Тереза Уиър
Завинаги (5)

Пета глава

Част от объркването, което от толкова време държеше мозъка на Сами във вцепенение, бе изчезнало. Сега осъзнаваше, че трябва да се занимава с нещо. Имаше да върши важни неща. Като например да ходи за риба. Или да усети как слънцето напича лицето му.

Или като да се разкара оттук.

Беше преместен в друга болница. Спомняше си пътуването. Първо си помисли, че е умрял и го карат в гробищата. Помисли си: „Уау! Значи това е да си мъртъв. Душата ти не отива никъде. Просто си остава в мъртвото ти тяло.“

Но след това някой — някой от персонала — го зашлеви по лицето.

— Събуди се!

Шляп, шляп.

Санитарят се наведе ухилен към него.

— Местят те — рече той. — Искаш ли да знайш защо? ’Щото си луд.

Ръцете на Сами бяха вързани. Не можеше да цапардоса ухилената физиономия, затова го заплю.

На ухилената физиономия се изписа ярост:

— Ти, кучи…

Една възглавница притисна лицето на Сами и всичко отново потъна в тъмнина…

Следващото нещо, което усети, бе, че го карат с количка и над него има синьо небе и облаци, сякаш направени от памук. Но след това небето и облаците изчезнаха, когато двойните врати на болницата се отвориха и го погълнаха.

Дотук новото място не изглеждаше толкова лошо като старото. Не вонеше.

Все пак Сами беше научил урока си. Беше научил, че трябва да бъде послушен, да бъде внимателен и да не изтърсва първото нещо, което му дойде наум. Това беше разликата между лудите и нормалните хора. Лудите просто не знаеха кога да държат езика зад зъбите си.

В коридора се чуха стъпки.

Някой идваше.

Сами се стараеше да държи очите си затворени.

Човекът влезе в стаята и се спря до леглото. Пак беше тя. Не сестрата с цигарения дъх — тя принадлежеше на другото място. Тази жена миришеше на хубаво. На чисто. И гласът й, когато му говореше, бе тих и успокояващ.

„Не й се доверявай“, предупреди се той. Тя беше една от тях.

— Самюел? Как се чувствате?

Самюел? Отдавна не го бяха наричали така. Майка му го наричаше Самюел. Но само когато беше направил голяма беля. Тогава майка му крещеше: „Самюел Хардън Торо!“

Това винаги бе знак, че Самюел Хардън Торо трябва да си плюе на петите.

— Все още ли сте изморен? — той усети как пръстите й докосват китката му, хладни пръсти се притиснаха нежно до мястото на пулса. — Би трябвало да се чувствате доста по-добре.

Вероятно трябваше да й отговори по някакъв начин, за да не предизвика у нея подозрения; за да не го заподозре, че се преструва, че планира голямо бягство.

Беше му трудно да отвори очи. Това го изненада и разтревожи, но най-сетне успя да повдигне клепачи.

Стени в кремав цвят. Ярки светлини. Въртящ се таван.

И една жена, наведена над него. Жена с къса руса коса и малка остра брадичка. Бяла престилка. Очила с телени рамки. Сестра. Не обичаше сестрите.

— Аз съм доктор Рейчъл Колинс — каза тя.

Не обичаше докторите.

— Тази сутрин се запознахме, но може да сте забравили. Бяхте доста уморен. Намирате се в Университетската болница в Ла Грейндж, Айова.

Не обичаше болниците.

Тя уви нещо около ръката му — маншета на апарат за кръвно налягане — и пъхна слушалките в ушите си.

— Сега ще измеря кръвното ви, Самюел…

— Сами — изграчи той. Господи! Това ли беше неговият глас? Звучеше като баба. Как, по дяволите, една немощна баба щеше да избяга оттук? — Името ми е… Са-ми.

— Ами тогава ще ви наричам Сами — усмихна му се тя. Наистина приятелски. Не като военната сестра. Той едва не й се усмихна в отговор.

Фууш, фууш, фууш!

Маншета се напълни с въздух и му напомни, че тя е враг. Никакво побратимяване с врага. Не ставаше така. Изобщо не ставаше.

Усети как студеният метал на слушалката докосва свивката на лакътя му. Наблюдаваше как жената се съсредоточава върху числата.

Сами реши, че тя има тъжно лице. Макар да му се усмихваше, в нея имаше някаква тъга. Не приличаше на никого от докторите, които бе виждал досега. Не бе достатъчно едра. Не внушаваше достатъчно страх.

— Ще ти махнем системите веднага щом започнеш да се храниш сам и да поемаш вода. Не можем да те оставим да се обезводниш.

Разбира се. Ако се обезводнеше, можеха просто да го сметат на малка купчинка в ъгъла.

— Мислиш ли, че утре ще можеш да се храниш сам? — попита тя.

Врагът. Тя беше врагът. Държеше го тук против волята му. Той не отговори. Тя като че ли нямаше нищо против.

— Кръвното ти изглежда добре — извади слушалките от ушите си и махна маншета от ръката му.

Сами остави клепачите си да се спуснат. Не биваше да й позволи да си мисли, че през цялото време е укрепвал. Тя можеше да извика бабанките да го натиснат на леглото, да го завържат и отново да го изпратят в небитието. Не, той щеше да се разкара оттук при първия удобен случай.

— Хайде, почивай си. По-късно, може би утре сутринта, ще поговорим повече.

Сами не си позволи да отговори. Не искаше да й се доверява. Харесваше хладните ръце и успокояващия й глас. Но тя беше врагът.

* * *

В десет вечерта Рейчъл все още седеше на бюрото си и наваксваше с документацията, отлагайки тръгването си — както често правеше. Някога нямаше търпение да се върне у дома, рядко работеше до късно и бюрото й винаги бе затрупано с недовършена работа. Но това беше преди…

„Не мисли за това — каза си тя и прогони болезнените мисли. — Прекалено много боли.“

Рейчъл затвори папката, изгаси настолната лампа и се изправи. Искаше, преди да си тръгне, да мине през етажа на пациентите просто за да види как вървят нещата.

По пътя до третия етаж не срещна никого. Асансьорът се движеше бавно, с очевидна почтителност към нощта. Вратите се отвориха и тя тръгна по коридора към стаята на сестрите. На таблото не светеше нито една лампичка.

— Тиха нощ — рече нощната сестра. — Сигурно е заради намаляващата луна.

Много нощни сестри упорито твърдяха, че лунните цикли влияят на пациентите. А Рейчъл не можеше да спори с фактите. При пълнолуние се раждаха повече бебета. И душевноболните пациенти създаваха необичайно много проблеми по време на пълнолуние.

— Как е положението със Самюел Торо? — попита Рейчъл.

— Още спи.

— Мислех да го погледна, преди да си тръгна.

Стаята му се намираше в края на коридора. Вратата беше отворена, а неосветената стая бе изпълнена със сенки от лампите в коридора. Леглото му беше празно.

Отначало Рейчъл си помисли, че може да са го преместили, но след това забеляза стойката за системи до леглото му. От иглата върху чаршафа капеше течност.

В дъното на стаята вратата на банята беше открехната и вътре бе тъмно.

Дали не бе чула тих звук оттам?

Помисли си дали да не извика санитар, но след това си спомни как я бе погледнал Сами.

Ще бъда добър.

Не искаше да прави нищо, с което да застраши отношенията им. Трябваше да спечели доверието му. А това нямаше да стане, ако извикаше санитар.

— Сами? — прошепна Рейчъл.

Тишина.

Тя прекоси стаята. Тъкмо посягаше към ключа на лампата, когато вратата се отвори с трясък.

Сами изхвръкна от тъмнината и я блъсна настрана.

Всичко като че ли се случи изведнъж, с едно бавно, непрекъснато движение. Рейчъл загуби равновесие и залитна назад, а подметките на обувките й се хлъзнаха по излъскания под. Очилата й паднаха. Чу ги как издрънчават на пода. Тя посегна да се хване за нещо; за нещо, с което да спре падането си, но ръката й улови само въздух. Хълбокът й срещна пода. Нададе вик, когато лакътят й се удари в бетонната стена.

Сами бягаше.

Знаеше, че той няма да стигне много далеч в зелените болнични дрехи, но когато го хванеха, щяха да го затворят в изолатора — нещо, което тя се надяваше да избегне.

— Сами!

Той се спря. Силуетът му се очертаваше в рамката на вратата. Гърдите му се повдигаха и спускаха учестено. От ръката му, където преди това бе забодена иглата на системата, капеше кръв по пода. Изглеждаше объркан и изпълнен с угризения. В късата коса, тъмните очи и хлътналите му бузи имаше нещо поетично.

Тя се изправи с мъка на крака, но не направи опит да се приближи.

— Сами! Не си отивай. Никой няма да ти стори нищо лошо. Тук си на сигурно място.

Направи крачка към него. Сами се извърна.

От коридора долетя тропот на бягащи крака. След това се появиха двама санитари, които го сграбчиха за ръцете.

Объркването в очите на Сами се смени с ярост и страх. Той нададе яден вик и буквално повдигна двамата мъже от земята.

— Не ми е мястото в тази лудница!

— Не му причинявайте болка! — извика Рейчъл.

— Спокойно, приятел — каза единият от санитарите. — Всичко ще бъде наред.

Но Сами не бе в състояние да ги чуе. Приличаше на дете, загубило контрол при собственото си избухване.

— Свалете скапаните си ръце от мен!

Най-сетне санитарите успяха да го повалят на пода, да извият ръцете му зад гърба и да притиснат лицето му в линолеума.

Той продължаваше да се мята и да сипе псувни. Единият от санитарите притисна коляно във врата му.

— Не ми е мястото тук, копелета такива!

Крясъците му ехтяха по само допреди минути празния коридор. На вратите се бяха показали лица на пациенти — някои любопитни, други уплашени. Изникнаха и няколко сестри.

Рейчъл разбра, че за да спре тирадата му и да му попречи да си навреди повече, трябва да му удари инжекция торазин.

Мускулите му бяха толкова напрегнати, че не можеше да намери на бедрото му място, където да забие иглата. Тя сложи ръка на рамото му. Беше кораво като гранит под памучната болнична пижама.

— Отпусни мускулите си, Сами — понечи да му каже, че не иска да му причинява болка, но знаеше, че няма да й повярва. Не и сега.

— Върви… по… дяволите! — думите излязоха насила, една по една, през здраво стиснатите зъби.

Гледаше я обвинително. Враждебно.

Това бе последното нещо, което Рейчъл искаше; точно ситуацията, която се опитваше да избегне. Може би вече никога нямаше да спечели доверието му.

Сами не се отпусна. Дори не мигна, когато тя заби иглата. Просто я гледаше втренчено, с притисната в пода буза.

 

 

Доктор Максуел Фонтана се облегна назад и стовари картона на Самюел Торо върху бюрото. Рейчъл, която стоеше точно до вратата на кабинета му, не можа да не трепне при гневния звук.

— Това е психиатрична болница — каза той, — а не хотел. Пациентът пристигна тук с препоръки за затваряне. Трябва да остане затворен, докато не завърши оценката на състоянието му.

Рейчъл не се опита да се оправдава, защото той бе прав. Беше се оплескала.

Доктор Фонтана прокара дебели пръсти по плешивата си глава, както правеше винаги, когато бе дълбоко замислен.

— Този човек очевидно е проявил достатъчно присъствие на духа, за да те измами. Той е потенциално опасен. Искам да остане в изолатора, докато не бъдат завършени пълните му изследвания. За бога, Рейчъл, когато искаш да спреш успокоителните на някой пациент, поне го настани в стая, където да не може да нарани себе си или някого друг! Затова са тези изолатори! Имаш късмет, че се отърва само с няколко синини и чифт счупени очила!

— Вината е моя. Поемам цялата отговорност. И съм сигурна, че не е имал намерение да ме нарани. Стана случайно. Просто му се бях изпречила на пътя.

— Не търся виновни. Само искам повече да не се случват такива работи — той вдигна папката и я отвори. — Тази сутрин прегледах снимките му от коаксиалната томография. Част от лоба на паметта е увреден и съвсем вероятно липсва. Ще бъде труден пациент. Искаш ли да прехвърлим Торо на някой друг?

— Не. Мога да се справя.

— Не съм искал да намекна, че не можеш. Просто не знам дали се чувстваш емоционално готова — той въздъхна тежко. — Рейчъл, знаеш колко мразя да ти се карам така! Забрави това, дето разправя Фройд, че работата била най-близкото нещо до разсъдъка. Не мога да пренебрегна факта, че се преуморяваш. И не мога да не се питам дали тази случка не е резултат от собственото ти изтощение.

— Това е просто начина, по който смятах, че трябва да се отнасяме с този пациент. Явно съм сгрешила.

Той бутна стола си назад, заобиколи бюрото и седна на единия му ъгъл. Воднистите сини очи под обраслите му вежди станаха още по-сериозни.

— Не можеш все да бягаш.

— Не бягам.

— Дженифър я няма от вече… колко? Три години?

— Три и половина — не искаше да обсъжда това.

— Не си падам по клишетата. Човек никога не преодолява такова нещо като загубата на дете… но все трябва да има някаква степен на заздравяване на раните. Някакво приемане на положението. Ние, лекарите, имаме навика да се обвиняваме за всичко лошо, което стане. Особено когато се отнася до собствените ни деца. Но истината е, че понякога се случват безсмислени неща, за които няма обяснение. Няма виновни. Само че понеже сме лекари, понеже от нас се очаква да спасяваме човешкия живот, се чувстваме двойно виновни.

Тя преглътна и сведе поглед, като търкаше с палец дланта си. Отново и отново. След това бързо спусна ръце от двете страни на тялото си.

— По-добре съм. Справям се.

Но знаеше, че доктор Фонтана се сеща за времето, когато тя не се справяше толкова добре; когато беше попаднала в капан, подобно на много лекари, изтикани до границата на емоционалната си издръжливост. За да потисне чувствата си, за да може да продължи работата си като лекар, беше прибягнала до забранени медикаменти, тъй леснодостъпни за докторите. И й бе нужна една почти смъртоносна доза валиум, комбиниран с алкохол, за да разбере какво прави със себе си. В крайна сметка осъзна, че просто отлага болката, отлага реалността.

— Ако някога искаш да поговориш с някого… — започна доктор Фонтана.

Но Рейчъл не искаше да говори. Тя кимна:

— Зная. Благодаря.

Той разбра намека и смени темата:

— А колкото до Торо, сигурна ли си, че искаш този случай? Ще бъде цяло наказание. Мога да го прехвърля на Сандерсън.

Рейчъл не знаеше защо случаят с Торо изведнъж е станал толкова важен за нея, но беше точно така. А и не обичаше Сандерсън.

— Не. Искам този случай.

— Добре — той затвори папката. — Но искам веднага да ми кажеш, ако играта загрубее и промениш решението си. Колкото до сегашното му лечение, предлагам ти да оставиш нашето момче да се поохлади няколко дни. Нека се стабилизира с минимална доза торазин. Когато се поуравновеси, можеш да се опиташ да съставиш някаква прогноза за него. Говорих със сестра му и доколкото разбрах, господин Торо има финансови проблеми. Няма осигуровка, няма нищо, на което да се опрем. Каза ми, че смятала сама да плати сметката, но когато ме попита каква може да бъде сумата, грубите изчисления, които й дадох, я стъписаха. Така че й предложих да го включим в студентската програма и тя се съгласи. Ще бъде интересен случай за изучаване.

— Да.

При тази програма нямаше да плаща за пребиваването в болницата и за лечението си. В замяна Сами трябваше да позволи на студентите да го мушкат и ръгат колкото си искат. Щеше да бъде опитна мишка. Рейчъл имаше чувството, че господин Торо изобщо няма да хареса това.

Цяло наказание, така го бе нарекъл доктор Фонтана. Тя подозираше, че дори е твърде меко казано. Може би именно затова толкова искаше този случай. Сами Торо бе удивително несломим. Повечето хора при тези обстоятелства щяха или да умрат, или да се откажат; охотно да позволят на медикаментите да завладеят съзнанието им и да ги освободят от ужаса на това състояние. Но Сами притежаваше удивителна вътрешна издръжливост. Рейчъл не можеше да обърне гръб на такъв дух.