Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (24)

VI

Сега, вцепенен, той мечтае. От такава голяма височина почвата изглежда неподвижна. Жълтопясъчната Сахара се врязва в едно синьо море, подобно на безкраен тротоар. Сръчен работник, Бернис връща тоя бряг, който се отклонява надясно, в правата линия на мотора, и се плъзга напреко. При всеки завой на Африка той навежда леко самолета. Още две хиляди километра до Дакар.

Пред него — ярката белота на тая непокорена територия. Понякога гола скала. Тук-таме вятърът е навял пясъка на правилни дюни. Неподвижният въздух е обгърнал самолета като в черупка. Никакво клатене нито отпред — назад, нито встрани и при такава височина — никакво движение на пейзажа. Стиснат от вятъра, самолетът се държи здраво. Порт-Етиен, първата спирка, е вписана не в пространството, а във времето и Бернис поглежда часовника си. Още шест часа неподвижност и мълчание, след това излизаш от самолета като от какавида. И светът е нов.

Бернис гледа часовника, чрез който се извършва такова чудо. Сетне — неподвижния оборотоброяч. Ако стрелката се измести от своята цифра, ако спирането на мотора хвърли човека на пясъка, времето и разстоянията ще добият нов смисъл, какъвто той дори не си представя. Той пътува в едно четвърто измерение.

Но знае тия задушвания. Всички сме ги изпитвали. Толкова картини се нижеха пред очите ни, но ние сме пленници само на една, която има истинската тежест на своите дюни, на своето слънце, на своето мълчание. Един свят се сгромолясва върху ни. Ние сме слаби, въоръжени с жестове, които, щом падне нощта, най-много ще накарат газелите да избягат. Въоръжени с гласове, които не ще се чуват дори на триста метра и няма да стигнат до хора. Ние всички сме падали някой ден на тая непозната планета.

Тук времето биваше премного за ритъма на нашия живот. В Казабланка го смятахме на часове поради нашите срещи: всяка от тях променяше сърцето ни. В самолет всеки половин час сменяхме климата — сменяхме плътта си. Тук смятахме на седмици.

Другарите ни измъкваха оттук. И ако бивахме без сили, качваха ни в кабинката: железните ръце на другарите ни измъкваха вън от тоя свят — в техния свят.

Пазейки равновесие сред толкова неизвестности, Бернис мисли, че познава недостатъчно себе си. Какво биха предизвикали у него жаждата, изоставянето или жестокостта на мавърските племена? И спирката Порт-Етиен, внезапно отложена за повече от месец? Той мисли още:

„Нямам нужда от никаква смелост. Всичко остава отвлечено. Когато някой млад пилот се решава да прави лупинги, той хвърля над главата си не тежки препятствия, най-малкото от които би го премазало, дори те да са близки, но дървета и стени, които се изплъзват, както в сънищата.“

Смелост ли, Бернис?

Ала тъй като моторът трепна, оня, непознатият, който можеше да се появи внезапно, ще заеме мястото му въпреки неговата воля.

Тоя нос, тоя залив стигнаха най-сетне след един час до неутрални, безоръжни земи, които перката победи. Но всяка точка от почвата напред носи своята тайнствена заплаха.

Още хиляда километра: трябва да дърпаш към себе си тая безпределна покривка.

От Порт-Етиен за Кап Жюби: пощенският пристигна 16:30.

От Порт-Етиен за Сен-Луи: пощенският отлетя (16:45.

От Сен-Луи за Дакар: пощенският напусна Порт-Етиен 16:45, ще наредим да продължи през нощта.

Източен вятър. Той духа от вътрешността на Сахара и пясъкът се издига на жълти вихрушки. От хоризонта се е откъснало към зората едно гъвкаво и бледо слънце, изкривено от топлата мъгла. Бледо сапунено мехурче. Но възлизайки към зенита, като постепенно се смалява и се оформява, то е станало тая горяща стрела, това шило, което гори в тила ви.

Източен вятър. Отлиташ от Порт-Етиен в спокойна, почти свежа атмосфера, но на сто метра височина срещаш тая бликнала лава. И веднага:

Температура на маслото: 120.

Температура на водата: 110.

Трябва да се вдигнеш на две хиляди, на три хиляди метра — очевидно! Да се надвие тая пясъчна буря — очевидно! Но няма да изминат и пет минути от кабрирането на самолета и ще настъпи самозапалване и задиране на сушата. Лесно е да се каже след това — качвай се. Самолетът навлиза дълбоко в тоя безпружинен въздух, самолетът се затлачва.

Източен вятър. Сляп си. Слънцето е обвито в тия жълти спирали. От време на време неговият блед лик изплува и гори. Земята се съзира само отвесно — и то как! Да кабрирам ли? Или да пикирам! Или да се наклонявам? Я да те видя! Летиш най-много на сто метра височина. Поврага! Ще опитам по-ниско.

Почти над самата земя — течение от северен вятър. Така е добре. Отпускаш едната си ръка извън кабинката. Така в бързоплувна лодка бъркаш с пръст свежата вода, за да я направиш не толкова хладна.

Температура на маслото: 110.

Температура на водата: 95.

Свежо като река ли? Това е само сравнение. Самолетът като че ли танцува, всяка гънка на земята изпраща по една плесница. Досадно е да не виждаш нищо.

Но при нос Тимерис източният вятър стига до самата земя. Никъде вече няма заслон. Мирис на изгорен каучук. Ма гнета ли? Или връзките? Стрелката на оборотоброяча се колебае, намалява десет оборота. „Тогава, ако се вмесиш, ти…“

Температура на водата: 115.

Невъзможно е да се дигнеш дори десет метра. Бърз поглед към дюната, която иде като трамплин. Бърз поглед към манометрите. Хоп! Перката на самолета отвява пясъка на дюната. Пилотираш, опрял корема о кормилото — не за дълго. Носиш самолета в ръцете си, пазейки равновесие, както се носи препълнена чаша.

Десет метра под колелата Мавритания влече бързо своите пясъци, своите солници, своите плажове — поток от баластра.

1520 оборота.

Първото преминаване със спрян двигател удря пилота като юмрук. На двайсет километра има френски пост: единственият. Трябва да се стигне дотам.

Температура на водата: 120.

Дюни, скали, солници са погълнати. Всичко минава като през валц. Ха сега де! Очертанията се разширяват, разтварят, затварят. Току под колелата — разгром. Там ония черни скали на групи, които идат сякаш бавно, изведнъж се струпват, пощръкляват. Ще паднеш отгоре им, ще ги разпръснеш.

1430 оборота.

„Ако си строша мутрата…“ Една ламарина, която досяга с пръст, го опарва. Радиаторът пуска пара на пресекулки. Самолетът, претоварена лодка — тежи.

1400 оборота.

Последните хвърлени набързо пясъци — на двайсет сантиметра от колелата. Бързо изсипвани лопати пясък. Лопати злато. Една прескочена дюна открива поста. А! Бернис прекъсва контактите.

Беше вече време.

Поривът на пейзажа се забавя и угасва. Тоя свят, превърнат на прах, отново се създава.

Едно малко френско укрепление в Сахара. Един стар сержант посрещна Бернис, смеейки се от радост, че вижда брат. Двайсет сенегалци вземат „за почест“: един бял е най-малкото сержант; ако е млад — поручик.

— Добър ден, сержант!

— Ах, елате у мене, толкова съм щастлив. Аз съм от Тунис!…

Детинството, спомените, душата си — всичко това той дава наведнъж на Бернис.

Масичка, забодени на стената снимки.

— Да, това са снимки на роднини. Аз още не познавам всички, но идната година ще отида в Тунис. Там ли? Тя е любимата на мой другар. Аз я виждах постоянно на неговата маса. Той винаги разправяше за нея. Когато умря, взех снимката и продължих — аз нямах любима.

— Жаден съм, сержант.

— 0, пийте! Драго ми е да ви почерпя с вино. Бях го свършил за капитана. Той мина оттук преди пет месеца. След това аз, разбира се, си мислех лоши неща. Писах да ме сменят: много ме беше срам.

Какво правя ли? Всяка нощ пиша писма — аз не спя, имам свещи. Но когато всеки шест месеца пристига пощата с писма за мене, отговорите ми са вече стари — и аз почвам отново.

Бернис се качва върху терасата на укреплението да пуши заедно със стария сержант. Под лунния зрак колко е празна пустинята! Какво пазят от тоя пост? Несъмнено звездите. Несъмнено луната…

— Вие ли сте сержантът на звездите?

— Не ми отказвайте, запушете, аз имам тютюн. Бях го свършил за капитана.

Бернис узна всичко за поручика, за капитана. Той би могъл да повтори кой е техният единствен недостатък, коя е тяхната едничка добродетел: единият играел на карти, другият бил премного добър. Той узна също, че последното посещение на един млад поручик на един стар сержант, изгубен сред пясъците, е почти любовен спомен.

— Той ми разправя за звездите…

— Да — рече Бернис, — той ви ги е оставил на съхранение.

А сега той на свой ред ги обясняваше. И сержантът, като научаваше разстоянията, мислеше и за Тунис, който е далеч. Като научи за Полярната звезда, той се кълнеше, че ще я познае по лицето стига само да се държи малко вдясно от нея. Мислеше за Тунис, който е толкова близо.

„И ние падаме към тия тук с шеметна скорост…“ И сержантът бързаше да се задържи за стената:

— Та вие знаете всичко!

— Не, сержант. Аз имах един сержант, който дори ми казваше: „Не се ли срамувате вие, от почтено семейство, толкова учен, толкова добре възпитан, да правите толкова лоши завои със самолета?“

— Ех! Не се срамувайте, то е толкова мъчно… Утешаваха го.

— Сержант, сержант! Твоят фенер за нощната проверка…

Той посочи луната.

— Знаеш ли, сержант, тая песен:

Вали, вали, овчарко…

Той затананика напева.

— О, да, зная я, тя е песен от Тунис…

— Кажи ми, сержант, как беше по-нататък? Трябва да си я припомня.

— Чакайте да се сетя:

Овчиците си бели

в колибата прибирай…

— Сержант, сержант, сега си спомних:

Я чуй как под листата

шуми дъжда поройно

и бурята се кани…

— Ах, колко е вярно това! — рече сержантът.

Те разбираха същите неща…

— Съмва се, сержант, хайде да работим. Подай ми ключа за свещите.

— Ах, разбира се.

— Натисни тук с щипците.

— Ах! Заповядайте… аз ще правя всичко.

— Нали виждаш, сержант, това беше дребна работа, аз ще си тръгвам.

Сержантът съзерцава един млад бог, дошъл от неизвестността, за да отлети.

… Дошъл да му припомни една песен, Тунис и него самия. От кой рай отвъд пясъците слизат безшумно тия хубави вестители?

— Сбогом, сержант!

— Сбогом…

Сержантът мърдаше устни, без да можеше сам да се разбере. Сержантът не би съумял да каже, че е запазил в сърцето си любов за шест месеца.