Тереза Уиър
Завинаги (25)

Двадесет и пета глава

Събота.

И нямаше какво да прави.

Рейчъл беше отишла на медицинска конференция, а Марк не се мяркаше никъде. Старият Сами откри, че изобщо не го свърта в апартамента на Марк.

Беше му ужасно трудно да остане сам с толкова свободно време на разположение. Когато останеше сам, се замисляше твърде много. А през последните две седмици усещаше в себе си растящо безпокойство. Каквото и да правеше, колкото и да се изморяваше физически, сякаш не успяваше да се отпусне. Нощем заспиваше трудно. А когато най-сетне заспиваше, това никога не продължаваше дълго. Скоро се събуждаше внезапно със стиснати зъби и юмруци и бясно разтуптяно сърце.

Когато това се случваше у Рейчъл, обръщаше се към нея и първият му порив беше да я събуди и прегърне здраво. Но след това си спомняше тъмните сенки под очите й и я оставяше да спи.

Когато беше у Марк, ставаше и започваше да крачи насам-натам или пък излизаше на разходка, макар че минаваше полунощ. Понякога, ако и госпожа Девънпорт не спеше, излизаше с нея на предната й веранда да пият чай.

Знаеше какъв е проблемът му. В продължение на месеци го бе поддържала онази илюзия. Илюзията, че паметта му може да се възстанови. Но сега, когато беше приел истината, в душата му зееше празнина, която дори и Рейчъл, колкото и да я обичаше, не можеше да запълни.

Той огледа апартамента. Апартаментът на Марк. Тук нямаше нищо от Сами Торо. Същото беше и у Рейчъл. Макар да бяха избрали заедно няколко вещи от антикварни магазини и разпродажби, обстановката отразяваше Рейчъл, а не Сами.

Той бе сянка, човек без истинска същност.

Не искаше да хленчи и тъне в самосъжаление, но адски му беше жал за самия него.

Закрачи от входната врата до кухнята. След това спря, вдигна неспокойно един вестник и го прелисти набързо, без съзнанието му да отбележи и една дума. Захвърли и вестника.

Мразеше това кухо чувство. Имаше усещането, че ако знае малко повече за миналото си, празнотата ще си отиде. Беше разпитвал Моли много пъти, достатъчно, за да подлуди и някоя светица, но изведнъж почувства нужда да поговори с нея още веднъж. Може би по време на разговора щеше да изникне нещо, което да го накара да се почувства по-добре.

 

 

Намери Моли да седи на терасата с изглед към задния двор и да наблюдава птиците.

— Оставих няколко хранилки и през лятото — каза тя, когато Сами се настани на съседния стол. — Не мога да си представя света без птици, но понякога се натъжавам, когато ги гледам. Прекарват целия си живот в постоянна готовност да отлетят, все са нащрек за хищници. Какво съществуване за тях, които дават толкова много и искат толкова малко!

— Не изглежда справедливо, нали? — Сами се запита дали Моли някога се е замисляла за сходството между нея и птиците, които обичаше. — Заслужават убежище, където да са в безопасност, без да се налага да се тревожат.

— Да. — Тя се обърна и го погледна. — Да, това би било чудесно.

Поговориха тихо известно време и след това вечно интуитивната Моли попита:

— Какво има, Сами?

— О, по дяволите! — той потърка челото си с длан и започна да й разправя колко е объркан, колко безполезен и празен се чувства. — Сънувала ли си някога от онези сънища, в които все тичаш и тичаш, търсиш отчаяно нещо, но не знаеш какво е? И през цялото време изпитваш ужасното чувство за неотложност. Чувството, че само да намериш онова, което търсиш, и всичко ще бъде наред. Но никога не намираш това тайнствено нещо. То е винаги на педя от теб.

Моли го наблюдаваше със състрадание. Една по-възрастна Моли. Една по-мъдра Моли. Една по-уравновесена Моли.

Толкова много загубени години! Толкова много изминало време! Той се почувства измамен. Искаше да си върне това време.

— Когато бяхме малки, ти често си подсвиркваше — каза тя. — Толкова често, че понякога ме подлудяваше. Спомняш ли си?

Той кимна.

— Сами… защо вече не си подсвиркваш?

Той се замисли.

— Не зная — отвърна тихо и замислено. — Не зная.

Моли стана от стола си.

— Мисля, че трябва да дойдеш с мен. Прибрала съм на тавана някои неща, които може би ще искаш да видиш.

Тъй като Остин очевидно го нямаше вкъщи, Сами последва Моли в къщата и по тесните стълби към таванското помещение. Посрещна ги мирис на влага и застоял въздух.

— Преди няколко години ти остави тук по-старите кашони — обясни Моли. — В новите се намира всичко, което опаковах от апартамента ти.

До едната стена имаше купчина кашони, може би всичко на всичко дванадесет. Три от тях бяха доста стари. Стените им бяха леко поизносени, с написани на ръка етикети, а ъглите им бяха закръглени, вместо остри. Другите кашони бяха нови, внимателно обозначени със спретнато изписаните печатни букви на Моли. Не пишеше „нещата на Сами“, а само „Сами“. И може би това бе по-подходящо. Все пак кашоните представляваха част от самия него.

Не я попита защо не му е споменавала досега за кашоните. Подобно на него, сигурно се бе страхувала. Вероятно бе усещала, че още не е готов.

— Благодаря ти, Моли. Благодаря ти за всичко.

Тя го остави сам в слабо осветеното таванско помещение с дървените рафтове и самотната гола крушка.

Тъкмо започваше да подрежда живота си. Искаше ли да поема риска отново да разруши всичко?

Да, защото не можеше да продължава така, не и с това нещо, което го гризеше отвътре.

Започна със старите кашони. Не си спомняше кога ги е опаковал, но се надяваше съдържанието им да му е поне отчасти познато, защото така щеше да му бъде по-лесно, отколкото да се рови в нещата на един непознат.

Той вдигна най-горния кашон — беше доста тежък — и го отнесе до средата на тавана под люлеещата се крушка. Седна на пода до него и кръстоса по турски крака. След това, с разтуптяно от страх и нетърпение сърце, отвори капака и го лъхна мирисът на мухъл от отминалите години.

Първото нещо, което видя, бе дипломата му от гимназията „Ривър Бенд Хай“. Когато я отвори, от нея изпадна една снимка. Беше направена в деня на дипломирането, на футболното игрище. Момичето до него се казваше Лиза Графтън. Месеци преди това бе помолил Мери Доун да застане до него, но до дипломирането двамата вече се бяха разделили — не че винаги ходеха заедно. Сами не беше от хората, които даваха пръстен на момичето си или го помолваха да ходят сериозно. Просто бе приел за даденост, че двамата с Мери Доун винаги ще бъдат заедно. На снимката зърна и Люк, и Харпър. Лудият Харпър. Този човек беше побъркан на тема музика и прекарваше по-голямата част от времето си в хвалби как ще стане велика рок звезда. Сами му вярваше, защото Харпър наистина беше добър. На танците в училището винаги свиреше на китара и пееше толкова хубаво, че майка му, която обикновено идваше като придружителка на момичетата, избухваше в сълзи, за най-голям срам на сина си.

Сами се надяваше мечтата на Харпър да се е сбъднала.

Той остави дипломата настрана и посегна към кашона.

Докато ровеше из спомените си, изминалите няколко месеца се стопиха, заедно със забравените години…

Той извади старите черно-бели снимки на майка си, която му изглеждаше повече като далечна леля, отколкото като родител. Знаеше, че няма да намери снимки на баща си. Нямаше такива. Сами беше роден след развода на родителите си и всички снимки на баща му бяха унищожени. Но имаше много на Сами и Моли заедно. Снимки от рождени дни, от Великден и просто случайни снимки.

По средата на кашона намери връзка пожълтели от старост вестници. Веднага позна тайния вестник, който списваше заедно с няколко от училищните си приятели. Официалният училищен вестник се казваше „Реката“, а тайният — „Подводно течение“. Сами искаше да го кръстят „Водовъртеж“, но Мери Доун смяташе, че това звучи твърде тъмно и мрачно. Твърде отрицателно.

— „Водовъртеж“ звучи така, сякаш нямаме избор в курса, по който поемаме — възрази тогава тя. — Сякаш сме теглени против волята си. А и ми харесва двоякото значение на „Подводно течение.“ То показва, че не се страхуваме да повдигаме спорни, текущи теми.

Общественото съзнание на Мери Доун понякога ставаше досадно. Но на Сами то почти винаги му харесваше. То бе едно от нещата, които го бяха привлекли към нея в началото.

Така че, макар тайно да предпочиташе „Водовъртеж“, защото имаше невероятно чувство за хумор, не направи голям проблем от това. Беше твърде спокоен, за да се занимава с дреболии.

Докато с напредването на деня топлината в таванското помещение нарастваше, Сами прочете броевете на „Подводно течение“, като виждаше познати коментари и познати лица. Той се усмихна на обичайните намусени, обвинителни пози, както и на престорено бунтарските снимки на Харпър и Люк, които помагаха във вестника.

Спомените все още си бяха там. Това беше добре. Но в същото време мисълта, че хора като Харпър имат прошарени коси и влагат пари за пенсионна осигуровка, бе доста потискаща.

Имаше бележници, пълни с разкази, които беше започвал, но така и никога не бе довършил — свидетелство за отдавнашната му мечта да стане научнофантастичен писател. Дори беше измислил един тромав герой на име Дрейк Люспата, който по някакъв начин се появяваше редовно в „Подводно течение“.

Двамата с Мери Доун вземаха някоя популярна тема и я осмиваха. Тя рисуваше карикатурите, а Сами пишеше статиите. Спомняше си как се скъсваше от смях, но седмица по-късно, когато вестникът излизаше, той умираше от срам.

Как можеше нещо, което му бе изглеждало тъй дяволски остроумно, да му звучи толкова тъпо само след няколко дни? Но така беше в гимназията. Нещата се променяха бързо. Хората се променяха бързо.

Юношеството беше като движещ се влак, покрай който се мяркаха мимолетни гледки. Влакът фучеше напред, но никога не спираше, никога не забавяше ход. Имаше моменти, когато на човек му се искаше да скочи от него и да си поеме дъх.

Сами и Мери Доун се бяха запознали през първата година в гимназията. Посещаваха едни и същи шофьорски курсове. Тя беше високомерна и сексапилна с късата си пола и дългите кестеняви коси, които висяха право надолу от двете страни на лицето й. По време на курса никога не си бяха казвали нещо повече от „здрасти“ и „чао“, чак до деня на истинското кормуване.

Заведоха ги в открито поле, за да могат да упражняват свободно заден ход. В радиус от една миля наоколо имаше само едно дърво, но Мери Доун по някакъв начин успя да блъсне задната броня на колата в нещастната, нищо неподозираща фиданка.

Тогава Сами се просна на задната седалка, хвана се за корема и се смя, докато по бузите му не се затъркаляха сълзи.

Мери Доун изскочи от колата, като остави вратата широко отворена, и забърза през полето, а дългите й голи крака проблясваха на слънцето.

Инструкторът погледна през рамо и вдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Жени — иди, че ги разбери!“

Сами успя да си поеме достатъчно дъх, за да изскочи от колата и да се затича след Мери Доун. Когато я настигна, й каза:

— Хей, виж, съжалявам! — все още беше задъхан.

Тя спря и се обърна рязко към него:

— Не обичам да ми се присмиват!

Сами видя, че и нейното лице е нашарено от сълзи, но не от смях, а от яд и унижение. Гледаше като омагьосан как проблясващите капчици улавят светлината и я отразяват като съвършен стих. В гърдите му се надигна странно усещане, сякаш някой му беше изкарал въздуха или за пръв път бе зърнал Северното сияние.

До този момент момичетата за него се деляха на три ясно разграничени категории. „Светиците“ бяха толкова фалшиви, че му се повдигаше от тях. След това идваха момичетата, които намираше за интересни, но само когато си държаха устите затворени. И накрая онези, с които обичаше да говори, но не искаше да се целува. А сега неочаквано се бе появило момиче, с което искаше да говори и да се целува.

— Съжалявам — каза той. — Върни се в колата. Остават ти още десет минути кормуване.

Тя вдигна поглед към него с наведена глава и косата докосна бузите й.

— И няма да ми се смееш, дори да объркам нещо?

— Кълна се. Дори ще легна на земята и ще ти позволя да ме използваш като „полегнал полицай“.

Тя се усмихна през сълзи:

— Знаеш ли, че си почти мил?

От този момент нататък Сами беше обречен.

Мери Доун… Бяха неразделни през тази и следващата учебна година. Но след това той й каза, че я обича — и тя прекрати връзката им.

 

 

Сами свърши със старите кашони и премина на новите. Беше се подготвил да са различни, по-плашещи, защото в тях нямаше да има толкова спомени.

Само че докато ги преравяше, видя, че повечето от нещата са си същите. Бележници, пълни с полуоформени идеи и случайно хрумнали му неща.

От времето, прекарано в колежа, откри един плакат, агитиращ за узаконяване на марихуаната. На него имаше един дългокос младеж, който поливаше марихуана в саксия на предната веранда на дома си. Под плаката имаше снимки на Джей, снимки на Моли и снимки на Моли и Джей заедно.

Добрият стар Джей.

Ако сега беше тук, нямаше ли да направи голям майтап от загубата на паметта му? Щеше да се смее и да се шегува и не след дълго и самият Сами щеше да прави същото и нямаше да му се струва толкова лошо. Но Джей го нямаше… И Сами не се смееше…

Искаше му се да спре да се рови в кашоните. Да остави всичко и да излезе оттук. Да избяга.

Но не можеше да се спре. Беше стигнал дотук. Нямаше да се откаже сега.

Скоро стигна до периода си след Виетнам. Ето къде нещата бяха започнали да се променят. Той извади остатъци от билети за концерти, заедно с пачка билети за паркинг. Имаше известия от банката, че сметката му е на червено, просрочени сметки, фиш за шофиране под въздействие на забранени вещества. Дори му бяха отнели книжката за шест месеца и го бяха осъдили да полага общественополезен труд за общината. И това не бяха единствените му простъпки. Неведнъж го бяха арестували за сбивания. Бяха го изхвърлили от апартамента му за нарушаване на обществения ред.

Със сигурност това не беше уравновесеният възрастен, когото бе очаквал да намери.

Попадна на няколко списания с опърпани ъгли и откри, че в тях има негови статии. Една от тях, писана за списание на име „Евтино пътуване“, беше кратка, полухумористична история за това как се лети в пътническа класа. Но макар да се усмихна на два пъти, докато я четеше, той усети, че не е нищо повече от пълнеж.

Вдигна второто списание и намери друга своя статия. И друга. Докато ги четеше, не му бе трудно да види, че са натракани за спечелване на бързи пари. Статиите бяха леко забавни. Едната от тях, която се занимаваше с положението на китовете, дори можеше да се нарече вълнуваща. Но какво бе станало със страстта от виетнамската статия, заради която вероятно бе станал толкова известен? Какво се бе случило с енергията и свежестта? У Дрейк Люспата имаше повече живот, отколкото в тези плоски статии.

Той намери един плик за писмо от кафява хартия. Вътре имаше двадесет и няколко страници, прикрепени с ръждив кламер. Сами изправи едно подгънато ъгълче.

Ръкопис, или поне началото на такъв. „Ръбът“.

Отначало си помисли, че това е научна фантастика, но след първите два реда видя, че е повече в стил „нова вълна“. Ръбът не беше някой свят или място, а състоянието на духа на главния герой, което се изразяваше в мрачно отчаяние.

На петата страница от ръкописа Сами вече знаеше, че авторът му е писал за себе си; за нещо, което го е карало да копнее за смъртта си и да не иска да живее и ден повече.

Какво, по дяволите…

Продължи да чете, като все не можеше да се отърси от чувството, че си пъха носа в нечий личен живот, че се рови в нечии най-дълбоки и тъмни тайни. Налагаше му се постоянно да си напомня, че това е неговият живот — и това му причиняваше болка. За пръв път от катастрофата се запита дали наистина иска да запълни празнините.

Беше отворил кашоните, макар че се страхуваше да се изправи пред себе си — отчасти защото очакваше да се почувства по-несъвършен от някогашния народен герой; човек, който изглеждаше по-голям от живота. Вместо това намери свидетелство за един объркан живот. Не преуспял журналист, а човек, погълнат от тъмнина.

И не можеше да не се запита дали катастрофата изобщо е била катастрофа.

Дали не е била опит за самоубийство?

По стълбите се чуха леки стъпки. На вратата се появи Моли, която бе дошла да провери как е.

— Как върви? Помислих си дали не искаш малко чай с лед.

Моли. Добрата стара Моли. Прииска му се да скочи и да я прегърне. Прииска му се да й каже, че е свършил и че може да се разкара оттук. Прииска му се задушаващото чувство в гърдите му да изчезне.

Той захвърли ръкописа на земята. Не можеше да го чете повече. След това я попита, като се стараеше да овладее гласа си:

— Моли, какво се е случило с мен? — сърцето му биеше толкова силно, че едва чуваше собствените си думи. — Очаквах да попадна на неща, които не си спомням, но не очаквах да открия един напълно различен човек.

Моли въздъхна малко тъжно, но каза примирено:

— Виетнам. Случи ти се Виетнам. Той промени много хора — приседна на най-горното стъпало. — Ето защо нямах особено желание да отваряш тези кашони. Искаше ми се най-сетне да приемеш това, което се е случило с теб, и да продължиш да живееш.

— Не е толкова лесно. Нещо липсва. Част от мен липсва.

Той вдигна ръце и прокара пръсти през косата си, като се опитваше да проумее положението. Никой не знаеше какво е да ти изчезнат деветнадесет години от паметта. Никой не разбираше.

— Когато бях в гимназията — започна той, — измислих сюжет за научнофантастичен роман. В него се разказваше за една планета, където учените имплантирали миниатюрни молци в мозъците на размирниците. Нужен бил един час, за да може молецът да открадне душата на жертвата, нейната същност — притисна ръка до гърдите си. — Понякога се чувствам точно така. Сякаш някой е откраднал душата ми.

Моли го гледаше втренчено с тъжни, тържествени очи.

— Трябва да ми повярваш, че сега повече приличаш на себе си, отколкото преди година. Именно онзи Сами не познавах. Той бе един непознат, който се бе затворил за всички, които обичаше. Сега ти се върна. Опитай се да приемеш това. Остави миналото настрана.

Защо ли имаше чувството, че тя крие нещо от него?

— Моли, ако има нещо, което трябва да знам, щеше да ми го кажеш, нали? Не би го държала в тайна от мен?

— Казах ти всичко, за което можах да се сетя — погледът й бе прям. Нетрепващ.

Повярва й. Моли никога нямаше да го излъже.

Той се върна към работата. По-късно изяде приготвения от Моли сандвич, но не успя да различи дали е с фъстъчено масло или с пушена наденица.

Часовете минаваха. Светлината, която се процеждаше през мъничкия прозорец на таванската стая, се смени от бялата на деня до червено-оранжевата на ранната вечер.

Почти беше стигнал до дъното на последния кашон, когато откри един плик — писмо. Беше меко на пипане, сякаш някой го бе сгъвал и разгъвал милион пъти, или може би го бе носил в джоба или в портфейла си.

Сами се облегна на дървената колона и отвори плика.

Писмо от Мери Доун, отпреди шест години.

„Скъпи Сами,

Макар да не поддържахме връзка, искам да знаеш, че често мисля за теб. Мисля си за добрите времена, които прекарахме заедно, и понякога се чудя дали всеки от нас направи правилния избор в живота си. Дали аз направих правилния избор.

Всъщност около това се върти цялата работа, нали? Изборът. И моментът.

Понякога се чудя дали ако се бяхме срещнали по-късно, когато бяхме по-зрели, по-готови за това, което ставаше между нас, щеше да се получи. Тогава може би аз щях да бъда готова. Може би щях да успея да го възприема.

Но не бях готова. И сега мога да си призная, че се уплаших. Пред мен бе целият ми живот. Беше твърде рано да се обвързвам с когото и да било, дори и с теб.

Бях твърде неопитна, за да разбера, че това между нас е нещо изключително. Твърде егоцентрична, за да осъзная колко рядко може да се намери човек, с когото да бъдеш като едно цяло; някой, който да споделя интересите и мечтите ти. Някой, който да ти е истински приятел. В невежеството си мислех, че има много хора като теб. Колко съм грешала!

Винаги когато прочета някоя твоя статия, си спомням дните на «Подводно течение» и се изпълвам с гордост от това, което си постигнал. И ужасно се радвам, че съм те познавала. Само се чудя колко различни можеха да бъдат нещата, ако бях взела друго решение, ако не бях избягала, когато ми каза, че ме обичаш.

Мери Доун“

Сами седя дълго смълчан, загледан в празното пространство. След това огледа плика за адреса на подателя. Мастилото беше избеляло, но успя да различи бледо пощенско клеймо отнякъде в Невада.

Той прегледа останалата част от съдържанието на кашона, като търсеше още писма от Мери Доун, но единственото нещо, което намери, бе покана за среща на класа по случай петнадесетгодишнината от завършването на випуска, със списък на съучениците и адресите им. Беше включена и Мери Доун.

Дали бе ходил на тази среща?

Дали бе отговорил на писмото й?

До ден-днешен Сами никога не бе помислял, че загубата на паметта му може да засегне някого друг, освен него. Но може би бе точно така. Може би беше засегнала Мери Доун. Може би по някакъв начин бе свързан с нея, без дори да го осъзнава. Може би сега тя го чакаше някъде и се чудеше защо е изчезнал така от живота й.

Мери Доун.

Рейчъл.

О, боже, Рейчъл! Любовта му към нея приличаше на сладък копнеж. Тя го бе измъкнала от едно тъмно, лошо място. Беше спасила живота му.

Но Мери Доун някога бе представлявала част от него. Първата му любов. Спомняше си моментите, когато двамата започваха спонтанно една и съща песен или заговаряха едновременно за едно и също нещо. Две половинки от едно цяло. Ако я видеше, щеше да зърне и малко от стария Сами.

Може би Мери Доун бе нещото, от което се нуждаеше, за да се почувства цялостен. Но Рейчъл. О, боже, Рейчъл!

Той прибра бавно и методично вещите в кашоните. Когато заслиза надолу по стълбите, навън вече беше тъмно.