Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (14)

X

„Това решение — мислеше Бернис, — това решение бе взето извън нас.“ Всичко стана, без да разменят дума. Това връщане бе сякаш предварително уговорено. Тъй като тя беше болна, не ставаше дума да се продължи пътуването. Щяха да видят по-късно. Едно толкова кратко отсъствие. Ерлен е далеч, всичко ще се нареди. Бернис се учудваше, че всичко изглежда толкова лесно. Той знаеше, че това не бе вярно. Всъщност те, те именно можеха да действуват без усилие.

От друга страна, той се съмняваше в себе си. Знаеше, че пак се бе поддал на въображаеми картини. Но от каква глъбина идеха тия картини? Тая сутрин, събуждайки се срещу тоя нисък и безцветен потон, той тутакси бе помислил: „Нейната къща бе кораб. Той пренасяше поколенията от един бряг до друг. Пътуването, нито тук, ни другаде, няма смисъл, но каква сигурност изпитваш, като имаш билета, кабината и куфарите си от жълта кожа! От това, че си се качил на кораба…“

Той не знаеше още дали страда, защото върви по наклон и защото бъдещето иде насреща му, без той да трябва да го сграбчи. Когато човек се изостави съвсем, не страда. Когато човек се изостави дори на тъгата, той вече не страда. Ще страда по-късно, когато противопостави някои картини.

Така той разбра, че те лесно играеха тая втора част от ролята си, защото тя бе предвидена някъде в тях самите. Казваше си това, управлявайки колата, която и сега не вървеше добре. Но ще пристигнат. Вървяха по един наклон. Все тоя образ на наклон.

Към Фонтенбло тя ожадня. Те разпознаваха всяка подробност на пейзажа. Пейзажът спокойно се закрепяваше. Той вдъхваше сигурност. Той беше необходима рамка, която се очертаваше.

В една гостилница им поднесоха мляко. Защо да бързат? Тя го пиеше на малки глътки. Защо да бързат? Всичко, което ставаше, идеше към тях като нещо необходимо: все тая картина на необходимост.

Тя беше нежна. Беше му признателна за много неща. Отношенията им сега бяха много по-свободни от вчера. Тя се усмихваше, сочеше едно птиче, което кълвеше пред вратата. Нейното лице му се стори ново, къде беше виждал той такива лица?

На пътниците. На пътниците, които след няколко секунди животът ще откъсне от вашия живот. По пристанищата и гарите. Това лице може вече да се усмихва, да живее с непознати устреми.

Той отново вдигна очи. Тя беше в профил, приведена и мечтаеше. Когато мръднеше малко глава, той нея виждаше.

Несъмнено тя все така го обичаше, но не бива да се иска премного от едно слабо девойче. Очевидно той не можеше да каже: „Връщам ви свободата“, нито някоя също тъй нелепа фраза, но й говори за онова, което смяташе да прави, за бъдещето си. И в оня живот, който той си представяше, тя не беше включена. За да му благодари, тя сложи малката си ръка върху лакътя му:

— Вие сте всичко… цялата моя любов. И това бе вярно, но в тия думи той разбра също тъй, че те не бяха създадени един за друг.

Упорита и нежна. Едва ли не корава, жестока, несправедлива, но без да го съзнава. Да защищава на всяка цена някакво неясно благо. Спокойна и нежна. Тя не бе създадена също и за Ерлен. Той знаеше това. Животът, който тя казваше, че наново ще почне с него, и бе носил само болка. Но тогава за какво бе създадена тя? Изглеждаше, че не страда.

Отново потеглиха. Бернис се извиваше мъничко вляво. Знаеше, че и той не страда, но несъмнено вътре в него някакво животно беше ранено и сълзите му бяха необясними.

В Париж не бе станало нищо необикновено: човек не причинява кой знае какви промени.