Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
ganinka (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Тереза Уиър. Завинаги

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954–459–622–4

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Днес Моли щеше да дойде и Сами просто не можеше да си намери място. От самото начало нямаше търпение да я види.

Двамата с доктор Колинс се намираха в една стая, която той веднага след влизането си определи като „фалшивата дневна“. В нея имаше настолни лампи, тапети и кресла с вълнена тапицерия. Само че липсваше усещането, че в нея живее някой. Тук нямаше лични вещи. Стаята би могла да принадлежи всекиму.

Сами седеше на едно от креслата, което го бе погълнало. Задникът му почти допираше земята. Коленете му се намираха практически на едно ниво с гърдите, а облегалките бяха толкова нависоко, че се чувстваше като статуята на стария Ейб в Линкълн Мемориал.

Очевидно доктор Колинс имаше опит с тези кресла, защото бе избрала един твърд стол. Седеше до кръглата маса с наведена глава и драскаше нещо в онзи свой бележник.

В началото това водене на бележки го дразнеше, но сега като че ли започваше да му харесва. Даваше му възможност да я оглежда необезпокоявано.

Все още продължаваше да я гледа, когато тя затвори бележника и вдигна глава.

Хванаха го на местопрестъплението.

Сами побърза да насочи погледа си другаде, стана с мъка от глупавото кресло и отиде до прозореца.

Днес за пръв път от катастрофата насам зърваше света. Отначало, когато влезе в стаята, се страхуваше да доближи прозореца. Не искаше да види нещо напълно непознато; нещо, сякаш излязло направо от „Семейство Джетсън“[1]. Само че, с изключение на колите, всичко си изглеждаше съвсем нормално.

А сега се връщаше до прозореца, за да се увери, че всичко си е там.

След като най-сетне схвана какво се е случило с него; когато разбра, че е загубил съществена част от живота си, това му се стори като кошмар в кошмара. Не можеше да го възприеме. Доктор Колинс му бе казала, че вероятно никога няма да възвърне загубената част от паметта си и той, в отчаянието си, се бе хванал за думата „вероятно“.

Не му ли бе казала, че мозъкът е до голяма степен неизследвана територия? И че повечето лекари не обичат да признават колко малко знаят за нея?

Сами знаеше и че често се случват неща, за които няма обяснение. Като например хора, които се събуждат след двадесет години, прекарани в кома. Или се връщат към живота, след като са били обявени за мъртви.

Вече беше решил, че той ще е един от онези необясними случаи. Вече беше решил, че ще си върне паметта. Може би щеше да отнеме известно време, но щеше да стане. Просто трябваше да почака.

Намираха се на няколко етажа над земята, но колите на паркинга се виждаха достатъчно добре, за да разбере, че изглеждат доста странно. Различни от колите, които беше виждал досега. Практически клонинги една на друга, като повечето бяха малки и необикновено аеродинамични.

— Кой модел е това? — попита той, като посочи една червена спортна кола, която в този момент потегляше от паркинга. Беше със спойлери на капака и широки колела.

Доктор Колинс се приближи, надникна, намръщи се и поклати глава:

— Не съм сигурна. Не разбирам много от коли. Ще ти донеса някои списания за автомобили.

Той кимна, но я слушаше само с половин ухо.

Наблюдаваше я как гледа през прозореца и острата, непрощаваща слънчева светлина облива лицето й.

Беше издържала теста на пряката слънчева светлина. Никакви пъпки. Никакви разширени пори.

Обикновено си падаше по момичета с тен. Доктор Колинс нямаше никакъв тен. Всъщност кожата й бе почти безцветна, ако не се смяташе лекият розов оттенък на бузите, почти еднакъв с цвета на меките й на вид устни.

Имаше страхотни крака — поне от коленете надолу. Неведнъж се бе хващал, че се чуди какво ли крие под тази широка бяла престилка.

Рейчъл.

Това име му харесваше. Не можеше да си спомни някога да е познавал жена с това име. Наум винаги я наричаше доктор Колинс. Беше започнал да я нарича Рейчъл само за да я дразни, за да й покаже, че не го стряска статутът й на лекар. Тя не изглеждаше да има нещо против. Всъщност държеше се така, сякаш изобщо не го е забелязала. Но той знаеше, че е забелязала, защото тя забелязваше всичко. Все пак това й беше работата — психиатър.

Обикновено си падаше по момичета с дълги коси. Харесваше му как дългите им коси падат по голата му кожа. Но докато гледаше доктор Колинс, реши, че харесва късата й коса. Незнайно как, но тази дължина я караше да изглежда женствена, сексапилна.

Тя вдигна глава и отново го хвана да я наблюдава. Този път обаче Сами не извърна поглед.

Усмихна й се.

Тя намести очилата си с телени рамки — нещо, което често правеше, обикновено когато се чувстваше малко нервна. Понякога му харесваше да я нервира. Това му вдъхваше увереност, усещането, че владее положението, макар изобщо да не го владееше.

Прехвърли наум малкото, което знаеше за нея. Разведена. Без деца. Сама. Самотна? Запита се дали някога се чувства самотна.

— На колко години каза, че си? — попита той.

Светлите й вежди се повдигнаха изненадано. Розовите й устни се разделиха, за да оформят думите:

— На тридесет и две.

Не беше обърнал внимание на това, когато му го бе казала за пръв път. Докато не възприе истинската си възраст, той винаги бе мислил за нея като за по-голяма. А всъщност беше с шест години по-възрастен от нея. Странно!

— Защо се усмихваш? — попита тя, като сама се усмихна леко, сякаш на себе си. Имаше дребни, съвършено бели зъби.

— По-голям съм от теб.

— Тридесет и осем години не са много.

— Два пъти по-дълго, отколкото съм живял — след това превключи наум. — Два пъти по-дълго, отколкото си спомням да съм живял де.

Всъщност сега, след като бе преодолял първоначалния шок, цялата тази работа не му се струваше много реална. Понякога дори му ставаше смешно. Или пък му се доплакваше. А със сигурност нямаше намерение да плаче повече.

Опита се да не свежда поглед, но не можа. Неволно насочи очи към кокалчетата на пръстите си. Петнадесет шева. Тъпо, Торо. Много тъпо.

Запита се какво ли си е помислила за него, когато в тоалетната увисна на врата й и се разрева. Вероятно, че е истински мухльо.

Никога не бе излизал така от релси и това го плашеше. Отсега нататък трябваше да внимава. Повече никакви откачания.

Леко докосване по ръката го накара да се обърне. Доктор Колинс го гледаше в очите.

— Сестра ти може да пристигне всеки момент. Ще ви оставя сами. Но в случай че имаш нужда от мен, няма да бъда далеч, само в другия край на коридора.

Нещо не му беше ясно. Тя се държеше така, сякаш тази среща щеше да бъде трудна за него. От изражението й личеше, че се чуди дали той ще успее да се справи. Разбира се, след като беше разбил огледалото, съмненията й бяха разбираеми…

Но той искаше да види Моли. През цялото време бе искал да я види. Може би доктор Колинс си мислеше, че са от онези братя и сестри, които постоянно се карат. Но това беше абсолютно далеч от истината. Само един път си спомняше Моли да е повишила глас и тогава той си го заслужаваше. А и си го бе заслужавал много пъти.

— Не се тревожи — отвърна на доктор Колинс. — Обещавам да не изперквам повече.

— Не съм си и помисляла, че може да стане такова нещо — тя му се усмихна и на Сами му се стори, че в усмивката й има известна тъга.

За него? За нея?

Може би й липсваше съпругът й. Може би именно затова беше тъжна. Е, със сигурност го беше обичала. Беше се омъжила за него, нали? Тогава му хрумна една мисъл, която малко го бодна. Може би все още го обичаше.

Доктор Колинс го потупа успокоително по рамото:

— Ще бъда в другия край на коридора.

Потупването го поуспокои, но и го подразни. Поуспокои го, защото му харесваше доктор Колинс да го докосва. А се подразни, защото нехайността — по дяволите, майчинската покровителственост — на това докосване го накара да се почувства като малко момче.

Веднага щом доктор Колинс излезе, той се втренчи отново в прозореца, но скоро изгуби интерес към аеродинамичните коли, които скоростно влизаха и излизаха от паркинга. Мислите му се върнаха към Моли.

Добрата Моли, на която винаги можеше да се разчита. Беше израснал с увереността, че тя винаги ще се отзове, когато има нужда от нея.

Може би винаги се бяха разбирали толкова добре, защото представляваха пълни противоположности. Тя бе предпазлива, а той — безразсъден. Тя бе сигурността, домът, а той мечтаеше за приключения и пътешествия до далечни места.

Сами се усмихна на себе си. Когато си помислеше за Моли, се сещаше за цветя. Не нежни, срамежливи теменужки или бледи петунии, а яркоцветни, драматични рози.

В гимназията бе написал един разказ за Моли и нейните рози. За това как са продължение на самата нея. Беше толкова тиха, а розите — толкова живи.

Зад него се чу почукване на вратата.

Обърна се.

На вратата, с една-единствена червена роза в ръка, бе застанала Моли. Една по-стара Моли. Една Моли със сиви нишки в косите.

Тя пристъпи малко несигурно в стаята и затвори вратата зад гърба си. Но това си беше Моли. Новите положения и новите места винаги й идваха малко множко, винаги я изнервяха. Начинът да накара Моли да се отпусне бе да я въвлече в разговор, за да й помогне да се приспособи към новата обстановка.

Завладя го чувство за семейство, за дом. Господи, наистина се радваше да я види!

Без да се поколебае, Сами прекоси стаята, прегърна сестра си и я притисна до себе си.

Изглеждаше му по-дребна, отколкото си я спомняше, и по-крехка.

Тя подсмръкна. Кратко подсмъркване, с което като че ли се мъчеше да се овладее.

Само преди минути Сами се кълнеше, че вече няма да се прави на ревльо, но звукът, който издаваше мъката на сестра му, причини подозрително свиване в гърлото му. Той примигна, преглътна и я отдалечи малко от себе си, за да я огледа.

— Не плачи, Моли-оу.

— Просто толкова се радвам да те видя!

Тя премести очи от него към розата, която държеше в ръцете си.

— Виждам, че все още си гледаш розите.

Видя я, че остава неподвижна, усети тъгата й.

— Да.

Как можеше една-единствена дума да излъчва толкова болка? Какво се беше случило? Искаше му се да попита, но знаеше, че почвата под краката му е несигурна. С тази загуба на паметта нямаше начин да знае кои думи могат да я утешат и кои — да й причинят болка.

Внимателно, така че бодлите да не убодат пръстите й, той взе розата.

Очевидно Моли продължаваше да си гризе ноктите. Това му донесе странно успокоение. Спомни си всичките й опити да се откаже от този навик, всички средства, които използваше — от сос табаско до ръкавици.

Но продължаваше да гризе ноктите си. И светът навън не беше пълен с автомобили на въздушна възглавница, пластмасови дървета и смог. Може би нещата не се бяха променили чак толкова.

Сами претърси набързо шкафовете и намери зелена бутилка от сода. Напълни я с вода от чешмата, сложи в нея розата и постави шишето на средата на масата.

— Спомняш ли си онзи път, когато имаше буря? — попита той, отиде до стола, заеман преди малко от Рейчъл, и седна. — На пет мили от града бе забелязано торнадо, което се приближаваше към нас. Клоните на дърветата се откъртваха и излитаха. А ти къде беше? — той поклати глава и я погледна така, сякаш искаше да каже: „Какво да те правя!“ — Ти беше в задния двор и спасяваше своите рози.

Общият им спомен предизвика очаквания от него ефект. Моли започна малко по малко да се отпуска. Очите й омекнаха, докато се съсредоточаваше върху миналото.

Тя сложи длани на масата и седна бавно на стола срещу него.

— А спомняш ли си колко се опитваше да ме вкараш вътре? Само че аз не давах и да се спомене — Моли се усмихна. — Затова ти взе едни ножици и ми помогна да отрежа цветовете.

— Не можех да те оставя сама навън.

Тогава, точно когато отрязаха и последния стрък, заваля дъжд и вятърът се опита да изтръгне цветята от разкървавените им пръсти. Те изтичаха към къщи с ръце, пълни с жълти, червени и розови цветове, и залепнали по главите мокри коси.

Застанаха точно зад вратата. Сирената на „Гражданска защита“ виеше, а вятърът се блъскаше в прозорците.

— Ти си луда, знаеш ли? — беше казал задъхано Сами. — Рискуваш живота си заради сноп цветя.

— Не цветя. Рози. Има разлика. И само почакай да видиш — бе казала Моли с искрена жар. — Някой ден моите рози ще се продават във всички цветарски магазини в страната!

А сега, без да е нужно да пита, той знаеше, че розите й не са успели да стигнат до всички цветарски магазини в страната. С мечтата й се бе случило нещо. С Моли се бе случило нещо.

Сами бе подготвен за една по-стара, надебеляла или отслабнала Моли. Но не и за една променена Моли. Не и за една Моли, която се бе отказала, бе се отпуснала.

Нима точно това ставаше, когато хората остаряваха? Нима мечтите им умираха?

Той се ядоса на себе си, на годините и на онази част от своя живот, която вече не си спомняше; на човека, стоял безучастно отстрани, докато мечтата на сестра му се е стопявала.

В миналото Моли винаги се отзоваваше, когато имаше нужда от нея. А кой се отзоваваше, когато тя имаше нужда от помощ?

Моли го наблюдаваше внимателно. Мъката в очите й бе очевидна.

— А когато се качи на масата в онази пицария? — попита тя, сякаш нарочно се опитваше да отдалечи разговора от розите. — Стъпи отгоре й и каза, че ще се биеш с всички в залата!

Сами се засмя при спомена.

— И цялата зала бе пълна с малки деца и техните баби и дядовци! Още виждам лицата им — тя се засмя. — Ама че ужасно постъпи с всички тези хора!

— Аз ли? Това беше идея на Джей. Той заложи десет долара, че няма да го направя.

— Когато двамата бяхте заедно, не можеше да се предвиди какво ще стане.

Когато смехът най-сетне утихна, Сами попита:

— А как е старият Джей?

Усмивката на Моли се стопи.

— Аз… не зная — каза тя и изведнъж сведе поглед към масата.

Сами се опита да помисли, опита се да си спомни.

— Последния път, когато го видях, беше… беше…

Сами беше получил повиквателната по пощата. Той бе скочил на мотоциклета и бе отишъл до къщата на Джей, търсейки съчувствие. Но когато бе стигнал там, лицето на Джей беше бледо и всички лунички изпъкваха по безцветната му кожа. В ръката си държеше повиквателна.

— Изглежда, заминаваме двамата, приятел — бе казал Джей.

— Май да.

Джей се бе опитал да се усмихне, опитал се бе да обърне работата на майтап:

— Заедно ни изритаха от колежа, заедно ще се бием, заедно ще умрем.

Сега в стомаха на Сами се бе настанила някаква празнота. В главата му нахлуха неясни спомени. Макар и с четири години по-голям, Джей беше най-добрият му приятел. Преди появата на Моли двамата бяха неразделни. Дори по едно време Сами ревнуваше от близостта между Джей и сестра му, ревнуваше, задето Моли е застанала между тях.

Сами погледна ръката на сестра си. Венчална халка.

— Ти си омъжена — каза той. Празнотата запълзя нагоре към гърлото му.

Тя отдръпна ръката си и я скри под масата.

— Да.

— Но не за Джей.

— Не.

— Какво се случи?

Моли не го погледна. Беше навела глава и само темето й се виждаше.

— Моли?

— О, Сами… Точно от това се страхувах! Не биваше да споменавам пицарията! Може би не трябваше да идвам днес!

— Хайде, Моли! Винаги съм можел да разчитам на теб. Кажи ми истината!

— Не е честно! Толкова трудно го понесе първия път. Не бива да го преживяваш отново — тя вдигна към него насълзените си очи. Задавените думи, които най-сетне дойдоха, не го изненадаха: — Сами… Джей е мъртъв.

— Виетнам?

Тя стисна устни и кимна.

Сами се почувства така, сякаш някой е изсмукал всичкия въздух от стаята. Дробовете го боляха. Гърлото го болеше.

Прииска му се да извика. Прииска му се да скочи и да заудря главата си в стената.

Но вместо това, само заради Моли, той стисна здраво юмруци и си каза да се държи. После кръстоса ръце върху масата и захлупи лице над тях.

Няма да бъда ревльо, каза си и усети как сълзите му напират.

Най-добрият му приятел Джей бе мъртъв от години, а той дори не знаеше.

Кога щеше да свърши този кошмар? Кога щеше да се събуди и да открие, че всичко това е било един извратен кошмар?

Усети нечия ръка на рамото си. Ръката на Моли.

— Искаш ли да повикам доктор Колинс?

Не можеше да говори, затова само кимна.

Бележки

[1] Анимационен филм от 1962 г., подобен на „Семейство Флинтстоун“. В този филм обаче семейството живее в бъдещето. — Б.пр.