просто сънува?

През първите два месеца от престоя й в Грийн Хаус тя рядко се среща с Люис. Времето му е разпределено в управление на работите около имението и журналистиката, тъй като по професия е журналист.

— Иска ми се той малко да си почине — въздиша Мод. — Много работи. А няма нужда да се преуморява толкова, за да живее добре. Но Люис не ще и дума да чуе за такъв живот на „ленивец“, както сам казва. Преди вашето пристигане по-честичко идваше тук. Но сега знае, че сте при мен. И може за малко да ме изостави.

Мод се усмихва. После усмивката й изчезва, когато поглежда към Кей. Кей, чието щастие я прави още по-красива. Нейните очи, като прозрачна планинска вода. Танцуващата й фигура. Лъскавите й коси. Тези коси, които първия ден в колата Люис наблюдаваше така странно.

Но и сега, когато идва в Грийн Хаус, Люис винаги изглежда странен. Говори малко. Настанява се до тях на терасата. Или ако е вечер, ги придружава в малкия салон. Но се отдръпва, отдалечава се от светлината. Остава в тъмното, забулен в сянката. Не говори. Наблюдава ги. Единствено трепкащото пламъче от цигарата доказва, че той не спи. Не се вижда изражението на очите му. Все едно, че се вглъбява в себе си. Все едно, че някакво бреме го е налегнало.

Мод Морган продължава да наблюдава Кей. Тя плете. Усмихва се. За какво ли мисли? Тогава Мод извръща глава и затваря очи. Започва на свой ред да размишлява. И въздиша дълбоко.

Една вечер Мод вдига глава. Оставя на колене списанието, което е прелиствала.

— Нищо ли не чухте, Кей?

— Не.

— Странно. Стори ми се, че… Дали Нан се е сетила да прибере Ники и Беки? Трябваше да я попитаме… Стори ми се, че чух Беки.

С един скок Кей се изправя.

— Не се притеснявайте. Ще изтичам да видя в градината. Бързо ще се върна.

Тя вече е до вратата. Не чува Мод Морган, която вика след нея.

— Кей! Вземете джобно фенерче. И запалете електрическите лампи.

Нощта не е чак толкова непрогледна. Луната като че ли се опитва да пробие през облаците и вятъра. Отвсякъде розите пръскат своите омайни благоухания. И във въздуха сякаш се носи някакво опиянение.

Моравата изглежда опустяла. Пауните ги няма. Както всяка вечер, Нан вероятно ги е прибрала. Все пак, преди да се върне при Мод, Кей решава да се увери в това. Да отиде малко по-нататък, на самата морава. Близо до гаража тя различава контурите на храстите чимшир. Те са гордостта на Гюс — градинаря. Хубаво е. Леко, спокойно и волно. И тя тича. На завоя на алеята се подхлъзва по чакъла и залита. Сподавя вика си. Препъва се в нещо. Или в някой.

— Хей, кой е? Какво става? Накъде сте се затичала така?

Това е Люис. Гласът на Люис. Ръцете му, които я подкрепят и я привличат. Но какво прави той тук? От колко време е в Грийн Хаус? Не бяха го чули да пристига. Освен ако той самият не е пробудил вниманието на Мод.

— Накъде се бяхте затичала, Кей?

Той не я е пуснал от прегръдките си. Тя все още продължава да е до силните му гърди. Чувства топлината им през леката риза. И онази миризма, съвсем специфична за Люис. На тютюн, на мъжки парфюм, примесени с мириса на неговата кожа. Кей се обърква. Започва да мънка:

— Ники… и Беки… Майка ви… Някакъв шум… — диша учестено. Като че ли е останала без дъх. Допълва: — Явно сте бил вие… с Беси.

Той нищо не отговаря. Тя търси други думи, за да допълни. Като че ли на всяка цена трябва да говори. Още. И бързо. Да излива думи между тях. Да създава някаква маска. Защита. Но тя мълчи. И трепери.

Защо продължава нищо да не й казва? Тя повдига глава. Сърцето й бие. Толкова силно. Струва й се, че чак той ще го чуе. Но дали има нужда да го чува? Неочаквано тя се изпълва със сигурност, че той е доловил нейното объркване. И това объркване той го разбира… Мургавото му лице се приближава към нейното. Съвсем отблизо тя вижда светещите му зеници. Очите му са широко отворени в нощта. Като дълбок кладенец от меко кадифе. В който тя потъва. В който вече не знае какво е. Нито коя е. И вече нищо друго не съществува за нея, освен тези очи, тези горещи устни, които пламенно се преливат в нейните. Настойчиви. И изключително жизнени. Почти болезнено. И гласът му. Дрезгав. Насечен.

— Кей… Кей…

Неочаквано той се отдръпва. За щастие, все още я държи. Иначе тя ще падне. Върху притворените си клепачи, върху изуменото си лице — бледо, унесено — върху устните си, които все още треперят, тя чувства тежестта на неговия поглед. Той отново повтаря:

— Кей… О, Господи!

След което я пуска. Докато се вкопчва в най-близкия храст чимшир, тя го чува как се отдалечава. Отваря очи. Вече не го вижда. Боли я. Защо? Защо той си е тръгнал така, без нищо да каже? Няма сили, за да извика след него. С широко разтворени очи в нощта, тя се опитва да види. Тръгна си като луд. Къде отива? Чува мотора на Беси, който ръмжи. Бързо превключване на скоростите. Гумите, които изсвистяват по алеята.

Той тръгва отново. Защо? Какво е направила?

Тя остава на мястото си. Без да го осъзнава, търка бузите си. Мокри от сълзи. Всичко в нея се е сгромолясало. И в същото време — радостта. Кой — баща й или майка й — беше казал, че точно това е любовта. Двете струни на лирата. Страдание и радост. И тя изведнъж разбира, че обича Люис. С цялата своя душа. Обича го до смърт.

Не чува Мод, която се приближава. Не чува и неспокойния й въпрос:

— Какво става? Стори ми се, че чух Беси… Дали това не е бил Люис?

Тъй като Кей продължава да мълчи, Мод Морган нежно я обръща към себе си. За да може да я огледа по-добре. Но не казва нищо, виждайки развълнуваното й лице. Повежда я към къщата. Нежно. Бавно. Като че ли има работа с болен. Отвежда я до нейната стая. След което прошепва:

— Легнете си, дете мое. И спете. Утре всичко ще бъде по-добре.

Ала останала сама, Мод Морган не може да сдържи своята въздишка. Закрива лицето си с треперещи ръце.

— Това трябваше да се случи — прошепва тя. — Знаех си. Ох, ако можех поне нещо да направя. Но какво може да се направи против съдбата?