Тереза Уиър
Завинаги (7)

Седма глава

Рейчъл имаше чувството, че предишния ден със Сами са постигнали известен напредък. Той наистина бе разговарял приятелски с нея. Затова днес му донесе Таблицата на паметта на Векслер, като се надяваше вече да е готов за някои стандартни тестове.

Веднага щом отвори вратата на стаята без прозорци, видя, че нещата няма да потръгнат според очакванията й.

Сами седеше в типичната си изпружена поза. Изглеждаше отпуснат, но Рейчъл знаеше всичко за фалшивите пози и усети, че тази на Сами е просто една старателно изработена преструвка. Първо на първо, седеше със скръстени ръце и пъхнати под мишниците юмруци. Ръцете винаги издаваха. Дори и когато изглеждаше, че човек се владее напълно, нервните ръце говореха друго.

Беше достатъчно слаб, за да предизвика загриженост, а под очите му имаше сенки. Болничният му лист показваше, че не се храни.

Тя влезе в стаята и затвори вратата.

— Още ли криеш хапчетата си под дюшека?

Сами вдигна поглед и й се усмихна, без да отваря устни — тайнствена усмивка.

— Не обичам торазина — каза той. — Докарва ми лошо храносмилане.

Рейчъл си отбеляза наум да провери при сестрата дали той си взима лекарството.

Когато седна, Сами се поизправи и приближи стола си така, че да е с лице към нея. Коленете му бяха само на сантиметри от нейните, а на лицето му бе изписано самодоволно изражение.

Първата й реакция бе да се отдръпне, но знаеше, че той се опитва да я изплаши, като навлиза в личното й пространство.

— Искаш ли да избереш за какво ще говорим днес? — взе тя нещата в свои ръце.

Той се отпусна назад и отново скръсти ръце:

— Първо дамите.

Искаше й се Сами да престане да я счита за враг. Така нямаше да стигнат доникъде. С недоверчивото си отношение й напомняше училищен немирник, който си има големи неприятности с прекалено строгия директор.

Тя изправи рамене, наложи си да се отпусне, усмихна се и срещна предизвикателния му поглед:

— Каква музика обичаш?

Музиката обикновено беше добра тема за разговор. Всеки обичаше музика под една или друга форма, а от личен опит беше разбрала, че повечето хора могат да бъдат въвлечени в такава дискусия.

— Рок… — той направи пауза — … ендрол. А ти? Обичаш ли рокендрол?

— Да. Обичам всички стилове музика.

Беше вярно. А и се надяваше да му покаже, че е непредубедена.

Той извади ръце изпод мишниците си и се наведе към нея, като подпря лакти на облечените си в избелели дънки колене. В черните му очи проблесна коварство и Рейчъл усети дълбоко в себе си някаква тревога.

— А знаеш ли какво означава рокендрол? — попита той. — Знаеш ли откъде идва този израз?

— Всъщност никога не съм се замисляла. Винаги съм предполагала, че идва от движението… или може би от танца?

— Това с движението го позна.

Поредната му игричка. На лицето му отново се бе появило онова изражение, което показваше, че е заложил капан и само я чака да стъпи вътре.

Беше очарователно прозрачен.

— Не зная — каза тя, като реши да остави разговора така, за да може Сами да каже каквото си е намислил.

— „Рокендрол“ е жаргонната дума за секс. Името е измислено през петдесетте от един нюйоркски дисководещ. Това е тайна шега, която така и е останала незабелязана, защото никой от сериозните хора не е знаел какво означава.

Той се усмихна и усмивката му бе едновременно дяволита и сексапилна.

Рейчъл оправи очилата си:

— Колко интересно!

— Така че внимавай. Ако някой дойде и те попита дали не искаш да танцуваш рокендрол, може да те пита дали не искаш да те чука.

— Ще го запомня.

Искаше й се да престане да я гледа така. Какво се опитваше да й каже? А само преди секунди си мислеше колко е прозрачен. Сега не знаеше дали се опитва да я дразни, защото я смята за непривлекателна, или просто обича да говори за секс.

Някак си успя да се въздържи да не погледне дали дрехите й са наред, като отвори папката и извади Таблицата на паметта на Векслер. Това обикновено бе първият устен тест, който се правеше в случаи със загуба на паметта.

— Ще ти задам няколко въпроса — каза тя и подпря папката на коляно.

— Мислех, че ще се опознаваме.

— Според мен си готов за някои прости тестове — тя свали капачката на писалката си и я сложи на горния й край. — Бих искала да преброиш назад от двадесет до едно.

Той завъртя отегчено очи, облегна се назад и преброи от двадесет до едно.

Когато свърши, Рейчъл отбеляза в квадратчето, на което пишеше „извършен“.

— А сега ми кажи азбуката.

Той се подчини с очевидно отвращение.

— А сега брой през три.

Когато стигна до 360, тя го спря.

— Че то било лесна работа да си психиатър — каза Сами.

— Казах ти, че тестовете са лесни.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Нямаш никакво отношение. Докторите трябва да имат отношение. Трябва да се държите така, сякаш знаете всички отговори, дори и да не е така.

— Отношение?

— Аха, докторите са големи лъжци — той се размърда на стола. — Вярно ли е това, което говорят за психиатрите?

— И какво е то?

— Винаги съм чувал, че хората стават психиатри, защото искат да решат собствените си проблеми. Вярно ли е това? Много проблеми ли имаш, Рейчъл?

Трябваше да внимава. Той се опитваше да насочи разговора към личния й живот. Мъчеше се отново да я разстрои.

— Всеки има проблеми. Проблемите са част от живота. Аз съм тук, за да помагам на хората да се научат да се справят с тези проблеми. А не да бягат от тях.

Той сви устни и кимна с престорена мъдрост.

— О… разбирам.

— Може ли да се върнем на теста?

— Ти си докторът.

Тя го помоли да прочете един къс разказ, а след това да каже какво е прочел. Прочете му последователност от числа и го накара да ги повтори. После да ги каже в обратна последователност.

Показа му и една снимка — сцена с улица, — а после я прибра и го помоли да нарисува, каквото е запомнил.

Сами въздъхна тежко и пое молива и листа от протегнатата й ръка.

Рисуваше с уверени движения, навел глава над листа. Когато й го подаде, се оказа, че не е пропуснал нищо. Птици, облаци, саксията на прозореца, капакът на шахтата на улицата — всичко беше там. Не притежаваше голям талант, но всичко можеше да се разпознае. Дори в увереното му рисуване имаше нещо симпатично.

Вече беше готов за последната част на теста, наречена асоциации по двойки. Тя му даде двадесет двойки думи. Първите десет бяха лесни, а вторите десет — трудни. Когато свърши със списъка, Рейчъл се върна назад и му каза първата дума. От него се искаше да си спомни втората.

Сами получи отличен резултат. Никога досега не бе имала пациент с отличен резултат.

— Е, докторке? Какво означава всичко това?

— Означава, че имаш отлична краткосрочна памет.

— Казах ти, че ми няма нищо.

Но Рейчъл знаеше, че човек може да получи на този тест отличен резултат и пак да му бъде открита сериозна амнезия при другите тестове.

Знаеше, че Сами не знае кой е президентът. И подозираше, че не е сигурен за пътуването си до Дисниленд. Предишния ден се бе консултирала със сестрата на Сами. Моли й бе казала, че е ходил в Дисниленд малко след завършването на гимназията. Само че, доколкото знаеше, не бе ходил там през последните няколко години.

— Е, кога ще ме изпишат от това свърталище?

— Не можеш да си тръгнеш, докато не ти бъде подписано разрешение за напускане.

— Ами подпиши го.

— Не може да бъде подписано, докато не минеш задоволително тестовете. Утре ще ти направя онзи, който е свързан с дългосрочната памет. Той се занимава с така наречените публично известни неща, които не са нищо повече от общи знания. Втората част е посветена на събития, които са се случили в определени периоди от време. Много прилича на „Въпроси и отговори“.

— Въпроси и какво?

— Отговори. Това е една игра — отвърна Рейчъл и си записа нещо в бележника.

— Какво правиш? — попита с подозрение той.

— Просто си отбелязвам някои неща.

— Дай да видя! — той дръпна папката от ръцете й и я обърна към себе си. — „Въпроси и отговори“ — после откъсна листа от бележника, смачка го, хвърли го на пода и й върна папката. — Записа си го, защото не съм го чувал. Аз не играя игри. Затова никога не съм я чувал.

— Не за това го записах, а защото си помислих, че може някой ден да поискаш да я играем.

— Лъжеш! — той скочи на крака. Столът зад него залитна и падна с трясък на пода. — Няма да остана толкова време, че да играя някакви си скапани игри. Искам да се махна оттук. Веднага.

Рейчъл знаеше, че в началото повечето пациенти не бива да бъдат притискани прекалено силно, но започваше да си мисли, че Сами има нужда именно от това.

— Ако те изпишат, къде ще отидеш? — попита тя.

Сами не отговори.

— Вкъщи ли ще си отидеш? Ще се върнеш да завършиш гимназията?

— Не. Вече съм завършил гимназия.

И все пак не беше изненадан от въпроса й.

— Тогава колежа. В колежа ли ще отидеш?

Очите му гледаха в празното пространство, сякаш съзнанието му бе другаде, сякаш се опитваше да проумее мислите си.

— Ходих известно време в колеж…

Всичката му предишна самоувереност беше изчезнала; гласът му се бе понижил несигурно.

— И после какво? Какво си правил след колежа?

Виждаше го как се мъчи да си спомни, но не може.

— Не съм луд.

— Никой не казва, че си. Претърпял си катастрофа и си загубил част от паметта си.

— Не съм си загубил проклетата памет. Не ти ли го доказа тестът току-що?

— Кой е президентът на Съединените щати?

Той се обърна с гръб към нея. Мускулите на раменете му под тениската бяха напрегнати; ръцете от двете страни на тялото му бяха стиснати в юмруци.

— Никсън — каза неубедено той.

— Чувал ли си някога за Уотъргейт?

— Уотъргейт ли? Това не беше ли щабът на демократите?

Сдържаната му нервност се бе превърнала в паника. Рейчъл я усещаше във въздуха, струваше й се, че изпълва малката стая.

Засега толкова реалност му бе достатъчна. Не искаше да й се налага отново да му бие успокоителни.

Сами си спомняше за гимназията и за част от колежа, затова, опитвайки се да избере позната за него тема, тя попита:

— Чувал ли си за Кенеди?

— За президента Кенеди? Или за Боби?

— За президента.

— Беше убит от Лий Харви Осуалд. С куршум, изстрелян от книгохранилище.

— Точно така.

— В Далас — продължи той. — Случи се в Далас. 1963 година.

— Да.

Искаше й се да го попита преди колко време е станало това, но той се чувстваше прекалено разстроен. Достатъчно го бе притиснала.

— Никога не съм ходил в Далас — каза той.

Говореше повече на себе си, отколкото на нея, и й приличаше на дете, което се опитва да се убеди, че под леглото няма чудовища.

— И аз никога не съм ходила в Далас — каза тя.

Но Рейчъл знаеше, че Сами е ходил. В папката му беше попаднала на негова статия, писана там във връзка с полемиката върху конспирацията.^[1]

— Или в Хюстън — лицето му беше бяло като тебешир. — Никога не съм ходил в Хюстън.

Той изправи стола си и се строполи на него. След това вдигна ръка към лицето си и я огледа, сякаш очакваше да види, че кожата й е старческа и набръчкана. Всъщност Сами изглеждаше по-млад от тридесет и осем. Вероятно можеше да мине за тридесетгодишен.

— Мисля, че за днес говорихме достатъчно — каза тя.

— Няма майтап — той въздъхна тежко и покри лицето си с ръце.

Рейчъл се изправи и направи знак към камерата на Джейк да изключи видеото и да придружи Сами до стаята му.

След това се обърна с гръб към Сами. Не беше очаквала, че ще й е толкова трудно да го види сломен. Не искаше да го вижда унизен.

Чу как вратата се отваря, но не можеше да гледа как Джейк го отвежда.

След като си отидоха, Рейчъл седна на току-що освободения от Сами стол. Поседя там няколко секунди, загледана в ръцете, които лежаха в скута й. Трепереха. Тя ги стисна в юмруци, за да ги накара да престанат. Но треперенето идваше отнякъде дълбоко в нея.

Имаше нужда от питие.

Бяха изминали няколко месеца от последния път, когато бе изпитала онова огромно желание да пийне нещо, което да поуспокои нервите й. Но сега го чувстваше.

Доктор Фонтана бе прав. Беше се натоварила с твърде много, и то твърде скоро. Може би ако Сами я харесваше, ако поне й имаше доверие, тогава положението щеше да бъде различно. Но за него тя беше враг. И той не искаше помощ от врага.

Но да отстъпи, да прехвърли случая на Сандерсън… Сандерсън беше задник. Грубиян, лишен от каквото и да било съчувствие. В някой момент през годините на практика беше загубил всякакво състрадание, ако изобщо някога бе имал такова.

Но може би именно това бе необходимо за оцеляването.

Не можеше да разбере защо изпитва такова съчувствие към Сами. Може би защото знаеше какви душевни мъки му предстоят? А Рейчъл много добре разбираше какво означава мъка.

Загубата на паметта представляваше истинска трагедия, защото паметта бе нещо повече от способността да си припомняш. Паметта бе съкровищницата от лични неща, от сладки спомени за човешкия живот. Само пълните тестове щяха да докажат това със сигурност, но Рейчъл подозираше, че Сами е загубил много от скъпите си спомени. И се страхуваше, че ще му е много трудно да възприеме тази загуба. Кошмарът му едва сега започваше.

Тя си пое дълбоко дъх, за да се поуспокои, и погледна часовника си — десет и половина. Беше прекарала с него малко повече от час, а вече се чувстваше изтощена.

Не си пасваха, това бе всичко. Не си подхождаха. Понякога се случваха и такива работи. Той беше твърде емоционален и лукав за нея; а тя — твърде предпазлива и несигурна за него. Беше се провалила още преди да започне.

Първо: не вреди.

Един лекар трябваше да знае кога да се признае за победен и да отстъпи, да приеме поражението си.

Може би трябваше да поговори с доктор Фонтана и да прехвърли случая на Марк Елиът. Така щеше да наблюдава всичко от разстояние.

След като взе това решение, Рейчъл затвори очи и отпусна глава назад, усещайки огромна празнота.

 

 

Шубе.

Сами знаеше, че го е шубе. Усещаше как сърцето се блъска бясно в гърдите му. По кожата му бе избила пот. Но мозъкът му щракаше, сортираше, подреждаше, слагаше всичко в ред, вслушваше се в гласа на логиката. Само че Сами не искаше да слуша гласа на логиката. Искаше просто да се изолира от нея.

Защото го беше шубе.

Само допреди малко, докато седеше с доктор Колинс, почти беше очаквал да погледне надолу към ръцете си и да ги види сбръчкани, с пожълтели нокти. Да открие, че някой му е изиграл номера на Рип Ван Уинкъл^[2].

Кучи син.

Големият Джейк, болничната горила, крачеше до него и го водеше до стаята му.

Но Сами не искаше да се връща в стаята си. Беше твърде празна. Твърде тиха. Твърде много го навеждаше на мисли. А той не искаше да слуша мислите, които се мятаха необуздано в ума му.

Той хвърли поглед към Джейк. Ама че едър беше!

— Какво ще кажеш да идем да изпием по едно кафе? — попита Сами с най-приятния глас, на който бе способен.

Джейк се усмихна:

— Би било чудесно, но не мога да напусна етажа.

— Тогава да изиграем едни карти? Обичаш ли да играеш карти?

— Съжалявам. След няколко минути трябва да придружа друг пациент.

Придружаване. Болничен жаргон за пазене.

Сами се спря и остана на място, с ръце на хълбоците си. Джейк направи няколко крачки и осъзна, че Сами не идва. Той спря и се обърна, като повдигна учтиво вежди.

— Как мислиш, на колко години съм? — попита Сами.

Сърцето му отново се бе разтуптяло. Усещаше пулса си в слепоочията, усещаше го по върховете на пръстите си.

— На колко ли? Не знам. Не съм много добър в определяне на възрастта.

— Хайде де! Просто опитай.

Тъмните очи на Джейк огледаха набързо Сами от късата коса до маратонките, после обратно до лицето.

— Не знам — той сви рамене. — На тридесет и една… тридесет и две?

Сами усети как го обзема паника. Дробовете му сякаш се свиха. Периферното му зрение се замъгли. Време за проверка.

Ти си на тридесет и осем, Сами, чу той дразнещия глас на другата сестра, Брунхилде. Вещицата бе казала истината.

Доказателствата си бяха там; просто той не искаше да ги види. Очевидни неща като дрехите и прическите.

Неговите дрехи бяха същите, каквито винаги бе носил. Дънките с копчета и избелялата тениска с емблемата на Айова. Спомни си как бе купил тази тениска от магазина на университета. Приятелят му Джей беше с него. Докато плащаха, Сами пофлиртува с хубавичката касиерка, но накрая откри, че тя е омъжена и има бебе у дома си.

Сега Сами се замисли за някои от дрехите, които бе виждал по болничните коридори. Бяха някак… различни. И прическите — тази на доктор Колинс бе прибрана, но някои от сестрите носеха косите си очевидно боядисани и вдигнати с помощта на лак на около един фут във въздуха.

Какво бе станало с естествената външност? Какво бе станало с клошираните панталони? Защо не му позволяваха да гледа телевизия и да чете вестници или списания?

Сами хвърли поглед през рамо. Бяха стигнали до вратата на мъжката тоалетна.

Шубето му бе продължило достатъчно дълго.

Той се втурна и бутна вратата с такава сила, че тя се удари с трясък в стената.

От дясната страна бе редицата кабинки, а отляво — четири мивки. Над мивките по цялата дължина на стената имаше огледало.

Преди да се е разколебал, се втурна към огледалото, опря длани върху студения порцелан на мивката и си наложи да погледне отражението в него.

Оттам го гледаше втренчено един непознат с изпито лице и хлътнали очи.

О, боже!

Мъжът в огледалото не беше той. Не можеше да е той. Не и този човек с хлътнали бузи и измъчен поглед.

До съзнанието му долетяха тихи гласове. Хората стояха на вратата и си говореха за него. Чу думата „упоявам“. Но не го бе грижа. Не извърна поглед, не свали очи от отражението пред себе си.

Вдигна ръка и докосна лицето си. Мъжът в огледалото направи същото.

„Ти си на тридесет и осем, Сами.“

Не! Това не беше вярно. Само пред няколко седмици беше получил онзи кафяв плик по пощата. Повиквателната. Известие за военна служба.

Отиде да каже на приятеля си Джей, но откри, че и той е получил същото. Изглежда, че след като ги бяха изритали и двамата от колежа за организиране на размирици, добрият стар декан не си бе губил времето, а направо беше дал имената им на донаборната комисия.

— Не!

Сами сви ръката си в юмрук, стовари го върху огледалото и разби образа пред себе си.

Изведнъж изотзад го хванаха някакви ръце и го задърпаха:

— Успокой се, приятел.

Гласът на Джейк. Държаха го ръцете на Джейк. Но Джейк не разбираше какво става, не разбираше страха на Сами.

Той се опита да се съпротивлява, но да се бориш с Джейк бе все едно да се бориш с мечок.

Ръцете на Сами бяха издърпани още по-здраво назад и раменните му стави се извиха в ябълките. Той сви колене, като се надяваше да хвърли Джейк презглава.

Засечка.

Неочаквано беше бутнат напред и се строполи на пода. Лицето му бе притиснато в студените плочки. Едно масивно коляно, забито в гърба му, го придържаше към пода, а ръцете му бяха извити назад.

— Ще си загубя работата заради тебе! — изпъхтя някъде над него Джейк. — У дома ме чака жена с дете на път!

Сами се опита да каже нещо, но не можеше да си поеме дъх, не можеше да издаде звук. Вратата се отвори с трясък.

— Какво става тук? — долетя слисаният, възмутен глас на Рейчъл.

Добрата стара Рейчъл. Рейчъл щеше да го спаси.

— Не знам — рече Джейк. — Както ме питаше дали не искам да играем карти — и в следващия момент връхлетя тук и побесня.

— Пусни го!

„А така, кажи му, Рейчъл!“

— Ударете му инжекция и ще го пусна.

— Пусни го. Веднага!

След това Рейчъл избута Джейк настрана — или той се остави да бъде избутан.

— Не виждаш ли, че не може да диша?

След като сто и тридесетте килограма се махнаха от гърба му, Сами вдиша въздух с пълни гърди и веднага изпадна в пристъп на кашлица.

Вече освободен, той се изтърколи и от двамата, обърна се с лице към стената, прибра колене към брадичката си и зачака дробовете му да се отпуснат, зачака да се махнат черните точки пред очите му.

Малко по малко болката, кашлицата и черните точки изчезнаха. Започна да диша нормално.

Чу Рейчъл да казва зад него:

— Почакай в коридора, Джейк.

Джейк промърмори нещо, което Сами не долови.

— Не — отвърна Рейчъл. — Повече никакви инжекции. Просто изчакай отвън.

Чуха се стъпките на Джейк.

— Ще бъда отвън до вратата — каза той достатъчно високо, за да го чуе Сами. — Точно до вратата.

Сами чу как Рейчъл се приближава и се спира точно до него.

— Сами…

От посоката на гласа й съдеше, че е клекнала зад него. След това усети на рамото си ръката й, която го подканваше да се обърне.

— Сами…

Сами остана свит на кълбо, с гръб към нея! Дори понечи да й каже да го остави на мира, но след това осъзна, че не иска да го оставя на мира.

— Сами, тече ти кръв. Позволи ми да погледна ръката ти.

Той измъкна ръката, която държеше до стомаха си. Изненада се, когато видя, че е била права.

Кокалчетата на пръстите му бяха порязани. На пода имаше кръв, кръв по тениската, кръв по дънките му.

Сами се претърколи и седна рязко до стената. Без да вдигне поглед, протегна ранената си ръка към нея и зачака да я поеме.

Докосването й бе хладно и утешително. Но не толкова стабилно, колкото се полагаше за един лекар.

Тя огледа пръстите му.

— По някакъв начин си успял да избегнеш сухожилията, но ще трябва да те зашият.

— Трепериш — забеляза той.

Беше достатъчно близо до нея, за да я чуе как си поема дълбоко, разтреперано дъх.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не се справих много добре с твоя случай. Опитвах се да те предпазя, да улесня нещата за теб.

Беше стигнал дотук. Не можеше сега да се отдръпва.

— Рейчъл… На колко години съм?

Той вдигна поглед. Рейчъл не носеше очилата си и беше изненадан, когато видя в зелените й очи да проблясват сълзи.

Тя преглътна и без да сваля поглед от него, каза:

— На тридесет и осем.

Той стисна здраво очи и си пое дълбоко дъх.

Времето минаваше секунда по секунда…

Когато отново отвори очи, тя продължаваше да го държи за ръката. Някак странно, далечно, той забеляза, че е увила кокалчетата на пръстите му с бели хартиени салфетки. Дори не беше усетил кога го е направила.

Гърлото му се сви. Преглътна, но това не му помогна. Зрението му се замъгли.

Един звук, който го плашеше — дрезгаво ридание — се надигна някъде от дълбините на тялото му. Фактът, че не можеше да се овладее, го ужаси.

След това, за свой още по-голям ужас, се разплака. И веднъж започнал, вече не можеше да спре.

Беше сам. Имаше нужда да докосва и да бъде докосван.

Протегна слепешком ръка към Рейчъл и сграбчи с пълни шепи бялата й престилка. След това я дръпна към себе си и зарови лице в гърдите й.