Тереза Уиър
Завинаги (4)

Четвърта глава

Беше средата на април. Моли винаги отвиваше розовите си храсти в средата на април. Но времето бе непредсказуемо и тя си спомняше една година, в която в края на май температурите бяха паднали под нулата. Розите издържаха на студ, но не и на замръзване.

Само че днес, докато работеше в градината, сваляше телените рамки и махаше поставената за зимата слама от коренищата на храстите, Моли усети, че се задава хубаво време. В утрото се чувстваше свежест, която скоро щеше да бъде прогонена от вече проникващите през гърба на тениската й слънчеви лъчи. Малко преди това беше свалила якето си и сега то лежеше на тревата, която сякаш се бе раззеленила само за една нощ.

От далечината, близо до извисяващия се син смърч, долетя песента на един козодой. А предишната нощ бе чула бухане на бухал.

Розовата градина бе любимото място на Моли. Тук се чувстваше в безопасност. Пълноценна. Тук неодобрението на Остин не можеше да я достигне.

Съпругът й не обичаше да стои на открито. Мразеше вятъра, дъжда и слънцето. Подметките му докосваха трева единствено на игрището за голф, но той понасяше това само защото бе необходимо за реномето му на преуспяващ борсов агент.

Моли изсипа последната количка слама върху купчината тор, взе ножиците и започна да подрязва изсъхналите клончета на розовите храсти.

Розите бяха нейната страст. Или поне бившата й страст. Преди години, още в гимназията, беше създала няколко свои сорта. Някои от тях бяха спечелили национални награди, за което получи стипендия да следва цветарство.

Но тогава трябваше да се грижи за Сами. А след това бе срещнала Остин. Някак си така и не бе успяла да използва тази стипендия. Но все още имаше своите първокласни рози.

— Ето те и теб, мамо!

Моли се изправи. Дъщеря й, облечена в избелели дънки и раздърпан зелен пуловер, прекосяваше двора и златисточервената й коса проблясваше на слънцето.

— Трябваше да се сетя, че мога да те открия в градината — каза със закачлива усмивка Ейми.

Когато видя дъщеря си, Моли усети в гърдите си познатия страх. Защо Ейми идва в делничен ден? Сигурно се е случило нещо лошо.

Защо този страх? Защо винаги този страх?

Когато Ейми беше бебе, Моли се боеше да откъсне очи от нея. Страхуваше се, че ако извърне поглед, детето ще спре да диша. Струваше й се, че само силата на любовта и всеотдайното й съсредоточаване поддържат живота на любимото й същество.

Беше се надявала, че когато Ейми порасне, глупавите, нерационални страхове ще стихнат. Но не би. Просто бяха отстъпили на други страхове.

Може би защото Ейми бе толкова съвършена. Моли винаги бе имала чувството, че случайно е дарена с такова идеално дете — скъпоценен дар, който не заслужаваше. И се страхуваше, че един ден тази грешка ще бъде открита и Ейми ще й бъде отнета.

— Случило ли се е нещо? — попита Моли, като изрази гласно страха си и в същото време й се искаше сърцето й да не бие толкова бясно.

Ейми се усмихна — мила, мъдра, вдъхваща спокойствие усмивка.

— Не, мамо.

Всичко беше наред. Моли винаги бе чувствала Ейми като по-възрастния човек в техните отношения. Тя беше разумната и успокояваше тревогите на майка си с тихи думи.

Откъде се бе взела тази личност, сякаш изтъкана от светлина и смях? Не и от Моли. Нито пък от Остин. О, тя бе наследила безупречната кожа на Остин и нейните кафяви очи, но духът й не бе като на никой друг… освен може би като на Сами…

Калил Гибран беше прав. Децата идваха чрез родителите си, а не от тях.

На двегодишна възраст, когато децата все още не желаят да споделят играчките си с другите, Ейми показваше чувствителност, която удивляваше Моли. Сърцето на детето се късаше от всичко — от смачкана буболечка, от кутре с тъжен поглед.

— Как е чичо Сами? — попита Ейми.

Досега Моли бе давала само неясни обяснения за проблема му. Ейми знаеше, че е претърпял катастрофа, но Моли не й бе казала каква диагноза са му поставили в Болницата за ветерани. И не желаеше момичето да вижда чичо си такъв. А ако състоянието му не се подобреше, искаше Ейми да си спомня някогашния Сами. Не този с празния поглед.

— Преместен е тук, в Ла Грейндж, в Университетската болница — каза й Моли. — Но не смятат, че трябва да се виждаме с него, докато не приключат с преценката за състоянието му.

Отначало Моли се отнесе скептично към това, че случаят на Сами е възложен на жена, но когато се срещна с доктор Колинс, страховете й изчезнаха.

— Дълго ли смятат, че ще остане там? — попита Ейми.

Неспособна да погледне дъщеря си в очите, Моли отвърна:

— Може да остане там седмици… може би месеци. Договорът за наем на апартамента му почти е изтекъл, затова отидох с колата до Профитстаун и прибрах всичките му вещи в кашони.

— Трябваше да ми кажеш. Можех да дойда да ти помогна.

Моли се радваше, че Ейми не е дошла с нея. Полагаше всички усилия да бъде силна. Преди отиването си в апартамента на Сами дори се гордееше с това, че се е разплакала само веднъж, и то вкъщи, под душа, със заключена врата на банята.

Но ровенето из нещата на Сами оня ден й бе дошло твърде много. В крайна сметка тя се строполи на пода и плака, докато очите й подпухнаха толкова, че не можеше да ги отвори.

Справяше се добре, докато не започна да прибира в кашони неговите награди и статии от списания. Тогава усети в гърлото пронизваща болка, от която не можеше да се отърве.

Когато попадна на черно-белите снимки в рамки с нея и Ейми, буцата в гърлото й стана още по-голяма. Именно кутията с омачканите рисунки на Ейми и избелелите й карти от твърда цветна хартия я накара да рухне напълно.

Не, радваше се, че Ейми не е била там, за да стане свидетел на нейната слабост. И не искаше дъщеря й да знае колко лошо е положението на Сами.

Както винаги, Ейми сякаш долови интуитивно безмълвната мъка на майка си и смени темата.

— Тази зима идваха ли черешарки? — попита тя, като погледна хранилките за птици, поставени от майка й в другия край на двора.

— Всичките се върнаха — отвърна Моли. — Цялото семейство. Един ден преброих седем птици на една хранилка. Имаше и дузини кадънки. Толкова са придирчиви към храната.

Макар сезонът за хранене на птиците да бе завършил, Моли оставяше хранилките през цялата година. Някои от птиците предпочитаха да останат цяло лято, други не.

Тя свали градинарските си ръкавици. Трябваше да достави оранжерийни рози на един от местните цветарски магазини, но това можеше да почака. Ейми беше тук.

— Какво ще кажеш да пием по едно кафе? — попита тя.

Ейми й се усмихна слънчево и кимна:

— Звучи чудесно.

След това се наведе, вдигна якето на майка си и я хвана под ръка. Майка и дъщеря тръгнаха заедно към бялата двуетажна къща в колониален стил.

Изнесоха кафето и чинията със сладки на терасата, която гледаше към задния двор. Къщата спираше вятъра, а терасата бе поела топлината на слънцето и образуваше приятен завет, където да се седи в хладен пролетен ден.

Ейми отпи глътка кафе, остави чашката, сложи лакти на кръглата масичка и опря брадичка на дланите си.

— Имам да ти кажа нещо, мамо.

Моли отново усети, че сърцето й се свива от страх. Дъщеря й се наведе към нея с блеснали очи и повдигнати в усмивка ъгълчета на устните.

— Отивате да живеете другаде? — рече Моли, като с това изрече на глас една от многобройните си тревоги. Първо Сами. Сега и Ейми. И брат й, и дъщеря й се изплъзваха от нея.

Ейми се засмя.

— Не — усмивката напусна устните, но не и очите й. — Ще имаме бебе.

По-лошо от преместването! Нещо, за което Моли никога не бе и помисляла — бебе! Раждането бе твърде опасно, твърде болезнено за нейното малко момиченце.

Широката усмивка на Ейми стана малко несигурна, докато очакваше реакцията на майка си.

От една страна Моли виждаше, че дъщеря й иска тя да се зарадва, но от друга, всичко, за което бе в състояние да мисли, бе собствената й бременност. Гаденето сутрин. Схващанията на краката нощем. Дългите самотни часове на родилни болки, ужасният страх, ужасните страдания. Не искаше Ейми да преминава през всичко това.

— Си-сигурна ли си? — попита Моли, като се мразеше, задето разочарова Ейми с отрицателната си реакция. Но може би Ейми грешеше. Може би това бе грешка.

— Да. Ходих на лекар. Крис направо е полудял. Вълнува се повече от мен. Вече е прочел всички книги за бебета, които успя да намери, и съставя списък с имена. Някои от тях са ужасни! — тя направи гримаса. — Дори се обади да ни запише за курсовете по естествено раждане и се разочарова, когато му казаха, че не можем да ги посещаваме преди третото ми тримесечие.

Страхът, който стягаше Моли, я поотпусна. Крис не беше Остин. И Ейми не беше Моли.

— Толкова се радвам за теб! Ще бъдеш чудесна майка.

Ейми се усмихна. Очевидно облекчена, тя взе една овесена бисквита и отхапа едно парче.

„Представи си само — помисли си Моли. — Бебе. Моята дъщеря ще стане майка. А аз ще бъда баба…“

Тя погледна през терасата към двете червеношийки, които подскачаха по двора. Скоро Ейми щеше да има бебе, което да обича с яростна болка, изпълнена с желание да го защити. Тя, Крис и тяхното бебе щяха да бъдат семейство както трябваше, както бе редно.

Остин никога не се бе интересувал от деца. Когато Ейми беше в началното училище, той успя да направи едва няколко символични посещения на училищните тържества. Но интересът му не бе искрен. Не бяха истинско семейство; такова, каквото Моли искаше да бъдат. Не ходеха заедно в парка, нито на излети. Или на някоя от онези ужасни ваканции, от които винаги бе чувала хората да стенат — ваканции, за които самата тя бе копняла. Но при Ейми и Крис щеше да бъде различно. Те щяха да бъдат семейство.

Гласът на Ейми прекъсна размишленията й.

— Защо си останала? — попита тихо тя.

— Какво?

— Защо си останала с татко?

„Откога ли знае?“ — почуди се Моли. Каквато беше интуитивна, сигурно винаги го бе усещала.

— Знаеш ли, винаги съм се чувствала виновна — рече Ейми. — Мислех си, че си останала с него заради мен. Смятах, че може би когато се омъжа…

— О, Ейми! — възкликна Моли и вдигна ръка към сърцето си. Нима бе подтикнала единственото си дете да се омъжи? — Не ми казвай, че затова се омъжи толкова рано!

Беше твърде ужасно дори да си го помисли, камо ли да го обсъжда.

— Не, мамо. Аз обичам Крис.

Изражението на Ейми беше сериозно, а Моли познаваше дъщеря си достатъчно добре, за да знае, че й казва истината. Ейми не умееше да лъже. Също като Сами.

— Мислех си… — Ейми направи тромав жест с ръка. — Просто се питах…

Погледът на Моли се насочи към розовата градина. Розите бяха тук, откакто бе дошла в този дом. Можеха и да не издържат едно преместване.

Моли никога не си купуваше лотарийни билети. Не беше от хората, които поемаха риск. Винаги бе имала нужда от сигурност.

— Предполагам, че просто не съм искала да изкоренявам всичко — каза тихо тя.

Много отдавна, преди още да получи повиквателната, Сами беше отишъл на някакъв концерт, но когато се върна, откри, че стаята му е изгоряла до основи. Не бе останало нищо, освен купчина тлееща пепел. Моли се опита да го утеши, но той не й позволи, като измърмори нещо за тежкия товар на земните притежания. Дори се засмя и й каза, че вече се чувства малко по-леко.

По онова време отговорът му й се бе сторил безсърдечен. Но сега си помисли, че разбира какво е имал предвид.

И все пак беше запазил снимките… и беше запазил детските драскулки на малката Ейми. Дарове на любовта. Очевидно за Сами тези неща не бяха толкова земни.