Тереза Уиър
Завинаги (17)

Седемнадесета глава

Малко след инцидента с колата Рейчъл забеляза у Сами някаква промяна.

Вече не говореше толкова прямо и необмислено. Личеше си, че полага съзнателни усилия да се държи прилично. Също така поемаше отговорност за действията си — сигурен знак за нарастваща независимост. Дори й каза, че веднага щом започне да печели пари, смята да плати разходите, които Остин е направил за ремонта на колата си.

Неочаквано Сами започваше да напредва със забележително темпо. Двамата с Рейчъл провеждаха разговори всеки ден, но той постигаше толкова много и сам, че вече почти нямаше нужда от тях.

Мъчеше се да навакса всичко, което се бе случило през последните двадесет години. Запълваше празнините — ако не от собствените си спомени, то от нечии други. Постоянно преследваше Моли. Четеше биографии и автобиографии, художествена и документална литература. Четеше научни книги и забавни списания. Когато не четеше, гледаше по видеото документални, игрални филми и музикални предавания.

Около месец след инцидента в дома на Моли Рейчъл излезе от асансьора в болницата и чу смях от другия край на коридора, от салона на пациентите. Странно, на този етаж рядко се чуваше смях. Тя тръгна по посока на шума и спря, когато стигна до отворената врата на салона.

Сами беше застанал пред омагьосаната си публика и като че ли правеше фокуси.

Беше облечен в обичайните си тениска и избелели дънки, над които бе нахлузил наопаки зелен болничен халат, така че отворената му страна се намираше отпред. Връвчиците висяха незавързани, а подгъвът стигаше до средата на бедрата му.

Стаята бе наредена по нов начин. Столовете бяха разместени и обърнати към Сами. Вместо да зяпат телевизия с празни погледи, пациентите го наблюдаваха с нетърпеливи лица, сякаш знаеха, че ей сега ще се случи нещо хубаво.

„Е — поправи се мислено Рейчъл, — ако не нещо хубаво, то поне вълнуващо. Нещо различно.“ Защото винаги ставаше така, когато Сами се навърташе наоколо.

Едва тогава забеляза, че появата й на вратата е причинила леко разсейване. Тъкмо се канеше да се измъкне, когато Сами вдигна поглед и очите им се срещнаха над морето от глави.

Тя му се усмихна набързо за поздрав и отстъпи крачка назад.

— А, ето и моята красива асистентка, госпожица Психиатрола! — Сами махна театрално с ръка, сякаш за да й направи въображаема пътека сред публиката. Веждите му бяха повдигнати в очакване.

Главите се обърнаха. Хората чакаха.

Въпросната Психиатрола се поколеба, но досега никой не я бе обвинявал в липса на чувство за хумор. Тя се провря между столовете и отиде при Сами.

Все още беше ухилен, но в очите му блестеше истинска дяволитост. Той я хвана за раменете и я обърна с лице към публиката.

Сега Рейчъл видя, че Марк е седнал в средата на предната редица. Ръцете му бяха скръстени, а пръстите — пъхнати под мишниците. Разбира се, той също се хилеше.

Беше виждала доста фокуснически представления и знаеше какво да прави. Тя се усмихна и кимна на всички. Марк очевидно бе лидер на тълпата, защото когато й изръкопляска шумно, другите побързаха да последват примера му.

Отначало Рейчъл не бе успяла да разпознае повечето от лицата и едва сега разбра защо. Тези лица имаха изражения. Дори и кататониците^[1] показваха признаци на живот. И макар някои от тях да не разбираха съвсем добре какво става, то това нямаше значение. Въпреки всичко бяха завладени от духа на играта.

— Готова ли сте, красива асистентке? — попита Сами.

Жизнеността в стаята бе заразителна и нямаше начин Рейчъл да развали забавата. Нямаше начин да сдържи усмивката, която докосна устните й.

— Готова съм.

Той бръкна в джоба на престилката й и извади слушалките.

Вдигна ги високо и заразмишлява с глас, който напомняше на У. К. Фийлдс^[2]:

— Ах, какво малко цветничко нещо!

Пъхна наушниците в ушите си, вдигна кръглия край и го подържа във въздуха за повече ефект.

— Първо, трябва да намеря сърцето ви.

Той допря кръглия край между гърдите на Рейчъл и се престори, че се опитва да чуе нещо, като успешно имитираше маниерите на Чарли Чаплин. Когато се отдръпна назад, на лицето му бе изписана престорена тревога.

— Нямате пулс! Скъпа моя, не можете да бъдете моя асистентка, ако нямате сърце — вдигна показалец. — Трябва да я оперираме! Моля, легнете — и посочи дългата маса пред тях.

— Сами…

— Доктор Кандо!

— Доктор Кандо, не мисля…

— Точно така! Не мислете. Просто го направете.

Рейчъл се включи в играта. Сами я хвана за ръката, помогна й да се качи на масата и когато тя легна и се втренчи в тавана, оправи полата й.

Застанал с лице към очарованата публика, той се наведе над нея, сбърчи сериозно чело и посегна към най-горното копче на престилката й.

Рейчъл вдигна рязко ръка, за да го спре, и обхвана с пръсти китката му.

Той я потупа по ръката и огледа внимателно пръстите й.

— Ах, какви симетрични пръсти имате, скъпа моя!

Тя се усмихна, разпознавайки отново класическия маниер на У. К. Фийлдс, пусна китката му и сложи ръка до тялото си.

— Не можем да ви оставим да се разхождате наоколо без сърце, нали? Трябва да свършим тази работа — той се наведе към нея и й намигна, сякаш искаше да й каже: „Имай ми доверие.“

— Рейчъл?

Тя примигна и леко му кимна.

Сами започна от под брадичката й. Сръчните му пръсти разкопчаха всичките копчета, чак до малко над коленете й, където свършвате престилката. След това повдигна страната откъм пациентите като екран, за да прикрива действията си, наведе се и скри глава зад нея.

Подобно на скитник, ровещ в кофа за боклук, започна да изхвърля разни неща през рамо, като не преставаше да мърмори:

— Ах… ммм… ах…

Накрая се показа с измачкана хартиена салфетка и без да я погледне, я хвърли през рамо и извади недоядена захарна пръчка. Продължи, като изброяваше на глас всяка намерена вещ:

— Химикалка. Дъвка. Още салфетки — и всичко останало, което Рейчъл носеше по джобовете си.

Реакцията на публиката започна от тихо жужене и прерасна в смях и ръкопляскания. Шумът ставаше все по-силен с всяка извадена от джобовете й вещ.

Накрая извади нещо, което не беше в нито един от нейните джобове — изкуствена муха за ловене на жаби, същата, която преди няколко дни бе видяла Марк и Сами да обсъждат оживено на щанда за рибарски принадлежности в магазина за преоценени стоки.

Когато свърши с почистването, Сами се изправи и вдигна ръце, за да прикани към тишина. Стаята притихна. Той сложи слушалките в ушите си и допря кръглия им край до гърдите й.

И още веднъж имитира Чарли Чаплин.

Подобно на лекар, който не вижда друг изход, освен операция, Сами въздъхна, изправи се и извади слушалките от ушите си. После потърка брадичка и вдигна поглед към тавана.

— Не разбирам — промърмори той достатъчно силно, за да го чуе публиката. — Все още няма пулс — после посочи към небето. — Трябва да направя един последен опит. Днес трудно се намират добри асистентки.

Вдигна отново едната страна на престилката й и изчезна зад нея, като изахка и изхъмка няколко пъти.

Вниманието на Рейчъл беше насочено към Сами, но смътно осъзнаваше, че стаята е потънала в тишина и публиката е изпълнена с нетърпеливо очакване.

Сами не ги разочарова.

— Аха! — показа се той и с жест на стар фокусник извади отнякъде, близо до гърдите на Рейчъл, букет истински, малко омачкани маргаритки.

Пациентите пощуряха. Те се смееха и ръкопляскаха, а вълнението им стигна до почти маниакални размери.

Когато врявата започна да постихва, Сами преслуша още веднъж гърдите на Рейчъл и този път я обяви за излекувана. Помогна й да слезе от масата и извика:

— Да аплодираме силно моята красива асистентка — госпожица Психиатрола!

Пациентите, начело с Марк, заръкопляскаха и завикаха, очевидно приемайки букета като доказателство за сърце.

След като аплодисментите стихнаха, Рейчъл усети, че Сами е застанал с лице към нея и закопчава престилката й. Както преди, тя вдигна ръка, за да го спре, но той само й се усмихна, погледна я в очите и каза:

— Удоволствието е мое — след като привърши с копчетата, върна всичко в джобовете й, включително и полуизядената захарна пръчка. Накрая оправи табелката й с името. — Ето ви и вас, доктор Рейчъл Д. Колинс. Съвсем като нова.

Рейчъл се опита да му върне цветята, но той не пожела да ги вземе.

— Все отнякъде трябва да си ги взел. Сигурно са на някого.

— Рейчъл… — погледна я обидено той. — Да не би да ме обвиняваш, че съм откраднал цветята от стаята на някой пациент?

Не. Разбира се, че не можеше да направи такова нещо. Рейчъл хвана букета с две ръце и нежните листенца докоснаха устните й.

Съзнанието й потъна в мъгла и тя си спомни допира на устните му.

„Имаш чувствителни устни, Рейчъл.“

Той продължаваше да я наблюдава. Нищо не убягваше от погледа му. Очите му говореха, че си спомня и знае, че и тя си спомня. Сами се усмихна. Усмивката му бе едновременно открита и тайнствена, сякаш знаеше нещо, неизвестно за нея.

— Благодаря ти за проявеното чувство за хумор — каза той.

Рейчъл излезе от залата и тръгна по коридора, когато чу гласа му далече зад себе си:

— А сега следващия номер. Имам нужда от един доброволец от публиката…

Едва следобед, след като омачканите маргаритки украсяваха бюрото й вече от няколко часа, Рейчъл дочу разговор между две сестри. Опитваха се да проумеят какво може да е станало с маргаритките, изчезнали от стаята на сестрите.

 

 

Някак изневиделица топлите юнски дни и нощи преминаха в горещи юлски нощи и дни. Денят, към който всички се стремяха, пристигна.

— Сами е готов за изписване — каза доктор Фонтана иззад бюрото си. — Ти свърши добра работа.

Рейчъл стоеше пред него с дебелата папка на Сами в ръце — папка, която растеше с всеки изминал ден. Макар да се бе подготвяла за този момент, не можа да спре паническото присвиване в стомаха си.

— През последните седмици той постигна забележителен напредък — чу се да казва тя. Несъзнателно стисна папката по-здраво и умът й запрепуска. — Но не можем просто да го изхвърлим. Той няма средства за съществуване, няма къде да живее. И дума не може да става да отиде у сестра си.

Доктор Фонтана прокара дебелички пръсти по плешивината на темето си.

— Помислих и за това. Как мислиш, че би приел идеята да работи тук? Като завеждащ развлекателната част?

Буцата в стомаха й започна да се отпуска.

— Завеждащ развлекателната част?

— Той има подход. Наистина умее да очарова останалите пациенти.

Рейчъл престана да стиска толкова здраво папката.

— Разбира се, той все още показва някои признаци на непредсказуемост. Но подозирам, че това е просто част от неговия облик. И все пак, също като теб, не считам, че вече може да продължи сам — той бутна стола си назад и опря длани на бюрото, готов да се изправи. — Марк Елиът предложи да живеят в един апартамент със Сами. Ти какво мислиш?

Сами и Марк да живеят в един апартамент? Доктор Фонтана се изправи на крака.

— Две грахови зърна в шушулка.

За пръв път, откакто бе влязла в кабинета му, Рейчъл се усмихна:

— Каква съвършено обезпокоителна идея!

 

 

Един час по-късно Рейчъл срещна Сами в една от дискретните стаи за срещи, които бяха започнали да използват за занятията си. Беше по-малка от дневната и по-удобна и усамотена от голата стая за занимания. А и тук нямаше камери.

Сами веднага се отправи към канапето, просна се по гръб и сложи ръце под главата си.

— Изглеждаш ми уморен — каза Рейчъл и седна до една маса. Под очите му имаше сенки. — Да не би да заспиваш трудно?

— Снощи четох до късно.

— О? И какво четеш?

— „Светът според Гарп“ — той помълча замислено. — Забавно четиво.

— По-скоро тъжно.

— Много тъжно.

Той размърда бедра, за да се намести по-удобно. Възцари се тишина. Неусетно очите на Сами се затвориха. Дишането му стана равномерно. След няколко минути вече бе заспал.

Без да се замисли какво прави, Рейчъл откри, че го наблюдава. Беше чувала за хора, които имат черна като въглен коса или коса като гарваново крило. Косата на Сами бе точно такава. Поетично черна. И дълга. Никога не беше виждала коса, която да расте толкова бързо. Може би бе заради електричеството, което постоянно протичаше през тялото му.

Центърът на вниманието й се разшири и тя огледа леко повдигащите и спускащи се гърди, дългите крака в избелели дънки, които подчертаваха мускулите му. С чувство, което обезпокоително много приличаше на привързаност, Рейчъл забеляза, че през изминалите месеци е наддал тъй нужните му килограми.

Не можа да не си спомни как изглеждаше, когато я събори на пода при опита си за бягство. Болезнено слаб, с очи като тъмни, хлътнали езера.

Или първия път, когато я беше погледнал с абсолютно поражение в очите.

Ще бъда добър.

Тогава я беше трогнал.

Тя извърна виновно поглед и си наложи да се съсредоточи върху папката, която държеше в ръце. Отвори я на първата страница.

Бяха прекарали заедно почти три месеца. Не много дълго. Всъщност съвсем кратко време. Някои пациенти оставаха с години, преди да бъдат готови за изписване. Рейчъл винаги се радваше, когато станеше време да се сбогува с тях, когато знаеше, че тези хора отново са станали пълноценни и са възвърнали способността си да живеят във външния свят.

Защо този път се чувстваше толкова различно? Защо този път гърлото й се свиваше и очите й смъдяха?

Тя прелисти слепешком страниците с напечатани бележки, без да вижда нищо повече от шарката на редовете върху твърдите бели листи.

„Ако Сами се съгласи да започне тази работа в болницата, ще бъде тук почти всеки ден“, каза си тя. Но нямаше да има ежедневни занимания. Нямаше да има излизания из града. Нямаше да има возене с кола. Нямаше да броят изсвирвания на щурци…

Затвори папката и сключи ръце върху нея. Когато вдигна поглед, очите на Сами бяха отворени. В тях все още личеше умора, но я гледаха напрегнато. Любопитно.

Сами извади ръце изпод главата си и се изправи плавно до седнало положение.

— Какво има?

Тъй типично за него. Владееше невероятната способност да чете мислите й.

Тя вкопчи пръсти и ги отпусна.

— Нищо.

— Много си мълчалива.

— Просто се замислих, това е всичко. Всъщност — тя му се усмихна набързо — имам добри новини.

Той се наведе напред, опря лакти на коленете си и насочи цялото си внимание към нея.

Рейчъл му разказа за разговора си с доктор Фонтана, за предложението на Марк и за службата като завеждащ развлекателната част. Както бе предполагала, Сами нямаше търпение да започне тази работа. Преди Рейчъл да се усети, той вече бе скочил на крака и се насочваше към вратата, готов да намери Марк и да се махне оттук.

Тя се изправи бавно, извади с треперещи пръсти визитната си картичка и я сложи бързо в дланта му, за да прикрие треперенето им.

— Ако някога имаш проблеми, искам да ми се обадиш, независимо кое време на денонощието е. Дори и да е три сутринта. Ще го направиш ли?

Искрицата в очите му угасна. Усмивката му избледня.

Може за него да бе прозрачна, но той трудно можеше да бъде разгадан. Рейчъл можеше само да гадае дали не е започнал да осъзнава едва сега, че това е сбогуване.

Той пъхна картичката в джоба на тениската си. Пръстите му бяха дълги и красиви. По кокалчетата му все още личаха белези от шевовете. Неочаквано я хвана за ръцете и я погледна втренчено. Очите му бяха тъмни и тържествени. Още веднъж я порази напредъкът, който бе постигнал за толкова кратко време.

— Ако имам нужда от теб, ще ти се обадя — каза той с тих, равен глас. — Но само ако и ти ми обещаеш да направиш същото. Ще го направиш ли, Рейчъл? Ще ми се обадиш ли, ако имаш нужда от мен?

Рейчъл не знаеше какво да каже. Съзнанието й непохватно затърси старите резервни думи за отношенията между лекар и пациент. Но те звучаха толкова фалшиво и неискрено, че не можа да събере сили да ги изрече. Той изсумтя раздразнено.

— Не ми пробутвай повече тия глупости за етиката!

В един безумен момент Рейчъл се запита дали през последните седмици Сами не се е стремил именно към тази интимност. Но видя колко глупава е тази мисъл още преди да се беше оформила напълно.

Глупава, глупава жена.

Медицинското й обучение включваше и подход към болните. Занимаваше се и с това как да се справи с увлечение на пациент. Но никога не я бе подготвяло за обратното: как да се справи с увлечението си към пациент.

От самото начало, още от първата им среща Рейчъл беше усетила риска, нуждата да бъде предпазлива. Необходимостта да се предпази от опасност. Още тогава знаеше, че Сами има властта да я наранява. Затова отначало бягаше от жестоките му думи; от думите, които се забиваха в самия център на болката й. Криеше се от него.

Само дето не беше разбрала, че не идването му ще й причини болка, а заминаването му.

Не бе помисляла, че да го излекува означава да го загуби.