Тереза Уиър
Завинаги (28)

Двадесет и осма глава

Сами спря в Париж, Невада, с население 1325 души. Следвайки указанията, дадени му от служителя на бензиностанцията, той зави с мотора си по главната улица и зашари с очи по редицата сгради, докато не зърна табелката с надпис „Париж Уийкли“. По-висок, отколкото широк, офисът беше притиснат между бакалия и застрахователна компания.

Нещата не се бяха променили особено. Мери Доун все още цапаше пръстите си с печатарско мастило.

През последните няколко седмици Сами беше изминал доста дълъг път. Дори бе спрял в Уайоминг и Монтана, за да се види с Харпър и Люк. Когато се сещаше за пътуването си, имаше чувството, че гледа един от онези стари филми, в които героят бяга на място, а фонът зад него се движи.

Нощем хвърляше спалния си чувал на земята. Денем, когато се умореше от блъскането на вятъра, се спираше на някоя спирка за камиони и помолваше някой шофьор да го вземе на буксир. Не беше много безопасно да се движи на няколко ярда зад такова голямо превозно средство, но пък осигуряваше някакво разнообразие в темпото.

Но молците в главата му продължаваха да работят. Вместо да се запълни, празнотата у Сами сякаш се разширяваше.

Той спря мотора близо до изронения бордюр и загаси двигателя. От машината се излъчваше топлина. Дланите го сърбяха от многото часове стискане на кормилото.

Но беше стигнал. И сега, когато вече бе тук, той се поколеба, несигурен как ще го приемат. Без да слиза, Сами подпря мотора на стойката и едва тогава се отправи към сградата.

Когато отвори мрежестата врата, над главата му звънна звънче и някъде иззад нащърбения тезгях и лабиринта от завързани в купчинки вестници се чу женски глас:

— Тук съм, отзад!

„Мери Доун?“

— Не мога да пусна това нещо, защото всичко ще се напълни с вода!

Сами се промъкна покрай тезгяха и се отправи към гласа и тясната отворена врата. Вътре откри една жена, наведена над тоалетната, с ръка в казанчето и завеса от прави кестеняви коси, която скриваше лицето й.

Когато чу стъпките му, тя вдигна глава и устата й зяпна от изненада.

Мери Доун.

— Полегнал полицай!

Почти беше забравил глупавия прякор, който си бе спечелил в онзи решаващ ден на шофьорския курс.

Косата й все още бе в същия цвят, но сега стигаше едва до раменете й. В ъгълчетата на устата и очите й имаше няколко фини бръчици, но си беше същата Мери Доун. Можеше да я разпознае навсякъде.

— Помислих те за водопроводчика! — очевидно бе забравила за проблема си, защото се изправи и извади ръката си от казанчето. Водата изригна във въздуха като гейзер, удари се в тавана и рикошира в различни посоки из малкото помещение.

Мери Доун изпищя, пъхна ръка обратно в казанчето и спря изригването.

— Винаги си избирал най-неподходящия момент — каза тя, докато водата капеше от лицето до тениската й.

Сами бе избегнал по-голямата част от пороя, отскачайки назад. Сега влезе в мъничката тоалетна, промъкна се покрай Мери Доун и посегна долу до тоалетната чиния, близо до пода, за да затвори крана на водата. След като извърши това действие, достойно за майстор-водопроводчик, той се изправи.

— Никога не си можела да запазиш хладнокръвие в кризисни моменти.

— А ти все още спасяваш попаднали в беда девици.

— Почакай, докато получиш сметката ми.

Тя направи гримаса и изтръска водата от ръцете си:

— Уф!

— Аз пък винаги съм си мислел, че тоалетната вода е нещо, което те кара да миришеш на хубаво.

Тя се засмя. Той се засмя.

Изненадващо, между тях не съществуваше никакво напрежение. Сякаш не бе минало много време от последния път, когато се бяха видели. Нямаше неловки въпроси от рода на: „Колко минаха, кажи-речи — двадесет години, а?“, както когато се беше спрял пътьом, за да се види с Харпър и Люк.

Той й помогна да попие водата. След това, докато Мери бършеше косата си с хавлия, той отиде в предното помещение и се загледа през наплютия от мухи прозорец. По улицата нямаше почти никакво движение. Никакви пътни знаци по тясната улица. Беше видял само един светофар при влизането си в града. Хубаво. Тихо.

— Не може да се каже, че е точно бързият път към успеха — каза Мери Доун и застана до него.

Сами се обърна. Беше се преоблякла със суха тениска и бе пригладила назад влажната си коса.

— Но нямаме нападения и убийства — добави тя.

— От колко време си тук?

— Повече от шест години. Отначало хората в града не харесаха идеята някой пришълец да се заеме с местния им парцал — това е тяхно определение, не мое, — но мисля, че започнаха да свикват с мен.

— Изглежда ми хубаво местенце.

— Малко по малко на човек започва да му харесва — тя въздъхна уморено. — Беше ужасен ден. Миналата седмица напусна колегата, който ми пишеше очерците, просто стана и си отиде без никакво предизвестие, така че ми се наложи да върша двойна работа. Няма да ми се отрази зле едно питие. Искаш ли и ти?

Не беше изминал хиляда мили, за да си тръгне след пет минути.

В крайна сметка питието се оказа консервена кутия с възтопла кола. Сами се настани на един счупен стол-люлка, а Мери Доун — на обърната каса за мляко. Тя отпи няколко глътки кола, след това „Джим Бийм“ и накрая подаде бутилката с уиски на Сами.

Той поклати глава. Последното нещо, което искаше, бе отново да се запознае с алкохола.

— Аха — кимна тя. — Въздържател си. Спомням си, четох, че си имал проблеми с пиенето. Това ме изненада. Никога не съм си представяла, че ще позволиш на нещо да те завладее до такава степен.

— Вече съм го овладял.

— Радвам се да го чуя. Трудно е. Първият ми съпруг беше алкохолик.

„Съпруг?“

— Омъжих се и се разведох два пъти.

Мери Доун го погледна втренчено, усмихна се и отново го погледна. След това се наведе към него и го стисна за ръката:

— Радвам се да те видя. Сериозно.

— И аз се радвам да те видя — и той говореше искрено.

Поприказваха си за гимназията, за някои от забавните неща, които им се бяха случили през онези години. На два пъти Мери Доун се разсмя толкова силно, че едва не падна от касата за мляко.

Едва по-късно тонът на разговора се смени. Мери Доун каза, като си играеше с кутията от сода:

— Аз, ъъъ, ти писах преди няколко години. Получи ли писмото ми?

Значи не бяха поддържали контакт. Защо не беше отговорил на писмото й, когато очевидно бе означавало толкова много за него?

— Даже и да си го получил, така и не ми отговори. Всъщност не съм очаквала това от теб — изведнъж се бе разбърборила като нервна ученичка. — Не познавам писател, който да обича да отговаря на писма.

— Получих го.

— О! Ами… Написах го веднага след втория си развод. Бях много разстроена, наистина…

— Съжалявам, че не ти отговорих. Предполагам, че не съм знаел какво да кажа.

— Няма нищо. Беше доста странно да ти пиша след толкова много години.

— Не по-странно от това аз да изникна тук.

Тя се усмихна, като му благодари с очи. След това прибра един паднал кичур коса зад ухото си — познат жест, но с една разлика.

Когато свали ръката, си, Сами я забеляза.

— Какво е това? — попита шеговито той. — Нямаш мастило под ноктите?

— Измързеливила съм се. „Париж Уийкли“ не се печата тук. Правят го в Илдалго за по-малко, отколкото аз бих могла. Всъщност ти беше човекът с повече мастило във вените, не аз. Ти обичаше да разказваш историята, на мен просто ми харесваше вълнението — усмивката й се стопи. Очите й още веднъж станаха сериозни. — Сами, какво правиш тук?

„Опитвамсе да държа молците на разстояние.“

Той пусна ръката й.

— Тръгнал съм на нещо като носталгично пътешествие, издирвам стари приятели. Вече се видях с Харпър и Люк. А сега с теб.

— Майтапиш се! Люк беше на срещата на класа, но Харпър не съм го виждала от години. Какво прави той?

— Работи във фабрика.

— Не е ли станал музикант?

— Май не.

— Ами ти? Отдавна не съм имала вест от теб. Да не би да си в депресия?

— Мисля, че и така може да се каже.

— Не го приемай като обида. Знам, че си твърде добър, за да пилееш времето си за „Париж Уийкли“, но ако търсиш разнообразие, със сигурност добре ще ми се отрази някой, който да пише очерците.

Молците се поколебаха. Очерци?

— Това може да ти помогне да излезеш от депресията. Понякога е добре човек да се гмурне в нещо напълно ново. Помага му да се презареди.

Той потърка с длан тила си и усети малкия белег под косата; белег, който завинаги щеше да носи. Щеше да й разкаже за катастрофата, но не днес. Днес искаше да изглежда като всички останали.

— Отдавна не съм писал. Може да съм хванал малко ръжда.

— Няма нищо. Аз ще редактирам всичко. Хайде, ще бъде съвсем като в старите времена.

Старите времена. Харесваше му как звучи това.