Франсоаз Дорис
Забулено слънце (6)

VI

Кей идва в съзнание. Не може веднага ясно да си даде сметка за онова, което става. Не познава тази светла, гола стая. Която й напомня за стаята на леля Алиса. Това легло с грапава бяла покривка. И клоните на дървото, които се полюляват, приведени край прозореца. Къде се намира? В този момент забелязва лицето на Люис. Наведено над нея. Сърцето й подскача, устремява се към него, преди още да е разбрала. Изпълнена с радост, тя започва да говори несвързано:

— Люис… Люис… тук ли си?

Непознат глас бавно казва:

— Ето. Събуди се. Сега всичко вече ще се оправи. Оставям ви сами. Не я преуморявайте.

Кей извръща поглед. Само за част от секундата. Достатъчно, за да забележи бялата шапчица, бялата блуза, но на кого — на медицинската сестра? В болница? Какво прави тя там? Внезапно си спомня. В момента, в който Люис я пита:

— Чуваш ли ме, Кей?

С някакво болезнено изумление се вглежда в тези очи, чийто суров блясък не може да познае. И тези устни, свити в печална усмивка. Тя започва със слаб глас:

— Люис… Защо ме гледаш така? Какво е станало?

Жестоката усмивка се разтяга. Мъжкият глас трепери, преобразен. Различен.

— Осмеляваш се да ми зададеш такъв въпрос? Или ще се правиш, че не си спомняш?

Стъписано, тя поклаща глава.

— Защо с такъв тон? С такъв лош поглед? Какво ти става? Какво ти сторих?

— Ох, Кей, Кей! Ти ли? Ти, в която вярвах! Оказа се още по-невярна от всички жени, взети заедно! И се правиш, че нищо не разбираш!

— Не разбирам… Наистина не разбирам…

Той навежда към нея лицето си — сякаш трагическа маска.

— Наистина ли нищо не разбираш? Ами аз, какво да кажа? Смяташ ли, че аз разбирам как е станало така, че жената, която обичам, се оказва на някакъв път в прегръдките на някакъв мъж… след като ми е казала, че ще прекара следобеда в плетене на пуловер.

Смехът му бликва като ридание, за нея е болезнено да го слуша.

— Каква подигравка! Каква глупава наивност! Три години ти ме залъгва! А аз повярвах на твоите усмивки, на твоите невинни сълзи, блестящи в очите ти. Повярвах на твоето тяло, което пламенно тръпнеше до моето. Повярвах на твоята любов! Прекрасна любов!… И ако не беше тази катастрофа с колата, която ви издаде, аз — бедничкият глупак — никога нямаше да се усъмня, че моята жена, моята жена… Ти, Кей, ти! Мислех, че си ми вярна, а ти си се разхождала с любовник, използвайки моето отсъствие. Както всички останали. Ти с нищо не си по-различна от другите!

Невярваща на ушите си, с топка в гърлото, която не й позволява да се защити, тя е вперила поглед в него. Още малко се навежда към нея. С накъсани думи излива в лицето й своята омраза, своята болка, своята ревност, своята любов! Очите му блестят с някаква трагична възбуденост. Пелена от сълзи ги премрежва.

— Да, любовник, Кей! Признай си! Признай си, наистина! Не е бил първият, нали! Други ухажвали ли са те през тези три години? Излъга ме ти. А аз бях толкова горд с тебе, с твоята красота, с твоята благоразумност. Аз, който бях щастлив да те представям на приятели и приятелски семейства!

Той млъква за миг, за да си поеме дъх. Тогава тя започва да стене.

— Имай милост, Люис, изслушай ме! Аз те обичам! Винаги съм обичала само теб, кълна се!

— Не знам, как да ти повярвам!

— А трябва да го направиш!

— Тогава, обясни ми! Дай ми някаква основателна причина, която да опровергае присъствието ти до това момче!

Тя се защитава. Мъчи се да се пребори с тези първи брънки от мрежата, които я оплитат.

— Той… той ме връщаше у дома.

— Така ли? А пък аз си мислех, че плетеш. И какво правеше толкова далече? Покупки?

Подмятането е болезнено, разкъсва я. Тя върти отчаяно глава, отляво надясно — и обратно. И пак. Безумно търси начини да го убеди.

— Аз… Бях отишла да видя една приятелка.

— Каква приятелка? Хайде, хайде, мъничката ми Кей, свършено е с тебе. Затъваш в своите собствени лъжи. А истината е една. И не може да се прикрие. Този нещастен случай разруши твоите прекрасни планове!

Люис отмества стола, тежко, бавно. С въздишка Кей протяга към него ръце. Той се опитва да избегне всякакъв допир с нея. Но тя успява да се вкопчи в ръкава му.

— Люис! Изслушай ме! Не мога да ти го кажа! Но не съм направила нищо лошо! Един ден ще узнаеш… а сега имай милост… ти… трябва да ми повярваш!…

Ридания я разкъсват. Той се колебае за миг. Но се обръща с презрение. Някаква бездна от болка го поглъща и затваря очите му. Гласът му помръква.

— Недей да настояваш, Кей. Вече е свършено! Не мога повече да ти имам доверие. У мен винаги ще изниква картината, която ми описаха. Този мъж те е притискал до себе си толкова силно, че едвам успели да те откопчат от ръцете му… Разбираш ли, той те е притискал до себе си. Навярно именно заради това, че те е целувал, не е успял да избегне катастрофата.

Млъква. Терзан от образите, които нахлуват в съзнанието му. Бързо заравя лице в сгърчените си длани. Кей бурно протестира.

— Не! Не! Не е вярно! Никога не ме е целувал! Никой, освен теб, никой никога не ме е целувал! Никой!

Свива рамене. Тя настоява.

— Попитай тогава самия него! Попитай Джек! Стиска зъби. Гледа я странно.

— Предизвикваш съдбата, Кей. Той е много зле. Не знам дали ще могат да го спасят. Предпазил те е със собственото си тяло. И сега понася последствията от удара…

— Клетият ни приятел:

Люис рязко се отдръпва. Не може да понесе това състрадание. Намира го за обидно. Малките, ледени пръсти се впиват в юмрука му. Опитват се да го задържат.

— Пусни ме! Отвращаваш ме, разбираш ли? Отвращаваш ме! Струва ми се невероятно! Че жената насреща ми не си ти! Не! Не ме докосвай!… Не искам повече да те виждам! Не бих могъл да го понеса. Ти ми причини твърде много мъки… Да, така мисля… Да, струва ми се, че бих предпочел да си мъртва! Поне нямаше да те презирам!

— Люис! Ти не можеш така да ме осъждаш! Ти се заблуждаваш!

Почти до вратата, той се обръща.

— Ами това съкровище в чантата ти? Откъде се е взело? Кой ти го даде? Обяснението за него също навярно е съвсем просто… Не ми остава нищо друго, освен да изчакам… да ми кажеш, че си го намерила и да оглупея дотолкова, че да ти повярвам!

— Тези бижута? Но това е…

— Това е?

Тайната на леля Алиса! А тя обеща нищо да не казва. Господи! Ръцете й се гърчат от отчаяние. Риданията й се удвояват. За момент Люис се колебае, виждайки цялата тази скръб.

Но просто прошепва:

— Виждаш ли… Въображението ти се изчерпа…

— Почакай! Дай ми време да изляза оттук… Тогава всичко ще разбереш…

— Твърде късно, мила моя Кей! Прекалено страдах тези няколко часа. Моята любов, моето доверие в теб вече са мъртви. Всичко, което ще кажеш или предприемеш, просто ще увеличи лъжите ти. Недей да се страхуваш — нищо няма да ти липсва. Моят нотариус ще се погрижи за теб. Ще ми бъде невъзможно да се срещаме отново — хвърля й последен поглед. И с глух, безмилостен глас успява да проговори:

— Сбогом…

Викът на Кей го преследва по коридора. Тогава той започва да тича, за да излезе по-бързо от клиниката. Все едно, че бяга от някого. Отнякъде, изплашена от неговото поведение и изражение, една медицинска сестра се спуска към стаята на Кей. Намира я почти свлечена от кревата. С протегната напред ръка, влачеща се по пода с вопъл. Сестрата извиква от състрадание. Спуска се да подхване падналото в безсъзнание тяло. По бялото като мрамор лице сълзи са оставили искряща бразда.

— Горкото дете! Какво ли му е направил! — пръстът й натиска звънеца. С всички сили. За да повика доктора.

През следващите дни състоянието на Кей обезпокоява лекуващите я. Търпи последствията от злополуката. Ала най-вече се бори с душевната мъка. Онова, което кара най-много другите да я съжаляват, е липсата, на каквото и да е изражение у нея. По цели часове лежи с изцъклени очи, гледащи как край прозореца се полюлява клончето, което пролетта е започнала да покрива е мъхеста премяна.

„За какво ли мечтае? — мисли си медицинската сестра. — Всеки път, когато вратата се отвори или когато чуе стъпки по коридора, тя обръща главата си в тази посока. С такъв закопнял вид, че чак ти причинява болка. Онзи мъж, съпругът й… никога не идва на посещения. Как да не я съжалиш!“

Силите й почти не се възстановяват. Най-сетне, един ден медицинската сестра се решава.

— Госпожо Морган, трябва да направите усилие!

И тези празни зеници, които се обръщат към нея… Въпреки това, сестрата настоява:

— Аз не се бъркам в неща, които не ме засягат. Но вие трябва по някакъв начин да реагирате. Като продължавате да лежите в леглото, като продължавате да трупате мъка у себе си, да се отчайвате от трудностите на живота, по този начин няма нито да ги преодолеете, нито пък ще ги премахнете.

— Маргарет… вие не знаете. Не може да се направи нищо повече.

Загрижените очи проблясват под черните кичури, показали се изпод елегантната бяла касинка.

— Винаги има нещо, което може да се направи; когато човек е красив като вас и когато обича.

— Как сте разбрала, Маргарет?

— Една нощ вие бълнувахте. Разбрах, въпреки че не исках да научавам. Послушайте ме и ми повярвайте — лекувайте се! Станете още по-красива. Не се поддавайте на отчаянието, без да се защитите. През цялото време повтаряхте: „Аз съм невинна! Това не е истина… Заклех се, но те обичам!“ Дявол да го вземе! Докажете го! Освободете се от тази клетва! Обичате ли мъжа си — да или не?

Някакво пламъче внезапно оживява пребледнялото лице.

— Не мога да си представя живота без него!

— Тогава оздравявайте и направете така, че да бъдете отново заедно.

Тя чака. Кей дълго време мълчи. Най-сетне промълвя:

— Права сте. Благодаря ви, Маргарет! — пламъчето все още изгаря бледите бузи. И устните й се свиват в наново откритата воля.

Няколко дена по-късно тя напуска клиниката. В апартамента й нищо не се е променило. Люис го няма. Дрехите му липсват. Също и един куфар. Смаяна, Кей сяда. После заминава. Ще се върне при Мод в Грийн Хаус.

Още щом я вижда, свекърва й се спуска към нея.

— Кей! Дете мое! Така ви очаквах — по-скоро да се завърнете от това пътешествие! Дълго ви задържа вашата приятелка. Колко сте изморена! И бледа! Отслабнала сте!

— Не бях на пътешествие!

Объркана, Мод Морган я чака да се настани. Но не смята да стори същото.

— Как така! Тогава…? Какво се е случило? Защо Люис?

— Не ви ли е казал?

Отрицателен жест. Очи, които се натъжават. Тогава, със спокоен глас, Кей всичко й разказва. От самото начало. Без да може да се оправдае. Споменава за обещанието, което я е обвързало. Което й пречи да обясни всичко онова, свързано с фаталния следобед. Дълбоко развълнувана, Мод не я изпуска от поглед.

— Не знаех нищо нито за вашата катастрофа, нито за безумието на Люис. Разбирам защо е постъпил така. Аз ви предупредих, Кей…

Кей въздиша.

— Той повече няма да ми повярва…

Изпълненият с доброта поглед на Мод, очите й, които са се втренчили в нея. Които проникват в нея. Тя предчувства частица от истината. Улавя Кей за ръцете.

— Защитавайте се, дете мое. Аз ви вярвам. Люис казва, че не ви обича. Това не е възможно. Отидете и намерете човека, обвързал ви с тайната. Кажете му, че вашето щастие е застрашено. Нека той да ви разреши да говорите.

— Да, ще го направя… Мод, къде е Люис? Дрехите му ги няма! Аз трябва да го видя! Не мога повече да живея така!

Мод Морган се обръща. Колебае се! Най-сетне признава:

— Кей, Люис идва да си вземе довиждане с мене. Преди да замине и да започне нов репортаж… Замина далече, много далече. Признах му, че съм силно обезпокоена от това, което трябва да направи. Той ми обясни, че голяма част от успеха му като журналист зависи именно от този репортаж. И че не може да пропусне случая. Говорих му за вас, за тази предстояща раздяла. Лицето му се изпъна, стори ми се, че не можа да прикрие вълнението си. Каза ми, че вие не сте мислела по-различно от него. И аз не настоях повече.

Съвсем пребледняла, уплашила се без самата да знае от какво, Кей се изправя.

— Майко! Къде е той?

Обръщението, което тя рядко употребява, доказва огромната й мъка. Обърната с гръб към нея, Мод прошепва някакво име. Кей се сгушва във фотьойла. Дълго време цари тишина между двете. Те се молят, завладени от едно и също дълбоко вълнение. Измъчвани от едни и същи мисли. Защо Люис се е съгласил да направи този репортаж? Съгласил ли се е или… погледите им се срещат.

— Мисля — бавно започва Мод, — мисля, че той навярно е помолил да му възложат тази работа, сам се е предложил. За неговия вестник това е било идеалния случай.

— Той е избягал заради мене! Пожелал е да бъде далече от мене! Това е ужасно! Страхува се! Трябвало е да го спрете!

Лицето на Мод разкрива нейното отчаяние, нейната мъка.

— Опитах, дете мое. Напразно! Когато Люис се е заел с нещо по свое желание, нищо не може да го разколебае. Решението му вече бе взето. Той искаше да замине, да не ви вижда повече, да ви забрави. Имах предчувствието за всичкото това, Кей… Вие трябва да го убедите във вашата невинност. Да му пишете веднага, след като получите разрешение за това. Всичко да му обясните. Той трябва да се върне. Чувствам, че там е в опасност.

Кей като ехо повтаря.

— Да. Той трябва да се върне.

Без да губи нито миг, Кей отива при своята леля. Обяснява й в какво сложно положение е изпаднала и какво важно решение трябва да вземе.

— Щом като става въпрос за твоето щастие, Кей, аз те освобождавам от поетото обещание.

И докато тя излиза, старицата, излегнала се в леглото си, я проследява с поглед. И с някакво странно умиление, което би учудило Кей. Но тя не се обръща назад. Леля Алиса се вслушва в стъпките й, докато те не заглъхват в коридора. После поглежда към черното дървено разпятие.

— Още една грешка на това съкровище. „Забуленото Слънце“. Не я наказвай, Господи. Върни й любовта. Тя го заслужава.

Кей започва да пише. Отчаяни, трогателни писма. Които остават без отговор. Защо Люис не й отговаря? Времето минава. Безпокойството я измъчва. Измъчва и Мод. Никой няма вести от него. Големият всекидневник, който го е наел, напразно очаква обещания репортаж.

Кей настоява пред директора. Нейното отчаяние, нейната красота го трогват. Може би и любопитството, което го измъчва. Обещава да изпрати спешно някого, да разбере какво е станало с Люис. Но когато дълго след това репортерът се връща, новините са отчайващи. Следите на Люис се губят. Предполага се, че е пристигнал на острова. Но нищо не го доказва. Дали се е свързал с Доминго? Дали го е убедил да му позволи да направи репортажа, който от толкова време чакат? Поради какви странни обстоятелства не могат да разберат дали все още е жив? Дали са го заловили и не го ли пазят като заложник, в очакване на някакъв по-значителен откуп? На този остров, където страстите врят и кипят, всичко е възможно.

Директорът на всекидневника дава всичките тези обяснения, отклонил погледа си встрани. Не смее да се взре в разстроеното лице. Произнася някакви думи за утешение. Тишината, проточила се повече от обикновено, го кара да се обърне. И учудването в очите му се заменя с недоумение. Вместо очакваното униние, облекчение се е изписало на прекрасното женско лице. Очите блестят. На посърналите устни разцъфва усмивка. Какво да каже за всичко това? Дали силното душевно разстройство не е предизвикало нервна криза? Отегчен, директорът внимателно я оглежда. Ето, тя се изправя. От всичките й движения блика някаква нова увереност. Гласът й е спокоен. Толкова спокоен, че в него няма нищо престорено.

— Благодаря ви за всичко, което сте направили господин директоре. И тъй като тези действия не дадоха никакъв резултат, аз самата ще отида да проверя, дали е възможно да открия моя съпруг.

От вълнение мъжът рязко се изправя.

— Вие? Да отидете на този остров? Жена? Та това е чиста лудост!

— Не мисля, че е така. А ако трябва да се плати някакъв откуп, аз ще върна Люис обратно.

Задъхан, директорът едва я застига на вратата. Нежната длан не трепва под натиска на ръката му.

— Госпожо Морган! Това е невъзможно! Абсолютно невъзможно! Помислете си за всичките трудности, с които, може би, ще се срещнете! Как ще се предпазите? Моят пратеник имаше немалко проблеми, докато стигне до острова!

С поглед, зареян далече напред, Кей не се оставя да я разколебаят.

— Смятам, че аз съм причината за заминаването на Люис и нагърбването му с тази опасна задача. И аз самата трябва да му помогна.

Директорът започва да фучи. Това женско упорство! Дава ли си тя ясна представа какво може да стане? Може ли да си служи с револвер, ако се наложи? Не? Той няма да й позволи да извърши такова безумие! Той ще предупреди нейните родители! Ще ги накара да я спрат! Ще…

Усмивка извива изящно очертаните устни. Спокойна, Кей прекъсва порива на своя събеседник.

— Безполезно е! Аз нямам роднини, които да се безпокоят за мене! Нищо не може да ми попречи да замина. Но тъй като все пак вие имате добрината да се безпокоите за моята участ, бихте ли бил така любезен да ме свържете с човека, който се е върнал оттам. Той ще ме научи как да избягна трудностите, с които се е сблъскал. По този начин вече ще имам някакъв опит.

Полузамаян, полувъзхитен, директорът наблюдава тази очарователна жена, която така спокойно говори за изпитание, оказало се твърде непосилно дори за един мъж. И която се надява с крехките си силици да намери онзи, когото обича. На хиляди километри. На остров, на който цари диктатура!

Кей остава непреклонна. Най-сетне той отстъпва.

— Добре! Ще кажа да повикат Лаутер. Сигурна ли сте, че няма да промените решението си?

Красивото лъчезарно лице бавно се свежда. Тогава, с тежки стъпки директорът отива до своето бюро. Натиска един бутон, казва няколко думи в диктофона. И замислено се вглежда в нея. Ще бъде жалко, ако я сполети някакво нещастие. Ах, този дявол Морган! Как е успял да й вдъхне такава любов! Завистта го измъчва. И в същото време — дълбоко възхищение изпълва сърцето му.

— Госпожо Морган! Желая ви успех! Позволете ми да ви помогна с всичко, с което мога.

Смята, че е възнаграден за това. Усмивка, искрена признателност озарява големите, менящи се очи.

— Благодаря — просто отвръща Кей.

 

 

Кей продължава да се върти върху дървеното легло. Не може да издържа повече. Задушава се. Жалка глупачка! Беше повярвала, че ще успее! Да се остави да я спрат по такъв начин! Още след първите крачки на тази прокълната земя. Ами бижутата? Беше ги взела, сигурна, че ще й свършат работа. Смятайки, че ще й отворят вратата на някой затвор, в случай, че мъжът й се намираше в него! И какво ще прави сега? Остана сама, няма никой, който да й помогне… Как може да е била толкова самонадеяна!

Внезапно тя сдържа дъха си. Чула е някакъв шум… Не, въобразява си. Нищо не трепва. Макар че, но да… Стъпки. В коридора. Които се приближават. С усилие се изправя. Изпъва роклята, която от горещината е залепнала за тялото й. Смачкана и влажна. Кей с мъка оправя разчорлените си, сплъстени коси. Когато вратата със скърцане се отваря, вече съвсем се е изправила, залитаща, подпряла се на стената. Дебелият митничар подава надменната си физиономия. Маха резето. Кей повдига глава. И гневът я обзема. Зад мазното лице, цялото плувнало в пот, тя забелязва суровата физиономия на Перес.

Двамата се гледат. С такава ожесточеност, която създава в стаята почти осезаемо напрежение. С влажна кърпа Перес бърше челото си. Не може да не се възхити на нейната дързост, на нейното достойнство. В тясната килия той вече е започнал да изнемогва, да се задушава от горещина. А тя, която е прекарала в нея часове, стои изправена. Напрегната. Въпреки треската, пулсираща в слепоочията й. И кара погледа й необичайно да блести. Тя не казва нищо. Чака. Какво иска от нея този човек? Ще й се подиграва ли? Ще я наранява ли? Тя разпознава неприятеля и неговото подло коварство.

— Значи наистина е ставало въпрос за вас! Как сте могла да допуснете такава небрежност? Да се оставите да ви вкарат в затвора! Едва слязла на сушата…

Продължи лицемерно:

— Горкото дете… но защо не ми се обадихте, защо не ме повикахте? Щях веднага да оправя това. Без връзки, без подкрепа, вие рискувате с месеци да останете в тази килия и да се изпечете като пиле във фурна.

Тихичко се засмива. Сигурен в себе си. Тя все още мълчи. Сякаш я няма. Объркан, той подема наново.

— За щастие, аз съм тук. Веднага ще кажа на Умберто, че е станала грешка. Че сте пренасяла тези бижута заради мен. Че те са мои. Умберто нищо няма да заподозре. Нищо няма да каже. При нужда, аз знам как да го накарам да млъкне.

Въпреки желанието си да остане безмълвна, с почти отпаднал глас Кей го напада.

— Както знаете да го накарате да ме задържи, нали сеньор Перес? Толкова ви е лесно да лъжете!

Той не може да сдържи усмивката си. Която разкрива прекалено белите му зъби.

— Ще направите по-добре, ако замълчите — казва й с едва сдържана жестокост.

Но тя вече се е хвърлила в обвинения. Той е нейният противник. Направил е всичко, за да я задържи, да я провали. Може би ще стане причина и за нейната смърт. За тази на Люис. И то заради някакво най-долно отмъщение. Сега вече тя няма какво повече да губи.

Той продължава да й се присмива. Тя потреперва. Подпухналите й очи се вглеждат в злобното му лице, което вече не се преструва. Защо? Заради някакъв каприз!

И Кей го пресича:

— Да замълча ли? Защо? Аз страдам тук заради вас и имам право да излея злобата си към вас, моето отвращение! Сега вече няма какво повече да губя!

— Нямала какво повече да губи? Побъркана жена! На този остров аз мога да правя каквото си искам! Мога да направя така, че да останете затворена тук за цял живот. Или докато го загубите — този ваш живот!

С подчертано безразличие тя се обръща. Той изсвирва през зъби.

— Освен ако не предпочитате да ускоря нещата. В тази страна все още добре владеят изкуството да накарат човек бавничко да умре.

Тя не може да се сдържи. Потръпва. Той прави крачка, доближава се до нея.

— Нима искате да превърнете това прекрасно тяло в скърцащ, клатещ се скелет, който да бъде изсушен отвънка на слънцето? Нима искате да разбера какви са били причините, довели ви на този остров и после да се възползвам от тях? Ще намеря начин да ви накарам да съжалявате за вашето поведение, повярвайте ми!

Очите на Кей срещат бляскавия му, сладострастен поглед, прикриван от лъскавите дълги като на алмея^[1] клепачи. Някаква погнуса се надига у нея. Да, той е способен на всичко. Защо трябваше нейната красота, с която Люис толкова се гордееше, да става причина за всичкото това? Ако Перес узнаеше, той щеше да напакости и на съпруга й. Какво да прави?

Тя размишлява. Като котарак, който дебне в засада, той чака, подпрял се на стената. Внимателно я наблюдава. Усмивка разкривява дебелите му устни. Сигурен, че тя ще отстъпи.

— Да извикам ли Умберто? Той ви освобождава и… Тази вечер ще бъдете моя гостенка, в моето имение. Въздухът там ще е свеж. А дърветата ми са направо мечта. Бих могъл всичко да забравя, ако искате, но трябва да бъдете много нежна с мене.

Ръката му се приплъзва към фините пръстчета. Ала да се спогажда с него, това е свръх силите на Кей. Тя се отдръпва. Сочи вратата:

— Излезте! — изкрещява. — Не ви ли е достатъчно, че ме затворихте тук? Освободете ме от присъствието си!

— Предпочитате да се изпечете тук жива? — пита я той с глас, пълен с жестокост.

— Излезте!

Гледа я. С яд. С някаква неудовлетворена злоба.

— Толкова по-зле за вас — измърморва.

Кей издържа. Докато резето между нея и тази отвратителна личност отново е дръпнато. Докато неговите стъпки са се отдалечили. След което всичките й сили я напускат. Почти в безсъзнание, тя се строполява върху нагорещения под на килията.

Отвън, в някакъв повтарящ се, отегчителен лайтмотив, флейтата на негъра отново започва да отронва своите едни и същи звуци. Слънцето величествено се гмурва зад морето.

Постепенно се появява лек северен вятър, идващ с вълните, разбиващи се в тъмното. В един отдалечен ъгъл на пристанището тъмен силует току-що е запалил в края на някакви жалки остатъци от кораб прастаро електрическо фенерче.

По прашния път, който нощта лека-полека забулва в своите пелени, трима конници препускат с всички сили. Те стремглаво пресичат уличките, по които се вият коритата на пресъхнали поточета. Минават през старите мръсни и живописни квартали, увличайки в своя бяг миризма на риба, гранясало олио, тютюн и на сьомга — миризми, примесени с някакъв аромат на мирта и повяхващи цветя. А след това, с адски шум, те излизат на пристанището.

Забелязал ги, негърът отведнъж престава да свири и рязко се изправя.

Зад своето подобие на бюро, Умберто хърка, свлякъл се в един счупен фотьойл и проснал крака върху един стол. Отпусната на корема, натежалата му глава е оформила тройна гуша. От потта мазното му лице е станало още по-лъскаво.

Тримата мъже нахлуват в стаичката му. Той изведнъж се стряска, изправя се. Залита върху омекналите си крака. Смаян. А когато разбира какво става, започва да трепери, обзет от неописуем ужас. Няма време да мръдне. Да извика. Озовава се повален на земята, овързан като денк. Над парцала, с който са му запушили устата, налетите му с кръв очи се въртят, обезумели от страх. Там, в дъното на коридора, един от мъжете отнася на рамото си Кей, отново изпаднала в безсъзнание.

 

 

Копитата на конете чаткат по пътя, катерещ се по един от хълмовете на пристанището. Въздухът е станал студен и пронизващ. Духа твърде силно. Бавно, Кей изплува от своя припадък. Минава време, докато успее да се опомни. Къде се намира? На някакъв кон, който я поклаща ритмично. Ръката на конника, която я придържа към него, за да не може да се изхлузи от седлото. Отвеждат я! Перес! При тази мисъл тя се раздвижва. Трябва да разкъса прегръдката, която се стяга около нея, за да я задържи. Да се изплъзне. Бързо!

— Хей, какво ви става? — мърмори някакъв глас със силен акцент. — Успокойте се, дявол да го вземе!

Обезумяла, Кей започва да се бори. Силните ръце я обгръщат. Тя се задушава. Извива се.

— Не искам! Чудовище! Не искам да отивам при Перес! Предпочитам да умра!

Изблик на смях в ушите й. Примесен с ирония.

— Такава ли била работата! Кой ви е казал, че отиваме при този негодник? Оставете го да си върши работата. Има с какво да се занимава сега! Кой знае, колко огън и жулел бълва в момента!

Кей търси да види лицето на мъжа — почти невидимо в мрака.

— Не ме ли водите… при Перес?

— Не.

Тя изведнъж се отпуска. Пътят криволичи, преминава в пътека, виеща се под тунел от плътна растителност. После, след като заобикаля две скали, внезапно започва да се спуска надолу. Постепенно въздухът става по-свеж, все по-хладен. Край брега на езеро, в самото сърце на гората, която като свод се е надвесила над него и навярно го прави невидимо дори и от птичи поглед, са разпънати палатки. Събрани на едно място. В най-голямата свети и от проблясъците, прозиращи изпод брезента, палатката е заприличала на истинска луна.

Конникът спира. Спуска Кей на земята. Тя се олюлява. Той я прихваща, повежда я към палатката. Тя пита и някаква огромна надежда трепти в гласа й.

— Ще ми отговорите ли най-сетне? Къде ме водите? Защо ме отвлякоха от затвора?

Той се засмива.

— Да не би да ви харесваше онова място? Мислехме си, че сме ви помогнали.

— Безкрайно съм ви благодарна. Но… — с ръка тя спира движението на своя водач, който се готви да разтвори палатката.

— Моля ви! Отговорете ми! Бих искала да знам при кого…

Мъжът я поглежда. Станал е сериозен.

— Сега сте пленничка на Доминго. Това е.

Кей прави крачка навътре в палатката. Там има някакъв тъмен силует, седнал зад груба маса, отрупана с книжа. Мъжът се изправя. Кей с облекчение изговаря несвързано:

— Благословен да си, Господи!

И се олюлява напред, докато той с вик се втурва към нея.

Не, тя не губи съзнание. Просто се чувства съвсем слаба, изтощена. Като след някакво върховно усилие. Останала е без сили. Сега вече ще разбере.

Чувства, че някой я повдига. Слагат я да легне на ниско легло. Над главата й се разменят фрази. На някакъв непознат диалект. Една ръка, подхванала я под раменете, я изправя.

— Пийте! — нарежда суров глас.

Тя се подчинява. Гореща течност на огнени вълни нахлува в гърдите й. Тя широко разтваря очи. Някакво загоряло от слънцето и ветровете лице се надвесва отгоре й. Две черни очи, дълбоко хлътнали, умни и изпълнени с решителност, се впиват в нейните. Ръката се отдръпва от раменете й. Благодушно се отпуска върху възглавницата, миришеща на тютюн и стара кожа.

— Изморена сте. Трябва да си починете. Само че, бих искал да знам…

Кей се улавя за краищата на кревата. С голямо усилие се повдига. Отмята коси назад. И започва да търси зад ореола от светлина пламъка на черните очи.

— Не ме връщайте обратно — прошепва тя. — Ако знаете само, колко съм щастлива, че се намирам тук… Предприех това пътуване, за да ви видя. Единствено вие можете да…

Мъжът се намръщва.

— Какво казвате? Предприела сте това пътуване само за да се срещнете с мене?

В зениците му танцува недоверчивост. Като че ли Кей е полудяла. Но тя се усмихва.

— Оставете ме да ви обясня. Най-напред искам да ви изкажа моите благодарности. В онзи затвор, Перес…

Чертите на лицето му се свиват. Той глухо отсича:

— Знам. Още от самото начало нямах доверие на Перес. Умберто отдавна е под мое наблюдение — стиска зъби. Видът му става толкова жесток, че Кей потръпва и отвръща поглед от него. — Трябва много неща да се променят тук.

— Как разбрахте? — осмелява се тя да попита.

Той се усмихва вяло. Пръстите му барабанят по разтворената карта отдолу.

— Негърът! Който беше под хангара. Той е един от моите верни хора. Флейтата му е изключително полезен инструмент. Тя вика момчето, което ни служи за свръзка. По този начин аз разбирам на кои места присъствието ми е наложително.

Кей го поглежда с широко отворени очи. Изпълнени с младежки възторг.

— Колко ми се иска да успеете! Делото, което сте започнал е толкова трудно, толкова величаво!

Леко учуден, той се вглежда в нея. А тя се изчервява под снизходителния поглед, прокраднал се в тъмните зеници.

— Предполагам, че не сте извървяла целия този път само… за да ми изразите своето възхищение. Нито пък, за да ми правите комплименти, каквито ненавиждам. Върша онова, което смятам, че е мое дело. Това е всичко.

Кей започва да се моли, несъзнателно протегнала към него ръце.

— Аз имам нужда от вас, от вашата справедливост.

Гънка издълбава едната му буза. Той отново се вглежда в нея, без да разбира. Чака. Мъчително, Кей му признава:

— Става въпрос за моя съпруг. Той дойде на този остров, за да се срещне с вас. Той… Повече от три месеца нямам никакви вести от него. Грешката е моя. Без него… нищо повече няма смисъл.

Нагънатите от едва доловими бръчици клепачи наполовина се присвиват, скривайки блясъка в погледа на Доминго. Той леко се накланя напред. Светлината от лампата подскача в проблясъци върху няколко бели косъма, спуснали се край слепоочията — точно там, където свършва разкошната гъста черна коса.

— Обяснете ми — тихо я подканя.

Тя го заглежда с очи, в които сълзите проблясват.

— Вие трябва да ми помогнете, сеньор. Умолявам ви.

— Успокойте се. Никога не съм отказвал помощ за някоя справедлива кауза. Но първо трябва да знам каква е.

Миглите на Кей трогателно засенчват част от бузите й. Тя се изправя.

— Всичко ще ви разкажа… Във вас имам доверие.

Той не отклонява вниманието си от нея. Съгласява се, като поклаща глава. Отпуска се назад, обляга се.

Навън, под палатките, светлините гаснат. Лека-полека лагерът потъва в покоите на съня. Когато Кей престава да говори, за миг се възцарява тишина. После Доминго става от стола… Прави няколко крачки, отива към входа и повдига брезента. Гледа навън. На Кей й се струва, че времето се проточва безкрайно. Зениците й съвсем са се разширили. Тръпнещите й ръце се увиват около гърлото, пулсиращо лудо. Ще може ли да й помогне? Ще пожелае ли да й помогне?

Най-сетне той се връща обратно. Тя не може да види добре очите му. Но чувства, че скрити под дълбоките дъги на веждите, те изпитателно я оглеждат.

— Сеньор Доминго… сеньор… ще се съгласите ли?

В тишината, която продължава да тегне, тя млъква внезапно. Някаква мъка й пречи да продължи. Защо той нищо не казва? Да не би Люис?

Викът, изтръгнал се от нея, е пронизителен.

— Люис?

Той веднага схваща мисълта й. Връща се обратно към центъра на палатката, близо до лампата.

— Успокойте се! Не мисля, че с вашия съпруг се е случило нещо лошо. Иначе щях да го зная…

— Ами тогава?

Той отвръща на въпроса й с друг.

— Защо взехте със себе си това ковчеже със скъпоценни камъни, госпожо Морган? Такова пътуване, като вашето, само по себе си вече е било риск за една жена. А и на всичкото отгоре, носеща богатство със себе си. Ако не го бяха открили в багажа ви, нямаше да ви се случи нищо лошо.

Пръстът му сочи пълното с бижута ковчеже, което неговите хора са намерили в кабинета на Умберто и донесли в лагера. Погледът на Кей проследява движението му. Спира се на кутията. Доминго повтаря въпроса си.

— Защо взехте със себе си това?

Тя се втренчва в него. И откровено му признава:

— Мислех си, че моят съпруг е задържан, защото са предположили, че е… някой авантюрист. Това щеше да ми послужи като откуп.

Мъжът вдига главата си. Светлината кара очите му да блестят. И суровата гънка в ъгълчетата на устните му изпъква още по-ярко.

— И какво сте си помислила?… Може би намеквате за Доминго? Вие за какъв ме вземате?

Тя протяга ръце с длани напред, в знак на протест. Не е искала да го засегне. Не е предполагала, че той е толкова чувствителен. Нейният протест кара свилото се тяло да се отпусне.

— О, не! Нямах предвид вас! А злонамерени хора! Бандити! Както изглежда, такива има много из острова.

— Действително. Разбирам ви.

Суровият му глас вече не звучи гневно. Кей сдържа въздишката си. Вече се е успокоила. Толкова се беше уплашила, че ще отблъсне единствения съюзник, на когото можеше да се осланя на тази враждебна земя.

— Какво трябва да направя? Как да намеря съпруга си? — пита го тя покорно.

И отново тази непонятна тишина, която я потиска. Накрая Доминго се изправя.

— Ще помислим върху това. Ще ви дадат палатка. Трябва да си починете. Утре вечер отново ще поговорим за всичко. Ще се опитаме да намерим някакво разрешение.

— Утре вечер…

Той не иска да гледа отчаяната й физиономия. Нейните очи, които умоляват. Обръща й гръб. Едва на прага, преди да дръпне брезента, се обръща към нея.

— Утре вечер. Дотогава ще отсъствам. Можете се да разхождате, където си искате из лагера. Но не се опитвайте да излезете извън него.

Тя учудена го поглежда.

— Да се чувствам ли затворничка?

Усмивка, първата, преобразява лицето на Доминго.

— В известен смисъл, госпожо Морган. Приятелска затворничка. Ако напуснете лагера, това може би ще ми създаде неприятности, тъй като неволно бихте могла да издадете неговото местонахождение. Имам ли вашето обещание, че няма да се изкушавате да го правите?

— Имате го, сеньор… И… благодаря.

Той се покланя. Докосва с устни ръката, която Кей му протяга. Този жест я трогва и изненадва. Тя тръгва след водача, който той е извикал, за да я отведе до палатката й. Тогава Доминго отива до леглото, на което малко преди това Кей е лежала. Очите му са замислени. На свой ред, също ляга. Твърдата възглавница все още пази лекия й парфюм.

С вперени в тъмнината очи, мъжът дълго време остава неподвижен. Размишлява. Изведнъж се изправя — рязко. Без да се бави, излиза. Малко след това, един кон понася стремглаво тъмната му фигура, очертаваща се на мрачното небе. Около него витае споменът за парфюма. Който той е неспособен да прогони от своето съзнание.