Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (7)

III

— Остави ме да спя…

— Това е неразбираемо! Стани. Детето се задушава. Изтръгната от съня, тя притича до леглото. Детето спеше. Пламнало от треската, дишаше бързо, но спокойно. В полусъня си Женевиев си представяше бързото пъхтене на влекачите. „Какво усилие!“ И това продължаваше от три дни! Неспособна да мисли за нищо, тя остана приведена над болното.

— Защо ми каза, че се задушава? Защо ме уплаши?…

Сърцето й все още тупаше от това стряскане. Ерлен отговори:

— Така ми се стори.

Тя знаеше, че той лъже. Когато е обзет от някаква тревога, неспособен да страда сам, той караше другите да споделят тая тревога. Когато той страдаше, спокойствието на света му ставаше непоносимо. А все пак след три нощи на бдение тя имаше нужда от един час почивка. Не знаеше вече колко може да издържи.

Тя прощаваше тия хиляди шантажи, защото думите… какво значение имаха? Смешно е това счетоводство на съня!

— Ти не си разумен — каза само тя и за да го смекчи, добави: — Ти си дете…

И веднага попита болногледачката колко е часът.

— Два и двадесет.

— А, толкова ли?

Женевиев повтаряше: „Два и двадесет.“ Като че ли нещо неотложно трябваше да стане. Но не. Трябва само да се чака, както при пътуване. Тя оправи леглото, нареди шишенцата, пипна прозореца. Създаваше един невидим и потаен ред.

— Вие би трябвало да поспите малко — рече болногледачката.

После мълчание. После отново гнетящото чувство на пътуване, когато невидимият пейзаж препуска.

— Това дете, което гледахме, че живее, което ни беше тъй скъпо… — декламираше Ерлен. Той искаше Женевиев да го съжалява. Ролята на нещастен баща…

— Занимавай се, драги, върши нещо! — съветваше го нежно Женевиев. — Имаш делова среща, върви!

Тя го буташе по раменете, но той подхранваше болката си:

— Как може! В подобен момент…

„В подобен момент“ — каза си Женевиев, но… но повече от всякога! Тя усещаше странна потребност от ред. Оная преместена ваза, горната дреха на Ерлен, която висеше на някакъв стол, прахът на масичката до стената — всичко това бе… това бяха спечелени от неприятеля крачки. Указания за смътен разгром. Тя се бореше срещу тоя разгром. Златото по украшенията, наредените мебели са ясни, видими реалности. Всичко здраво, чисто и лъскаво се струваше на Женевиев, че закриля от смъртта, която е тъмна.

Лекарят казваше:

— Всичко ще се оправи: детето е яко.

Разбира се. Когато спеше, то се вкопчваше за живота с двете си стиснати юмручета. Това бе толкова хубаво. Толкова солидно.

— Госпожо, трябва да излезете да се поразходите малко — каза болногледачката, — след това ще изляза аз. Иначе не ще издържим.

Странно бе да се гледа как това дете изтощаваше две жени. Което със затворени очи, с бързо дишане ги влечеше към края на света.

И Женевиев излизаше, за да не остава с Ерлен. Той й държеше речи: „Моят най-елементарен дълг… Твоята гордост…“ Тя не проумяваше нищо от всички тия фрази, защото й се спеше, но някои думи, мимоходом, я учудваха. „Гордост?“ Защо гордост? Каква работа има тук гордостта?

Лекарят се учудваше на тая млада жена, която не плачеше, не промълвяваше ни една излишна дума и му прислужваше като отлична болногледачка. Той се възхищаваше от тая малка прислужничка на живота. А за Женевиев неговите посещения бяха най-хубавите минути през деня. Не че той я утешаваше: той не казваше нищо. Но защото той знаеше точно всичко, което ставаше в това детско телце. Защото всичко, което е важно, неясно, нездраво, можеше да се види. Каква закрила е това в борбата срещу мрака! И дори операцията два дни по-рано… Ерлен хленчеше в гостната. Тя бе останала. Хирургът в бяла престилка влизаше в стаята като спокойна сила на деня. Асистентът и той започваха бърза битка. Сухи думи, заповеди: „Хлороформ!“ Сетне: „Стиснете!“ Сетне: „Йод!“, промълвени ниско и покъсани от вълнение. И изведнъж, както на Бернис в самолета, ней се откри някаква много силна стратегия: щяха да победят.

— Как можеш да гледаш това — каза Ерлен, — ти си, значи, майка без сърце?

Една вечер пред лекаря тя полекичка се свлече и падна в безсъзнание в креслото. Когато се опомни, лекарят не й говори нито за смелост, нито за надежда, нито прояви някакво състрадание. Погледна я сериозно и каза:

— Вие се преуморявате. Това не е разумно. Заповядвам ви да излезете днес следобед. Недейте отива на театър — хората са много ограничени и не ще разберат това, но сторете нещо подобно.

И приели:

„Ето най-истинското нещо, което съм видял в света.“

Свежестта на булеварда я изненада. Тя вървеше и усещаше как хубаво си почива, спомняйки си детинството. Дървета, поля. Прости неща. Много по-късно един ден и дойде това дете и то беше нещо неразбираемо и в същото време, още по-просто. Една очевидност, по-силна от другите. Тя бе помогнала на това дете да излезе на повърхността на нещата и между другите живи неща. И не съществуваха думи, за да се опише онова, което тутакси бе изпитала. Тя се бе почувствувала… е, да, тъкмо така — умна. И уверена в себе си, и свързана с всичко, и част от едно велико съзвучие. Вечерта накара да я занесат до нейния прозорец. Дървесата живееха, издигаха се, измъкваха от почвата пролетта: тя беше равна на тях. А до нея детето й дишаше слабо и това бе моторът на света, и неговото слабо дишане оживяваше света.

Но какво безредие от три дни. Най-малкият жест — да отвори прозореца, да го затвори — натежняваше от последици. Човек не знаеше вече какво движение да направи. Пипаше шишенцата, покривките, детето, без да знае какво може да донесе тоя жест в един тъмен свят.

Тя минаваше край един антиквар. Женевиев мислеше за дребните украшения в своята гостна стая като за примки, в които се хваща слънцето. Всичко, което задържа светлината, й харесваше, всичко, което изплува добре осветено на повърхността. Тя не спря, за да се наслади от една мълчалива усмивка в изложения кристал: усмивката, която блести в хубавите стари вина. В своето уморено съзнание тя смесваше светлина, здраве, увереност за живот и пожела да вземе за тая мимолетна детска стая това отражение, сложено там като златен гвоздей.