Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (8)

IV

Ерлен почваше отново.

— И ти има сърце да се забавляваш, да скиташ из антикварите! Никога няма да ти простя това! То е… — той търсеше думи — то е чудовищно, неразбираемо, недостойно за една майка!

Той машинално бе извадил цигара и клатеше в ръката си червена табакера. Женевиев чу още:

— Уважение към себе си!

А мислеше: „Няма ли да запали цигарата си?“

— Да… — изрече бавно Ерлен; той бе оставил тоя ефект за завършек: — Да… И през времето, когато майката се забавлява, детето повръща кръв!

Женевиев стана съвсем бледа. Тя поиска да излезе от стаята, но той й препречи изхода.

— Остани!

Той дишаше бързо като животно. Ще я накара да му плати за тревогата, която бе изпитал сам!

— Ще ми причиниш болка и сетне ще ти е мъчно — рече му просто Женевиев.

Но тая забележка към пълния с въздух мехур, каквото представляваше той, към неговото нищожество пред нещата беше последният удар, от който кипна неговата възбуда. И той задекламира. Да, тя винаги е била равнодушна към неговите усилия, кокетка, лекомислена. Да, той, Ерлен, беше винаги измаменият. Той, който влагаше в нея всичко. Да. Но всичко туй е нищо: той страдаше от това сам, човек винаги е сам в живота… Отегчена до крайност, Женевиев се обърна, но той я изви срещу себе си и отсече:

— Но грешките на жените се плащат.

И тъй като тя още се опитваше да излезе, той й се наложи с насилие:

— Детето умира: това е божият пръст!

Гневът тутакси спадна, както след убийство. Щом изрече тия думи, той сам се слиса от тях. Съвсем бледа, Женевиев прави крачка към вратата. Той отгатва какъв образ от него отнася тя, когато единственият образ, който той искаше да си създаде, бе — благородният образ. И поиска да го заличи, да поправи станалото, да наложи в нея друг един мил образ.

С внезапно пречупен глас той рече:

— Прости ми… върни се… аз бях луд!

С ръка върху дръжката и полуобърната към него, тя му се струва някакво диво животно, готово да избяга, щом той мръдне. Той не мърда.

— Ела… искам да ти кажа нещо… мъчно е…

Тя стои неподвижна: от какво се бои? Той почти се дразни от тоя съвсем напразен страх. Иска да й каже, че е бил луд, жесток, несправедлив, че единствено тя е права, но трябва първо тя да се приближи да прояви доверие, да се предаде. Тогава той ще се унижи пред нея. Тогава тя ще разбере… но тя вече натиска дръжката.

Той протяга ръка и изведнъж хваща китката й. Тя го гледа със смазващо презрение. Той упорствува: сега на всяка цена трябва да я държи във властта си, да й покаже своята сила, да й каже: „Виж, аз разтварям ръце.“

Отначало той дръпна лекичко, сетне грубо крехката ръка. Тя я вдигна, готова да му удари плесница, но той скова другата й ръка. Сега й причиняваше болка. Чувствуваше, че й причинява болка. Той мислеше за децата, които хващат някоя подивяла котка, за да я опитомят насила, и почти я удушват, за да я милват насила. За да бъдат нежни. Той дишаше издълбоко: „Аз й причиних болка — всичко е загубено!“ За няколко мига изпита безумното желание да удуши заедно с Женевиев оня свой образ, който сам той бе създал и който плашеше и самия него.

Най-сетне със странно чувство на безсилие и празнота пусна пръстите. Тя се отдалечи, без да бърза, като че наистина той вече не бе страшен, като че нещо изведнъж я поставяше на недостъпно разстояние. Той не съществуваше. Тя се поспря, поправи бавно косите си и излезе изправена.

Вечерта, когато Бернис дойде да я види, тя не му каза нищо. Тия неща не се признават. Но го накара да й разправя спомени от тяхното общо детинство и за неговия живот там — далеч. Това бе, защото му поверяваше едно момиченце, за да го утеши, и защото тях ги утешават с картинки.

Тя прислони чело на това рамо и Бернис повярва, че цялата Женевиев намираше тук своето убежище. Несъмнено и тя също вярваше това. Несъмнено те не знаеха, че под властта на милувката човек дава много малко от себе си.