Тереза Уиър
Завинаги (16)

Шестнадесета глава

Моли се наведе и отвори вратата на фурната. В лицето я блъсна суха гореща вълна с ухание на ябълков пай.

Коричката с шарки от листа и ябълкови цветчета бе започнала да придобива златистокафяв цвят. Още пет минути и щеше да бъде готов. Тя затвори вратата на фурната и пантите й изскърцаха.

Беше нервна, защото се притесняваше от тази вечер. Знаеше, че това е глупаво, понеже Сами цял живот бе ял нейните манджи, но не можеше да се спре. Все пак сега за пръв път от катастрофата насам щеше да дойде в дома й.

Огледа кухнята. Пастелните керамични чинии бяха извадени. Също и високите чаши за чай, кръглите питки, кетчупът и горчицата, и сладката туршия, която Сами обичаше. Картофената салата беше готова и сложена в хладилника. Тази сутрин Моли бе направила печения боб и сега той само чакаше да бъде претоплен. Всичко беше готово.

Пет минути по-късно тя извади пая от фурната и го сложи на една поставка да изстине.

След това погледна часовника си. Четири и половина. Щяха да пристигнат след половин час. Достатъчно време, за да се преоблече, преди да запали камината.

Тя се качи в спалнята, която делеше с Остин, и се преоблече в чисти дрехи: дънки и бяла блузка. Докато се обличаше, си мислеше за ужасната среща в болницата. Вината бе нейна. Не биваше да се моли на Остин. Трябваше да усети какво ще стане, особено като го видя колко е ядосан, че е преместила Сами в друга болница. Естествено, щом разбра, че няма той да плаща сметките, гневът му веднага се уталожи.

И все пак, когато съпругът й се съгласи да се срещне със Сами, Моли трябваше да усети, че не го прави от доброта. Остин просто никога не действаше от такива подбуди.

Тя напъха полите на блузата в дънките и вдигна ципа. След това взе една четка и я прокара през правите си, дълги до раменете коси. Отражението й в огледалото над тоалетката показваше една домакиня на средна възраст. На повече от средна възраст. Около очите и устните й имаше фини бръчици. В кестенявата й коса имаше сиви нишки.

Когато я видя за пръв път след катастрофата, Сами не успя да прикрие добре изненадата си. Променила си се, казаха тогава тъмните му, изразителни очи.

„Отвътре съм си съвсем същата Моли“, искаше й се да му каже. Но дали беше така? Дали?

Опита се да си припомни каква е била преди около двадесет години. Тогава двамата със Сами живееха в мъничък апартамент. Сами следваше писателския си път, а Моли — работата си с цветята. Бяха трудни времена. Само че сега, когато се сети за онези дни, тя изпита тъжен копнеж.

Болеше я, когато виждаше учудването в очите на Сами.

Знаеше, че ще му е трудно да разбере. И на нея самата й трябваха години, за да го проумее. Преди често се чудеше защо Остин се е оженил за нея, но един ден осъзна. Може би си беше мислил, че ще може да я контролира, да направи от нея съвършената, прилежна, непретенциозна жена. Подпорка. Тя не представляваше нищо повече от една подпорка в подредения му живот.

Моли се наведе по-близо към огледалото. Може би малко червило? Или спирала за очи? Поклати глава. Никога не си беше слагала такива неща. Защо трябваше да започва сега?

Преди няколко години Остин се беше опитал да я убеди да се гримира, но тя не се съгласи. Гримът я караше да изглежда евтина и да се чувства глупаво. Просто не притежаваше подходящо лице за това. Знаеше, че никога не е била хубава; никога не е била от типа момичета, след които се обръщат момчетата на улицата. Най-често, ако погледнеха към нея, то бе, за да подхвърлят някоя жестока забележка, както обикновено се осмеляваха да правят, когато се движеха на групи. Често пъти се бе връщала у дома разплакана.

Но след това срещна Джей. Джей с неговите сини очи и лунички. Със закачливата му усмивка. Малко по малко той я примами да излезе от черупката си. Малко по малко я научи какво е да бъдеш обожавана от един мъж. И обичана.

В продължение на години бе живял на същата улица. На няколко пъти го бе виждала от разстояние. И от деня, в който Сами започна онова ужасно сбиване, двамата с Джей бяха станали неразделни. Джей представляваше едновременно по-големият брат на Сами, нещо като негов баща и най-добър приятел.

А Моли го обичаше с цялата страст на младото си сърце.

През последните няколко години успяваше да не мисли за него толкова много. Но катастрофата със Сами бе върнала всичко обратно. Забравените чувства. Забравените мечти.

Наистина се бе променила. И отвън, и отвътре. Но Сами вече се приспособяваше. При всяко свиждане тя забелязваше у него малки разлики, виждаше признаци на съзряване. Сами умееше да се приспособява. Винаги го бе умеел. За разлика от нея, той се чувстваше навсякъде като у дома си. Можеше да води непринудено разговор с всички — както с деца, така и с възрастни.

Да, той се приспособяваше. И състоянието му се подобряваше. А Моли започваше да осъзнава, че някои неща е по-добре да бъдат забравени.

След завръщането си от Виетнам, Сами се бе променил. Не беше същият Сами. Когато се смееше, смехът му не звучеше толкова дълбоко, заразително и сърдечно. И понякога, когато смяташе, че никой не я наблюдава, тя хвърляше поглед към натрапчивата тъга, изписана по лицето му — последствие от ужасите, на които бе станал свидетел.

Но сега отново виждаше част от някогашния Сами; онзи Сами, когото бе познавала и обичала преди Виетнам. И искаше той да бъде този Сами. Сами без тъмнината в душата си.

Спомняше си как един път, когато не го бе чувала и виждала от няколко седмици, се отби до апартамента му, за да го види дали е добре. Беше се върнал от Виетнам вече от две години, но понякога Моли имаше чувството, че е останал там. Сякаш по някакъв начин бе загинал заедно с най-добрия си приятел.

Тя почука два пъти, след това изчака и почука още няколко пъти. Накрая чу слаб шум, сякаш някой вътре се препъваше. После вратата се отвори и Сами застана пред Моли, като се олюляваше. Щом я видя, той поизправи рамене, сякаш всичко беше наред. Но не можеше да я излъже. Тя видя как кървясалите му очи примижават на дневната светлина.

— Здрасти, Моли-оу.

Гласът му бе прегракнал от многото алкохол, цигари и безсънни нощи. Беше облечен в къси гащета и омачкана, незакопчана риза, най-вероятно нахлузена набързо, когато я бе чул да чука на вратата. Не беше се бръснал от няколко дни.

Апартаментът зад него приличаше на сцена от криминален филм — от тези, в които лошите претърсваха жилището, за да открият улики. Бюрото му беше отрупано с празни картонени кутии от храна. Клавишите на пишещата му машина бяха покрити с прах, макар Моли да знаеше, че една от статиите му отдавна е просрочена.

Той прокара пръсти през рошавата си коса, погледна стеснително през рамо хаоса вътре и смотолеви:

— Чистачката има почивен ден.

Беше едва девет сутринта, а той вонеше на уиски, бира и тютюн.

Сами, какво правиш със себе си, поиска й се да попита, но вместо това каза:

— Да не би снощи да си провел поредната си панихида?

Той махна с ръка.

— Не искам никой да ми казва, че се чувствам виновен, задето приятелят ми е загинал, а аз съм още жив — след това разрита тенекиените кутии по пода и разля още бира по килима.

Моли имаше нужда от чист въздух. Тя прекоси стаята и се опита да отвори прозореца, но дървото се бе надуло от влагата.

Сами я избута настрана.

— Не знаеш ли, че въздухът навън е вреден? — попита той и отвори прозореца със силно дръпване, при което се чу неприятно скърцане на дърво в метал. Вътре нахлу хладен въздух, който започна да пропъжда задуха. — Пълен е с разни газове от колите и фабриките, за които дори не знаем.

Тя рядко му натякваше за каквото и да било, но този път не можа да се стърпи:

— Не ми се струва да си особено загрижен за здравето си.

Сами се строполи на най-близкия стол, опря лакти на коленете си, потри лицето си с ръце и вдигна поглед към нея с тъй познатата тъга в тъмните си очи.

— Смешно, нали? Това, дето си мислехме, че сме непобедими. Че нищо не може да ни досегне — той поклати глава, очевидно слисан. — Мислехме си, че ще останем завинаги млади… мислехме, че ще живеем вечно.

Но животът се беше оказал далеч по-труден, отколкото всеки от тях си го бе представял…

На входната врата се позвъни и Моли се върна рязко в настоящето, към живота си с Остин и гостите, които очакваше за вечеря.

Отначало състоянието на Сами я беше потресло, но сега се надяваше паметта му никога да не се върне. По-добре да не знаеше, че Джей е загинал, опитвайки се да спаси живота му.

* * *

Вечерята мина чудесно. Сами изпече хамбургерите на скарата, докато Моли и Рейчъл изнасяха останалото ядене на терасата. Времето им съдействаше с всички сили. Температурата беше точно каквато трябва. Не твърде горещо, не твърде хладно. Чувстваше се едва доловим ветрец, достатъчен, за да донася до тях уханието на розите, но не толкова силен, че да издуха салфетките на двора.

Рейчъл и Сами похвалиха храната.

— Брат ти веднъж ме обвини, че не ям нищо друго, освен телевизионни вечери — каза Рейчъл — И беше прав. Домашно приготвената храна е истинско удоволствие.

Рейчъл бе толкова силна личност, тъй спокойна, тъй уверена, че Моли не можа да не изпита към нея известно страхопочитание, колкото и мило да се държеше гостенката с нея. Не беше заради това, което Рейчъл казваше или правеше, а по-скоро заради това, което Моли никога не бе правила. Застанала до нея, тя се чувстваше безцветна и ужасно маловажна.

Когато привършиха с яденето, Рейчъл и Моли започнаха да разчистват масата. Моли възрази, но Сами настоя да й помогнат.

— Искам да помагам — каза той. — Харесва ми. Кара ме да се чувствам така, сякаш всичко е наред.

Когато измиха съдовете и Сами се върна на терасата, Моли се поспря до бюфета, като се чудеше дали да не покаже на Рейчъл някои от снимките в рамки, наредени върху нежната, плетена на една кука покривчица. Върху нея имаше леки вдлъбнатини от онези снимки, които бе махнала, за да не разстрои Сами.

Само една от тях беше с Моли и Сами заедно. Беше направена на предната веранда на дома им в първия учебен ден. Една тяхна съседка ги бе снимала с новия си фотоапарат „Суингър“. Моли не си спомняше името на жената, но си спомняше припяването й: „Щракни, превърти, извади.“

— Бях такова едно грозновато дете — каза Моли, като подаде снимката на Рейчъл. — Момчетата постоянно ме дразнеха — усмихна се. — Когато Сами беше на около седем или осем години, гледа „Аленото огнивче“^[1] и оттогава започна да крие навсякъде из къщи малки анонимни стихотворения, за да подсилва самочувствието ми. И всичките бяха подписани: „твой таен обожател“. Включвах се в играта, макар винаги да съм знаела, че са от Сами. Той се опитваше да го крие, но разпознавах почерка му.

Рейчъл се усмихваше. Очите й гледаха някъде в далечината, сякаш си представяше как осемгодишният Сами крие стихотворения в обувки, книги и кошове с пране.

Моли й показа снимки на Ейми като бебе, Ейми като прохождаща, Ейми в началното училище.

Тъй като не знаеше особено много за личния живот на Рейчъл, освен това, че е разведена, тя попита:

— Имаш ли деца?

Рейчъл остави бавно снимките върху отрупания бюфет.

— Имах дете — отговори тихо тя. — Момиченце. Почина преди три и половина години.

Острата болка в думите й прониза Молиното сърце.

— Много съжалявам…

Рейчъл вече не й се струваше толкова силна и уверена в себе си. Тя беше една майка, загубила детето си.

Много съжалявам. Колко празно звучаха тези думи. Това, от което Моли най-много се страхуваше, се бе случило на Рейчъл. Загубата на дете.

Как ли бе издържала? Как ли бе оцеляла след това?

Но докато я наблюдаваше внимателно и виждаше как пръстите й побеляват от стискане около чашата, как очите й се извръщат от снимките и търсят нещо, към което да се насочат, Моли осъзна със смесица от болка и страх, че Рейчъл не е оцеляла.

Можеше ли човек да преодолее някога такова нещо? За себе си знаеше, че не би била в състояние да се справи.

Зад тях се отвори плъзгащата врата.

— По-добре е да побързате. Слънцето залязва.

Погледът му попадна на Рейчъл и на лицето му мигновено се изписа загриженост.

Лицето на Рейчъл беше безстрастно и само в очите й личеше нещо. Може би тревога. Всеки друг щеше да си помисли, че е започнала да я боли главата, ако изобщо забележеше нещо.

Той я познава прекалено добре, помисли си Моли с лека изненада.

Сами прекоси стаята и отиде до нея:

— Рейчъл?

Тя му се усмихна с разтреперани устни и махна с ръка към наредените снимки.

— Разглеждахме снимки с малки деца.

Той разбра и бръчките по челото му изчезнаха. Извади снимката от вцепенените й пръсти. Рейчъл сякаш не забеляза нищо.

— Добре ли си?

Тя кимна и примигна.

Сами я хвана за ръката и я поведе към плъзгащата се врата.

— Трябва да видиш залеза. Цветовете са невероятни.

Винаги бе проявявал чувствителност, но тук имаше нещо повече. С Рейчъл сякаш бяха настроени на едни вълни, както никога досега не му се бе случвало — освен може би с Мери Доун, момичето, с което излизаше в гимназията. И тази връзка между Сами и Рейчъл тревожеше Моли. Отношенията им бяха нещо повече от тези между лекар и пациент.

Отново я обхвана тъй познатият страх. Нуждата да предпази Сами от беда, да защити човека, когото обичаше.

Сами и Рейчъл вече бяха излезли на терасата, когато Сами отново показа глава в стаята.

— Идваш ли? — попита той.

 

 

Странно, че изпитваше такова задоволство. Не го бе усещал от много-много отдавна, особено от катастрофата насам. Можеше само да подозира, че всичките онези дни, в които бе съзерцавал болничните стени, са го накарали да оцени нещата поновому. Знаеше, че не е нормално да се чувства щастлив от една картофена салата, чай с лед, седенето и бъбренето на терасата, но така беше.

Той седеше, опрял лакти на дървените облегалки на шезлонга. За пръв път нямаше желание да скочи на крака. За пръв път свитото на кълбо в гърдите му безпокойство беше изчезнало. За момента се чувстваше доволен.

Храната го правеше носталгичен и с всяка хапка носеше приятни усещания от лятото. Детински невинни усещания. Няма училище, големи, обрасли с трева паркове и бейзболни игрища, фойерверки и миризмата на сяра от фишеците.

Добри усещания.

Гласовете на Рейчъл и Моли, притихнали под бездънното нощно небе, се носеха около него. Светлината от кухненския прозорец хвърляше сенки по терасата. Мушици удряха крилцата си в мрежата на прозореца, а от време на време някой майски бръмбар се блъскаше в стъклото.

В далечината прозвуча хоровата песен на цикадите, която се надигна до неистово кресчендо, притихна и отново започна. Наблизо, на нивото на земята, засвириха щурци.

— Обичам песента на щурците — рече сънливо Рейчъл от тъмнината до него.

— Казват, че можеш да измериш температурата си, като преброиш колко пъти изсвирва един щурец в минута и прибавиш четиридесет — каза Сами.

— Прочетох това в „Алманах на фермера“ — рече Моли.

Сами се прозина.

— Ето. Би трябвало да е истина. Аз пък си мислех, че го правят само за да привлекат партньорка — размърда се на стола си, след това се поизправи. — Какво ще кажете да проверим? Да видим дали е вярно.

Моли веднага се включи в играта, като скочи и отиде до прозореца, за да погледне стрелките на часовника си.

— Вие двамата бройте. Аз ще отмервам времето.

Едва бяха започнали, когато Рейчъл се засмя и каза:

— Спри! Спри! Обърках се. Хайде да започнем наново!

Сами никога досега не се бе упражнявал да различава свиренето на отделните щурци. Той наклони глава на една страна. Чуваше един самотник близо до ъгъла на терасата. Наведе се към Рейчъл и я докосна по ръката.

— Чуваш ли оня приятел? — той посочи нататък. — Дето е самичък? Хайде и двамата да броим по него и да видим какво ще излезе.

Рейчъл се съгласи и броенето започна.

— Четиридесет и едно — каза Сами след минута.

— Двадесет и седем — рече Рейчъл.

— Двадесет и седем? Как можа да преброиш само двадесет и седем?

— Ами броих някои от по-дългите изсвирвания като едно.

— Трябваше да ги броиш като две.

— Откъде знаеш? Има ли правила в това?

Чу смеха в гласа й и се почувства добре, като разбра, че не е единственият, който се наслаждава на вечерта.

Всичко бе толкова нормално. Толкова редно. Искаше му се да скочи и да изкрещи на света: „Виждате ли? Аз съм си нормален човек! Просто си седя навън и слушам щурците. В това няма нищо странно.“

През последните няколко седмици беше прекарал много време в старания да убеди сам себе си, че не е луд. И понякога почти си вярваше. Но в други моменти, както в деня със злополуката с Остин Бенет, се отчайваше.

Тогава започваше да си мисли за своето положение и страхът го сграбчваше за гърлото. Като капак на всичко трябваше да търпи онези проклети студенти. Те идваха и се изнизваха един след друг от стаята му, преглеждаха тестовете му и му задаваха дразнещи въпроси. Всички имаха едно и също изражение: любопитно, малко удивено и развълнувано. Караха го да се чувства като откачен.

И ужасът му нарастваше. Започваше да се страхува, че никога няма да се оправи, че никога няма да излезе, че паметта му никога няма да се възстанови.

Същата вечер, когато Рейчъл дойде да го вземе, се чувстваше отчаян. Последица от посещението на двадесет и няколко студенти по психиатрия.

Но сега се чувстваше добре.

— Само в случай че някой се интересува — каза Моли от мястото си до прозореца, като гледаше с присвити очи термометъра, монтиран на стената, — температурата е тридесет и пет.

— Ха! — възкликна Сами и се плесна по бедрото. — Какво ти казах! Дългото изсвирване се брои за две.

Опитаха още два пъти, като и двете преброявания завършиха с добродушни спорове.

Все още се смееха, когато някъде в къщата се затръшна врата. Смехът угасна. Сами вдигна поглед точно навреме, за да види как сестра му се вкаменява.

— Моли!

Крясъкът дойде някъде от вътрешността на къщата.

— Остин! — прошепна невярващо Моли.

Чуваше се как някой се приближава към тях с възмутени стъпки. Внезапно терасата се обля в остра жълта светлина, почти заслепяваща след полумрака. Почувстваха се като престъпници, осветени с прожектор. На Сами му стана неприятно, че го поставят в такова положение и изведнъж разбра как се чувства Моли през повечето време.

— Остин…

Всичката светлина, всичката радост бе изчезнала от гласа на сестра му. Тази вечер нямаше повече да броят изсвирвания на щурци.

— Какво правиш тук? — попита тя.

Остин се намръщи към Сами, но веднага щом забеляза Рейчъл, лицето му стана безстрастно. Трябваше да се поддържа добра фасада.

— Свърших по-рано, затова реших да се върна от Чикаго тази вечер — каза той със стриктно овладян глас.

Но това не успя да заблуди Сами. Знаеше, че зет му едва се сдържа да не изкрещи въпроса какво прави той в неговия дом.

— Току-що вечеряхме — обясни Моли. — Остана малко храна, ако си гладен.

Остин пренебрегна въпроса й, което не беше голяма изненада.

— Закара ли мерцедеса да му сменят маслото? — попита той вместо това.

— Маслото ли?

— Не можеш ли поне веднъж да запомниш нещо? Казах ти да закараш колата на преглед! — говореше като разглезено дете.

— Съжалявам. Забравих. Ще си уредя час за утре.

— За утре! Аз исках да бъде направено днес. Колата беше записана за днес!

На Сами не му бе трудно да усети какво става. Остин нарочно се опитваше да унижи Моли пред тях. И успяваше. Изведнъж Моли изглеждаше някак смалена. Радостта, огрявала за кратко време лицето й, беше изчезнала.

Сами се изправи. Майските бръмбари падаха около тях. Той застана точно срещу Остин и си наложи да се усмихне.

— Какво точно трябва да ти се направи на колата, Остин? Малък преглед ли каза? — той потри ръце. — Аз мога да се погрижа за това. Няма проблем.

Преди вечеря Моли ги беше развела из къщата и Сами знаеше къде стои сребристият мерцедес.

Без да се озърне наляво или надясно, той закрачи целеустремено към вратата и я отвори с такъв замах, че едва не я извади от пантите. Зад него се чу шум от разместване на столове и стъпки.

До ушите му долетя изпълненият с паника глас на Остин:

— Забрави за колата!

Но Сами бе твърдо решен.

— Не се притеснявай! — подхвърли през рамо той и махна небрежно с ръка. — Няма да ми отнеме повече от две минути. След това всички ще можем да седнем и да хапнем ябълков пай.

Сами бутна вратата на гаража толкова силно, че я удари в стената. Когато запали лампата, пред него се разкри едно от най-скъпите притежания на Остин.

От дясната му страна имаше комплект стикове за голф. Скъпи стикове. Някога Сами беше играл голф. Само толкова, колкото да разбере, че мрази този спорт и белите обувки, които бяха необходими за него. Това само по себе си бе глупава причина да мразиш нещо.

Но сега имаше причина.

Той издърпа един железен стик девети номер. След това го хвана като бухалка за бейзбол — винаги бе обичал тази игра, — описа с него дъга и го стовари върху капака на колата.

Чу зад себе си изтерзания, невярващ вик на Остин. Гласът му трепереше, което вбеси още повече Сами.

Той замахна отново. Ударът причини разкъсваща болка чак до раменете му. Но той й се радваше. Обичаше я. Гневът пораждаше още гняв. Беше приятно да го освободиш. Пълно, неограничавано освобождаване. Не искаше да губи гнева си. Трябваше да се държи здраво за него. Замахваше отново и отново с железния стик, като не преставаше да крещи:

— Материалистично копеле!

Тряс, тряс!

— Грижа го е повече за колата му, отколкото за сестра ми!

Тряс, тряс!

Зад гърба си, заедно с крясъците на Остин, чуваше развълнуваните гласове на Рейчъл и Моли, но си налагаше да мисли, че го аплодират. И отново, и отново замахваше със стика. Остин представляваше всичко, което някога бе мразил у човека: той бе онзи грубиян, издърпал Моли в мъжката тоалетна; простакът, който я дразнеше и наричаше с обидни имена.

— Сами! Внимавай!

Гласът на Рейчъл.

Обърна се навреме, за да види как един стик свисти към него. Сниши се и отстъпи встрани.

Когато не успя да го улучи, Остин залитна напред, но успя да се задържи на крака. Изправиха се един срещу друг, стиснали стиковете. Сами усещаше как потта се стича по лицето му. Дишаше с шумни хрипове.

— Хайде, кучи сине! Удари ме! — той залюля предизвикателно стика. „Замахни към мен, копеле такова! Дай ми причина!“ — Хайде, какво чакаш? Хайде де!

Остин свали бавно стика, но не го пусна.

— Махай се оттук, преди да съм извикал полицията!

Сами видя как Рейчъл се промъква покрай Остин и идва към него. Разумната Рейчъл. Не искаше да се поддава на нейната логика. Не искаше да изоставя яростта, която пулсираше във вените му. Знаеше, че ако погледне към нея, и с гнева му ще е свършено.

— Сами.

Той си наложи да се съсредоточи върху Остин.

— Сами!

Не можеше да се сдържи. Очите му бяха привлечени като с магнит към погледа на Рейчъл. Тази вечер не си бе сложила очилата. Очите й представляваха най-бледото зелено, което някога беше виждал. Ирисите бяха обрамчени с черна линия.

Усети как пръстите й докосват ръката му.

— Пусни това — каза тихо тя, без да сваля поглед от него. — Остави го на земята.

Неочаквано се почувства като хлапе, хванато да чупи прозорец. Хлапе, което настояваше, че е достатъчно голямо, за да играе с големите момчета, но неочаквано бе открило, че не е.

— Той е един кучи син — прошепна накъсано той. — Знаеш, че е кучи син.

Тя кимна.

Гневът му беше изчезнал, отстъпвайки пред тъмното униние, обзело го, преди да дойдат тук. Изобщо не беше помогнал на Моли. Какво се опитваше да докаже? Кога щеше да започне да се държи както трябва?

Сами отпусна ръка. Стикът издрънча на циментовия под. Чувстваше се като хипнотизиран от спокойните очи на Рейчъл. Не можеше да се откъсне от тях. Не искаше да се откъсва от тях.

— Понякога… съм такъв тъпанар… — каза задавено той.

Тогава Рейчъл направи нещо, което го изненада, което направо го порази. Усмихна се. И това бе страхотна усмивка. Усмивка без никакви задръжки; усмивка, която запали искрици в бледозелените й очи.

Тя хвана лицето му между дланите си, без да откъсва поглед от очите му.

— Понякога — прошепна Рейчъл с глас, предназначен само за него — си направо чудесен.