Тереза Уиър
Завинаги (27)

Двадесет и седма глава

Рейчъл изяде вечерята си сред самотата на своя апартамент — не телевизионна вечеря, а ядене, което сама си бе приготвила — и след това изми съдовете. Навън се усещаше лек дъх, който нашепваше за приближаването на есента. Горчиво-сладката есен.

Искаше й се лятото да се задържи вечно. Всичките спомени за Сами бяха сладки, летни спомени. След няколко месеца снегът щеше да покрие земята и всичко щеше да замръзне. Не знаеше дали ще може да понесе още една от дългите зими на Айова. Може би трябваше да замине на онова пътешествие, за което доктор Фонтана все се опитваше да я убеди.

Тя влезе в дневната и погледна видеокасетата на малката масичка. Марк й я беше оставил по-рано, обяснявайки, че току-що е привършил с грубата редакция, а Сами е пожелал тя да получи едно копие от нея.

Това бе нещо като визуална епикриза. Епикризата на Сами. Беше обичайна практика да се събира видеотека с необикновени случаи като този на Сами, за да се използва при обучението на студентите. Рейчъл бе гледала няколко през последните години. Но никога тази на Сами.

Дали беше готова за това?

Досега се справяше сравнително добре. Щеше да й бъде лесно да се върне към старите си навици, отново да потъне в медикаменти и алкохол, но по този начин щеше да покаже, че Сами никога не е съществувал за нея. А тя не можеше да направи това. Трябваше да бъде смела.

Беше я научил, че в света все още може да се намери радост, дори и след огромна загуба.

Тя прекоси дневната, пъхна касетата във видеото, върна се на канапето и седна.

Екранът постепенно се освети…

Последва музикално въведение, след това кадър с болницата и двора й. Една очевидно държана на ръка камера заподскача към човека, който стоеше на стъпалата пред болницата — Марк.

— Сами Торо постъпи при нас в почти кататонично състояние — започна Марк със сериозен, драматичен глас.

Това щеше да й причини болка. Щеше да й причини огромна болка.

Инстинктът й крещеше да изключи видеото. Но бе в състояние да го направи толкова, колкото и да не обича Сами. Макар сърцето й да се блъскаше бясно в гърдите и през главата й да преминаваха панически мисли, тя си наложи да се съсредоточи върху екрана.

Записът се различаваше от всички, които бе гледала досега — беше по-ярък, благодарение на необикновения маниер на Марк. Виждаше, че се е отказал от щампованата си на цветя риза в полза на бялата престилка. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в големите джобове.

— В предишната болница, в която е лежал, на Сами Торо е поставена диагноза хронична дебилност — заяви Марк. — Което на прост английски означава, че се е очаквало той да вегетира до края на живота си — Марк се насочи към двойните врати. — Влезте вътре и вижте какво се случи с нашия хронично дебилен пациент.

Появи се широк кадър със Сами. Рейчъл веднага разпозна сцената — първото им занимание. Марк очевидно беше взел кадъра от една от касетите, които отразяваха напредъка му; касети, които все още не бе имала куража да изгледа.

Марк продължи да разказва, но думите зажужаха нечленоразделно в ушите на Рейчъл. Цялото й внимание бе насочено към Сами.

Той се беше отпуснал на един стол, с изпружени напред крака, увил едната си ръка около облегалката на стола. Много изкуствена поза. Много преднамерена.

Много изплашена.

В онзи ден тя не бе успяла да го долови. Не го бе познавала достатъчно добре, но сега го виждаше. Неговият страх. Той постигна толкова много.

Гледаше го как се изправя и крачи из стаята с жестове и пози на юноша.

Безстрастното око на камерата продължаваше да записва. По едно време Сами се приближи до обектива, направи гримаса и промърмори някакви думи, като вдигна ръка към обектива. Заради младите зрители — или вероятно като проява на странното чувство за хумор на Марк — вирнатият му среден пръст беше покрит с черна лента. Тя се усмихна, но не както обикновено. В усмивката й имаше тъга. Почувства се остаряла и по-мъдра, отколкото й се искаше да бъде.

— Труден пациент — прозвуча сухо гласът на Марк.

Разбира се, не можеха да покажат всичко, но сцените бяха в хронологичен ред. Ускореният преглед на заниманията им позволи на Рейчъл да види нещата в нова светлина. Знаеше, че Сами е постигнал забележителен напредък, но досега не бе осъзнавала колко голям бе той.

В повечето от кадрите тя бе заедно със Сами. Изненада се, когато видя професионалния си, спокоен вид, даже и в сцени, в които знаеше, че всеки момент е можела да се разпадне.

Заблуди пациента, заблуди и себе си.

Едва бе започнала да се съвзема от първоначалния шок, когато получи друг. Неочаквано Сами поде разказа.

Когато чу гласа му, прониза я болка. Но не можеше да извърне поглед, не можеше да пропусне нито един жест, нито една дума.

Разказът продължи, като се смени от трето в първо лице.

Сами беше надраснал стаята за терапия. Кадрите ставаха все по-разнообразни и оригинални. Имаше такива в по-далечен и по-близък план. Със Сами и Марк, които играеха фрисби на моравата пред болницата, след това игра на бейзбол с пациентите, някои от тях в болничните си пижами. Кадри със Сами по време на работата му като завеждащ развлекателната част. Камерата обхвана тълпата, като се поспря за момент на оживените лица и пляскащите ръце. Гласът на Сами обясняваше, че всеки има нужда да се почувства част от нещо.

Следващата сцена — финалът? — бе там, където бе започнала програмата: на стъпалата пред входа на болницата.

Двойните врати се отвориха и Сами, облечен в риза, вратовръзка и избелели дънки, излезе на слънцето.

Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на дънките. Очите му, загледани в далечния хоризонт, отразяваха слънцето.

На екрана се появи една дума: Началото.

На екрана се изписаха благодарности, необичайни за един учебен запис. Рейчъл почти не ги видя, защото очите й бяха пълни със сълзи.

Екранът потъмня, след това се появи последният надпис.

„Посвещава се на доктор Рейчъл Даниел Колинс, без която този щастлив край нямаше да бъде възможен.

Сами“

Сбогуване.

Най-чудното, най-болезненото сбогуване, което някога бе преживявала.

След като се овладя достатъчно, за да може да говори, тя позвъни на Марк.

— Какво мислиш? — попита я той. Линията буквално вибрираше от вълнението му. — Хареса ли ти?

Рейчъл се помоли да понесе това, без да избухне в сълзи. Тя стисна с две ръце слушалката:

— Страхотна е.

— Със Сами работихме върху нея с известни прекъсвания, направихме я за университета. Все още има нужда от поизлъскване — вероятно си забелязала някои от необработените места. Но посвещението на Сами си е точно както трябва.

— Беше чудесно. Благодаря ти.

След като затвори, тя пренави касетата, натисна бутона за включване и се сви на канапето, за да я изгледа отново. Когато записът свърши, поседя в тъмнината, обхваната от смесени чувства.

Болеше я.

Беше загубила двамата души, които най-много бе обичала на този свят. И сега щеше да й бъде трудно, тъй ужасно трудно да изживее остатъка от живота си. Опитваше се да се излекува, но сега, когато видя отново Сами, когато отново чу гласа му, болката се върна мигновено с острите си ръбове. Прониза гърлото и вътрешностите й, твърде остра и настоятелна, за да бъде пренебрегната.

Спомни си сентенцията, която някога й бе казал като преподавател: „За да излекуваме хората, понякога се налага да поемем болката им в себе си.“

Тогава го беше помислила за малко мелодраматично. Сега обаче не смяташе така.