Франсоаз Дорис
Забулено слънце (2)

II

— Не. Не е истина… Не по такъв начин… Съвсем сама… Защо? Ах! По-добре би било да умра. Защо ме изоставиха?

Усещане за живот. За раздвояване. Като че ли това не беше възможно. Като че ли не беше тя, а някоя друга. Или като в някой кошмар. Но, уви! Това не е кошмар.

С парещи от сълзи очи, все още неможеща да се възстанови от мъката и дългото пътуване, Кей оглежда в огледалото своето тяло, съвсем скрито под траурните дрехи. Дрехи, които не й принадлежат. Отвратителни. В някакъв мръсен, черен цвят. И които миришат на мухъл. И които като че ли лепнат. Когато я навличаха в тези парцали, тя въобще не се противопостави. Остана безучастна. Привидно безчувствена. Без да пролее нито една сълза.

— Това дете няма сърце.

Тя отново си спомня за отекващия сух, писклив глас, повтарящ фразата с някаква тържествена злоба. Имаше ли някакво значение? Разширените й зеници отново се връщат към огледалото. Очукано, надраскано, пожълтяло. Чиито зейнали рани се виждаха. Някаква непотребна вещ, захвърлена там. В онова, което щеше да бъде нейна стая. Старо, разнебитено огледало, което вече за нищо не ставаше.

Тя се отвръща от своето жалко отражение. Какво значение имаше тази стая? Какво значение имаше всичко? Само едно-единствено нещо имаше значение. Да ги види отново. Да види отново своите родители. Но всичко вече бе свършено. Тя никога нямаше да може да го направи. Те са мъртви. И двамата. Останала е сама. И вече знае, че всичко около нея е враждебно настроено. Рухнала на пода, в малката таванска стаичка, тя ридае. Толкова пъти вече го е правила. Толкова пъти, когато е била сама. Откакто остана самотна. Откакто очите, които обичаше, се бяха склопили. Тя не чува вратата, която се отваря. И в първия момент не чувства тази ръка, стоварила се на рамото й. Чиито пръсти се свиват. И стискат, почти с жестокост. И я разтърсват.

— Хайде! Ставай, Кей, време е! Баща ми иска да те види!

Пръстите стискат още по-силно. Толкова силно, че внезапна болка прорязва рамото на Кей. Тя едва успява да овладее стенанието си. Повдига натежалата си глава. Очите й — почервенели, подпухнали от дългите ридания, търсят. Кой е дошъл да я измъква по този начин? Не могат ли да я оставят да се наплаче на спокойствие? Това е всичко, което й е останало.

Тя разпознава дъщерята на Бремон, дъщерята на този човек, когото все още не може да се реши и да нарече свой чичо. Да, това е Моли. Тя разпознава очите й. Блестят с такава злобна радост, че тя свежда своите. Не може да разбере тази омраза, която я заобикаля. Защо? Какво е направила? Какво им е направила?

— Ти не чу ли, Кей? Баща ми, твоят настойник в момента, те очаква. Ако не побързаш, ще се разкайваш за това. На твое място щях да отида, да видя какво иска.

Съсипана, Кей продължава да лежи на пода, без да помръдне. Сълзите все така бавно продължават да се стичат по пламналите й бузи.

— Кей!

— Имайте милост, оставете ме на спокойствие!

Тя потреперва. Силен подигравателен смях е посрещнал молбата й. Подскачайки на един крак, Моли се отправя към вратата. Нерешително се обръща. Най-накрая повдига рамене.

— Прави, каквото искаш. Ако искаш — плачи. Няма как да кажеш, че не съм те предупредила.

Има ли някакво значение? Какво може да й се случи? Най-лошото вече стана, когато родителите й умряха. Моли отваря вратата. Все още се колебае. Все едно, че е забравила нещо. След което грубо подхвърля.

— Как можеш да бъдеш толкова грозна, нещастнице!

Този път вече тя си е отишла. Кей бавно става. Уморена е, толкова е уморена. Като премазана. Сякаш дълго време са я били с юмруци. И Моли, която й е говорила. Всичко онова, което е казала. Нейните думи. Струва й се, че са влезли в нея, за да излязат веднага. Без да оставят следа.

Тя се повлича към вратата. Прокарва ръка по лицето си. Несъзнателно. За да обърше сълзите си. А и тази горещина. Направо се задушава. Колко е горещо! И толкова душно. Може би ще има буря.

Тя се спуска по широкото стълбище с дялани каменни стъпала, изтъркани от годините. Които се ронят на някои места, по краищата. Иска й се да спре и да огледа всички подробности. За да не мисли, повече.

Ненадейно се сепва. Някакъв силует се мярка в отвора на един прозорец, който се разтваря на втората стълбищна площадка. Не беше го забелязала. Какво ли прави там? Тези хипнотизиращи очи. Кей гледа пъпчивото лице на Тиби — братът на Моли. Също толкова антипатичен като нея. С чорлави, светли и сплъстени коси. Спускащи се над тясно чело. Малки, много злобни очички, които напомнят закопчалки на обувки. И които дебнат присмехулно отдолу. Кей не обича тънките му устни: извити и твърди. Прекалено червени. Прекалено лъскави.

— Значи си се решила, принцесо? Явно човек трябва да ходи и да те търси в твоята бърлога. Преди малко беше Моли, сега аз. Недей да си мислиш, че сме ти домашни прислужници. Ако я караш така, с мене няма да ти е леко. На Моли може да й се отрази добре. Толкова се е отпуснала.

Тя го гледа, без да му отговори. Тогава той се излъчва насреща й. Сякаш е отровна змия.

— Какво чакаш? Ти глуха ли си или какво? Каза ти се, че баща ни иска да те види. Побързай!

Кей поклаща глава. Все по-малко разбира. Защо има толкова неприязън? Слизайки по стълбището, тя се мъчи да прозре. Защо нейните родители никога не са идвали в Хаскъм? Защо никога не са я запознавали с Моли, Тиби, с нейните чичо и леля? Навярно не са се обичали помежду си? Но тя… Ако се приеме, че спомените ги разделят? Но защо тя… Тя не ги познаваше. Тя нищо не им беше направила. Защо те веднага я бяха намразили? Още щом бе слязла от влака, веднага се бе оказала заобиколена от тази омраза, от тази злоба. Която като че ли бе ледено покривало, което я потискаше, което я изгаряше. И от което тя се страхуваше, защото не можеше да се отърве от него.

Тя се придържа за парапета. Главата й се върти. Колко широки са тези стълбища. Колко стръмни са стъпалата им. Сиви. Светлината, процеждаща се през високите прозорци, е оскъдна. Навън като че ли е паднала мъгла. А облаците като че ли са мастиленочерни. Около нея всичко е сиво. И в нея също. Тя прокарва пръсти по клепачите си. Струва й се, че не вижда добре.

Отдолу някакъв глас вика. Ехти в широкия хол. В натежалата тишина. Сякаш вледенените стени отразяват ехото до безкрай.

— Кей! Чакам! Побързайте! В противен случай, мислете му!

Кей леко присвива дребничките си рамене. Какво биха могли да й сторят? И все пак, мъчи се да ускори крачките си. Струва й мъчителни усилия. Тя стига до мъжа, разположил се в центъра на хола, почти празен. Царство на камъка и на влагата. Тя се насилва да бъде учтива.

— Извинете ме. Не успях по-рано. Главата ми се върти. Умората…

Насмешливо ръмжене й отговаря. Тя повдига очи към своя чичо. И не може да се сдържи. Потръпва. Той е огромен. Коравосърдечен. Изключително широкоплещест. Като че ли запълва цялото пространство около себе си. Свежда нещата до най-незначителните частици. Среща блестящия му, жесток поглед, който я фиксира, без да трепне. Поглед на хищник.

И както, за нещастие, бъдещето щеше да й разкрие, тези очи имаха свой, собствен начин да се впиват в хората… От тях дори и една съвсем чиста, непорочна душа започваше да се страхува, да се смущава, така, както би се почувствала нечистата съвест.

Въпреки волята си, Кей винаги щеше да потръпва под тежестта на този поглед, от който нищо не можеше да убегне. Който винаги разнищваше, изпълнен с подигравка и някаква едва доловима жестокост.

Но в момента, въпреки своята умора, тя се възправя насреща му. Горделиво повдига своята главица. Мъчи се да бъде спокойна. И нейното спокойствие дразни мъжа.

— Умората ли! Лесно е да се каже… — боботи той. — Трябва да се отпуснете малко, моето момиче, да се отърсите. Каквото било, било. И повярвайте ми, вие имате друга работа, а не да хленчите. Ако сте изморена, трябва да разберете, че това е дума, която тук не се произнася. Защото има опасност да получите повече работа.

Разширените зеници на Кей го наблюдават. Какво иска да каже с това?

— Отсега нататък — подхваща гласът насечено, — искам да идвате веднага, след като ви повикам. Или след като ви повика, който и да е от присъстващите тук.

— Какво искате да кажете? — повтаря тя, все още неможеща да намери думи, с които да изрази своето объркване.

Неговите безсмислени приказки не спират. Той се разхожда напред-назад из стаята, в която й е направил знак да го последва. С големи крачки минава край нея, отново се връща. Разместваният от това преминаване въздух я шиба в лицето.

— Все още ли не сте разбрала? Много добре. Ще ви обясня по-ясно тогава. Но ще бъде за последен път. И искам да се възползвате от това.

Спира се внезапно пред нея. Оглежда я с цялата своя надменност. От устните му бликва някакъв звук. Сух, откъснат. Сякаш е нова обида. Кей се изчервява и леко отстъпва назад.

— Вземам ви тук, при нас, просто от съжаление. От истинско съжаление. Разбирате ли ме? Умирайки, вашите бедни и стиснати родители нищо не ви оставиха. Не помислиха, че някой ден може би ще имате нужда от пари, за да преживявате. Смятаха се за безсмъртни.

Омразата към нейните родители, прозираща в тези думи, прониква в сърцето на Кей — силна и пронизваща като острие. Защо? Тя не може да го възприеме.

— Но какво са ви направили? Защо говорите с такъв тон за тях? Те не са били бедни и стиснати? И имаха пари. Знам. Говорили са за това пред мен. И те ме обичаха. Бяха млади… Никой не предполагаше, че… че…

Отново непоносимият присмех.

— Да, но ето че стана. Непредвидимото се случи. А колкото до жалките парици, нищо и никаква сума, по-добре да не говорим за тях, драга. Капка в морето! А аз трябва всеки ден да ви храня, да се грижа за вас, да ви обличам, да ви давам подслон, нали така? Вие сте тежко бреме!

Кей неочаквано възроптава.

— Да ми давате подслон? В някаква таванска стаичка! Да ме обличате? В стари дрипи! Докато Моли се облича в моите рокли! Знам го, видях я. Погледнете, вижте какво нося!

Острият поглед едва я докосва. Гласът омеква, става сладникав.

— Значи се осмелявате да се оплаквате? Не, вашите ридания са просто игра, номера. Тези дрехи напълно подхождат на вашия траур. И на вашето положение…

Той отново започва да се разхожда из стаята, като подмята:

— Нищо друго не ви е необходимо. За вас така е много по-добре. Много по-добре.

Болката в главата на Кей изведнъж става по-силна. Тя все още не разбира. И защо той казва, че нейните родители нищо не са й оставили? Тя знае много добре, тя знае, че… А дали той не ги е взел? Точно така е! Той е намерил начин да присвои тези пари. Ще се възползва от тях. Но не за да й помогне. В това тя е сигурна.

— Вие сте взел тези пари, намерил сте ги — крещи тя неочаквано. — Вие сте ги откраднал! Аз знам къде те ги държаха. Мама ги криеше. Не беше права. Татко не искаше да правят така! А сега парите са у вас. Какво ще правите с тях? Крадец! Крадец!

— Достатъчно! Стига!

Огромното туловище на този човек, който се е спуснал към нея, плаши Кей. Тя е все още толкова млада. Не може все още да му се противопоставя. Отстъпва. Но той върви след нея. Тя е предизвикала неговия гняв. Разтърсила е онова иронично и изпълнено с презрение спокойствие, пазено до този момент. Какво ли ще стане сега? Тя не може да се овладее, крещи, крясъкът е пронизителен, обезумял.

— Не!

Той отмества ръцете, които тя е протегнала пред себе си. За да се предпази. Напразно се е опитала да се защити.

— Млъкнете! Нещастница! Как смеете? Ще ви пречупя, чувате ли ме? Ще ви пречупя! И вие ще ми се подчинявате!

С широко отворени очи, със стегнато от мъка сърце, тя отрицателно клати глава. Не. Той не може да направи това. Това не е вярно. Този крадец. Това чудовище. Да му се подчини?! Но какво иска той от нея?

Тя скърца със зъби. Трепери. И въпреки всичко, все още се съпротивява.

— Не — шепти. — Не…

— Аз имам пълното право над вас. Аз съм вашият настойник. Вие ще ми се подчинявате. Ще работите. Така няма да можете да мързелувате. В тази къща има какво да се прави.

— Аз не съм слугиня.

Мощният глас прониква в стаята, заглушава я.

— Имате право. Вие не сте дори и това. Търпя ви просто от добродушие. Вие сте едно нищо. Нямате нищо! Свърши се с вашите приказни дворци и с вашите лицемерни родители. Свърши се с важниченето и с капризите на котенце, галено в коприна и глезено с цветя!

Тя отстъпва. Колко много той я мрази.

— Това не е истина! — подсмърча. — Вие знаете, че това не е истина! Никога не съм била такава. Моите родители…

— Не говорете повече за тях. Не искам и да чувам имената им тук!

— Защо толкова много ги мразите?

— Това не ви засяга! Млъкнете!

Озовала се е съвсем близо до вратата. Търси зад себе си бравата. Но като хипнотизирана, очите й не могат да се откъснат от мъжа и неговата походка на хищник.

И тя шепти, изпаднала на ръба на отчаянието и ужаса:

— Аз няма да остана тук. Нито една секунда повече. Ще замина…

Ала ненадейно той отново се е нахвърлил срещу нея.

— И къде ще отидете, нещастнице? Къде ще отидете? Да умрете от глад в някой канал на големия град?

— Ще работя!

Той се разсмива високо и злобно. Тя се страхува от гласа му. Толкова, колкото и от гнева му.

— Не е нужно да заминавате заради това. Казах ви, че тук ще ви намеря много повече работа. Ще имате много повече, отколкото ви се иска! И въобще недейте да си мечтаете за бягство. На вашата възраст такива неща винаги свършват в ръцете на полицията. А тя много бързо ще направи необходимото, за да ви върне обратно на топло и сигурно място!

— Аз ще им разкажа за всичко! Те ще ме разберат…

Той я е хванал. Разтърсва я. Тя се губи в ръцете му, все едно, че я няма. Главата й се люлее на всички страни.

— Млъкнете! Ще ми се подчинявате! Тук аз съм господарят на всичко! И всички! Вие ще ме слушате! И ще ми се подчинявате!… В противен случай!…

Думите му свистят. Устните му се гърчат. Той стиска китките на Кей, принуждава я да коленичи пред него, да се самоунижи. Тя трябва да се съпротивява. Не може да го направи. Иначе има опасност да види как крехките й кости ще бъдат прекършени като сламчици. И този ненавистен глас, който се извисява над нея.

— Вие ще ми се подчините!… Аз съм господарят!…

Как успя да намери сили у себе си? Беше отворила вратата. Блъснати при отварянето и нейното неочаквано излизане, Моли и Тиби бяха отстъпили. Бяха подслушвали на вратата. Какво я засяга това? Докато те се измъкват, страхувайки се от баща си, Кей бяга. Бяга с всички сили. Към спасението в нейната стая. Сърцето й бие жестоко. Сякаш се е качило в гърлото й. Пулсира в слепоочията. Лицето й е мъртвешки бледо, разширените й очи са се зачервили. С трескави движения тя търка болезнено китките си. Стигнала е до ръба на нервната криза.

Затваря вратата на таванската стаичка. Хвърля се на тясното легло, което простенва под нея. Хълца, дави се в ридания.

— Мамо… Ох, мамо… Какво ще стане с мене?…

Да си отиде. Тя иска да си отиде. Да избяга от този свят на страдание, който я поглъща. Да избяга от тези лица, изпълнени с омраза. Но той е прав. Тя не може да го направи. Ще бъде застигната. Ще бъде върната обратно тук. И всичко ще започне отначало. Може би ще стане още по-лошо. Кой знае на какво е способен този човек, наричащ се неин чичо.

Тя отново си спомня за свирепия поглед. Около китките й неговите пръсти отново се стягат. Тя започва да стене. Ще се наложи да изчака. Да изчака да минат годините, тя да узрее и стане на възраст. Да стане голяма. Сега не може нищо да направи. Нищо.

Да изчака, да търпи постоянно най-долни обиди. Да се мъчи с тежката и непосилна работа, която е свръх нейните сили. Да гледа постоянно пред себе си тържествуващите и самодоволни лица на Моли и Тиби. Как е възможно в юношеските им души да се е събрала толкова злоба? Несъмнено, те си отмъщават на нея заради упреците и забележките, които не им спестява Бремен. Тя все още не може да го нарече „чичо“. По-скоро би предпочела да умре, отколкото да го направи. Дали той я е разбрал? А дали за този „смразяващ господин“, както тя го нарича, това не е просто една прищявка? Защото, все пак, той се държи на разстояние от нея. Има ли някакво значение? Той е доволен. Превърнал я е в робиня. И това ще е нейната участ в продължение на дълги години.

През зимата — в мизерната таванска стаичка, без отопление, където всичко се вледенява. А през лятото човек направо изгаря. И въпреки това, там трябва да се живее. Вечер тя се свлича, останала без никакви сили за съпротива. Разкапаният креват скърца под крехкото й тяло. Тя плаче. Моли се. Призовава за помощ. Моли за подкрепа онези, които са я обичали. Опитва се да достигне до тях. С помощта на вярата. Опитва се да получи закрила. Но като че ли нищо не се отзовава на нейните молитви. Около нея всичко остава потънало в тишина. Тя е станала жертва на зли сили. Не й остава нищо друго, освен да търпи.

Добре, че е леля Алиса. Но как да узнае какво мисли тази висока, суха и студена жена? Безучастното й лице никога нищо не изразява. Тя винаги като че ли е някъде другаде, в някакво друго състояние. Мъжът й може да гърми и да крещи — тя сякаш не го чува. Че се отнася грубо с децата, че беснее подир прислугата, че се ядосва на времето и изполичарите — тя винаги остава невъзмутима. Дали все пак чува? Ако някой я заговори, минава време, докато му отвърне. А ако сама се реши да го направи, то изрича колкото е възможно по-малко думи — с монотонен и равен глас. Разхожда се в къщата като някоя замразена кукла. По същия начин Кей си представя призраците. Хлъзгаща се по коридорите с бавни, отмерени крачки на автомат. Плъзгаща се край влажните стени без шум, без дума да продума. Появяваща се в момент, в който най-малко са я очаквали. Неподвижна като статуя. Забравят за нея. Докато не забележат, че е изчезнала.

Един път, съвсем случайно, Кей видя нейната стая, чиято врата бе останала отворена. Никой няма право да влиза в стаята й, дори и слугиня. Стъписана, Кей беше замряла на място. Стаята приличаше на монашеска килия. Голи, бели стени. Креват, напомнящ на походно легло. Сламен стол. Единствената украса в тази стая — голям, черен дървен кръст, окачен на една от стените. Простиращ се чак до прозореца, зарешетен с дебели, железни пръчки. Монашеска килия или затвор? Разтреперана, Кей беше отстъпила. И за малко не се бе блъснала в своята леля. Която се бе озовала там, зад нея. Дошла безшумно, както само тя можеше да го прави. „Сивата дама“ — така Кей я нарича в съзнанието си. Защото винаги е облечена в сиво. Безформени рокли, смътно напомнящи с нещо, че са такива. И които никакви яки, никакви бижута не украсяват!…

Уплашена, Кей се бе облегнала на стената. Движение, което често бе свикнала да прави. Откакто се бе свързала с хората от този дом. От които не можеше да чака нищо друго, освен злини. Но леля Алиса не бе казала нищо. Въобще не бе трепнала. Навярно за първи път, откакто бе пристигнала в Хаскъм, Кей бе видяла очите й. Бяха се впили в нейните. Момичето бе усетило как пребледнява под настойчивостта на този поглед, без да може да разбере какво изразява. Ръцете на високата суха жена се бяха свили, бяха стиснали полата от дебел, груб плат. Човек би казал, че тя щеше да заговори, но не. Много бързо безцветните очи се бяха отвърнали от нейните. Леля Алиса леко бе преминала край нея — превита, като вцепенена. Момичето за миг щеше да си помисли, че е сънувало. Че жената още не е отвикнала от своята походка на сомнамбул, че не е могла да види Кей. Зад нея вратата се бе затворила без шум. Затворила се бе и тайната на нейната душа.

Кей дълго време бе останала там, сякаш изпразнена от всякаква мисъл. Втренчена в затворената врата. А после, въздъхвайки, отново се бе заловила за своята работа. Как бе възможно леля Алиса да бъде сестра на майка й? На нейната майка — толкова нежна, толкова мила, толкова млада? Притваряйки очи, Кей отново извиква в съзнанието си очарователното лице, край което като сияние се спускаха руси коси. Вятърът, който си играеше с техните къдри. Начинът, по който майка й отмяташе дългата си шия назад. Спомни си за нейния смях — толкова весел. Нежен и звънлив като музика. Леля Алиса е съвсем различна. Много по-възрастна. И толкова странна. По това сурово лице Кей не намира нищо познато, нищо, което да напомня за майка й. Което да подскаже за тяхното родство. А толкова много да й се иска… Просто една дума, която да не е враждебна. Един поглед, който да я помилва, да й вдъхне смелост. Сърцето й, зажадняло за любов и нежност, изцяло е застинало в печал. В някакво отчаяние. Като че ли завинаги. Нещо, което толкова рядко се среща на нейната възраст.

Понякога, съвсем изтощена, неспособна повече да остане в този затвор, какъвто е за нея Хаскъм, тя незабелязано излиза навън и отива в полето, навлиза в пустеещите земи и стига чак до морето. За да се самозалъже, да измами самата себе си. Да повярва, че завинаги си е тръгнала, че е избягала. Че повече няма да се върне в мрачния бастион с дебели и сиви стени. Че най-сетне ще бъде свободна.

И почти всеки път тя виждаше как една ръка повдига завесата. И едно бледо, издължено лице да се опира на един от прозорците, оградени в оловни рамки. Ръката. Лицето на леля Алиса. Която я наблюдава. Която я дебне. Какво ли си мисли? Какво ще прави? Дали ще я издаде? Ще прати ли да я търсят?

Понякога я срещаше и на прага на вратата или край ъгъла на една от стените. Като че ли леля й я чакаше. Като че ли знаеше, че тя непременно щеше да мине оттам, за да се измъкне незабелязано навън и да отдъхне за миг. И всеки път Кей се спираше, застиваше на място с омекнали крака, трепереща, очакваща думите, които щяха да я върнат в мрака при нейната работа, караща я да оскотее. Но никога нищо не се случи. Вероятно леля Алиса гледаше през прозореца, без да вижда. Или пък, застинала пред нея, очите й се зарейваха в далечината. Сякаш я пронизваха и проникваха отвъд. Като че ли тя бе станала прозрачна. Празни очи, много светли, които следваха някаква своя, вътрешна мисъл. И които, слава Богу, не бяха видели Кей! Слава Богу!

Тези мигове, които по този начин тя си открадва, тези минути на истински допир с природата, за Кей те са рай. Тя отново се ражда. Вятърът лудува в косите й, тя се омайва от солени ухания, от миризмите на треви, от слънцето. Тича навсякъде. Като пияна. С протегнати ръце. С леки, радостни възгласи. Без да знае вече къде се намира. Съзнаваща единствено животинското удоволствие, което я изпълва. Според сезона, или се изпъва по корем на нагорещената от слънцето земя, изпълнена и жужаща от насекоми, или пък се търкаля в снега сред режещия полъх на зимния вятър с вкус на цветя или плодове. Който като че ли отнася от нея цялата сивота, цялото отчаяние на нейните дълги, изпълнени с премеждия дни.

Но след това трябва да се върне обратно с големи хитрини. За да избегне Бремон. И прислужниците. И Тиби. И Моли. Да направи така, че никой да не узнае. За да не могат да я накажат, лишавайки я от оскъдната дажба храна. Или смазвайки я с друга, допълнителна работа. Да избегне и леля Алиса. Но това е неоснователен страх. Леля Алиса няма да я види. Тя не съществува за нея. За нея нищо не съществува. Дори Моли и Тиби. Тя води почти вегетативен живот.

Понякога, когато лишена от вечеря и изгладняла се върти в леглото, без да може да заспи, дочува лек шум. Едва-едва доловим. А понякога нищо не може да долови. Но светлината в стаята неочаквано се пробужда, вратата е открехната, и на прага забелязва пакет с храна.

Кой? От кого бе дошло това състрадание? Тя се опитваше да узнае. Никога не бе успяла да разбере. Колкото и бързо да се бе спускала към вратата, не откриваше нищо. Празен коридор. Както обикновено. Леден. Без осветление. Дупка от мрака, която идващата от стаята светлинка не успява да оживи. Кой се е сетил за нея? Никой от жителите на Хаскъм не би се осмелил да го направи. Нито дори прислужниците. Те са прекалено заети. Страхуват се прекалено от господаря, за да престъпят неговите заповеди. Тогава, кой?

За миг Кей е склонна да повярва, че на помощ й са се притекли свръхестествени сили. И че призракът, който по думите на Моли се явява понякога в стария замък, я е взел под своя закрила.

Но призракът не съществува. Тя много добре знае това. Въпреки настояването на Моли, която всеки път, когато има възможност, говори за него.

— Ти страхуваш ли се от него — от призрака?

От известно време Моли все се върти около Кей. Сякаш я следи. Или иска да й говори. Заета с излъскването на сребърните прибори, Кей се отнася с недоверие към нея. Когато Моли повтаря въпроса си, тя все пак не издържа и й отговаря. Защото изпитва някакво облекчение, когато говори. Защото толкова рядко й се случва да го прави. Държат я изолирана. Като че ли е заболяла от чума. Без съмнение, по нареждане на Бремон.

Тя не обича да разговаря с Моли. Знае, че нищо добро няма да се получи. Но въпреки всичко се отпуска. Отваря широкия бюфет. Започва да подрежда сребърните съдове.

— Дали се страхувам от призрака? — отвръща й най-сетне студено. — Какъв призрак?

— Този от Хаскъм. Никога ли не си го срещала? — очите на Моли блестят. Тя гризе кожичката на показалеца си.

Кей поклаща глава.

— Не. Навярно сте се излъгала.

Моли повдига рамене. Противно на нейния навик, когато някой й противоречи, този път тя не се дразни.

— Глупаво момиче — казва спокойно. — Въпреки това, той броди по коридорите. Трябва да си я срещала вечер, когато си се прибирала в таванската стаичка.

— Нея? Призракът жена ли е?

— Да. Старица. Ниска. Прегърбена. Грозна. Със светещи очи. От които те дострашава.

Кей затваря една от вратите на бюфета. Гледа към Моли. Тази тук си ги измисля, сигурна е в това.

— Говорите глупости, Моли. Ако призракът беше толкова ужасен, видът ви нямаше да е така лъчезарен сега, когато ми разказвате за старицата. Щяхте да се страхувате само при мисълта за нея.

Моли се приближава, подхвърля:

— Недей да казваш, че никога не си я чувала… Помисли добре.

— Не.

— О, да, чувала си я. Смехът й напомня грачене на врана. Нощем. По коридорите. И кънти. Ужасно е.

Кей се опитва да прозре в лицето на Моли. Тя е свела очи. Какво иска да каже с това? Смях, нощем… Моли повдига клепачи. Присмива се. Тържествува.

— Виждаш ли, нищо не казваш. Значи, си я чувала! Признай си!

Кей се обръща, правейки се на безразлична. Опитвайки се да запази спокойствие.

— Да. Но навярно не е било призрак.

— Призрак е.

— Аз не вярвам в призраци.

— Ако видиш този, ще повярваш. И ще се уплашиш.

— Няма. От тях се страхувам по-малко, отколкото от живите същества.

Моли избухва в смях. Кей въздиша. Спокойствието нямаше да може да продължи. Така че Моли отново става такава, каквато е. Но неочаквано смехът секва. Лицето на Моли, е станало необичайно сериозно. Това не е привично за нея.

— Ако искаш — предлага, — аз ще ти покажа мястото, където тя най-често се скита. Близо е до разрушеното крило. Знаеш и го? Ходила ли си там?

— Не. Никога.

— И си сгрешила. Красиво е. Най-старата част в имението Хаскъм. Някога там затваряли затворници. Има тъмница. Може би душата на някоя жена, умряла там, идва нощем да ридае.

— Глупости. Ако си мислите, че ще ме уплашите, безсмислено е да настоявате.

— Горделива си, Кей. И се хвалиш. Ти се страхуваш.

— Не се страхувам.

— В такъв случай, докажи го. Ела. Ще отидем да видим разрушеното крило. И хубаво ще си проличи, дали ще запазиш спокойствие.

— Нямам време. Виждате, че имам работа.

Моли хвърля поглед наоколо. Настоява.

— Нали свърши с подреждането на тези отвратителни прибори от сребро? Да, всичко е толкова грозно. Тежко и претрупано. Ела, ще смениш малко обстановката. Никой няма да разбере. Какво трябва да направиш след това?

— Да измета горното стълбище.

— Всички ще повярват, че си го направила. Следвай ме. Ще видиш! Заслужава си усилията!

Кей се колебае. Моли е странна. Държането й тази вечер, в сравнение с онова, което е типично за нея — намусена и зла… Може би се отегчава? Може би не знае какво да прави? Може би има нужда от нея, за да я развлича? Навярно е така. Тогава, да се възползва.

Моли се обръща, за да се увери, че Кей я следва. Изглежда много доволна.

— Побързай малко. Не искам да видят, че си с мен. Ще те хванат. И мен също.

Кей бърза след нея. Оглежда се с любопитство.

— Въобще не познавам това място. Развалини, не е ли опасно да идваме тук?

— Бъзливка! След като аз настоявам. Наведи се малко. Половината от тази врата е поддала. Камъните отгоре над рамката могат и да се срутят… Така, вече от нищо не може да се страхуваме.

Успокоена, Кей се усмихва.

— Къде сме?

— В старата главна кула на замъка.

— Главна кула? Тук? В Хаскъм?

— Значи нищо не знаеш! Някога е имало такава кула, от дясната страна на централната сграда. В нея са затваряли затворници или врагове. Водили са ги към тъмницата. Отваряли я неочаквано под краката им. С някакъв лост, задействан от съседната стая. И те падали вътре.

Кей се чувства обзета от състрадание.

— Клетите душици!

Ала Моли с жар продължава да нашепва своите тайни.

— Наведох се да погледна. Дълбоко е. Навярно хората са се наранявали. Никой не отивал да ги лекува. Сигурно са умирали, заобиколени от костите на онези, паднали в тъмницата преди тях. Затова има призраци. Душите им винаги са нещастни.

— Но как може така, не! Това е глупаво!

— Прислужниците се страхуват от тях. Никой никога не идва на това място. Нощем тук се чуват странни шумове. Стенания… Ти не се ли страхуваш сега? Искаш ли да продължим по-нататък?

— Защо не?

Кей се прави на смела. Не е очаквала такива неща и е впечатлена от тях. Но не иска да достави удоволствие на Моли. Още повече, че не би било възможно да има нещо страшно сред тези развалини, след като и Моли поема риска с нея.

— Виж — отново подхваща Моли. — Това е стълбището, което води надолу. Стъпалата са стръмни. Придържай се до стената. Чувстваш ли студа, който пълзи нагоре?

Кей не отговаря. Мисли си за онези, които някога са се спускали по тези стъпала със свито от мъка сърце, знаещи, че може би никога повече няма да видят бял свят.

Моли не казва нищо. Прави съзаклятнически физиономии. Усмихва се. Кей не обича тази нейна усмивка. Иска да се върне назад. Какво й стана, че се съгласи да последва Моли?

— Погледни хубаво — настоява онази. — Виждаш ли? Ето го, там в ъгъла на стаята, това е лостът, задействащ капака на тъмницата. А дупката е почти под краката ти. Внимавай!

Тъмна квадратна яма. Бездна. На пода. Откъдето пълзи влажен, вледеняващ въздух. Моли се навежда над тъмницата с някаква ненаситност. Като че ли мисълта за всички страдания на нещастниците, умрели там, й доставя удоволствие. Кей се дръпва назад. Завладяна е от погнуса. Но ръката на Моли я е сграбила за китката, и я дърпа напред.

— Ела. Има една въжена стълба. Няма защо да се страхуваш. Тук отдавна вече няма нищо. Татко накара да почистят тъмницата. Няма никакви кости, нито разложена плът. Нищо, освен призраци… И ако наистина е вярно, че не се страхуваш, сега е моментът да го докажеш.

Тя слиза надолу. Настоява.

— Ела, ела тук, глупачке. Има някакви надписи. Странни са, така да знаеш…

Въпреки волята си, Кей я следва. Тъмницата е тясна. През отвора се процежда оскъдна светлина. Вярно. По стените има някакви надписи. Тя се навежда, за да види този, който й е посочила Моли, Намира се малко встрани. Човек би казал… Човек би казал, че това е отправена молитва към Светата Дева. Ненадейно зад нея се чува изхилване. Тя се обръща. Краката на Моли са вече при отвора. Как? Нима се е изкачила обратно? Моли издърпва въжената стълба. И се смее със смях, който сякаш никога няма да секне.

— Не! Моли, недей!

Викът на Кей пречупва смеха. Тогава и Моли започва да вика. Толкова силно, че гласът й преграква. Тя крещи с цялата си омраза:

— Лъжкиня! Самохвалка! Сега е моментът да докажеш, че не се страхуваш от призраци! А човек може да умре в такава тъмница! Ще видиш!

Непоносимият смях отново се разнася отгоре. Капакът на тъмницата глухо захлопва. С очи, готови да изскочат от орбитите, Кей се опитва да проникне в тъмнината, която я заобикаля. Свиква лека-полека. Но безумие бушува в душата й. Да крещи. Да вие. Има ли смисъл? Тъмниците са изградени така, че да приглушават виковете и стенанията на затворниците. Глупачка! Защо се остави да бъде подведена от преструвките на Моли? Сякаш не знаеше, че не може да очаква нищо добро от нея? Ами ако тя действително е решила да я остави тук? Да я остави да умре? Кой ще я потърси? Кой ще се сети за това злокобно място? И дали няма по-скоро да предположат, че тя е избягала? И ако започнат да търсят, какво ще стане с нея през това време? Минути. Часове. Дни. Да чака. Да умре. Гласът на Моли я преследва: „Човек може да умре в такава тъмница!“

Тя потреперва. Страхът се е настанил в нея. Ужасът… Облегната на ледената и капеща стена, тя повдига очи. Ала капакът остава затворен. Секундите се нижат. Както и часовете. Тя започва да се задушава. Обзема я паника. Все едно, че всички познати тук страхове са преминали през вековете и сега изведнъж се стоварват върху нея.

„Наистина ли не вярваш в призраци?“

Подигравателният глас на Моли. Отново и отново. Кънти в ушите й. Повтаря и пак повтаря едни и същи фрази. И все едно, че думите й пораждат живи същества. Все едно, че призраците ей сега щяха да изникнат отнякъде. И да я притиснат от всички страни.

Кей се изправя. Вика. Призовава. Върти се в кръг. Гласът й преграква от викане. Опитва се да възвърне спокойствието си. Но злокобното място действа на нервите й. Тя започва да хлипа. Мъчи се да прогледне наоколо. Струва й се, че някой я дебне. Сякаш нещо ужасно, неназовимо, ще се нахвърли отгоре й. Ще я докосне.

— Не!

Струва й се, че някакъв вик е отвърнал на нейния. Но не, не е така. Това е била тишината. Нарушавана единствено от нейното запъхтяно дихание. Кей чувства, че ще изпадне в нервна криза. Закрива лицето си с ръце. За да не вижда повече нищо. Плаче, дави се в ридания. Внезапно отхвърля глава назад.

Сънува ли? Господи! Капакът е вдигнат! Въжената стълба леко се поклаща в празното. На Кей й се струва, че никога не е виждала нещо по-красиво от този къс овързани кълчища, които висят. Цялата разтреперана, тя се спуска към тях. Мълви откъслечни думи. Вече не може да разбере точно какво прави. Знае само, че трябва да стигне до горе. Бързо. Много бързо. Да използва предоставилия й се случай. Ами ако някой издърпа стълбата? Дали това не е някакво ново изтезание? Бързо, бързо… О, Господи!

Най-сетне тя се озовава в малката стаичка. Вратата? Отключена ли е? Да! Стълбището… Да се спусне до долу. Докато най-сетне излезе навън, свободна. Да се почувства сигурна. Кей тича. Олюлява се. Спъва се по стъпалата. Удря се в стените. Продължава да плаче. Конвулсивно, задъхано. Покрити с драскотини, ръцете й опипват пространството отпред. Тя има една цел. Една-единствена. Която е нейната закрила, нейното убежище. Старата таванска стаичка, където спи.

Не среща никого по пътя. Никой не знае, че е била там. Сгушена в своя креват, тя дълго хлипа. Трепери. Не може да се успокои. Ужасно е. Струва й се, че все още е затворена в тъмното. Че я дебне някаква опасност. Напрегнато, мъчително безпокойство. И смъртта, наблизо край нея. Която я чака. Защо, Моли?… Какво отвратително нещо. Дали наистина щеше да я остави там да умре?

И съвсем неочаквано в нея изниква въпросът, който е трябвало веднага да си зададе. Проблясва в съзнанието й. Въпрос без отговор. Защото се съдържа в него. Достатъчно е да застане срещу Моли, да види изражението на лицето й, за да разбере. Не, Моли не е била обзета от угризения на съвестта. Не, тя не я е освободила. В стаята на тъмницата нямаше никой. Нито по стълбищата. Никой и сред развалините на главната кула. Тогава кой е разбрал, че тя е била затворена? Кой спусна стълбата? Кой я освободи? Кой?

Тази нощ, неспособна да намери съня, Кей чува грачещия смях. Отеква по коридора. Поне за това Моли не лъже. Тръпнещ страх я побива. Ами ако е било истина? Призрак в Хаскъм? Не. Трябва да има някакво друго обяснение.

През следващите дни Кей отбягва срещите с Моли. Макар че Моли настоятелно се опитва да разбере по какъв начин тя е успяла да се измъкне от тъмницата. Кей се пази въобще нищо да не й казва. Още повече, че и тя самата не знае. Загадката остава. Ако капакът е бил отворен, тя би могла да предположи, че стълбата, оставена точно до ръба на отвора, се е хлъзнала и се е развила надолу към нея. Но все пак е трябвало някой да повдигне капака, преди да спусне стълбата. И Кей все още не знае, кой й се бе притекъл на помощ.

А също и смехът. През нощта. По коридорите. Но за него Кей е сигурна, че един ден ще разбере. Ще търси да разбере без страх. Защото е убедена, че нищо не може да й се случи. Ако нещо е трябвало да стане, то е щяло да стане, в тъмницата. Докато е била затворничка там.

Впрочем, една вечер, когато не успява да заспи, Кей напуска своята стая. Иска да отиде до трапезарията. Някаква книга, захвърлена от Моли, се въргаляше на земята. Моли ненавижда четенето. Прави се, че чете, защото това й действа добре. Започва да се дебне в огледалата, да прави кокетливи физиономии. Четенето — това е част от образа, в който тя иска да се превъплъти. Както и тайничко да пуши цигари, които неусетно е отмъкнала от Тиби, докато той е отсъствал през последната ваканция.

Кей знае за всичко това. Но остава равнодушна. Само че тя обожава четенето. А Хаскъм е твърде беден откъм тази страна.

Тя се плъзва по коридора, върти се на стълбищната площадка, ето, сега ще се спусне по стъпалата. И се сепва. Съвсем близо до нея, толкова близо, че сърцето й отведнъж подскача в гърлото, смехът се разнася. Кей се обръща. Застива на място с широко отворени очи. Тя е там. В началото на коридора. Гледа я и се смее. Дали Моли за всичко е права? Това призрак ли е?

Дребна и сбръчкана старица. Хилавото й тяло се губи под множество рокли с неопределен цвят. Под кърпата, закриваща главата й, лицето изведнъж се разкрива. Скулесто, костеливо, с огромни очи. Тъмни, които проблясват в мрака. Като нефрит.

Тя не помръдва. Наблюдава Кей. Изведнъж се обръща наполовина. И поема забързано. Ситнейки. И пак се обръща. Сякаш иска да разбере дали я следват. Или да изчака, за да я последват. Кей се колебае за миг. След това, то е по-силно от нея, тя се впуска по следите на видението. А то сякаш увеличава крачката. Отново се смее. Ненадейно, Кей я изгубва от погледа си и вече не може да я види.

Не е възможно. Тя не може така да изчезне. Това не е призрак. Не. Трябва да има някакво обяснение. Кей се оглежда, търси, връща се назад, тръгва отново. В този коридор е пълен мрак. Ръцете й опипват надлъж по влажните стени. Тя не може да се примири с мисълта и да повярва в свръхестественото. Но в такъв случай, къде беше пропаднала дребничката старица?

Смехът отново бликва. Като че ли, за да й помогне. Да й покаже пътя. Кей се раздвижва. На път е била да изостави своето търсене. Внезапно, в ъгъла на коридора, някаква светлинка се появява, става все по-ярка. Врата! В стената. Тясна. Която се завърта. В самите дебели стени, несъмнено. Кей не се колебае. Тръгва напред. Без да се притеснява за вратата, която се затваря след нея. Кей цялата се е превърнала в любопитство.

Стаята, до която достига витото стълбище, е кръгла. Бедно обзаведена. И въпреки това, доста удобна. До една незапалена камина има голям сламен фотьойл с възглавници. Почти изцяло потънала в него, дребничката старица чака. Сред набразденото й от бръчки лице, очите продължават да блестят. Непокорни. Необуздани. И донякъде присмехулни.

Кей е застанала неподвижно на прага. Не смее да направи крачка напред.

— Сега е моментът да се страхуваш — мърмори старицата. — Ела тук, след като толкова желаеше да ме видиш.

Чудноватият смях се разнася из стаята. Като че ли се отблъсква в стените. Отново тръгва на щурм. Неимоверно увеличен. Но и някак си притъпен. И нахлува после по стълбището. В търсене на някакъв изход. Като полет на врани, кръжащи в простора. И които се носят безкрай.

— Ела, ела — повтаря старицата. — И седни.

Вцепенена, Кей се подчинява. Мълчи.

— Е? — подсмихва се оная. — Мислиш ли, че съм призрак? Или само се правиш? Като глупачката Моли?

Кей поклаща глава. Сухият, насечен глас не е злобен. Коя е тази жена? Сякаш мислите й се четат в нейните очи.

— Единствено ти не знаеш коя съм. Аз съм много стара, моето момиче. Много стара. И ако още ме държат тука, то е защото се страхуват от мене. В известен смисъл, аз съм магьосница, както се казва.

Друг изблик на смях, с който Кей трудно привиква.

— Може би наистина е вярно, че съм магьосница — отново подема старицата. — Във всеки случай, аз далеч не съм глупава. Знам много неща. Мислят си, че тук съм съвсем изолирана. В моята миша дупка. Но аз всичко виждам.

Тя клати глава. Гледа в някаква точка зад Кей.

— Една прислужница знае всички тайни. Дори когато не вярват в това. Така ли е, малката? За теб предполагат, че си някъде другаде. Или че си глуха. И сляпа. А ти виждаш. И чуваш. Ти трябва да знаеш това, ти, която в момента изпълняваш задълженията на прислужница. Без да бъдеш такава. Да, ти. Аз те познавам. Знам коя си. Дъщерята на Дженифър. Слушай.

Извитата й ръка се протяга. Привлича Кей към себе си. Шептенето е едва доловимо.

— Алис повярва…

Тя се излъга. Толкова по-зле. Дали смехът, който се изтръгва от нея, кара мислите й да се объркат? Несъмнено. Тя навярно е загубила донякъде разсъдъка си. Толкова е стара. Толкова, че не може да се определи възрастта й. Може би наистина е вярно и това, че я държат тука, защото още се страхуват от нея. И се съобразяват с нея. При положение, че господарят се ужасява от мисълта за излишни гърла.

— Ти си Кей — нарежда сломеният глас. — Кей е красиво име. И си смела. Слушай какво, малката. Ще ти кажа. Не трябва повече да идваш и да ме виждаш. Не трябва. Впрочем, ако аз не искам, ти повече няма да можеш да откриеш пътя. Сега стана така, защото тази вечер аз пожелах да те видя отблизо…

Протяга отново ръка. Кей чувства по лицето си лекото докосване на извитите й пръсти. Меки, сякаш безплътни. Почти като милувка, тя присвива клепачи.

— Да. Знам. Жадуваш за ласки, но мога да ти кажа, ти ще получиш своето. Ще бъдеш обичана. Ти вече си красива. Много красива. Много повече, отколкото Дженифър. През тези последни години ти заплати за своето право на щастие. А сега си върви. И се дръж както трябва, както подобава. Не ти остава още много да страдаш.

Кей се изправя. Не може да си отиде, без да е узнала.

— Вие ли бяхте? В тъмницата?

— Тъмницата ли? Какви ги говориш? Не разбирам. Тук само аз имам право да бръщолевя глупости. Тръгвай си сега.

— Моля ви… Знаете ли… Знаете ли, защо всички толкова много ме мразят тук — в Хаскъм?

Черните пронизващи очи се впиват и потъват в нейните. Беззъбата уста се разтреперва. Бръчките като че ли още повече задълбават мъртвешки бледата кожа. Защо е това вълнение? И отново този смях — неочакван, непоносим. Кей отстъпва. Повдига длани към ушите си. Не иска да чува повече. Главата й сякаш кънти… Отправя се към стълбището, започва да слиза. Много бързо. Стъпва накриво и губи равновесие. Едва не пада. Отгоре старицата се провиква:

— Омразата! Омразата!… Клето момиче! Всичко това е заради Забуленото Слънце! Забуленото Слънце!… Забуленото Слънце…

Когато Кей се озовава в коридора, странните думи все още отекват в нея. Въртят се, блъскат се, вкопчват се една в друга. Какво искаше да й каже старицата? Трябваше да й обясни!

Но тя напразно се опитва да разбере. Стената зад нея — гладка, лепкава на места от влагата, пази своята тайна. Старата прислужница беше права. Тя никога няма да може да намери пътя отново. А и за какво ли да го търси…

Кей се отдалечава към таванската си стаичка. Дали наистина дребничката старица е полудяла? Или двете думи — толкова различни една от друга, за да вървят заедно, имат действително някакъв смисъл? Забуленото Слънце! Трябва ли в живота на Кей да стане така, че веднага след като една загадка се разреши, друга да изникне и заеме нейното място?

Едва на другия ден Кей забелязва отсъствието на леля Алиса. Тя не се бе появила и на обяд. Никой не бе забелязал това. Нито Бремон, нито Моли. Но вечерта Кей не може да издържи. Тя се осмелява и заговаря.

— Да оставя ли тези прибори, господине?

Гневният, а после заинтригуван поглед на Бремон се спира на чинията в края на масата, задържа се на празния стол.

— Къде е майка ви? — пита той Моли.

— Не знам — отговаря тя безразлична.

— Леля Алиса не беше на обяд.

Фразата на Кей проехтява в тишината. После Бремон избухва.

— Никой за нищо не те е питал. Мълчи. Или, по-скоро недей. След като това те интересува, отиди да видиш какво прави леля ти. Виж я ти нея, намерила още един начин да се прави на интересна!

Кей се отправя към вратата, преследвана от оглушителния глас.

— И гледай да не се мотаеш много-много там, горе. Чакат те в кухнята.

Когато отваря вратата на стаята на леля Алиса, Кей за миг остава неподвижна… Навсякъде цари тишина. И тъмнина. Къде е леля Алиса? Дали все още е тука?

Тя прави крачка напред в търсене на електрическия ключ. За щастие, ток има. Когато пристигна тук, нямаше. Част от ремонтите, които бяха направени в замъка. Навярно парите на нейните родители са спомогнали за това. Кей поклаща глава. Отблъсква своето огорчение. Под пръста й светлината се пробужда.

— Лельо Алиса?

Като че ли мъртва, тя се е излегнала на твърдото легло. Грапаво одеяло едва покрива нейното тяло. Сякаш е хвърлено върху скелет. Очите й са затворени. Устните й изпускат учестено дихание. Тя е болна.

— Лельо Алиса?

Погледът в пожълтелите зеници се втренчва в нея. Една искрица го оживява. Дали я е познала?

— Кей… нещастната, мъничка Кей…

Не е възможно тя да е чула тези думи. Не е възможно безразличната, студена леля Алиса да ги е произнесла. Впрочем, тя отново е склопила очи. Сякаш отново е завладяна от немощ. Тогава Кей излиза от стаята. Спуска се бързешком по стъпалата. И се втурва в трапезарията.

— Бързо! Тя е много болна!

Викът й не е нарушил спокойствието на Бремон. Той продължава да дъвче с усърдие. Продължава да бели плода си.

— Казвам ви, че е болна — настоява Кей. — Трябва да се извика лекар!

— Ами! Болна! — присмива се Бремон. — Бих се учудил, ако е така. Тя никога не е била болна.

— Това не е причина да не извикате лекар!

Той повдига рамене, без да отговори. Тогава Кей се обръща към Моли. Тя се опитва да имитира движенията на баща си. Безучастно наблюдава ноктите на ръцете си.

— Моли, майка ви е болна! Точно това ли трябва да правите сега?

Моли не трепва, Бремон хвърля лъжицата и вилицата на масата. Ударът върху дървото изплющява в тишината. Ето, той отново започва да гърми.

— Нейната майка ли? Много добре знаеш, че тя не й е майка! Нито пък на Тиби! За двамата тя е чужденка. Те са мои деца. От първия ми брак. Този замразен охлюв! Никога не съм искал тя да се занимава с децата!

Облекчена, Кей затваря очи. „Благодаря ти, Господи“! Моли и Тиби не са й никакви роднини! Те не са нейни кръвни братовчеди. Те не са деца на леля Алиса… Леля Алиса.

— Лекар — отново повтаря тя, настойчива, — трябва да извикаме лекар.

Бремон отблъсква чинията. Обърната, една чаша се разлива по масата.

— Стига! След като си се загрижила толкова много, заеми се с нейното лечение. Извикай доктор, щом така ти харесва! Изпрати Джон да го повика. И ме оставете всички на мира. Ужасявам се от болести и от болни! Върви си! Не ми досаждайте повече с тези работи!

И със силен замах той удря ръката на готвачката, която се опитва да изправи чашата и попие разлятото вино.

Кей се погрижи за всичко. Възползва се от случая, даден й от Бремон. Дни и нощи тя лекува своята леля. Спа в нейната стая. Върху някаква корава постеля. За да бъде при нея, ако леля й поиска нещо. Първите часове болната малко бълнува. Несвързани думи се изтръгваха от восъчнобледите й устни. Думи, сред които с безпокойство и удивление Кей откриваше онези, които толкова я бяха заинтригували там — горе. В стаята на старата прислужница. „Забуленото Слънце“. И тези думи бяха увиснали във въздуха. Обграждаха я като заплаха.

Най-сетне леля Алиса се успокои. Повече не говори. Но и не спи. За какво ли мисли? Единствено очите й изразяват някаква живинка по лицето. Кожата, изпънала се по костите, лъщи. Като слонова кост. Пожълтяла. Покрита с натежали капчици пот. Погледът й винаги е вперен в Кей. В началото това я притесняваше. Защото Кей виждаше, че не е празен, както обикновено. Ами съзнаващ нещо, обзет от някаква искрица разум. Настойчив. Наблюдаваше я. Каквото и да правеше тя. През деня. През нощта. Винаги беше вперен в нея. В края на краищата, тя свикна с него. Даже й доставяше един вид радост. За първи път. Бе все едно, че някой се интересува от нея. Но не за да я мъмри или порицава, да я тормози или да я наказва. Когато се навежда, за да помогне на болната да пие вода, Кей вижда очите й съвсем отблизо. И те вече не са изпълнени със злоба. Просто са пълни с тайни.

Най-накрая леля Алиса успя да се вдигне от леглото. На Кей се наложи отново да подхване своите обичайни задължения. Тя все по-рядко идва да види леля си. И понякога й се случва да съжалява за мъчителните часове, прекарани край нейното легло. Сравнени с обикновения живот в Хаскъм, те й се струват оазис.

Въпреки че леля Алиса никога нищо не казва, по навик Кей продължава да идва вечер, да я види какво прави. Дали няма нужда от нещо. Получава някакви знаци, един вид отговори. Това е всичко. Но Кей се задоволява и с това. Доволна е и от погледа, който я следва чак до вратата. Има усещането, че вече не е сама.

Докато една вечер, тъкмо в мига, в който прекрачва прага на стаята, за да си отиде, тя като че ли долавя някаква въздишка. Обръща се назад. Леля Алиса прави движение към нея. Като че я вика. Кей е заинтригувана. Връща се обратно.

— Желаете ли нещо, лельо Алиса?

Побледнелите устни треперят. Клепачите трепкат, очите се премрежват.

— Искам нещо да ти кажа. Ела по-близо.

Отведнъж клепачите напълно се разтварят и господарката на Хаскъм впива погледа си в този на Кей. Устните й се раздвижват. Като че ли след някакво мъчително усилие. Като чели й се иска да изрече някакви думи. Трудни за изговаряне. И които не смеят да се съставят.

— Слушай! Ти беше добра с мене!

— Това е нормално, лельо Алиса.

Тя не й казва за отказа на Бремон, за онзи на Моли. Но все едно — мислите й са ясни — разкриват всичко.

— Аз знам. Аз знам всичко — шепти леля Алиса. — Благодаря, Кей.

Млъква. Повече няма да проговори. Кей със съжаление се отдалечава. Обаче слабият глас я застига до вратата.

— Повече не трябва да идваш тук. Отсега нататък аз ще се чувствам все по-добре. Бремон… Бремон ще ти се кара за това.

— Но той няма да разбере.

Някакъв спазъм — от огорчение, от ирония — изкривява устата, която вече не знае как да се усмихне.

— Прави, каквото ти казвам. Върви, Кей.

Все едно, че я бяха изгонили. А тя си мислеше, че може би с течение на времето леля Алиса ще започне поне мъничко да я обича. И за кой ли път Кей плаче в своята стая.