Тереза Уиър
Завинаги (23)

Двадесет и трета глава

Рейчъл крачеше из стаята си, усещайки хладния и малко лепкав под под босите си крака. От два часа насам, откакто Сами я беше оставил пред дома й, тя се мяташе между еуфория и терзание, като терзанието все повече вземаше надмощие.

Беше се опитала да спи — абсолютно невъзможно. Все едно да спи по време на торнадо, земетресение или гръмотевична буря.

Не можеше да прогони мислите за предишната нощ. Какво бе направила?

Беше правила секс. С пациент.

„Не, със Сами. И това е повече от секс. Много повече.“

Нямаше значение какви думи ще използва. Нямаше извинение за постъпката си.

Не трябваше да се показва, когато Сами бе дошъл под прозореца й… Не трябваше да се съгласява да отиде с него… Не трябваше да влиза в езерото, за да поплува… Вината не беше у Сами. Той се бе опитал да се държи като джентълмен. Все пак тя бе направила първата стъпка. Тази мисъл я караше да се чувства още по-виновна.

От време на време между пристъпите на терзание съзнанието й отплуваше в друга, по-приятна посока. Спомняше си чувството за свобода, което беше изпитала, докато се возеше на мотора със Сами, за чудото, когато бяха правили любов, и преди да се усети, на лицето й се изписваше лека усмивка и се хващаше, че очаква с нетърпение да го види отново.

Ще се видим по-късно.

Веднъж дори беше стигнала дотам, че да си представи как се хвърля в прегръдките му. Той щеше да се усмихне с жизнерадостната си усмивка. Щеше да я целуне и скоро, съвсем скоро…

Не.

Нямаше да има следващ път.

Дори и да не й беше пациент, последното нещо, с което можеше да се справи сега, бе една връзка. Нямаше да бъде честно спрямо Сами. Той очакваше и заслужаваше повече, отколкото можеше да му даде. А когато си отидеше, какво щеше да прави тя?

Щеше да усеща липсата му.

 

 

В четири следобед на същия ден Сами не можеше да чака повече. Скочи на мотора си и пое към Рейчъл. Дори не се беше опитал да поспи, тъй като знаеше, че няма да успее, и ако не се смятаха две от бисквитите на Моли, не се бе опитвал да яде. Чувстваше се прекалено възбуден.

Той паркира харлея пред апартамента на Рейчъл, изгаси двигателя, прибра ключовете в джоба си и слезе от мотора.

Докато вървеше към вратата, не можа да не забележи, че завесите й са спуснати.

Вече усетил лошите флуиди, той почука, изчака и отново почука. Ето какво заслужаваше, задето я беше оставил сама, задето се беше опитал да бъде внимателен, както беше редно през деветдесетте. Рейчъл нямаше да му отвори.

Не искаше да я принуждава или притиска в ъгъла, но сега виждаше, че не е трябвало да я изпуска от очи. Не биваше да я оставя сама с мислите й. Мисленето можеше да докара на човек куп неприятности.

Тъкмо се готвеше да почука отново, като се питаше колко ли ще е трудно човек да влезе с взлом в апартамента й, когато — изненада на изненадите! — вратата се отвори.

И там се появи Рейчъл.

Косата й вече не беше прилепнала и миришеше на сапун. Носеше къси гащета с цвят каки и черна тениска; точно като за возене по Клиф Роуд — най-удобното място за наблюдаване на залеза.

Първият му порив бе да я прегърне и целуне, но нещо в позата й го накара да се поколебае.

— Сами, аз…

Не знаеше какво си мисли тя, но нямаше да й позволи да го отпрати. Сами се вмъкна вътре и затвори вратата зад гърба си.

— Сами…

— Обуй си някакви обувки и ще отидем да се повозим по Клиф Роуд.

Искаше му се да я докосне, да я прегърне, да я вкуси. Направи крачка към нея.

Рейчъл отстъпи крачка назад.

Първата му реакция бе едновременно на слисване и обида. Сети се колко развълнуван беше през целия ден, как нямаше търпение отново да я види.

А ето че тя сега отстъпваше от него!

— Мисля, че трябва да си вървиш — каза Рейчъл.

— Да си вървя!

Заболя го. В мислите му се възцари мъчителна бъркотия. Внезапно изпита желание да й причини същото, да я нарани така, както тя него.

— Няма да вървя никъде, докато не поговорим. Какво има, Рейчъл?

Тя преглътна, примигна и махна безпомощно с ръка:

— Това, което се случи снощи, беше погрешно…

— Погрешно! — думата излезе по-разпалено, отколкото бе възнамерявал. — Лъжата е погрешна. Измамата на карти е погрешна. Кражбата е погрешна. Но не и това, което се случи между нас!

— Трябва да си вървиш. Не мога повече да се срещам с теб.

Просто така. Без капка съжаление, без никакво обяснение. Това го потресе. Беше очаквал тя да се чувства виновна или объркана — това можеше да приеме. Но да го отблъсне… Не беше подготвен да чуе, че трябва да се разкара.

Как можеше да постъпва така с него?

Как можеше просто да го изблъска навън? Знаеше, че не е най-подходящият човек за нея, че Рейчъл заслужава нещо хиляда пъти по-добро, но, по дяволите, той я обичаше!

Обидата и гневът му нараснаха.

— Я виж ти, аз пък се притеснявах да не си помислиш, че съм те завел на езерото, за да се възползвам от теб! — той се изсмя саркастично. — Аз съм бил използваният. Аз съм мухльото!

Тя трепна болезнено:

— Сами, моля те…

Но Сами не можеше да слуша, не можеше повече да я гледа. Болката му бе прекалено голяма.

Обърна се да си върви. Погледът му обхвана мъничкия апартамент и забеляза оскъдността му. Нямаше нито една джунджурия или снимка, нито дори евтина картинка. Напомняше му на фалшивата дневна в болницата, но тук бе по-лошо, защото в тази стая наистина живееше някой.

Рейчъл живееше тук.

— Погледни това жилище! — той се обърна рязко и отиде до кухнята. — Живее ли някой тук? — Сами отвори рязко хладилника и погледна вътре. Почти празен. — Не е ли просто театрален декор? — затръшна вратата на хладилника. — Това не са ли просто реквизити? — след това се обърна и тръгна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж. — А тук, горе? — кресна през рамо той и гласът му проехтя между стените. — Тук живее ли някой?

Видя, че горе е същото. Повече от нищо. Голи стени, гол под, гола тоалетна масичка. Рейчъл не го бе последвала, затова той кресна към стълбището:

— Нямаш ли никакви снимки? — и когато тя не му отговори, Сами продължи: — Имам една идея. Защо не си купиш няколко рамки, но недей да изваждаш снимките, с които се продават. Просто ги остави в рамките. Как ти звучи това, Рейчъл? Веднага получаваш семейство и приятели.

Той вирна брадичка и зачака отговор. Мълчание.

Гневът му започна да се стопява и изчезна толкова бързо, колкото беше избухнал. Прокара треперещи пръсти през косата си, облегна се на вратата и опря глава на ръката си. След това въздъхна тежко.

„Вземи се в ръце, Торо. Ти не я притежаваш. Ако не те иска в живота си, не можеш да направиш нищо. Няма никаква полза да търчиш като луд из къщата й. Това няма да ти донесе червени точки за спазване на етикета.“

А и какво можеше да предложи на Рейчъл?

Нищо. Съвсем нищичко.

Беше никой. Човек без бъдеще и минало. Може би това бе неговият начин да се справя с положението, но през цялото време се бе заблуждавал, че в крайна сметка ще се оправи. Беше видял рентгеновите си снимки. Беше прочел медицинските списания. Беше време да се изправи пред истината. Паметта му нямаше да се възстанови. Не можеш да си спомниш нещо, което го няма.

Как изобщо му бе хрумнало, че Рейчъл може да се заинтересува от мъж като него? Сега виждаше, че е взел съчувствието й за нещо повече. Беше го сбъркал с привличане. Може би дори с любов.

За пръв път от катастрофата насам Сами се почувства на тридесет и осем. Дори на повече. На много повече.

Той слезе бавно по стълбите. Когато стигна до най-долното стъпало, се огледа.

Рейчъл я нямаше.

Той провери в кухнята.

Рейчъл я нямаше.

Сигурно бе излязла, докато той вилнееше горе. Не че можеше да я обвинява. По дяволите, можеше дори да е отишла у съседите, за да извика ченгетата. Или да се обади в лудницата.

„Плюй си на петите!“

Тъкмо прекрачваше прага на входната врата, когато дочу приглушен звук. Спря и се ослуша.

Зад стълбите имаше вграден шкаф. Сами отиде до него с разтуптяно сърце и отвори вратата.

Седнала на пода сред разпилени обувки и прахоляк, прегърнала свитите си колене и заровила в тях лице, седеше Рейчъл.

И плачеше.

За секунда сърцето му спря да бие. За секунда забрави да диша. Остана неподвижен, докато го заливаха вълните на шока.

— Рейчъл… — изрече прегракнало.

Никаква реакция.

Той си наложи да се раздвижи, накара коленете си да се сгънат. Без да се замисля какво прави — беше твърде объркан и изтерзан, за да мисли — успя да изправи Рейчъл на крака.

Без да вдигне поглед, тя се хвърли към него и скри лице в гърдите му.

Господи, колко студена бе кожата й! Прегръщаше я здраво и се опитваше да я стопли, уплашен от треперенето на ръцете й, от силния й плач.

— Ти си… долен!

Сърцето му отново спря. Истината в думите й му причини адска болка.

— Знам.

След това я прегърна така, както след като бяха правили любов. Тогава не искаше да я пуска, не искаше да я пуска и сега.

— Съжалявам — прошепна срещу ухото й.

— Не, ти беше прав за а… парта… мента ми — думите й едва се чуваха от разтърсващите ридания. — Но грешиш… за чувствата ми… към теб.

След това вдигна лице. От очите й се търкаляха сълзи, а носът й бе червен.

— Ти си най-… — изхълца тя, — най-чу-чудесното нещо… което ми се е случвало… от… от доста време…

Сами грабна салфетката от близката масичка и избърса сълзите й.

Рейчъл взе салфетката от ръката му.

— Благодаря — промърмори тя, наведе глава и издуха носа си. Когато свърши, си пое дълбоко дъх и издиша, като не преставаше да трепери.

— Искаш ли малко вода? — попита я Сами.

Тя кимна и го последва до кухнята. Сами намери чиста чаша, напълни я с вода от чешмата и й я подаде.

Рейчъл отпи, подсмръкна и допря опакото на ръката до носа си.

Направо му късаше сърцето.

— Когато бях малка — започна тя, — баба ми ме караше да пия вода всеки път, когато заплачех. Казваше, че човек не може да плаче, докато пие вода.

После му подаде обратно чашата и седна върху плота.

Сами пи, остави чашата и отиде да застане пред нея. Очите му пареха, а в гърлото му бе заседнала буца.

— Съжалявам — каза задавено той и допря челото си до нейното. — Помислих си, че ще мога да ти помогна. Помислих си, че съм достатъчно силен, за да можеш да се облегнеш на мен, но само успях още повече да те нараня.

Рейчъл вдигна ръце към раменете му и уви крака около него.

— Недей да съжаляваш, че си ме накарал да се почувствам жива — прошепна тя с полузатворени очи. Носът й все още бе малко зачервен, а устните — подпухнали.

Сами се наведе към нея и докосна устните й. Бяха меки, хладни от водата, солени от сълзите. Разтвориха се покорно под устните му. Краката й се стегнаха около кръста му. Усети как гърдите й се притискат в него и топлината на тялото му прониква в кожата й.

Сами плъзна ръце по бедрата й и я вдигна от плота, удивен от това каква загадка е любовта. Само преди петнадесет минути се канеше никога повече да не я види.

А сега се готвеше да прави любов с нея.

Разделиха се достатъчно, за да изкачат стълбите до спалнята. Когато стигнаха там, Рейчъл вдигна ръце, за да може Сами да съблече тениската през главата й. След това той свали и своята, като едновременно с това изритваше ботушите си.

— Изгорял си — каза Рейчъл, като го гледаше.

Изведнъж всичко й изглеждаше малко нереално. Чувстваше се зашеметена и емоционално изчерпана.

Сами погледна нехайно раменете си, които бяха повече загорели, отколкото зачервени.

— Пада ми се, като карам мотор без риза.

Беше застанала до неоправеното легло и задната част на краката й се притискаше в дюшека. Сами пристъпи напред, прегърна я, разкопча сутиена й, плъзна го надолу по раменете й и освободи гърдите й.

— Обещай ми, че този път няма да ме плашиш.

Чифт тъмни очи я гледаха втренчено, докато палците му описваха кръгове около зърната й. Тя усети силна, приятна болка.

— Ще се опитам да не го правя.

Той разкопча гащетата й и свали ципа.

— Натъжавам ли те, когато те любя?

— Не. Е, може би малко. Но само защото е толкова хубаво.

Само дотолкова можеше да признае истината. Рейчъл не можеше да му каже, че когато я докосва, усеща нещо толкова чудно, толкова чисто, толкова възвишено, че едва не се разплаква от съвършената му красота.

Той свали гащетата надолу по бедрата й. Бельото й ги последва.

— Исках да те видя на светло.

Изведнъж й се прииска да се покрие.

— Имам стрии — заекна тя, невероятно засрамена.

— Къде? Не ги виждам.

— Тук — тя докосна бледата линия на тазобедрената си кост. Преди да усети какво става, Сами коленичи пред нея и докосна с устни посоченото място.

— Други? — попита дрезгаво той.

— Тук — посочи от другата страна Рейчъл.

Неочаквано той допря длани с разперени пръсти на задната част на бедрата й. Рейчъл усети топлия му дъх, когато премести устните си на другия й хълбок и докосна с тях тънкия сребрист белег.

Едва се държеше на краката си. За да запази равновесие, тя посегна към раменете му, но когато усети парещата му кожа, бързо отдръпна длани.

— Всичко е наред — той върна ръцете й на същото място.

След това започна да я гали отзад, докато продължаваше да полага леки като перца целувки по корема й. Коленете й трепереха. Тя се строполи на леглото.

Сами се изправи, свали едновременно дънките и гащетата си, легна до нея и я притегли към себе си.

Целуна я и плъзна език в устата й, докато ръката му галеше тялото й.

Рейчъл изпита едновременно сънливост и възбуда — силно еротично съчетание. То я накара да се протегне и увие около жилавото тяло на Сами, накара я да отвърне на целувката му по възможно най-ленивия начин.

Той се намести между бедрата й и вече се готвеше да проникне в нея, когато се спря.

— Моля те, недей да плачеш повече — каза й с напрегнат, дрезгав глас. — Не знам какво да направя, когато се разплачеш.

Нещо дълбоко в утробата й се свиваше конвулсивно. Рейчъл не бе в състояние да каже и дума. Вместо отговор, тя повдигна хълбоци и го пое в себе си.