Франсоаз Дорис
Забулено слънце (4)

IV

Да спи? Кей знае много добре, че няма да може да заспи. На устните й все още е тази целувка. Тази целувка, която е измъкнала душата й. Нейното сърце. Която я е превърнала в слабост. И нежност. И в пламък. И в главозамайване. Люис, защо си тръгнахте? Какво ви направих? Защо бе тогава тази целувка, след като трябваше да избягате?

Тя отново излиза и се връща на мястото. Тихомълком. Потайно. Дълго върви край моравата, за да се успокои, после сяда на каменната пейка. Точно срещу храстите червени рози. Колко време е седяла така? Не знае. Изведнъж дочува мъркането на колата. Стъпки по чакъла. Които се приближават. С един скок тя се изправя. Бялата й нощница се очертава на тъмния фон на хълмовете. В шепота й има въздишка:

— Люис…

Той рязко спира. Не казва нищо.

— Защо си тръгнахте? Преди малко? Какво ви направих?

Трудно различава гласа му, който трепери.

— Какво ми направихте ли? Ох, любов моя… Аз съм виновен. Само ако знаехте…

От вълнение тя отново се отпуска на пейката. Без да може да разбере, развълнувана от този глас. И неочаквано ръцете й се увиват около кръста му. С цялата своя нежност — топла и нежна. Главата му натежава върху нейната шия. Неговото мургаво лице.

— Простете ми, Кей… Трябваше да разбера, че ще стане така. Да замина. Да замина далеко от вас. Но не можах да го направя. Беше по-силно от мен.

— Люис…

— Веднага ви обикнах. Обичам ви… Обичам ви… А не го заслужавам.

Той се отдръпва далече от нейното рамо. Далече от ръцете, които го милват. Далече от така близкото изкушение на нейните устни. Тя простенва.

— Люис! Защо?

— Защото нямам това право. Ще ви причиня болка, скъпа моя. Сега, когато вие сте всичко за мен. Едно удивително щастие. Което никога не съм мислил, че е възможно. И което трябва да отблъсна.

Тя се изправя. Има някаква решителност в нея. Спокойствие, на което се учудва. Тръгва към него. С твърд глас настоява.

— Защо, Люис? Защо ме отблъсквате? Кажете…

Тишина. Мълчание. Мъчителни и болезнени. В които сърцето започва да бие. Най-сетне, отчаян, той признава:

— Аз съм женен, Кей.

Женен! Сякаш думата с мъка прониква в нея. Докато най-накрая тя болезнено осъзнава. В момента, в който той обяснява:

— Беше грешка. Мисля, че никога не съм я обичал. Тя е красива. И фатална жена. И коварна. Мислех, че обичам личността, която тя представи пред мен. Бях млад. А тя искаше да живее от парите ми, искаше да се ползва от моето богатство. Веднага след сватбата тя повече не се насилваше да преиграва. Показа се такава, каквато беше. За мен това бе крах. Но твърде късно. Имахме най-много един месец съвместен живот.

За миг той млъква. После се приближава до неподвижната фигура. Появил се е вятър. Който увива копринената нощница около краката на Кей. Играе си с косите й. На вълни се плъзва по кожата й, която се вледенява. Но тя не чувства студа. Чувства само своята болка. И тази на другия.

— Когато ви видях, Кей, всичко се преобърна. И всичко изникна от пясъците. Аз отново повярвах в красотата. В добротата. В любовта и нежността на жената. Но твърде късно. Защото тя никога няма да се разведе. Пази се от такива неща. Единствено парите ми я интересуват. И иска да вземе максимума от тях. Не трябваше да правя така тази вечер. Загубих разсъдък. Но ви почувствах до себе си. След толкова дни съпротива от моя страна. Беше прекалено. Не трябваше никога да разбирате… трябва да ме забравите. Да виждате в мен само приятел.

— Знаете много добре, че това е невъзможно.

— Какво ще правим?

— Но аз ви моля, Люис, идвайте в Грийн Хаус. Както обикновено. Мод не трябва да страда заради вашето отсъствие. Не ме лишавайте от възможността да ви виждам. Нищо не трябва да се променя, освен…

Гласът на Кей се пречупва. Но тя смело продължава:

— Освен, ако не говорим повече за тази вечер.

Да не говорят. Да. Но тези погледи, които си разменят? Тази тишина, натежала от думи? Подпухналите от безсъние очи на Мод? Може ли всичко това да продължи?

И точно по това време, няколко дена по-късно…

Мод и Кей бяха в хола, готвеха се да излязат в парка. Неочаквано се чува продължително изсвирване на клаксон. Като предупреждение. Гуми на автомобил, които изсвистяват. Луксозна кола. Кремава на цвят. С блестящи никелирани калници. Спира точно пред каменното стълбище. Една жена слиза от нея. Бавно, без да бърза. И лицето на Мод, точно в този момент. Става мъртвешки бледо. Като че ли в него угасва животът. Кей започва да се безпокои.

— Какво ви е? Сърцето ли?

Но Мод не я чува. Ужасена шепти:

— Господи! Лидия…

Кей отстъпва назад. Мод остава застинала. Пристигналата жена се изкачва от стъпалата към терасата. Много е красива. И изпълнена с увереност. Сивите й очи са от лед.

— Как си, Мод? — пита небрежно.

Мод не прави никакво движение, за да я посрещне.

— Какво правите тук?

Лидия леко поклаща глава. Очарована, Кей проследява мекото поклащане на черните й коси. Които се разлюляват на вятъра. Като чилета коприна.

— Какво, нещо необикновено ли има? Не съм ли жена на Люис? — възкликва тя, като се засмива.

Кей бързо отстъпва. Бутнат, един стол пада. Зад нея. Блъсва се в масичката. Но тя не се сеща да го вдигне. Погледът на Лидия. Впил се е в нея. Заинтригуван. А после става ироничен. Злобен. И не се отвръща от Кей, докато Мод не проговаря.

— Имахме споразумение. Платих ви, за да си отидете. И да ни оставите на спокойствие. Трябва да спазвате това споразумение. Платих ви много скъпо. Може би прекалено скъпо.

Вниманието на Лидия се отклонява от Кей. Прозява се с подчертана неучтивост и неуважение.

— Ще обсъдим това по-късно. В момента съм гладна. Искам да се изкъпя. И да поспя. Извикайте Нан.

Мод явно си дава сметка за своята безпомощност. Стиска зъби. Звъни.

— Къде е Люис?

— Работи. Не знаехте ли?

— Но да. Но да. Отлично! Има право. Винаги е добре да се вземат пари.

Докато Нан прибира багажа с помощта на своя съпруг, погледът на Лидия отново се връща на Кей. Тя вади от чантичката си табакера. Златото, допълнено с инкрустирани скъпоценни камъни, проблясва между пръстите й.

— Има новости — казва тя, палейки цигара. — Кое е това момиче? Къде го намерихте?

— Госпожица Ферер ми прави компания — живо отговаря Мод. — Тя е моя приятелка. Моля ви да го запомните.

Лидия смръщва вежди. Изпуска във въздуха кълбенца дим.

— Не е чак толкова лоша! — присмива се. — Люис навярно се възползва по мъничко, така ли?

Кей потръпва, сякаш другата я е ударила. Докато Лидия се отдалечава, следвайки Нан, Мод избухва.

— Връща се отново и отново. И всичко ще започне отначало. Пак подготвя някоя гадост! Сигурна съм в това. Тя е истински демон! Бедният Люис…

— Той я е обичал.

— Мислел, е, че я обича. Твърде за кратко. Тя нищо не струва. Способна е на всичко. След като пак е дошла, значи има неизплатени сметки за оправяне. И пак аз ще плащам. За да ни остави на спокойствие, за да я отдалеча от нас. А си мислех, че последния път съм успяла. Сумата беше значителна. Но явно е била недостатъчна.

Изтощена, Мод сяда на високия стол. Обляга глава на възглавничката.

— Тя съвсем е пропаднала — допълва. — Мъжете. Хазартът. Алкохолът. И парите — повече от всичко друго — гънка на огорчение присвива устните й. Боязън се прокрадва в очите й. — Трябва да се пазите от нея, дете мое — шепти съвсем тихо.

За няколко дена Грийн Хаус се превръща в ад. Идването на Лидия е променило всичко. Сякаш се е извил бурен вятър над имението. Прислугата е останала без сили. Мод, чието лице хлътва още повече от притеснение, едва се придвижва от стаята си, където се храни, до градината. Люис рядко се появява. Кей избягва Лидия. Свекърва й правилно е предвидила. Макар че е уредила и последните й разходи, Лидия се застоява. Какво иска? Какво търси?

Мъчително безпокойство завладява сърцето на Кей. В известен смисъл, както преди. Тогава, когато предчувстваше, че нещо лошо щеше да се случи.

В близкия град Лидия прави скандал след скандал. Почти всяка вечер се връща в необичайни часове. Буди всички. И почти през по-голямата част от времето е пияна. С изумление, породено от отвращението, което тази жена предизвиква у нея, Кей наблюдава високия, криволичещ силует. Екстравагантните й дрехи, които подчертават нейната красота, злобният й смях, ледените й очи. И усеща тази могъща, привлекателна сила, която тя излъчва. Въпреки всичко, усеща, че Лидия я мрази, защото Кей също е красива. И по-млада. А Лидия има вкус към унищожението.

Една нощ Кей се пробужда. В стаята й се носи миризмата на някакъв парфюм. В тъмнината някаква пламтяща точка се премества. Цигара. С едно движение Кей сяда в леглото.

— Кой е?

— Питах се, далите се събудите — смее се Лидия. — Отне ви доста време. Макар че вдигнах много шум. Ех, тази спокойна съвест у хората…

Кей натиска електрическия ключ. Светлината бликва в стаята. Обгръща тялото на Лидия, облечено в алена прилепнала рокля. Нейните тъмни коси. Заплашителната й усмивка. Тежките златни верижки, които се полюляват от врата й до кръста.

— Какво искате от мен?

— Виж ти? Гласът ви не звучи както обикновено. Значи малкото котенце имало и нокти?

Тя се навежда към Кей. Натрапващата се миризма на парфюма, тази от цигарата и тежкият, неприятен дъх на алкохола. Да си върви! Какво иска от нея? Но тя не казва нищо. Чака. Наистина, трябва да й обясни причината за посещението си в такъв час. Лидия не бърза. Продължава да пуши. Най-накрая смачква цигарата в една чашка на нощната масичка. Приближава се до леглото със замъглени очи, залита. Пияна е. Но се оправя, успява да се задържи. Челюстите й се присвиват. Протяга пръст към Кей, пръст, лакиран в кървавочервено.

— Вижте какво, моето момиче — заплашва тя, — ще се наложи да изчезнете оттук. И то най-късно утре.

— Моля?

— Разбрахте ме добре. Не мога повече да ви понасям в тази къща. Не ми харесвате.

Кей се вцепенява.

— Аз нямам нищо общо с вас. Единствено Мод може да ми заповядва.

— Мод е глупачка. Но не и аз. Не искам повече да ви виждам. Вие се харесвате прекалено на Люис. Утре заминавате.

— Не мисля, че ще стане така. Не разчитайте на това — твърдо заявява Кей.

Лидия се изпъва като котка. С необичайно внимание се вглежда в нея. Все едно, че Кей е някакво странно животно.

— Ако не ми се подчините, ще съжалявате за това.

През присвитите й клепачи погледът пронизва. Въздухът като че ли вибрира, докато те се нападат една друга с погледи.

— Толкова по-зле за вас — процежда през зъби Лидия.

С танцуващи стъпки тя се отправя към вратата. Блъсва се в рамката, излиза, вратата хлопва след нея. Смехът й все още като че ли кънти в стаята. Кей трепери. Държала се е достойно. Но се страхува. Какво ли може да измисли тази жена? Мод бе казала, че е способна на всичко.

Тя още продължава да мисли върху това и на другия ден, когато се връща от града с колелото, което е взела от Нан. От аптеката, в която купуваше лекарства за Мод, беше видяла Лидия да минава с колата, летяща с пълна скорост. С развяващи се на вятъра коси, с усмивка на устните. Толкова жизнена в слънчевия ден. Кей въздиша. Беше толкова щастлива в последно време. Всичко пред нея се проясняваше. И тази жена, тази жена, която бе причинила толкова мъка на Люис…

Тя вече е стигнала съвсем близо до имението, когато чува мотора на някаква кола. В страничното огледалце я разпознава. Това е колата на Лидия. Която се носи с огромна скорост. И която се насочва право към нея. Но тя ще я убие!

Велосипедът губи равновесие. Кей пада, велосипедът пада до нея. Във въздуха едно колело се върти като полудяло. Със затворени очи, свила се в себе си, Кей призовава на помощ боговете. Колата вече е налетяла върху нея! Но с непоносим вой на спирачки изведнъж се заковава на място. На няколко сантиметра от Кей!

Лидия изключва мотора. Слиза. Подигравателно се усмихва.

— Е, какво, разбрахме ли се? Следващия път няма да спра!

Някакъв вик я кара да се обърне.

— Кей! Кей! Нищо ли ви няма? Разбира се, това е… Господи! Колко се уплаших! Бях на първия етаж. Видях. Но докато сляза…

Той й помага да се подпре на едно дърво.

— Мръсница! — прогърмява, обръщайки се към Лидия.

Люис е пристигнал тичешком. Как е успял да разбере? Помага на Кей да се изправи. Тя силно е пребледняла.

Лидия извръща от Кей изпепеляващия си поглед. Повдига рамене. Остава безразлична пред този негов силен гняв.

— Много шум за нищо. Способна съм да спра с точност до един сантиметър. И бих могла да карам колата с една ръка.

— Но вие можехте да премажете Кей!

— Може би ще го направя… следващия път.

Люис повече не може да се владее. Сграбчва я за раменете. Разтърсва я като парцалена кукла. Думите, с които я засипва, са остри като стрели.

— Престанете, Люис. За какво се гневите толкова? Вие няма да ме убиете, неспособен сте на това и го знаете. Както знаете, че не можете нищо да направите срещу мен.

Той я отблъсква със сила и се отдалечава, стиснал юмруци.

— Опитайте се, само се опитате още един път да докоснете Кей и ще видите!

Тя се изсмива. Нахвърля се дръзко в отговор. Както изглежда, ситуацията безкрайно много я забавлява. Дотолкова, че направо би се размъркала като котка. Но в нея, напротив, има нещо от пантерата.

— Недейте така, че ще се уплаша — иронизира. — Сега съм сигурна в онова, в което се съмнявах. Вие ще направите всичко, каквото поискам. Заради нея.

Погледът на Люис е изпълнен с погнуса. И с омраза.

— Какво искате да кажете?! Какво ново сте замислила? Колко чаши изпихте? Воните на алкохол! Вие сте пияна, за кой ли път!

Тя повдига рамене, с внезапно движение на главата отхвърля назад косите си. После пали цигара. Ръцете й треперят и успява едва от втория път. Но не загубва нищо от своята увереност. Нито от своята самонадеяност.

— Може би съм пияна, Люис, но чуйте добре какво ще ви кажа: онази нощ играх на рулетката. И загубих. Нуждая се от пари. От много пари. Имам някои планове…

Люис й обръща гръб, готов да си тръгне.

— Не разчитайте на това! Свършено е, край! Повече нищо няма да ви дам. И ще направя всичко, за да получа развод.

Тя се разсмива — смях, който става дрезгав. И който лази по нервите.

— Много забавно! Не се правете на глупак, Люис! Нищо не можете да направите. Забравихте ли за вашите религиозни убеждения? Или за тези на госпожа майка ви? Скъпата Мод, та тя ще умре, ако решите да направите нещо такова.

— Убежденията на майка ми няма да стигнат дотам, че да ми откаже тази раздяла, която е станала неизбежна. Църквата не одобрява единствено повторния брак.

Свирепият поглед на Лидия се обръща към Кей.

— А това вече засяга вас… По-добре да не се развеждате, мой мили Люис… Защото след това ще дойде изкушението и повторният брак ще последва. А Мод няма да може да понесе това. Да, виждам, вие ме мразите, Люис. Но забравил ли сте, че едно време ме обичахте?

С леден, рязък тон той й възразява:

— Никога не съм ви обичал. Само си мислех, че е така.

Люис се обръща, отива до Кей и хващайки я подръка, я привлича към себе си.

— Да се прибираме, Кей.

— Не!

Викът на Лидия прокънтява толкова силен, че пряко волята си, Люис се обръща. Лидия го гледа — жестоко усмихната, разтворила крака, за да запази равновесие.

— Чуйте, преди да тръгнете, Люис. Ако предприемете нещо против мен, каквото и да е — развод или нещо друго — ако не направите, каквото поискам, всичко, каквото поискам…

Тя прави пауза, хвърля цигарата надалеко. Затваря очи. Погледът й се плъзга през дългите мигли и изшептява с тих глас, който става още по-заплашителен:

— Ако направите нещо… Чувал ли сте за имението Хаскъм, Люис?

Той се вцепенява.

Тя процежда думите си, изговаря ги бавно, сякаш иска да изцеди от тях цялата им отрова. Сякаш иска да им се наслади.

— Там живеят хора, които биха се заинтересували от съдбата на това момиче… За мен ще бъде удоволствие да ги уведомя за нейното отлично здраве.

Качва се в колата, чакаща с отворена врата. Потегля изключително бързо — автомобилът се разтреперва, потъва в облаци прах.

Кей е сломена. Вкопчва се в ръкава на Люис. Сякаш е единствената опорна точка в този полудял свят. Хаскъм! Как тази жена е могла да узнае?…

— Кой й е казал? — с мъка произнася.

За миг Люис остава застинал. А после започва да ругае през зъби.

— Ще намеря начин! Ще я съкруша! Не мога повече да понасям това положение! Достатъчно злини направи! Трябва да има някакъв начин!

Мълчание. След което Кей съвсем тихичко отронва:

— Да. Има нещо, което може да се направи.

Без да разбира, той я поглежда. Тогава тя допълва:

— Ще се махна оттук. Ще отида далече. Още утре. Не искам да ви изнудва заради мен. Да ви принуждава да отстъпите, заради мен!

Тя се изплъзва от ръцете му, които се опитват да я задържат. Залитайки, тичешком се отдалечава. Тича към къщата, към убежището. Блъсната, гумата на велосипеда, който още е на земята, започва да се върти. Върти се, все едно че се е главозамаяла. Люис е протегнал ръка. Сякаш се е опитал да задържи Кей. После я отпуска. Бавно. И дълго време остава неподвижен, преди да тръгне по алеята към Грийн Хаус.

На прага го посреща Мод Морган.

— Къде беше?

Тя не слуша отговора му.

Очите й са неспокойни. Вълнува се. Люис забелязва това.

— Какво става, мамо? — отпаднала, тя навежда глава.

— Не разбирам какво става. Вчера Морган изчезна. А днес е невъзможно да намеря Ники и Беки.

Люис има други грижи. Прави усилие, за да отговори.

— Няма защо толкова да се безпокоиш. Котката се е заиграла някъде. А колкото до пауните…

— А-а! Виждаш ли? Ти също не можеш да откриеш причината! Да оставим Морган, макар че няма навик да прави такива работи. Но за пауните, не, не мога да повярвам, че някъде са изчезнали!

— Всъщност, всичко е много по-просто. Скрили са се някъде. Не сте ги търсили хубаво.

Ала Мод не е убедена.

— Може би…

И тъй като синът й се отдалечава, отново го вика.

— Къде отиваш?

— В моя кабинет. Имам да оправя някои сметки.

Тя проследява с очи фигурата му. Струва й се, че е отслабнал. Подтикната от нещо, пак се отправя към него. Отново го вика. Той се колебае, преди да се обърне. Когато го прави, тя забелязва, че лицето му е изпито, много уморено. Заради грижите и тревогите около животните, преди не му е обърнала внимание. Какво му е? И си спомня.

— Люис, защо преди малко изскочи така, на бегом?

Той я наблюдава внимателно. Може ли да й го каже, да сподели с нея? Страхува се да не я разтревожи. И все пак, по какъв начин ще успее да скрие от нея? А ако Кей наистина трябва да замине? При тази мисъл стиска зъби. Лицето му става жестоко и неочаквано грубо. И Мод е сигурна, че нещо не е наред.

— Ела — казва му. Едва влезли в салона, тя се обръща към него. — Разказвай!

Той се опитва да се измъкне.

— Да разказвам, за какво? Мамо, имам работа, сега не е най-подходящият момент за разговори.

— Люис. Познавам те. Отгледала съм те от малък. Нещо се е случило. Нещо, което ти създава нови неприятности. Слушам те.

Той отстъпва. Сяда на облегалката на един от фотьойлите. Разказва й какво е видял през прозореца. Тичането му към пътя. Колата. Лидия. И Кей, повалена на земята.

— За малко щях да пристигна твърде късно… — завършва.

Само при мисълта за това очите му се затварят, лицето му леко пребледнява.

— Разбираш ли, мамо? Ако тя наистина беше поискала, с Кей щеше да е свършено. И че спря така — в последния момент — това е направо чудо.

Мод Морган мълчи. Лицето й е изпълнено с огорчение.

— Тази негодница… — прошепва накрая. — А аз си мислех, че с парите, които й дадох, ще можем да се избавим от нея.

Люис внезапно се накланя напред.

— Какво каза? Давала си й пари? Мамо, но това е лудост! Това с нищо няма да помогне! Тя винаги ще иска и пак ще иска. То е все едно и също да отстъпиш един път на шантажист!

— А виждаш ли някакво друго решение? Не трябваше ли поне да се опита? Ти самият как ще постъпиш? Ще й дадеш ли тези пари, които ти иска?

Той мълчи, вперил поглед в земята. Тя настоява.

— Какво ще направиш? С всичките тези нейни заплахи, които се носят из въздуха?…

Люис повдига глава. Погледите им се срещат и дълго време остават впити един в друг.

— Питам се, дали наистина ще се осмели — казва най-сетне той. — Това какво ще й донесе?

— Ще причини зло. Както винаги.

— Онова, което тя цели, е Кей. Иска да я накара да замине от Грийн Хаус. Ако успее и Кей си отиде, няма да има нужда да донася на Бремон в Хаскъм.

— Не съм сигурна дали и при тези условия няма да го направи.

Ново мълчание. Изпълнено с размисъл.

— Ами ако й дам желаната от нея сума?

Мод обмисля. Нервно мачка колана на роклята си.

— Това само ще забави нещата.

— Права си, мамо. Ако Кей не беше толкова млада, нищо нямаше да рискува. Но сега, ако Бремон я открие, може да я принуди да се върне там.

— Да. Той е нейният законен настойник.

С един скок Люис се изправя. Юмрукът му се стоварва на масата пред него. Вазата с цветя се разклаща. Ръката на Мод я задържа точно навреме.

— Това е немислимо! Не мога да оставя нещата така! Не искам тя да заминава! Къде ще отиде сама? Та тя е съвсем беззащитна! Тя е твърде слаба. Тя има нужда от нас!

— И ние от нея!

Люис успява да се овладее. Забелязва развълнуваната усмивка на Мод, нейните навлажнени очи. И неочаквано пада на колене пред нея. Както някога, когато е бил малък.

— Мамо, не мога да издържам повече! Аз я обичам!

— Знам, дете мое. Успокой се. Ще намерим някакво решение.

— Тя не трябва да заминава!

— Тя няма да замине.

Спокойният глас на Мод Морган. Люис бавно се изправя. Мръщи се. Но тя се усмихва.

— Тя няма да замине — повтаря. — Лидия ще си отиде.

— Как? Какво ще направиш?

— Все още не знам. Но ще намеря някакъв изход, Люис.

Той никога не я е виждал такава. Лицето й — твърдо, решително. И това странно спокойствие у нея.

— А после — допълва тя, — когато си отиде, ти съвсем законно ще се разделиш с нея.

— Ще се съгласиш ли на това?

— Дете мое… Не искам повече да те гледам как страдаш. Заради мене. Господ не може да иска това.

Люис я наблюдава. Сега ще й заговори. В този момент в хола се чуват викове. Като че ли има някаква блъсканица. Вълнение, с което нито Нан, нито нейният съпруг са ги свикнали. Защото наистина отекват крясъците на Нан и Стийв.

— Госпожо Морган! Госпожо Морган…

Мод иска да бъде строга. Но започва да се тревожи.

— Какво има?

Нан едва успява да отговори.

— Морган… и пауните, госпожо Морган!

— Какво? Какво са направили?

— Току-що ги намерихме.

Мод въздиша облекчено.

— Само това ли? Така ме изплашихте. Толкова по-добре, щом сте ги намерили. Но нямаше нужда да вдигате такъв шум само заради това.

Тя млъква. Нан свежда чело. Споглеждат се крадешком с мъжа си. Люис се намесва.

— Някакви пакости ли са направили? Не вярвам да е чак толкова сериозно. Говорете, говорете!

— Не, не е това! Работата е там, че…

Стийв се решава. Отмества леко жена си, прави една крачка напред. И съвсем ясно обяснява.

— Бедните животни не биха могли да направят каквито и да е пакости. Мъртви са!

Двоен вик посреща неговото разкритие.

— Мъртви?

— И трите? Как така? Сигурен ли сте в това?

— Повече от сигурен, господин Люис. Немалко време е минало, откакто са се вдървили. Някой ги е убил!

— И ако това не е наглост! — продължава Нан, успяла да си поеме дъх и да заговори с тон на възмутено дете. — Такива прекрасни животни! Човек да се чуди, кой им е пожелал злото!

Леденият глас на Люис я успокоява донякъде.

— Мъртви ли? Как са умрели? Къде ги намерихте?

— Морган беше захвърлена в едни храсти с премазана глава. А пауните бяха удушени, с извит врат. Наблъскани един върху друг в старите ясли на конюшнята. Ако едно перо не стърчеше от ъгъла, дълго време щяхме да ги търсим, докато ги открием, уверявам ви!

Със затворени очи Мод остава неподвижна на стола. Известно време се чуват само риданията на Нан, която, подсмърчайки, хълца.

— Добре, добре, Нан, успокойте се — казва накрая Люис. — Направете необходимото за клетите животни, Стийв. А след това ще трябва да укрепите клетката на пауните, да я разширите и да поставите допълнителни заключалки. Скоро ще имате две двойки пауни, вместо една. И друга котка, Нан.

Стийв кимва в знак на съгласие. Отвежда жена си, която повтаря.

— Защо точно тези клети животни? Бяха толкова красиви, защо точно тях?

След като те са си заминали, Люис се отпуска. Обляга се на прозореца.

— Безсмислено е да се питаме кой е, нали, мамо?

— Безсмислено е, наистина. Почеркът е ясен. Такава жестокост! Дело е на Лидия.

— Понякога се чудя, дали е нормална!

— Отдавна и аз си задавам този въпрос, момчето ми. При всичкия този изпит алкохол.

Люис се решава, отправя се към вратата.

— Вдига скандал и в града, по баровете, с някакъв русоляв тип, който, също като нея, обича да се налива.

— Слушай — казва Мод. — Не чакай повече. Утре трябва да отидеш и да се срещнеш с адвокат, да се посъветваш с него и да направиш каквото е необходимо.

Люис отговаря, с ръка върху дръжката на бравата.

— Ще го направя. Но първо ще отида да проверя, дали старият Майк няма да може да дойде и да остане тук за няколко дена. Като бивш полицай, сигурно има револвер. Често ме няма. Но докато Майк е тук, ще съм спокоен. Ако се наложи, той ще знае какво да направи.

Само за секунда очите на Мод се разширяват. Тя бързо се обръща настрани, за да скрие страха, появил се в тях.

— Може би си прав — отвръща с твърд глас. — Старият Майк наистина ми харесва.

Кей не слезе на вечеря. Помоли Нан да я извини. И да каже, че я боли глава. Тя не знаеше, че Мод и Люис са останали на първия етаж в малкия хол на Мод, където бяха решили да вземат лека закуска, до която всъщност едва се докоснаха. Трапезарията остана пуста. Лидия не се върна.

Прибирайки се в своята стая, Люис се спира за миг пред вратата на Кей. Вдига ръка. Сякаш иска да почука. Но ръката му отново се отпуска. Едва-едва докосвайки дървото. Все едно, че го гали. Не. Нищо няма да й казва. Няма да я безпокои. Тя трябва да спи. Впрочем, има ли смисъл? Ще бъде само мъчение. И за двамата. Мод ще й разкаже утре. Ще й каже, че трябва да остане. И ще й съобщи какво са решили.

Със съжаление Люис се отдалечава. Постепенно Грийн Хаус заспива в нощта. Или се прави, че спи. Защото твърде много грижи са налегнали Люис, Кей и Мод, за да могат наистина да си отдъхнат спокойно.

 

 

Колко ли е часът? Кей се върти в леглото. Отново сънува кошмар. Както и вчера. Пъшка едва доловимо. А после съвсем се пробужда. Не, това не е кошмар. Тя наистина е чула някакъв шум. Опипва около себе си. Търси върху шкафчето нощната лампа, натиска електрическия ключ. Светлината разкрива прозореца — широко отворен. Завесата се повдига на вълни, подухвана от вятъра. Във фотьойла е седнала жена. Поклаща крака си, обут в сребриста пантофка с инкрустирани по нея скъпоценни камъни. Кей проследява премигването на скъпоценните камъни и бликащите искрици от тях. След което промълвя със сподавен глас:

— Пак ли вие!

Поклащането на крака става по-бързо. Тих, подигравателен смях се разнася от предизвикателно начервените устни. Тогава, съвсем неочаквано, ярост обхваща Кей.

— Ама на вас това май ви е станало мания! Не ви ли стига, че се опитахте да ме прегазите през деня? Или трябва да идвате и да тровите нощите ми? От колко време сте тук? И кой ви позволи да отваряте този прозорец?

Отговорът, изречен със снизходителен и развеселен глас, разпалва още повече нейния гняв:

— Тук аз съм у дома си, моето момиче. И правя това, което ми харесва!

Кей скача от леглото.

— Вървете си!

Лидия не трепва. Нахалният й поглед оглежда внимателно Кей, следва извивките на нейното тяло под прозрачната нощница.

— Не е лошо — иронично подхвърля тя. — Винаги съм знаела, че Люис има добър вкус. Добре е направил, че се е възползвал. Но това повече няма да продължи.

Кей пренебрегва заплахата.

Прави една крачка към вратата, посочва я и казва с рязък тон:

— Вървете си!

— Не!

Кей чувства, че е останала без нерви. Почти изкрещява:

— Какво пак ви е хрумнало? Какво искате от мене? Казвайте бързо й си отивайте! Иначе ще викам…

— За да пристигне по-бързо рицарят на сърцето ви, така ли? Престанете да говорите глупости…

Тя се изправя лениво. Приближава се към Кей. В погледа й блести такава омраза, че въпреки волята си, Кей е принудена да отстъпи.

— Кога заминавате?

Кей повдига рамене. Усмихва се. И се опълчва. Откъде идва тази смелост, надигаща се у нея? От любовта й към Люис, може би…

— А-а, това ли било, това ли ви измъчвало?… Знайте, че ако ставаше въпрос само за мене, нямаше да се радвате толкова скоро. Познавам Хаскъм добре. И неговите обитатели. Знам какво ме чака, ако се върна отново там. Но аз съм способна да издържа. Сега вече съм достатъчно щастлива. Имам достатъчно спомени, които да ми вдъхват смелост.

Гледа право в изпълненото със злоба лице на Лидия.

— Но аз ще замина. Да, ще замина. Заради Люис. Защото той достатъчно страда заради вас. Не искам към неговата мъка да прибавям…

— Нещастната малка светица… — Лидия леко се олюлява.

Гъвкаво извива хълбоците си. Кей проследява с поглед това поклащане. И разбира защо някога Люис е бил изкушен. Лидия е все още красива. Макар че крайностите, в които изпада, вече са белязали очите й. Има нещо отпуснато и в чертите на лицето й. Ала тази сребриста рокля, прилепнала към тялото й като втора кожа. И тези изумруди, които проблясват зловещо на ушите и по врата й. И тази златна верига, инкрустирана със зелени смарагди, очертаваща талията й… Да, тя е красива като морска сирена. Но в нея има и всичко от една вещица.

Заинтригувана от това изучаване, което продължава в тишината и чиято тежест усеща, Лидия присвива клепачи.

— Какво ви става? — рязко запитва тя. — Никога ли не сте ме виждала?…

— Не…

Неочаквано, Кей на свой ред изпитва желание да нарани. Тя не може повече да понася тази омраза. Тази жена, която я преследва. Която тормози Мод и Люис със своята жестокост.

— Искате да разберете защо ви оглеждам така? — започва с едва забележима усмивка. — Ще ви кажа… Годините вече ви личат, Лидия. Не ви остава още много да се възползвате от красотата си.

Объркана, смутена, за миг Лидия я наблюдава втренчено. Кей продължава и гласът й става забързан, почти буен.

— Да. Вие вече сте стара! По лицето ви личат следите от разпуснатия ви живот, от всичкия изпит алкохол, от всичките ви безсънни нощи! Които прекарвате в пиянство, оргии и скандали! В компанията на плейбои още по-луди и от вас!

— Какво казахте?

Възклицанието на Лидия не може да спре Кей. Тя усеща, че е улучила право в целта. И вече отпуснала се, продължава да настоява, продължава да натиска по болното място.

— Казах, че сте почти луда, Лидия! И че ако продължавате така, старостта, която бързо ви завладява, ще прекарате сред стените на някоя клиника за психично болни.

— Млъкнете! Млъкнете!

— Да! В някоя психиатрична клиника!

Лидия надава яростен вик. С бързо, неочаквано движение, тя смъква колана си. И се нахвърля срещу Кей. В стиснатия й юмрук тежката верига се поклаща.

— Малка мръсница! Осмели се да повториш още веднъж това, което каза!

Изведнъж Кей изпитва страх. Но е по-силно от нея. Тя вдига глава. И извиква в лицето й:

— Да! Вие сте луда! Луда! Луда!

В същото време изтичва към вратата, отваря я. Зад нея Лидия удря. Веригата шиба раменете на Кей. Лидия се ожесточава, удря отново и отново. Завладяна от някаква демонична ярост, тя се втурва след Кей, която е излязла в коридора и започва да бяга, без да спира. Разчорлена, с изскочили от орбитите очи, Лидия не вижда нищо друго, освен това момиче пред себе си! Което се е осмелило да я унижи! И което тя иска да удря, да удря, докато, не умре!

Някаква врата се отваря. Кей се препъва. С обезумял от ужас вик пада върху килима в коридора. Чува се тържествуващият вой на Лидия. Вдигнатата й ръка, която държи тежката бронзова ваза, грабната от една ниша в стената…

И в момента, в който се готви да я стовари върху главата на Кей, една ръка стисва здраво китката й. Жестоко, силно. Два шамара изплющяват по бузите й.

— Лидия! Достатъчно! Да не би да искате да извикам психиатър? Или полиция — може би ще е по-удачно?!

Сякаш внезапно изчерпала всичките си сили, Лидия се олюлява. Превива гръб. Навежда глава и скришом се взира в лицето на Люис. Видял, че се е усмирила, той пуска китката й. Стенейки тихо, тя търка виолетовите следи, набраздили кожата й.

— Причинихте ми болка — започва да хленчи. — Ох, причинихте ми болка, Люис!

Той се стреми да прозре намеренията й. Изненадан от нейното поведение. Опитва се да я разбере. Подозиращ, без точно да знае, някаква измама. Каква е тази промяна у нея? Защо? Какви са тези нейни маниери на малко, наказано момиченце, което изведнъж е станало послушно и се оплаква? Познава я много добре. И се пази от нея.

Кей вече се е изправила. Мод, привлечена от шума, я хваща през кръста, насила я отдалечава чак в дъното на коридора и остават там — наблюдават Лидия, притиснати една до друга. От горния етаж се дочува шум. Нан и Стийв.

— Лидия, прибирайте се във вашата стая — нарежда Люис. — И бъдете готова утре сутринта. Не искам повече да ви виждам в тази къща. Вече е свършено.

Тя като че ли не го чува. Продължава да търка китката си. И продължава да говори с тих глас — странен и монотонен. Нан и Стийв престават да надничат през перилата. Прибират се в стаята си. Свикнали са със сцените на Лидия.

— Боли ме… ти ми причини болка, Люис…

Лицето на Люис Морган прилича на мрамор. Единствено очите му се движат напрегнато.

— Болката, която са ви причинили, единствено има значение, така ли? А онази, която вие причинявате, нищо ли не значи? Защо убихте Морган и пауните? Какво имахте против тях? Какво ви бяха направили?

Големите очи на Лидия търсят неговия поглед. И се замъгляват от влага.

— Ти ги обичаше, Люис.

— Какво?

Не може да разбере. Какво иска да каже? Какво пак замисля? Той мълчи. Гледа я, свъсил вежди. Тогава тя се хвърля към него. Вкопчва се в реверите на сакото му.

— Аз не искам да ги обичаш!

Объркан за миг, Люис се защитава. Изтръгва ръцете, пръстите, които, обзети от лудост, треперещи, се впиват в него.

— Оставете ме, Лидия.

Но тя скланя глава на гърдите му. Задушава се, обзета от необуздано вълнение.

— Люис, ти трябва да обичаш само мене! Само мене! Никого другиго! Люис, любов моя…

Той е успял да се откопчи от нея. Гледа я с презрение. С погнуса. И с някаква изненада. Устните му се втвърдяват. Прави усилие да се овладее.

— Каква е тази нова комедия? — прекъсва я. — Какво пак сте намислила?

— Комедия… Господи! Но аз те обичам, Люис! Аз те обичам!… Винаги съм те обичала… Именно заради теб направих всичко това… За да забравя… Защото не мога повече да живея без теб… И знам, че ти все още ме обичаш. Кажи го! Ти ме обичаш, нали? Ти винаги ще обичаш само мен!

В дъното, на коридора Кей и Морган се споглеждат. Очите на Мод са изпълнени с ужас. Лидия се е свлякла в краката на Люис. Притиска се към него, ръцете обгръщат краката му. И продължава да повтаря с пламенен глас:

— Кажи, че ме обичаш! Кажи го!

Той успява да я отблъсне. Далеко от себе си. И глухо, настойчиво се противопоставя.

— Млъкнете! Вие не знаете какво говорите! Вие сте пияна! Или сте луда?

— И ти ли? И ти ли ми казваш, че съм луда?

С един скок тя се е изправила. Спуска се разярена към него като вещица. Но веднага отстъпва. Пронизителният й смях се разнася.

— Луда ли? Ще видим, дали съм луда. Утре! Ще видиш на какво съм способна! Иска ти се да се отървеш от мен, нали? Но няма да успееш, драги! Никога! И ще те накарам да страдаш! А нея — твоята Кей — нея ще я убия! Ще видиш! Ще видиш!

Тя изтичва по коридора и с всички сили се спуска по стълбището. Като сребърно острие, около което проблясват черни пламъци.

Входната врата захлопва след нея. С оглушителен трясък, който отеква. В нощта бръмва мотор. Колата потегля с оглушителен гръм.

Те изчакват, докато всичко заглъхне. Докато тишината отново стане тишина. Докато спокойствието се възцари. Нежно. Като птица, която присвива безшумно крилете си. Въздишка на облекчение се изтръгва от гърдите на Мод.

— Господи! — стене тя. — Господи мили! Каква нощ само!…

Отгоре Нан подсмърча. Мъжът й се мъчи да я успокои, да я накара да млъкне. Но изпълнена с достойнство, осъзнаваща цената на взетото току-що от нея решение, тя се спуска.

— Ще ви направя чай. Ще добавя и бутилка коняк — заявява, минавайки край Люис — неподвижен и пребледнял. — Струва ми се, че всички имаме нужда.

Те я следват като автомати по стълбището. Все още, без да могат да проговорят. Ужасната сцена. След нея всички са останали смазани, капнали и без никакви сили — само с някакво чувство за погнуса на устните.

Тази нощ Кей плака. Така, както преди време в Хаскъм. Не трябваше да предизвиква Лидия. Че тя не е нормална, това е сигурно. А когато й го каза, предизвика тази сцена. От която всички пострадаха. Отново вижда красивото тяло на сирена, извиващо се в краката на Люис. И нещо друго, което тя си забранява, започва да се надига в нея. Прилича на ревност. Заради онова, което е било някога. И нещо като отвращение. Как, как е било възможно той да я е обичал? Как е могъл да мисли, че я обича? Дори и за един-единствен миг?

Какво ще стане с него сега? Какво ще стане с тях? Ами, ако въпреки всичко, един ден Лидия се опита да изпълни своите заплахи?…

Ала след своето заминаване, повече от когато и да било друг път, Лидия бе потърсила забрава в алкохола. Беше се наквасила като гъба. А след това се бе опиянила от скоростта…

И тогава, на един завой! Майсторството да управлява, което й изневерява… Колата, която се разбива в стените на някаква плевня. И пламъците, които избухват.

Рано сутринта докараха в Грийн Хаус онова, което бяха успели да намерят от нейното тяло.