Тереза Уиър
Завинаги (1)

Първа глава

Не беше мъртъв.

Твърде много го болеше главата, за да е мъртъв.

Когато болката стана непоносима, Сами нададе вик. Появи се една сестра, мушна го с игла в бедрото и той отново отплава към небитието.

Постепенно кулминациите на болката започнаха да се разреждат и той осъзна смътно заобикалящата го обстановка — достатъчно, за да може от време на време да разбира, че се намира в болница.

Забелязваше минаващото време — цели дни и нощи, невнимателните ръце, които го обръщаха и бодяха.

Когато болката престана да бъде толкова жестока, се появиха и всевъзможни неприятни усещания, най-постоянното от които — високочестотен звук като от ненастроено радио. Имаше и други звуци; звуци, по-лоши от постоянния вой на радиото.

Гласове.

Непознати гласове. Стенещи гласове, които сякаш ехтяха по дълъг тунел с изронени стени. Надяваше се да си останат в другия край на тунела.

Опитваше се да не обръща внимание на звуците. Понякога успяваше. Но положението с миризмите бе друго. Те насищаха въздуха и го принуждаваха да диша през устата, а не през носа. Миризми на мазна храна, нечистоплътни тела и боров дезинфектант.

Не на дома.

Определено не на дома. И не на летен лагер. Определено не на летен лагер.

Което и да бе това място, Сами не го харесваше и се опитваше да остане скрит.

Това е начина. Дръж главата си наведена. Никога не сядай с гръб към вратата. Никога не им казвай повече от името, чина и серийния си номер. И кръвната група. Хубаво нещо е да си знаеш кръвната група. Сами беше „А“. Нерядко срещана, но не и толкова разпространена като, да кажем, „0“ положителна.

Кръвна група… кръвна група… Май имаше някакъв виц за това. От всичко можеше да стане виц.

А, да. Сети се.

Войник се приближава до една девойка в бара и й казва: „Здрасти, миличка.“ А тя поглежда личния му знак и отговаря: „А. Не си моята кръвна група.“

Удари на барабан като в груба шега. Да-дум.

Един човек отива…

Остра болка прониза главата на Сами.

Проверка на реалността.

Моли. Къде беше сестра му Моли?

Той се помъчи да отвори очи и най-сетне успя.

Лампата на тавана, с наплют от мухите абажур, се килна на една страна. Около него се завъртяха зелени, размазани стени. Болката в главата му стана още по-силна. Но трябваше да мълчи. Онези стенания… никак не му харесваха онези стенания. Те докарваха сестрата. А сестрата не му харесваше.

Може би ако Моли дойдеше да му почете, както когато му извадиха сливиците, щеше да се почувства по-добре, да забрави за звуците и болката в главата си.

Устните му бяха пресъхнали, но най-сетне успя да ги притисне една в друга, за да изрече името на сестра си.

— Моли! — изграчи Сами и гласът му проехтя немощно по дългия тунел с изронени стени.

По-високо.

Трябваше да вика по-високо и тогава тя може би щеше да го чуе.

— Моли!

Крясъкът засили болката в главата му. Въпреки това той изкрещя пак. И пак.

Но не Моли дойде. Пристигна сестрата с мустаците. Тънки, тъмни, злобни мустачки. Лицето й се мержелееше над него, като влизаше и излизаше от фокус.

Беше я виждал и преди, беше я подушвал и преди. Тя бе част от ежедневието. И вонеше на спарено тяло и още по-спарен цигарен дъх.

Внезапно, сякаш изневиделица, пъхнаха между устните му студения метален връх на стъклен термометър и го ръгнаха до половината на гърлото му. След това чифт ръце с гадна кожа затвориха рязко устата му.

Сами се задави и се натисна във възглавницата. След това се изплю и термометърът изхвърча от устата му.

— О, не, няма да стане — рече един стържещ глас.

Муш!

Металният връх стигна до основата на езика му. Сами пак се опита да го изплюе, но този път сестрата го чакаше с ръцете менгеме.

— Има много начини да се измери температурата — предупреди го тя, сякаш го предизвикваше пак да изплюе термометъра.

Сами спря да се съпротивлява. Нямаше да позволи да му се измери температурата по онзи начин.

Тя му напомняше за една военна сестра, която някога и някъде се бе погрижила за него. Къде?…

В армията.

Армията? Никога не бе ходил в армията.

Само че в съзнанието си се виждаше как лежи на кална, покрита с петна от кръв количка и над него се е надвесила едра сестра. Шиеше порезната рана на крака му. Ръцете й бяха окървавени от предишния, върху когото бе работила. И от този преди него, и от по-предишния.

Движенията й бяха като на робот, сякаш през по-голямата част от живота си бе работила във фабрика и по цял ден бе правила шевове. За нея Сами бе просто поредният шев.

Сестрата заби иглата и той нададе неистов крясък — просто за да й покаже, че го убива. Тя дори не вдигна поглед.

„Сигурно няма новокаин“ — помисли си той, като се опитваше да я оправдае. Не я смяташе за садистка. Предполагаше, че просто си е наложила да бъде безчувствена, за да може да издържи.

Сами хвана крака си с две ръце.

— Тук човек може да умре от шок — процеди той през зъби. — Имаш много шибан подход към болните. Защо изобщо си станала сестра?

Ръцете й останаха за миг неподвижни и тя го изгледа неприязнено:

— Не си спомням.

Още едно мушване и още един крясък.

Лицето й се замъгли и се превърна в това на другата сестра, тази с ужасната воня на тялото и цигарения дъх. Тя извади термометъра, наведе се над леглото и каза нещо.

Сами положи нечовешки усилия да се съсредоточи върху настоящето и върху това, което му казваше.

Сестрата се приближи още повече до него.

Той се опита да се отдръпне от нея, но бе заклещен между леглото и невероятната тежест на тялото си.

— Много ли ти е неудобно? — попита тя.

Неудобно.

Сестрински жаргон за болка. За безкрайна агония.

Ако кажеше „да“, тя щеше отново да го изпрати в небитието. В небитието бе хубаво, но той знаеше, че ако прекара там прекалено дълго време, може никога да не се върне, може никога да не се измъкне от това място.

Сами поклати глава.

Тя повдигна вежди и мустакът й потрепна. Сами не знаеше дали подозира, че я лъже, или просто е изненадана, задето й отговаря.

— Спомняш ли си как си катастрофирал с колата?

Сами преглътна.

— Не — успя най-сетне да й отговори с пресъхнали устни.

— Знаеш ли къде се намираш?

В ада. Сигурно се намираше в ада.

— Знаеш ли как се казваш? — попита тя.

„Пъдин Тейн. Попитай ме пак и ще ти кажа същото.“

Започваше да се изморява. Беше му трудно да мисли. Това караше главата му да думка.

— Как се казваш? — повтори тя, този път по-високо, и зловонният й дъх го блъсна в лицето.

— Са-ми — изграчи той.

Това като че ли я задоволи.

— Сами кой? Как ти е фамилията?

— Са-ми… — беше му трудно да отлепи езика от небцето си. — Торо. Са-ми Торо — звучеше повече като „тодо“, но тя схвана картинката.

— Това е добре. Много добре. А сега, Сами, кажи ми къде живееш.

„Сами е нехранимайко. Постоянно е на път.“

Откъде, по дяволите, беше?

— Къде живееш? — повтори тя.

Защо правеше това? Какъв беше смисълът? Е, поне не му ръгаше разни остри предмети в гърлото. Подобно на ученик, който се опитва да избегне пердаха, той си наложи да продължи играта.

— А-йо-ва — отговори й. Доста по-лесно за казване от „Торо“.

От далечината, от онова място, където не искаше да ходи, долетя дразнещият пронизителен звук на телевизионна игра.

— Достатъчно близо. На колко години си?

— Какво?

— На колко години си?

— Осемнайсет — „правилно ли беше това? Не“.

Тя се намръщи, цъкна с език и отново попита:

— Я си помисли, Сами! На колко?

— На деветнайсет — „поне така мисля“.

— Сигурен ли си?

Той кимна, без изобщо да е сигурен. В нищо не беше сигурен.

— Не е вярно. Ти си на тридесет и осем, Сами.

„На тридесет и осем!“

Биип! Съжалявам, участник. Тридесет и осем е грешен отговор. Колко пари си заложил? Всичките ли? Жалко.

— Тридесет и осем — повтори сестрата.

Сърцето се блъскаше в гърдите му като на нещастен, уплашен заек. Тя лъжеше. Защо го лъжеше?

— Деветнайсет — настоя той.

— Тридесет и осем.

Къде се намираше? Къде беше Моли? Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Махни се от мен, побъркана кучка такава!

Сестрата присви очи. Време за размахване на кривака.

— Ти си лудият — каза тя, като процеждаше думите една по една. — Искаш ли да знаеш къде се намираш? Ще ти кажа къде се намираш. Ти си в психиатричното отделение на Болницата за ветерани в Профитстаун.

Психиатрично отделение?

„Луд, луд или просто мързелив?“

— Ти… лъжеш.

Тя повдигна едното ъгълче на чаршафа и го бутна пред лицето му.

— Можеш ли да четеш, господин Самюел Торо?

Той се помъчи да нагласи на фокус печатните букви.

Психиатрично отделение.

Светът на Сами се килна на една страна и той усети, че заплува нанякъде.

Не осъзнаваше какво прави. Човек трябва да се защитава. Трябваше да разкара тази побъркана жена.

Той вдигна ръка, блъсна я и едва не я събори на пода, изненадвайки я със силата си. Но всичко трябваше да се плаща. Усилието предизвика остра като бръснач болка в черепа му. Укор свише.

О, боже, съжалявам с цялото си сърце…

Главата му падна обратно на възглавницата и той стисна здраво очи. Не беше редно да се удрят момичета. Но тази броеше ли се? Тя имаше мустаци.

Потънал в личните си терзания, той чу неистово лазене по пода и затръшване на врата, после дебелият глас на сестрата проехтя по дългия коридор.

— Санитар! — изрева тя. — Санитар! Неовладяем пациент!

Сами се опитваше да седне в леглото, когато няколко чифта ръце го хванаха изневиделица, бутнаха го да легне и го завързаха. Той се бореше и съпротивляваше, а болката продължаваше да пронизва главата му. Но ръцете го държаха здраво.

— Току-що си осигури престой в тихата стая — каза един мъжки глас.

— По-скоро дозата витамин Х — рече друг.

Всички се засмяха.

Да-дум.

Сами не разбираше. Каква беше шегата?

— Аха, напомпай го здравата и му тегли един бой. После го експедирай в изолатора.

„Вземи ключа и го заключи, заключи го, заключи…“

— Увеличете му дозата халдол — каза един мъжки глас.

— Вече съм я приготвила.

Той отвори очи и видя как сестрата се приближава към него с дълга спринцовка в ръка. Сцената приличаше на пропаганден клип против ЛСД.

— Не! — той се замята в ръцете, които го стискаха здраво.

— Само усложняваш положението си — каза му един безлик глас.

Но Сами не се отказваше. Не можеше да се предаде без борба. Миризмата на кисела пот щипеше носа му. Усети остро мушване в бедрото си. Военната сестра правеше поредния шев.

— Приятно пътуване!

Отново смях.

Леглото започна да се движи. Излезе от някаква врата, тръгна по някакъв коридор. Видя странни, безстрастни лица. Странни, хилещи се лица. Побъркани лица.

Леглото се движеше все по-бързо. Той летеше с краката напред по дългия коридор с олющени стени, към далечните гласове, към другия край на тунела. Двойни врати от неръждаема стомана се отвориха и се затвориха след него.